Даяна Палмър
Изумителна тайна (7)

Седма глава

— Бил си техник в Южна Франция — усмихна се Морийн.

— Точно така. Отгатна правилно.

— Винаги ли си се интересувал само от техника? — попита, като се опитваше да не обръща внимание на тялото му.

— Още от малък обичам да разглобявам и сглобявам разни неща.

— Хващам се на бас, че родителите са те насърчавали.

— Моля? — Не можа да съобрази какво точно да отговори.

— Ами да разглобяваш каквото ти попадне под ръка.

— Аз не живеех вкъщи, а в пансион.

— В частно училище ли?

— Не, в училище за малолетни престъпници. Бях на тринадесет години, когато родителите ми ме изпратиха там.

— О, Джек! — прошепна тя нежно и го погали по рамото. Споменът явно му причиняваше болка.

— Ти наново отвори раната. Не съм го казвал на никой друг.

— Благодаря, поласкана съм от доверието ти.

Джек въздъхна и се подпря на лакът. Забавляваше се от опита й да не го поглежда и да прикрива смущението си.

— Хайде, гледай ме, ако искаш. Не съм суетен или поне не съм такъв, откакто свалих десет килограма.

— Не мога да си те представя дебел.

— Бях дебел, скъпа. — Джек се изтегна лениво, наслаждавайки се на слънцето. Затвори очи, за да даде възможност на Морийн да направи това, от което се срамуваше. Усмихна се, защото знаеше, че тялото му я впечатлява.

И наистина бе така. Очите й безпомощно го оглеждаха. Бе виждала голи мъжки тела само в едно списание, което Шарлин бе донесла на работа. Джек беше добре сложен. Тялото му излъчваше сила и мъжественост. Беше добър любовник и сигурно нямаше жена, която да му устои. Сърцето й заби учестено.

Джек също я изучаваше през полуотворените си клепачи. Морийн го погледна и осъзна, че той я разглеждаше по същия начин. Странно! Вече не желаеше да се облече. Струваше й се най-естественото нещо да лежи до него облечена по този начин.

— Ела насам, малката ми, нека да го направим.

Потрепери, когато той я притисна към себе си.

Усети как тялото му се отпуска върху нея, но не се възпротиви. Джек приближи устни и я целуна като никога досега — нежно и изгарящо. Ръцете му се движеха бавно по цялото й тяло, а бедрата му я притискаха в интимна близост.

— О, да! Да! Да! — повтаряше той, останал без дъх.

Ръцете му не спираха огнените си движения, а устните се притискаха страстно към нейните. Морийн бе обхванала лицето му с ръце и отвръщаше с не по-малка жар. Той я обърна леко по гръб и продължи да я докосва по малките, стегнати гърди. Дишането му стана накъсано.

— Ти ще ми принадлежиш след няколко минути. Зная, че трябва да бъда много внимателен с теб. Просто се отпусни. Почти няма да те боли.

Когато устните му се спряха върху гърдите й, отвори широко очи и потръпна от удоволствие. Изстена и прехапа устни, за да заглуши вика. Някъде в съзнанието й за последен път се мерна тревога от това, което й предстоеше…

Джек продължи да я целува. Морийн изстена отново. Бавно и целенасочено той се приближи до целта си и тя го осъзна с известен страх.

— Бъди спокойна — прошепна той. — Ще бъда много, много внимателен! — Тя потръпна. — Още съвсем малко! Не се съпротивлявай… Да!

Морийн преглътна мъчително. Усети как проникна в нея. Очите й се разшириха. Очаквала бе нещо съвсем различно. Джек явно си даваше сметка за това. Докосваше я много нежно.

— Може да… забременея — успя да каже тя, преди да почувства първия прилив на удоволствие.

— Зная. Аз искам това дете.

Морийн усети как всичко около нея се завърта с невероятна бързина. Чуваше хиляди звуци. Започна да стене тихо под влияние на новите емоции, които я бяха завладели напълно. Червени вълни замъглиха съзнанието й. Тялото на Джек се движеше с все по-засилващо се желание. Тя извика името му и изведнъж започна да плаче, усетила мощта на сладострастните вълни. Те я увлича все по-яростно, все по-мощно и завладяващо. Джек промълви нещо, което тя не разбра. Телата им бяха слети…

— С теб създаваме музика от звуците на две души, слети в екстаз.

— Обичам те!

— Зная! — Наведе се и целуна устните й. — Ще се наложи да се омъжиш за мен, защото един мъж трябва да пази доброто си име. Ти ме покори и не искам жените да ме сочат с пръст и да говорят зад гърба ми, че съм лесна плячка.

— Ако можех, още в този момент бих се омъжила за теб! — Засмя се лъчезарно и се сгуши в него.

— Нека бъде в понеделник.

— Трябва да помоля за разрешение да отсъствам от работа.

— Няма нужда. Хайде да отидем да се изкъпем заедно. После ще те заведа в леглото. Този път ще бъде по-хубаво.

— Отново? — Изненада се на несекващото му желание.

— Отново. — Той се изправи и я взе на ръце. След това я занесе в апартамента си. Заспаха много след полунощ.

На другата сутрин Морийн се събуди с ясен спомен от предишния ден. Първото нещо, което видя, бе лист хартия. Взе го и с трепет прочете:

„Няма да имаш проблеми, ако закъснееш за работа. Шефът ти няма да има нищо против. Ще се видим след изпитанията на самолета в офиса на Макфейбър.

Джек“

Дъхът й обаче секна от послеписа: „Ако не си забременяла, вината не е моя“.

Морийн се засмя. Значи наистина искаше да се ожени за нея! Не го бе казал под влияние на желанието си или за да я има. Протегна ръце и отиде до огледалото, за да види дали изглежда различно. Не забеляза никаква външна промяна. Облече халата и отиде до своя апартамент.

Винаги бе мислила, че ако спи с мъж, преди да е омъжила, ще страда от угризения на съвестта. Но Джек искаше да се ожени за нея. Тя го обичаше. Нямаше да бъде толкова нежен с нея, ако не я обичаше истински. Или може би грешеше? Щяха да се оженят след три дни. Джек желаеше деца от нея. Всичко щеше да е наред и щяха да я наричат госпожа Едуардс.

Завладяна от такива мисли се облече и отиде работа. Когато стигна, изпитанията бяха започнали. Правеха ги в района на компанията. Трибуната бе изпълнена с важни посетители. Морийн знаеше, че някъде сред тези хора е и неуловимият господ Макфейбър. Колко ли се вълнува в този решителен момент? Самата тя наблюдаваше със затаен дъх.

Ако и този път опитът пропаднеше, много хора щяха да загубят работата си. Представи си Макфейбър с брадва в ръка да сече глави. Никъде не видя господ Блейк и реши, че шефът й е с важните гости.

— Изглеждаш съвсем свежа и бодра. Цялата сияеш — чу гласа на Шарлин. Не бе забелязала кога бе влязла.

— Безумно съм влюбена в един от техниците, ще се женим.

— За един от техниците ли?

— Толкова е добър, че нямам нищо против цял живот да ям хамбургери и пържени картофи.

— Така ли ти прозвуча? Извинявай. Просто един техник е забъркан в историята със самолета и господин Блейк има доста неприятности. Макфейбър дойде в офиса тази сутрин и го повика. Не исках да подслушвам, но вратата беше открехната.

— И какво стана?

— Зетят на господин Блейк, който работеше в монтажния цех, не е обърнал внимание на една от конструкторските промени. Господин Блейк беше принуден да каже истината, в резултат на което беше понижен, а зет му — уволнен.

— Боже! — възкликна Морийн, изпълнена със съжаление към Арнолд Блейк, но щастлива, че Джек не е замесен. — Сега разбирам защо напоследък шефът беше толкова изнервен. — Едва сега се замисли за собствената си съдба. — А сега аз за кого ще работя? Още ли съм на работа?

— Разбира се. Но ще разбереш за кого работиш, когато Макфейбър назначи някого на мястото на господин Блейк.

— Ти наистина ли видя Макфейбър? Искам да кажа, той не е измислица или нещо такова?

— Дали съм го видяла ли? — Шарлин подсвирна с уста. — Боже, ако не бях сгодена…

— Но ти каза, че е стар и дебел — намръщи се Морийн.

— Такъв беше последния път, когато го видях, но е отслабнал и се е стегнал. Всички жени го заглеждат. Господ да им е на помощ! Предполагам, че дамата от Южна Америка е изплакала доста сълзи по него.

— Звучи толкова интригуващо!

— Той наистина е привлекателен, но има ужасен характер. Когато се разкрещи, се чува през два кабинета. Изобщо не се интересува дали някой го слуша. А и речникът му е цветист.

— Все пак корпорацията е негова. Предполагам, че първият неуспех на новия модел му е коствал доста нерви.

— Зетят на господин Блейк не само му коства доста нерви. Беше бесен на целия отдел по качествения контрол, на проектантския отдел, на монтажния цех и на куп други хора.

— Като например?

— Като например тези, които косят тревата, които обзаведоха кабинета му, чистачите, включително и двама напълно непознати, които случайно минаваха край него.

— Всички те ли са отговорни за проблемите със самолета?

— Ако слушаш него, може и да е така. Виж!

Шарлин посочи към небето, където малкият частен реактивен самолет се носеше като сребърна птица, гъвкав и красив, напълно под контрола на пилота си. Морийн се усмихна:

— Добре, добре. Мисля, че всичко е успешно.

— Дано това да поуспокои нашия старец.

— Наистина ли е толкова стар?

— Предполагам, че е повече от тридесет и пет.

— Ти видя ли детектива? — попита Морийн съвсем неочаквано.

— Да, видях го. Днес ни върви да си говорим за хубави мъже. Той е висок, тъмен и много, ама много секси. Но нали вече имам годеник — повтори с комично нещастен вид.

— Нали не беше с вързани очи, когато го избираше?

— Напълно си права. Защо искаш да знаеш как изглежда частният детектив?

Морийн не отговори. Не можеше да й каже, че той е човекът, за когото всъщност щеше да се омъжи. Все още не беше сигурна, но имаше съвсем основателни причини да мисли така. Усмихна се на Шарлин и отново насочи поглед към небето. Ще е интересно да бъде съпруга на детектив! Може би щеше да му помага при разплитането на някой труден случай. Тази мисъл не я напусна целия ден.

Шарлин си тръгна точно когато самолетът започна да се приземява. Морийн проследи кацането на сребърната птица и се възхити от изяществото и красотата й. Върна се в кабинета си с надеждата, че няма да я уволнят. Мина й ужасяващата мисъл, че Макфейбър може да помисли, че господин Блейк й се е доверявал и ще я обвини като съучастник. В такъв случай със сигурност щяха да я уволнят.

Джек бе написал, че ще я чака в кабинета на Макфейбър, ала се колебаеше дали да отиде. Подреди бюрото си със свито сърце. След миналата нощ почти нямаше угризения на съвестта заради Джек, но все още се изчервяваше при мисълта за случилото се. Тази седмица навършвам двадесет и пет години, напомни си тя. Вече трябваше сама да взема решения. След това се замисли как би обяснила присъствието си в кабинета на Макфейбър. Разбира се, можеше да му каже, че чака своя детектив, но при всяко положение той щеше да й се развика.

След като оправи грима и среса косата си, тя се запъти към кабинета на Макфейбър. В този момент звънна телефонът. Макар обаждането да се отнасяше за незначителни дреболии, й отне повече време, отколкото предполагаше. Вече закъсняваше и беше доста изнервена.

Излезе много бързо, за да не я задържи някой друг, и се отправи към кабинета на големия шеф. Срещна някои от гостите, които изглеждаха изключително доволни. Един от тях беше висок и много красив. Той изгледа Морийн и механично й кимна с глава.

Може би беше забелязал, че е красива и привлекателна, помисли си тя. Поне Джек казваше така. После си спомни как изглеждаше самият той миналия следобед и се изчерви. Дори да трябваше да умре, в този миг беше сигурна, че преживяното си заслужаваше. За първи път в живота си се бе почувствала като пълноценна жена.

Замисли се дали и Джек има това усещане. Сигурно, щом искаше да се оженят и да има деца от нея. Унесе се в сладки мечти. Можеха да живеят в неговия апартамент и да ходят заедно на работа и на кино или да работят в градината. През почивните дни щяха да правят дълги екскурзии или да се забавляват с Бъги. А когато им се родяха деца, Джек щеше да е най-грижовният баща. Бил е самотен дълго време и родителите му сигурно не са го обичали. Имаше горчиви спомени от детството си. Точно когато е имал най-голяма нужда от семейството си, то му е обърнало гръб. Нейните родители никога не биха постъпили така.

Почука на вратата и гласът на Шарлин й каза да влезе.

— Трябва да се видя с него тук — обясни й с глупаво изражение тя и посочи с очи вратата на Макфейбър.

— С кого?

— С моя любим. Каза ми, че след изпитанията ще ме чака в кабинета на Макфейбър.

— Сигурна ли си? — не можа да скрие изненадата си Шарлин.

— Детективът вътре ли е? — попита стеснително Морийн.

— Да. Поне беше там, когато аз излязох. Значи това е голямата ти тайна. Детективът, а?

— Той си свърши работата добре. Чудесен човек е. Можеш да дойдеш на сватбата.

— Звучи ми като приказка. Зная как се чувстваш. Аз изпитах същото през първите дни на годежа. Не съм си представяла, че ще стане така. Само за момент. — Тя натисна един от бутоните на интеркома.

— Господин Макфейбър? При мен има една жена, която иска да се види с детектива. Казва, че той е поръчал да дойде тук.

— Нека да влезе — прозвуча леко приглушен глас.

Морийн пое дълбоко дъх и стисна палци за късмет.

— Големият шеф не хапе — успокои я Шарлин. — Ще го харесаш. Сега влизай и си прибирай мъжа. Кураж, моето момиче!

— Нямам никакъв кураж, но ще опитам. Пожелай ми успех.

— Разбира се.

Морийн съвсем бавно се приближи до вратата и бавно натисна дръжката. После влезе неуверено в големия офис на Джоузеф Макфейбър. Като че ли попадна в напълно непознат свят. Всяка вещ говореше за богатство и разкош — от полираното бюро и кожените мебели до дебелия персийски килим. На бюрото имаше някаква статуетка и куп листа. Зад него в голям кожен стол, обърнат към самолетната писта, седеше мъж, когото не видя добре. Пое дълбоко въздух…

— Моля за извинение, господин Макфейбър, но ми казаха да чакам Джек Едуардс тук. Шарлин каза, че той е тук. Предполагам, че го познавате под друго име. Сигурно е вашият детектив… или може би бъркам?

Беше много по-трудно, отколкото бе очаквал! Не откъсна очи от прозореца, но усети как гласът й започва леко да трепери.

— Господин Макфейбър? — попита тя, изнервена до краен предел.

— Да — чу изморен познат глас зад стола. — Аз съм Макфейбър. — Джек завъртя стола си към нея.