Даяна Палмър
Изумителна тайна (2)

Втора глава

На следващата сутрин, преди да излезе, Морийн надникна през прозореца, макар да се подразни за проявената слабост. Нямаше никакво желание да се засече с новия си съсед, въпреки че на работа неминуемо щяха да се виждат.

Качи се в своенравната си кола и за късмет запали от първия път. Като тръгна, с облекчение забеляза, че пикапът вече го няма. Когато пристигна на паркинга на корпорацията обаче, той вече беше там. Морийн влезе и забърза към кабинета си, като нервно се оглеждаше. Слава богу, не видя никъде новия съсед.

— Пощата ви, господин Блейк — остави тя писмата на шефа си сред безпорядъка на бюрото.

— А, да — измърмори той и погледът му мина през нея.

— Случило ли се е нещо, господин Блейк?

— Не, нищо — опита се да я успокои той. След като се провалиха първите изпитания на новия самолет, зет му беше в отпуска по болест и вероятно шефът й се тревожеше за него.

— Зет ви по-добре ли е вече? — Като не получи отговор, продължи внимателно: — Предполагам, че се тревожите за него.

— Благодаря, Морийн, по-добре е, сигурно скоро ще се върне на работа. — Явно изпитваше неудобство да говори за личните си проблеми. — Донеси ми, ако обичаш, досието на Редли.

— Да — усмихна се тя. Харесваше шефа си, но напоследък той изглеждаше странно. Трябва да си почива повече, каза си тя. Зет му Джеймсън работеше като техник. Имаше благ характер, но не обичаше техническите нововъведения. Морийн се усмихна отново при мисълта, че сигурно съвсем скоро той и новият техник щяха да се спречкат.

Тя занесе досието на господин Блейк и се зае със своите ежедневни задължения. Харесваше работата си, макар че понякога беше изключително напрегната. Провалилият се първи пробен полет предизвика доста тревоги, а по всяка вероятност беше и причината за нервността на господин Блейк. Хората от отдела за качествен контрол се включваха в работата тогава, когато нещо не беше наред. Особено неприятно бе, когато проектантският отдел успяваше да докаже, че вината не е в него. В такива случаи целият отдел по контрола, включително и началникът на Морийн, беше на ръба на уволнението. Проектантският отдел си осигуряваше неоспоримо алиби чрез компютърните графики за действителното изпълнение на полета. Самолетът трябваше да лети без никакви засечки. Ето защо всички смятаха, че дефектът е по-скоро резултат на провокация, от колкото на технически недостатък.

И Макфейбър като повечето печеливши компании имаше врагове. В последно време една от конкурентните компании, Питърс Авиейшън, беше предложила да откупи Макфейбър. Но собственикът, господин Макфейбър, беше успял да прецени положението навреме и бе събрал необходимото болшинство. С три гласа спечели битката и Питърс си тръгна разгневен и с празни ръце. Ако новият им модел се провалеше, управителният съвет можеше да гласува в полза на продажбата. Положението беше рисковано.

Всички в компанията се чудеха каква ли е причината за провала на подобрения вариант на „Фейбър“. Малко вероятно бе той да е резултат на саботаж, но и това бе възможно. За Морийн бе странно, че дори в тази напрегната ситуация собственикът не се беше появил. Можеше и да са верни слуховете, че в Рио е бил омагьосан от някаква дама.

— Да можех и аз поне веднъж да омагьосам някой мъж! — промърмори тя, докато въвеждаше в компютъра информацията за самолета. Мислите й бяха прекъснати от вътрешния телефон.

— Слушам ви, господин Блейк?

— Моля ви, отидете до кабинета на господин Макфейбър и ми донесете данните за преразходите по подобренията на самолета „Фейбър“.

— Веднага.

Остави компютъра включен и слезе в кабинета на Макфейбър. Шарлин се беше втренчила намръщено в монитора на компютъра.

— Мразя компютрите! — каза тя, без да откъсва поглед от екрана. — Мразя компютрите, мразя предприятията, които ги използват. Мразя и хората, които ги произвеждат!

— Засрами се! — пошегува се Морийн. — Ще го обидиш и той ще се разболее.

— Дано да умре! Всичко, което въведох сутринта, е отишло по дяволите!

— Хайде, ще ти помогна. Стани. — Морийн седна на мястото й. След пет минути бе възстановила резервното копие на файла.

— Нямам особено доверие на хора, които разбират как се правят тези неща — я погледна с подозрение Шарлин. — Ами ако си агент на врага?

— Малко вероятно е. Дори нямам тъмен шлифер — засмя се сърдечно Морийн. — Господин Блейк иска последните данни за преразходите по „Фейбър“. Щях да ги поискам чрез моя терминал, но си представих какъв ужас щеше да изпиташ, ако трябваше да ми ги изпратиш по твоя модем.

— Ако искаш да знаеш, аз дори не знам как да го включа — присви очи Шарлин. — Никога не съм искала да работя с компютри и модеми. Ако не плащаха толкова добре, щях да напусна още утре. Ела ти на моето място и давай обяснение на всички, че шефът не е стъпвал тук повече от година. След това обясни и на тези, които го търсят по телефона, че не могат да се свържат с него, защото той е Бог знае къде…

— Съжалявам, но сега ми дай последните данни за преразхода.

— Добре — въздъхна Шарлин. Стана и затършува в изрядно подредените папки, докато не намери тази, която търсеше, и я даде на Морийн. — Гледай да не я изгубиш и не я показвай на никого. Джонсън ще ме убие, ако изчезне.

— Прекрасно знаеш, че господин вицепрезидентът по производството обожава дори земята, по която ходиш.

— Естествено, че знам. Ако не внимава, мога да го заведа при някой свещеник!

— И аз мисля така, но не всички можем да изглеждаме като теб! Някои жени трябва да бъдат обикновени.

— Ти ми харесваш с новата си прическа и този грим — опита да смекчи положението Шарлин.

— Но въпреки това се прибирам вкъщи сама. — Тя огледа луксозния кабинет. — Виждала ли си някога шефа си?

— Само веднъж преди три месеца съвсем за малко, когато бях повишена. Обикновено получавам записани съобщения и телефонни обаждания. Предполагам, че не изглежда зле. Малко е стар за мен. Леко е побелял и е малко по-пълен, отколкото трябва. Но може да съм останала с такова впечатление заради палтото, тъмните очила и шапката, които носеше. Ако го видя на улицата, едва ли ще го позная.

— Сигурно тук има негова снимка — все пак това е семейна корпорация.

— Имаше една, която изчезна, когато се преместихме — въздъхна Шарлин. — И гледай да върнете по-скоро документите.

— Разбира се.

Морийн предаде папката на господин Блейк и седна отново пред компютъра. Странно, някои от цифрите й се сториха променени. Но един бърз поглед върху листа, който копираше, я успокои.

Когато отиде да обядва, столът беше пълен. Отдавна беше решила, че обедът в ресторант е истинско губене на време. Въпреки че храната в стола не беше нищо особено, поне бе евтина. Тя си взе сандвич и седна възможно най-близо до прозореца. Чувстваше се леко притеснена сред всичките тези мъже около себе си, въпреки че нищо в облеклото й не предизвикваше интерес. Носеше бежов костюм и розова блуза. Косата си бе прибрала на опашка. Изглеждам млада и елегантна, но не особено привлекателна, помисли си тя. Гримът й стоеше добре и все пак нищо не можеше да компенсира очилата. Опита с контактни лещи, но те дразнеха и възпаляваха очите й. Както и да е, никога нямаше да бъде първа красавица. И какво от това?

Започна съсредоточено да яде сандвича си. Мина около минута, преди да разбере, че вече не е сама. Едрият тъмен мъж, когото бе срещнала вчера, беше седнал през две места от нея. Той отвори пакета с обяда, без да сваля студения си поглед от нея. Морийн се направи, че не го вижда.

— Ти работиш за Блейк, нали? — заговори я той.

— Да — отговори тя, без да отмества поглед от сандвича си.

— Работата не е ли много? — попита мъжът, докато си наливаше кафе от термос.

— Справям се. — Морийн усети как ръцете й се разтреперват.

— Сигурно е така. Не си облечена като бедна секретарка.

Това беше най-малкото обидно. Едва не започна да му обяснява, че купува дрехите си от един наскоро отворен магазин, в който цените са ниски. Но това беше излишно, защото той беше един надменен и груб непознат!

— Извинявай, ала трябва да се връщам на работа.

— Какво всъщност вършите в този отдел по контрола? — попита той и продължи да я гледа втренчено. — Ако си вършехте работата като хората, новият реактивен самолет нямаше да провали компанията още при първите пробни полети!

Изпита желание да избяга някъде. Този човек я караше да се чувства виновна, без да знае за какво.

— Господин Блейк работи много. Може би проблемът е технически. Ти си техник, нали?

Той се огледа наоколо. Като се увери, че наблизо няма кой да ги чуе, отново се обърна към нея присвити очи.

— Точно затова вчера бях впечатлен от явния опит да симулираш някаква неизправност на колата ти!

— Казах ти вече, че един кабел не прави добър контакт. Нали самият ти видя…

— Този номер са ми пробутвали и друг път.

— Нищо подобно! Ако искаш да знаеш, мога сама да си сменям маслото и свещите, а ако се наложи — и ремъка!

— Способна жена! Тогава си наясно с двигателите, нали?

— С тези на фолксвагена, да — отвърна тя. — Чичо ми дълги години работеше в магазин за вносни части, той ме научи. — Тя повдигна гордо брадичката си. Той предизвикваше в нея нещо, дълбоко скрито в сърцето й — някаква страна от характера й, която не знаеше, че притежава. Усети, че лицето й се изчервява и ръцете й треперят, но не можеше да мълчи повече. — И за да сме наясно, ти ме привличаш точно толкова, колкото този сандвич! — му махна тя за довиждане.

Джек повдигна вежда. Имаше нещо чувствено в начина, по който се нацупи.

— Странно. Казвали са ми, че на вкус не съм чак толкова лош.

Не разбра дали той се шегува, или не. Вероятно не, тъй като не се усмихваше. Това обаче нямаше никакво значение за нея.

Морийн се обърна и излезе бързо от стола. Краката й трепереха. Непознатият развали настроението й за останалата част от деня. Не бе говорила троснато на никого досега. Този човек събуждаше в нея дремещия звяр.

Господин Блейк й беше оставил за довършване куп писма и тя отново си тръгна по-късно. За късмет ръждивочервеният пикап не беше на паркинга. Доволна, тя се качи в малката си кола и потегли към къщи.

Когато влезе, Бъги си играеше с парченце вулканична скала, закачено на верижка. Щом я видя, го пусна, започна да танцува и да подскача, като издаваше силни звуци.

— Красавице! — крещеше той. — Красавице! Здравей!

— Здравей, Бъги. — Тя му се усмихна и спря до клетката, за да го пусне навън. Папагалът се покатери на най-горната пръчка и прояви благоволението си, като я остави да го гали цяла минута, преди да се опита да я клъвне.

— Лошо момче! — скара му се Морийн с усмивка. — Кълвеш ръката, която те храни. Какво ще кажеш за малко ябълка?

— Ябълка — съгласи се той шумно. — Ябълка!

— Бъги, дните стават все по-дълги — продължи да разговаря с него, докато разделяше на две една ябълка. — Мисля, че е време да сменя обстановката.

— Вкусна ябълка! — повтори папагалът.

— Имаш ограничено мислене — отвърна му тя и стана да провери какво има за ядене. — Е, стари приятелю, утре трябва да направя покупки. В момента нямаме голям избор — или нещо тестено, или сандвичи.

Преоблече се, свари кафе, направи си сандвич и включи телевизора. Нямаше нищо интересно. Отчаяна, сложи във видеокасетофона един научнофантастичен филм, който родителите й бяха подарили на Коледа преди две години.

За нещастие Бъги много хареса звуците на оръжията, които имитираше сполучливо. Но той не спря и когато шумът изчезна. Продължи да крещи, да стреля и да гърми по време на диалога.

— Мразя папагалите! — каза тя, докато изключваше телевизора. Той излетя от пръчката си и кацна на канапето, като се държеше изправен с помощта на човката си.

— Аз съм красив! — кресна шарената птица.

— Да, красив си, скъпи — съгласи се тя. Облегна се и той се покатери по крака й. След малко повдигна краче и почти заспа.

— Хей, без да задрямваш! — подразни го Морийн, но вече беше късно, защото папагалът спеше. Беше добра компания, но трябваше да спи поне дванадесет часа на денонощие. Затова тя прекарваше по-голямата част от вечерите сама.

Настани се удобно с книга за живота на Тюдорите и отпи глътка кафе. Мисълта за новия съсед не й даваше мира. Неговото обидно поведение в стола наистина я беше ядосало. Тя не знаеше какво изпитва човек към своите врагове. А този мъж беше първият й враг.

Морийн не умееше да общува с хората. Като дете бе самотна, защото родителите й я насочваха към четенето на книги. Получените от тях познания я разделяха от нейните връстници, които не разбираха защо Морийн стои, вечно забила нос в книгите. От това пострадаха както емоционалният й живот, така и отношенията й с нейните връстници. Момчетата в училище я избягваха по същия начин, по който го правеха мъжете сега. Най-много се интересуваше от история и орнитология. Представата й за идеално прекарано време с някой мъж бе посещение в музей. Сексът бе нещо, което правеха другите, а тя не умееше да различи таблетките против забременяване от аспирина. Може би беше добре, че не е красавица и че мъжете не се прехласваха по нея.

Слаба светлина се прокрадваше от съседната врата и привлече вниманието й. Остави книгата и се запъти към стаята си, ала светлината внезапно изчезна. Морийн се приближи до стената да провери дали по нея няма дупки. Сигурна бе, че новият й съсед не беше любопитен или поне не приличаше на такъв човек. А може би бъркаше? След като не откри пролуки, се върна в дневната и отново взе книгата. Напоследък животът й поднасяше само неприятности.

По-късно пренесе Бъги заедно с клетката в спалнята си.

— Обичам те! — изкрещя силно той и направи шумна обиколка на клетката. Тя му заговори тихо, успокои го и го покри отново. Легна си с въздишка, но дълго не успя да заспи.

Следващият ден беше събота. По-рано Морийн чакаше с нетърпение почивните дни, които посвещаваше на градината си. Сега това щеше да е по-трудно, защото подсъзнателно щеше да знае, че от съседния апартамент я наблюдават. Затова вместо да започне да копае лехичката, в която мислеше да посее нарциси, се зае с домакинската си работа.

Мъжът излезе някъде около обед. При шума на отдалечаващия се пикап Морийн се втурна в задния двор и започна да копае с истинско настървение. Когато отново чу колата, беше направила две лехи, в които бе сложила тор и посяла семена. Ето така, помисли си тя победоносно, ще има своя истинска градинка!

Беше необяснимо защо изобщо се съобразява с новия си съсед. Мина й през ума да построи висок каменен зид или голяма ограда, които да ги отдели напълно един от друг. За такова нещо обаче не разполагаше с достатъчно пари.

През остатъка от деня не се случи нищо. Морийн изгледа някакъв филм и си легна рано. Стана на другия ден, приготви си закуска и отиде на църква. Обикновено след това излизаше да се пече на слънце, но не и сега, в присъствието на новия съсед. Пикапът му остана паркиран в алеята през целия ден. Тя не чу никакъв шум от апартамента. По тъмно някаква кола спря близо до съседната врата. Надникна през завесата и видя един мерцедес кабриолет, от който слезе едър мъж. Веднага след това колата си тръгна.

Не беше облечен като техник, а със скъп, лек, светлокафяв костюм и риза, която вероятно беше копринена. Морийн се дръпна назад, когато мъжът погледна в нейна посока. Добре, добре! Помисли си тя. Беше я обвинил, че се облича като богата жена. А какво би казал за собствените си дрехи?

Морийн присви очи и се замисли. Възможно ли бе той да е саботирал изпитанията? Сърцето й заби лудо. Всичко съвпадаше! Беше постъпил скоро в компанията. Приличаше на техник, но се обличаше като човек, който разполага с много повече пари. А саботьорите печелят много пари. Може би беше нает от някого, който желаеше провала на новия модел. Но не и от господин Питърс, реши твърдо тя. Господин Питърс от Питърс Авиейшън беше почтен човек, и не би могъл да стори нещо недостойно. Но имаше други, които със сигурност биха постъпили точно така. Като например двамата изпаднали от управителния съвет на Макфейбър членове, които искаха да продадат компанията на Питърс и бяха страшно ядосани, че господин Макфейбър беше провалил плана им.

С известно вълнение обмисли следващата си стъпка. Имаше отлична възможност да наблюдава своя съсед, тъй като той живееше съвсем близо до нея. Може би щеше да разбере с кого се среща, къде ходи и какво прави. Щеше да разкрие саботьора и да спаси компанията… В този момент я прониза болка.

— Бъги! — извика тя.

Папагалът току-що я бе клъвнал по ръката. Прекалено богата фантазия имаше!

Отиде в кухнята със замислен вид. Трябваше да внимава, защото нямаше да постигне нищо, ако тайнственият й съсед усети нещо. Зачуди се дали наистина бе съвпадение, че той се нанесе точно тук. Може би е знаел предварително, че е секретарка на Арнолд Блейк и е решил, че може да изкопчи от нея нещо за новия модел самолети. Но не е познал, въздъхна тя. Беше видяла чертежите само веднъж.

Морийн сви устни. Новият й съсед си изкарваше хляба като техник, но за сметка на това имаше твърде богати познати, ако се съдеше по мерцедеса. Тя отиде да нахрани Бъги, но пред очите й бяха непрекъснато полицейски шлифери и шпионски камери. Това беше цената на скучния живот, който водеше. Някой ден наистина щеше да се забърка в нещо.

Следващата седмица отмина бързо и тя само няколко пъти забеляза съседа си. Държеше го под око, но много предпазливо. Междувременно научи цялото му име — Джек Едуардс, а също така че е от Арканзас. Имаше безупречни препоръки, но никой не знаеше повече за него.

Чувстваше се малко виновна, че се бърка в чужди работи, въпреки задоволството от наученото. Нито неприязънта на техника, нито съвестта й позволяваха да спре дотук! И без това той вече я бе обвинил, че го преследва.

Започна да обядва в кабинета си, за да избягва срещите с него в столовата. Следващите почивни дни бяха повторение на предишните. Излизаше да работи в градината си, когато го нямаше. Иначе изобщо не се показваше навън. Единствената неприятност я сполетя рано сутринта в неделя, когато отиде до кофата за боклук по пижама. Беше истински шок, като го видя — застанал до неговата кофа и втренчил нахален поглед в нея. Обърка се до такава степен, че без да каже нито дума се върна вкъщи. След църквата не посмя да излезе на двора и целия ден прекара с Бъги пред телевизора.

Животът й щеше да премине в опити да избягва новия си съсед, помисли тъжно тя. Изобщо не й хрумна, че той е забелязал нейното поведение. Истинската изненада дойде на следващата сутрин, когато се появи в нейния кабинет по обед. Тя ядеше лютива супа и сухи бисквити. Застина с пълна лъжица, поднесена към устата. Отблизо изглеждаше още по-едър. Ръцете му изглеждаха силни и Морийн реши, че не би желала той да й е противник.

— Да не са те омагьосали? — Той я погледна с равнодушието на мъж, който никога не се лъже в предчувствията си.

— Моля? — премигна неразбиращо Морийн.

— От две седмици упорито се опитваш да ме отбягваш. Не е лесно, като се има предвид, че живеем врата до врата.

— Не мислех, че ще ти направи впечатление.

— Трудно е човек да не забележи жълтата ти кола. Като че с магическа пръчка в градината се появяват лехи с цветя. Невидими ръце простират и прибират дрехите. Не те виждам, нито те чувам с малки изключения.

— И слава богу! Не искам някой ден да ме обвиниш, че съм се преместила в съседния апартамент заради теб, въпреки че когато ти дойде, аз отдавна вече живеех в него!

— Изчерви се — лаконично отбеляза той.

— Караш ме да се чувствам неловко. — Тя въздъхна тежко. — Притеснявах се, че Бъги ще ти пречи.

— Твоят таен любовник, нали? Не съм го виждал никога, но го чувам — каза с презрителна усмивка.

— Той не е човек, а птица. Амазонски папагал. Вдига шум по изгрев и залез-слънце, но е… единственият ми приятел. — Погледна го отчаяно. — Не мога да си сменя жилището и ако ти се оплачеш от него, можеш да ми причиниш големи неприятности. Не бих могла да се откажа от Бъги.

— Папагал ли е?

— Амазонски папагал — потвърди тя. — На седем години и е много гласовит. Може дори да изпълни част от опера.

Тъмните му очи огледаха лицето й така, като че ли я виждаше за пръв път.

— Много си млада.

— Не съм. На двадесет и четири години съм.

— Аз съм на трийсет и седем.

— Твърде стар си за мен — добави тя, като не повярва, че това е нейният глас. — А това значи, че не те преследвам!

Той направи гримаса. Отношението й го дразнеше. Първоначално се беше поласкал от мисълта, че му играе някакви номера, въпреки че наистина я подозираше в нещо нередно. Външният й вид не беше нищо особено, обаче фигурата й бе привлекателна. Странно, че я бе забелязал, защото последните няколко години жените не му правеха особено впечатление.

— Знам — отвърна той по-кратко, отколкото искаше. — Показа ми, че би избягала на километри, за да не ме виждаш.

— Не е така. Аз си мислех… Ако започнех да вися в стола и да прекарвам дълго време в градината — повдигна тя рамене, — щеше да помислиш, че… Нали вече ме обвини без причина, че те преследвам. Не искам допълнителни проблеми.

— Това не означава да работиш през нощта — усмихна се той. — Заради мен не бива да се отказваш от нещата, които обичаш.

— Благодаря. Работата в градината наистина ми липсваше.

Той се почувства виновен, без да знае защо. Имаше голяма вероятност тя да е замесена в нещо. А може би изобщо не разбираше в какво е въвлечена.

— Не се съобразявай с мен. Няма да съм вкъщи през повечето почивни дни. А и папагалът не ми пречи.

— Благодаря — отвърна Морийн и успя да се усмихне нервно. Той определено я плашеше.

— Къде ходиш в неделя сутринта? — попита я неочаквано.

— На църква — последва съвсем тихият отговор.

— Така и предполагах. — Той си тръгна, без да каже повече нито дума, и затръшна вратата.

 

 

След този разговор Морийн се успокои и си възвърна отчасти чувството за свобода в собствения дом. Сега, помисли тя, ще имам възможност да го следя по-добре. Ала се почувства виновна, защото той явно се безпокоеше, че я е откъснал от нещата, които й носеха радост. Може би не беше лош човек, дори да е професионален шпионин или нещо подобно.

Следващата събота тя се отказа от наблюденията си. Докато беше светло, работи в градината. Денят беше чудесен — кристалносиньо небе и едва доловим хладен ветрец. Отметна косата си и съжали, че не я беше вързала. Сега не можеше да го направи, защото цялата беше изцапана с пръст и тор. Когато привърши работа, седна на бордюра, който обикаляше къщата, и отпи от безалкохолната напитка. Не беше чула кога е дошъл, докато той не застана пред нея.

— Ще си захабиш ръцете — предупреди я с подигравателен тон.

Тя подскочи уплашено от внезапното му появяване.

— Извинявай — прошепна и се отпусна отново на бордюра. Съседът й миришеше на скъп одеколон и носеше кожени ботуши. Ризата му бе ръчно ушита, малко по-светла от панталона. Изглеждаше съвсем различно от човека в работни дрехи. Подозренията й се засилиха. Никой техник не се облича по такъв начин. — Когато се уморя, не чувам добре. Мислех, че си заминал някъде за уикенда.

Джек повдигна рамене и извади цигара. Запали я със самоуверен жест, след което постави златната си запалка обратно в джоба.

— Реших, че имам право на един почивен ден. — Той я загледа с любопитство — най-вече мръсните дрехи и захабените ръце. — Ще си счупиш ноктите. Защо не си слагаш ръкавици?

— Защото обичам природата и харесвам допира със земята.

— Откога живееш тук?

— Вече шест месеца. Преместих се, след като починаха родителите ми — добави, учудена защо изобщо го спомена.

— Зная какво е да загубиш родителите си — каза той със състрадание. — Моите също починаха, въпреки че не ги загубих по едно и също време. Имаш ли братя или сестри?

— Не. — Помисли дали да не му зададе същия въпрос.

— И аз също — отвърна той, предчувствайки въпроса. — Но с времето започнах да харесвам самотата.

— Аз пък не мога да си представя, че някога ще свикна с нея.

— Така ли? — Усмихна се едва доловимо на учудения й поглед. — Не съм те виждал да излизаш от апартамента, освен в неделя, а на работа през повечето време си сама.

— Това не значи, че ми харесва. О, Господи! — Тя скочи и се втурна вкъщи.

Бъги седеше на масата и сладко си похапваше ябълки и круши като отхапваше по малко от всеки плод. Глътна едно парченце и кресна доволен:

— Вкусно!

— Проклета птица! Хубавите ми плодове!

Зад нея се чу силен, искрен смях.

— Това е Бъги — уведоми тя новия си съсед.

— Здравей, Бъги.

— Не му подавай пръст. Ще помисли, че му предлагаш вечеря.

— Ще внимавам! — Джек се засмя на смешните движения на папагала, който усетил допълнително внимание, разпери перата на опашката си.

— Той обича хората. Мисля, че всъщност не е той, а тя.

— Красив е!

— Красив! — съгласи се Бъги. — Красив!

— И умен!

— И той смята така — допълни Морийн. — Искаш ли да пийнеш нещо? Има безалкохолно, но мога да направя и кафе.

— Ако е хубаво, няма да ти откажа.

— Наистина е хубаво — увери го тя. Извади кутията и зареди кафеварката. — Имаш ли друго име, освен Джек?

— Джек Едуардс — каза той и седна. — Ти не пушиш, нали?

— Не, но нямам нищо против дима. — Тя му донесе голям син пепелник. — Заповядай. Татко ми го подари на Коледа, за да слага фасовете си в него. — Въздъхна при спомена за баща си. Малко след Коледа беше загубила и него, и майка си.

Джек проследи промяната на лицето й с любопитство.

— Благодаря. — Облегна се на стола и неволно привлече вниманието й върху гърдите си. Там, където ризата му бе откопчана, се показваха гъсти косми. Морийн усети топлата вълна, която мина по нея. Беше чувствен мъж. Работният костюм променяше неимоверно тялото му, но сега панталоните бяха прилепнали по дългите тесни бедра, а ризата очертаваше широкия гръден кош.

Докато го разглеждаше, той правеше същото, откри, че тя е наистина привлекателна. Имаше изящна стойка и заразителна усмивка. Морийн излъчва топлина. Но това не беше всичко. Спомни си дългите й стройни бедра и изваяните гърди. Беше я сънувал и това го порази. През последните няколко години не се занимаваше с жени. Интересуваше го само работата. Амбицията заместваше любовта и нежността. Нямаше намерение да се обвързва с тази жена, но ако се държеше приятелски, може би щеше да го допусне по-близо до себе си. Така ще да узнае причината за провала на първите изпитания на новия самолет. Вече подозираше Блейк, а тя работеше при него и можеше да му послужи.

— Тази сутрин носеше мъжко горнище на пижама. Имаш ли любовник?