Джан Сийгъл
Децата на Просперо (9) (Ключът към дверите)

Седма глава

Някой се давеше, беше съвсем наблизо. Тя го чуваше как кашля, как се задушава, усещаше острата липса на въздух в собствените си дробове. Започнаха да натискат ритмично гръдния й кош, Уил викаше името й, сякаш решен да я изтръгне от топлия мрак и да я издърпа колкото се може по-близо до неуютната действителност. После й просветна и тя осъзна, че всъщност се дави самата тя; че не друг, а тя се бори за глътка въздух; че именно тя повръща трескаво морска вода върху тревата.

— Страшното мина — рече Гъс Динсдейл, който явно се бе заел да й оказва първа помощ, — ще се оправи. Но първо трябва да я затоплим хубавичко.

Какво ли прави Гъс тука, та нали тя би трябвало да е в Атлантида. В следващия момент се сети, че преди ужасно много време помоли Уил да отиде да доведе викария, само дето не си спомняше защо. Беше нещо, свързано с Алисън… не, не с Алисън, по-скоро с Алимонд — Алимонд застанала пред Дверите, лицето й озарено от светлината на друга епоха. Споменът постепенно започна да се прояснява и Ферн се опита да се поизправи.

Установи, че лежи на хълма. Беше привечер. Не можеше да определи къде точно се намира, но май беше някъде по-надолу от къщата, защото ромонът на реката се чуваше съвсем ясно. Тялото й се затресе конвулсивно. Мокра до кости и с подгизнала коса, тя се чувстваше направо отвратително. Гъс метна отгоре й сакото си, вдигна я на ръце и я понесе нагоре.

— Явно е имало страхотен порой — отбеляза викарият. — Като идвахме с Уил, видяхме по хълма да се излива пълноводен поток, който влечеше всичко по пътя си. От плевнята ви май не е останало почти нищо. По едно време беше същински Ниагарски водопад, а после изведнъж — край. Направо не е за вярване. Не съм чувал по тези места да е имало такива катаклизми. Извади голям късмет: беше се закачила за едно дърво. Според мен това ти е спасило живота. Ако течението те беше завлякло до реката… — не се доизказа. — Маги е в Дейл Хаус — продължи след миг. — Ей сегичка ще се стоплиш и ще ти стане по-добре.

Вече в кухнята, сгушена в хавлиени кърпи, стиснала гореща грейка, Ферн пийваше какао, щедро подправено с бренди, докато Маги Динсдейл белеше картофи, за да ги добави към задушеното месо, което госпожа Уиклоу бе оставила в печката.

— Е, ще ни разкажете ли какво става тук? — попита Гъс. — Уил връхлита у нас обезумял от паника и крещи, че Алисън била намислила нещо, а вие двамата сте загазили. И като пристигаме, заварваме да се лее потоп, все едно се е спукала главната тръба на тръбопровода — само дето оттук не минава главна тръба, доколкото ми е известно. Намираме те полужива, закачена за едно дърво. Това изисква обяснение.

— Като стана дума, къде е Алисън? — намеси се Маги. — Вътре я няма.

— В морето е — отвърна Ферн и потръпна, този път не от студ.

— В морето ли? — възкликнаха едновременно Уил, Маги и Гъс, всеки учуден посвоему.

— Както изглежда, пороят наистина е бил доста мощен — успя да продължи Гъс след дълга пауза. — Но все пак не ми се вярва да я е отнесъл толкова надалеч. Така или иначе, ако смяташ, че е изчезнала, трябва да уведомим полицията. Ще я открият за нула време. Но имай предвид, че няма да се размине без въпроси. Пък и с баща ви трябва да се свържем. Ей, какво има?

— Само не полицията! — Уил звучеше ужасен.

— Татко сам ще се обади — додаде Ферн. — Той е в движение, нямаме негов актуален номер. Моля те, нека да не го тревожим. И бездруго се тревожи прекалено.

— А полицията какво ви притеснява? — попита Гъс подозрително.

— А, нищо — измънка Ферн и срита брат си под масата. — Просто…

— Май ще е най-добре да ни разкажете всичко — от начало до край.

— Не мога — рече Ферн. — Не си… не си спомням.

— Какво иска Алисън? — въпросът на Маги беше към Уил. — Или и ти не си спомняш?

— Няма да повярвате, ако ви разкажем всичко както си беше — отвърна откровено Ферн. — А съм твърде уморена, за да ви лъжа. Не вадете душата на Уил — не е честно. Не може ли просто да приемем, че не си спомням?

Тишината се проточи достатъчно дълго, за да стане ясно, че думите й са били убедителни.

— Виж, на мене никак не ми е трудно да повярвам на каквото и да било — обади се Гъс след малко. — Такава ми е работата. Така че защо не опитаме?

— Е, добре — въздъхна Ферн. — Алимонд — това й е истинското име — дойде тук, за да намери един предмет. Нещо, което братовчедът Нед си е донесъл от чужбина.

— Някаква антика — кимна с разбиране Маги. — Винаги съм знаела, че не й е чиста работата.

— Не я прекъсвай — сопна й се викарият. — Продължавай, Ферн.

— Да, би могло да се нарече антика — произхожда от Атлантида. А по-антично от това, здраве му кажи. Ние първи го намерихме, ама тя го взе и ни заключи в мазето. Щом успяхме да се измъкнем, пратих Уил да ви викне. Проникнах в плевнята през един от горните прозорци — трябваше да се опитам да й попреча.

— Да й попречиш за какво? Какво се е канела да направи? — попита Гъс.

— Онзи предмет, дето го намерихме — продължи Ферн, като не смееше да погледне никого от присъстващите, — беше ключ. Според сведенията това би трябвало да е ключът за Дверите на смъртта. Алимонд беше поръчала да й направят изображение на Дверите и го бе поставила в плевнята — trompe l’oeil. Мисля, че се е опитвала да стигне до душата на мъртвороденото си дете. За целта си послужи с магия — тя беше вещица. Но в крайна сметка не попадна на Дверите, а на най-обикновена врата. Когато Алимонд я отвори, попадна на Атлантида, на Забраненото минало и на приливната вълна, надигнала се да погълне града. Помъчих се да я накарам да затвори вратата, но мислите й вече бяха другаде. Не успях да стигна до нея и да наруша кръга. Усетих приближаването на земетресението и хукнах да бягам с всички сили, но водата ме застигна и повече не помня. Сериозно ви казвам — нищо не помня. — Плъзна поглед и го спря върху Гъс. — Това е.

— Никога не съм я харесвала — обяви накрая Маги.

— Трябва да ни повярвате — рече Уил. — Моят учител твърди, че съществуват милиони паралелни светове, устроени по различен начин, че пътуването във времето е възможно, поне на теория — доказано е.

— Не казвам, че не ви вярваме — успокои го Гъс. — Видях потопа в крайна сметка. Не вярвам сестра ти да взима халюциногенни хапчета, нито пък е показвала признаци, че е хроничен лъжец. Но въпреки всичко сме длъжни да повикаме полицията. А междувременно май и на мен ще ми дойде добре чашка бренди.

 

 

Полицията дойде, полюбува се на плевнята, превърната в руина, и си замина с обещанието, че на дневна светлина ще потърсят Алисън Редмънд.

Маги поднесе задушеното.

— Сигурни ли сте, че ще се оправите? — попита ги няколко пъти.

— Да, всичко е наред — увери я Ферн.

— Ще се погрижа за нея — додаде с тон на възрастен Уил.

Семейство Динсдейл оставиха младежите да вечерят и хванати за ръце, поеха бавно надолу по хълма.

— Какво разбра от цялата й история? — попита Маги. — Измисля ли си, въобразява ли си разни неща или…?

— Във всеки случай не смятам, че лъже — отвърна Гъс. — В състояние на шок човек обикновено не лъже.

— Не е шизофрения, нали? Та тя е такава сладурана! Би било ужасно. Макар да казват, че от шизофрения страдат предимно млади хора. Може да е имала някакви параноични фантазии и сама да си е измислила наводнението.

— Изключено — възрази Гъс. — За броени секунди по хълма се изляха буквално тонове вода. Беше като… като приливна вълна. — Настъпи дълго мълчание, после той продължи: — Понякога си мисля, че човечеството е опасно арогантно. Научим се да събираме и изваждаме и започваме да се бием в гърдите, че Вселената ни е ясна като две и две. Измерваме разстоянията между звездите и обявяваме, че там няма нищо. Слагаме граници на безкрайността. Държим се като хора, хвърлени в заключена стая — след като сме изучили всичко в рамките на пространството, което обитаваме, гордо обявяваме, че стаята и нещата вътре в нея са единственото съществуващо. Отвъд вратата няма нищо. Не съществува нищо, което не сме видели и не сме опознали, което не сме изброили и не сме изказали. Това е то. А от време на време Бог повдига крайчеца на воала — дръпва завесата — и ни позволява да хвърлим по едно око, ей така, колкото да надзърнем и да видим, че има и нещо повече. Сякаш с това иска да ни покаже колко сме късогледи, какви тесни граници сме си поставили. Докато слушах разказа на Ферн, ме обзе точно такова усещане. Мина през главата за секундичка: истина е, отвъд неразбираемия език на скептицизма съществува цял един друг свят.

— Не може да си й повярвал! — не се предаваше Маги.

— Аз вярвам в Бог — призна Гъс. — Съвременната църква е скептично настроена към Неговите възможности, но някога вярвахме, че Бог е всемогъщ. Точно в този случай се срамувам, че допуснах колебание във вярата си. Щом Бог може всичко, значи всичко е възможно. Във всеки случай, поне за момента възнамерявам да остана отворен към външния свят.

 

 

— Не ни вярват — отбеляза Уил.

— Разбира се, че не ни вярват. Но пък и няма значение. — Бутна чинията си настрани и зарея замислено поглед в опит да осмисли събитията от този безкраен ден.

— Ще ми разкажеш ли? — попита той. — Имам предвид истинската история, с всички подробности.

— Мислех си… за Лугари. За Рагинбоун. За клетия безпомощен и неверен Пегуилен, смачкан на топка като парче пластилин и издухан като прашинка на вятъра. За Алимонд, измамена от собственото си заклинание, озовала се срещу Зохрейн от другата страна на Дверите, слисана до неописуемост.

Уил не каза нищо, взря се да разгадае мислите, изписани върху безмълвното й лице.

— Как разбра какво цели Алисън? — попита впоследствие. — Онова, дето го каза за душата на мъртвороденото й дете — откъде би могла да знаеш подобно нещо?

— Веднъж я сънувах — отвърна Ферн. — Не, всъщност не беше само веднъж. Но в този конкретен сън аз бях Алисън, знаех какво чувства, познавах копнежите й. После, онзи ден, докато се разхождахме по брега, го разбрах. Тя беше доста… неуравновесена. — Изражението й се промени, белязано от странна тъга. — Клетата Алимонд. Сигурно е ужасно да се чувстваш по този начин. Ограбена… празна… отчаяна. А на всичкото отгоре после, когато отвори Дверите, установи, че дори ключът я е предал… — След малко продължи с известно усилие: — Чудех се дали… Дарбата е допринесла за неуравновесеността й. Рагинбоун каза, че атлантидите започнали да се израждат, защото се размножавали само помежду си, но няма откъде да го знае със сигурност. Може би самата Дарба започва да ти влияе по определен начин.

— Нали и Рагинбоун притежава Дарба, а си е нормален. Така де, посвоему. Тоест беше нормален.

— Но той е загубил Дарбата — припомни му Ферн. — А докато я е притежавал, я е използвал по доста странен начин.

— Нали той твърдеше, че и ти я притежаваш — сети се Уил.

— Но не е сигурно.

— Пък и ти си най-нормалният човек, когото познавам. Даже бих казал досадно нормална. — Усмивката му имаше за цел да я успокои.

— Някога наистина бях такава. — Тя не се усмихна. — Това лято изживях толкова много нови неща. Сякаш моята… уравновесеност… вътрешният ми баланс изгуби устойчивостта си и започна да се лашка насам-натам като люлка. Вече не познавам самата себе си. Вътре в мен израства една нова личност, една Ферн, която ми е почти чужда. Не познавам себе си, но чувствам, разбирам… да, понякога разбирам неща, до които изобщо не ми се ще да се докосвам. Предполагам така се чувства гъсеницата, когато се превръща в пеперуда. Само дето не съм сигурна в какво точно се превръщам аз. Може би в някакво отровно насекомо. Като Алимонд. — Накрая приключи темата с необичайна искреност: — Страх ме е. Страх ме е от самата мен.

На задната врата се почука — лекичко, но в същото време отчетливо. Сякаш самата рамка потръпна. Външният звук отекна в последвалата тишина като единствен камък, захвърлен в езеро, над което не лъхва ни дъх. Уил и Ферн, и бездруго достатъчно напрегнати, застинаха по местата си.

— Кой е? — попита Ферн и в гласа й се усетиха напрегнати нотки.

— Може ли да влезем? — чу се познат глас, който накара и двама им да скочат на крака, Ферн се препъна в халата си, Уил се метна към бравата. Отвън в тъмното стоеше Рагинбоун от плът и кръв, с развяно палто, островърхата качулка бе отпусната назад върху клечестата му като на плашило коса, Лугари стоеше до краката му. Козината й изглеждаше проскубана, езикът й висеше между зъбите. Гръдният й кош се повдигаше и спускаше, отдолу изпъкваха ребрата й. Изглеждаше видимо отслабнала, сякаш бе бягала до премаляване, изпълнена с безнадеждност и отчаяние, докато накрая преследвачите й не се бяха изтощили и не я бяха оставили на мира, за да се върнат в дупката, от която бяха изскочили.

— Смъртта слага край на проклятието — обясни Наблюдателя и се усмихна така, че лицето му изведнъж се набразди от множество бръчици. — Какво, забравихте ли? Мисля, че спокойно можем да приемем, че Алимонд е мъртва. Щях да се обадя и по-рано, но ми се сторихте доста заети, а и приятелката ми току-що се върна. Е, няма ли да ни предложите по чай? А после можете да ни разкажете всичко.

Разговаряха до късно през нощта. Лугари, след като излочи две купички вода и дояде задушеното, от което те бяха хапнали едва-едва, се бе настанила на обичайното си място и слушаше, наострила уши, като едва държеше очите си отворени. Уил прояви съобразителност и наля голяма чаша бренди на Рагинбоун, Ферн небрежно сипа малко и на себе си.

— Държала си се много храбро — отбеляза Рагинбоун, щом чу разказа й за събитията в плевнята. — Всяка намеса в заклинание, било то и най-маловажното, е опасна. Може да има неочаквани последици. А при подобно мащабно нещо…

— Не можах да вляза — продължи Ферн. — Въздухът беше станал плътен като стена. Не бих го нарекла храброст — по-скоро се чувствах безполезна.

— Смелостта ти е в това, че изобщо ти е хрумнало да опиташ — окуражи я Рагинбоун. — Може би си оцеляла именно поради тази причина. Магията понякога може да ни се струва нехайна, като електричеството или вятъра. Но тя е свързана със сили, които идват от епохите преди отмерването на Времето; докосва се до непознатите и непознаваеми сили, които следят съдбата на всички светове. Фактът, че си преживяла всичко това, подсказва, че тук става въпрос за някакъв модел — малка, ала съществена нишка в по-голямата мрежа, от която всички ние сме част.

— И Хавиер спомена нещо за модел — сети се Ферн.

— В някои отношения ние не се различаваме чак толкова — продължи Рагинбоун. — Магнита доближава хората до Древните духове не само що се отнася до способности, но по отношение на погледа ни върху космоса. Ето защо Духовете едновременно го ненавиждат и желаят. Без него извънземните сили биха им принадлежали изцяло. Те сигурно са наблюдавали потъването на Атлантида, тържествувайки, ала в същото време със страхопочитание: силите, освободени при този процес, са по-мощни от която и да е сила, с която някога биха разполагали те. Нали видя бурята от касетата на Алимонд? Според легендата вълните били по-високи от планини, а въздушните духове били запратени отвъд небесата; самата Ненхийдра^[1], гигантската морска змия, се събудила от нескончаемия си сън и напуснала бушуващите води, за да отиде на лов.

— Наистина ли има същества като морски змии? — прекъсна го Уил хем войнствено, хем тъжно.

— Всъщност е само една — отвърна Рагинбоун и разсеяно отпи малка глътка от брендито си. — Най-великото сред всички живи същества. Тя се появила много-много отдавна, още в зората на Времето. Древен дух, който придобил физическа форма, за да победи първите чудовища и да пирува над всички плътски твари. Земята се оказала тясна за нея и тя се приютила с гигантската си спирала в океана. По онова време континентите още ги нямало. Змията заспала чудовищен сън, като се будела само за да се храни. Колкото по-дълга е една змия, толкова по-дълъг е сънят й. Един ден тя се събудила от продължителната си дрямка и установила, че чудовищата вече ги няма и светът се е променил. Оказала се предадена от собствените си размери — сред оцелелите същества малцина можели да заситят глада й. Само огромните китове, които обаче й пеели приспивни песни, за да я замаят…

— Затова ли пеят китовете? — не се сдържа Уил.

Ферн като че ли не вярваше много на чутото.

— И така, тя ловувала все по-малко и спяла все повече — заключи Рагинбоун и повдигна вежда, — докато накрая не потънала в морските дълбини, за да не се събуди никога повече. Казват, че дългият риф по средата на Тихия океан се е образувал от най-голямата гънка на тялото й. Това, разбира се, е само легенда. Макар че повечето легенди са родени от зрънце истина и се подхранват с въображението на хората. Ние се нуждаем от своите демони. Те са символи — може би преувеличени, но при всички случаи полезни. Те ни предлагат простичко противопоставяне между Доброто и Злото. Войната, гладът и болестите далеч не са толкова директни.

— Искаш да кажеш, че Морската змия не съществува? — попита объркан Уил.

— Кой знае? — вдигна рамене Рагинбоун. — Какво е действителността?

— Едно не разбирам — прекъсна го Ферн. — Какво е станало с ключа. Когато Алимонд го завъртя в ключалката, той просто изчезна. Къде се е дянал?

— Моето предположение е — отвърна Наблюдателя, — че след като е бил пъхнат в ключалката, просто се е слял с нея, а когато Дверите са били отворени, той се е пренесъл в Миналото. Не може да съществуват два аспекта на един и същи предмет в един периметър на пространството и времето. Следователно, когато ключът от Тук се е преместил Там, се е превърнал в ключ Там. Не е изчезнал, просто се е озовал от другата страна на Вратата. Това се нарича капан във времето. Ето защо, ако отпътуваш в Миналото, трябва много да внимаваш да не се срещнеш със самата себе си. Възможно е да се случи и при хората.

— Бих запомнила такава среща — отвърна Ферн.

— Дверите са били унищожени — продължи Рагинбоун. — Атлантида е била унищожена. Ключът сигурно е на морското дъно. Именно там е бил намерен.

— А какво се е случило с парчетата? — попита Ферн.

— С кои парчета?

— От вратата. Те Тук ли са или са Там?

— Има ли значение? — сви рамене Уил.

— Надявам се да няма — отвърна Рагинбоун, но челото му се сбърчи.

Разговорът секна. Брендито в бутилката постепенно намаляваше. Лугари остави очите й да се затворят, макар че ушите й останаха нащрек дори в дрямката.

— Искаш ли да останеш да преспиш тук? — предложи Ферн колебливо, без да е сигурна, че е редно да го кани. — Място колкото щеш.

— Благодаря — отвърна Рагинбоун, като че някак изненадан. — Изгубил съм навика да спя под покрив. Вече свикнах с пещерите, там е по-различно, някак по-естествено. Ако се притеснявате от нещо, Лугари ще остане.

— Ще се оправим — отвърна Ферн. — Сега и Пегуилен ще се върне, нали? След като Алимонд е мъртва. Знам, че не го харесваш, но той е част от това място. Тук е неговият дом.

— Вече не — отвърна Наблюдателя, а на лицето му се изписа смесица между тъга и жал, споходила го, без да я желае. — Смъртта може да сложи край на проклятие, но не и да възвърне живот. Аз бях превърнат в камък, но гоблинът просто бе унищожен. Тези тъй тънки нюанси на отмъстителността! Алимонд държеше да погледна съдбата си в очите, да съзнавам страданието си. Докато за Малморт й беше все едно. Изтръгна крехкия дух от уродливото му тяло и го захвърли на боклука като непотребна вещ. Така че… няма да се върне. Не скърби за него. В крайна сметка може би така е по-добре. Той твърде дълго бе разяждан от нищета и самота.

— Радвам се, че Алисън загина — рече Уил след минута-две. — Заслужаваше си го.

— Сигурно — подкрепи го сестра му.

Когато най-сетне тя си легна, повалена от внезапен пристъп на изтощение след този ден, чиято продължителност би могла да бъде измерена с векове, установи, че се взира с неясна надежда в ъгълчетата и сенките. Но там нямаше никого. Къщата сякаш бе загубила същината на физиономията си — сега се състоеше просто от стаи. В ъгълчетата и сенките вече не се криеха тайни. Гоблина го нямаше, вещицата я нямаше, а ключът към Смъртта и Времето беше изгубен завинаги.

На сутринта Ферн набра букет диви цветя и ги постави в буркан на перваза в кухнята.

— Не за да скърбим — рече си на глас, — а за да помним.

 

 

Откриха Алимонд привечер на същия ден — носеше се по реката там, където водите тъмнееха под дърветата. Косата й, заплетена в гнездо от клони и плевели, се стелеше по водната повърхност като плътна пелена от безцветни водорасли. Младият полицай, който помогна в изнасянето на трупа на брега, нямаше опит в тези неща. Не можа да издържи и седна на земята, заровил лице между коленете си. Дори по-възрастният му колега призна, че „всичко вътре му се обърнало“ — не толкова от подутото и насинено лице или от слузта, която излизаше между устните, колкото от онзи потресаващ празен поглед. Сякаш очите се взираха в пустота, по-ужасна и от най-покъртителните представи за Ада. В следствието бе потвърдено, че се е удавила.

Формалното разпознаване бе извършено от Роло. Вместо кожения елек художникът бе облякъл бледоморав копринен костюм, който явно считаше за подходящ, а от насмешливия му кокни нямаше и следа. Гъс Динсдейл описа тъй нареченото наводнение, а Ферн, придавайки си възможно най-детински и невинен вид, прибягна до версията с амнезията.

Съдебният следовател се държа мило. Робин бе разкъсван от чувство за вина. (Беше се прибрал светкавично от Щатите, въпреки обстоятелствените увещания на Ферн, и сега отдаваше всичко случило се на своеволното си отсъствие.) Ферн бе искрено благодарна, че Хавиер Холт пропусна да се появи. Беше почти сигурна, че в най-скоро време и това ще стане, и макар Алимонд да бе мъртва, а ключът — изгубен, тя продължаваше да се страхува от него с неясен свръхестествен страх, който не можеше да си обясни.

По-късно Маги Динсдейл завари съпруга си странно замислен.

— Говорих с младежа от патологията — рече той. — Не го е споменал в заключението си — явно е бил озадачен и съзнателно не е искал да усложнява нещата — но както изглежда, Алисън се е удавила в солена вода. — Замълча, после додаде: — „Тя е в морето“, така каза Ферн. В морето…

Без видима причина Маги потръпна.

Погребението беше в Лондон. Робин отиде, Ферн — не. Тя забеляза с облекчение, че след смъртта на госпожица Редмънд баща й се е освободил от влиянието й, при това в такава степен, че чак самият той сякаш бе озадачен от поведението си в последно време — объркване, което превъзбуденото му от вина съзнание лесно преглътна. Известно време Робин беше толкова свръхзагрижен за децата си, че се наложи Ферн да му измисля какви ли не допълнителни занимания, за да го държи далеч от Йоркшир.

— Заминаваме за Южна Франция за двайсетина дни — обяви той тържествено след погребението. — Пих кафе с Джейн Клиъри, поканиха ни на гости на вилата им. Тя остана дълбоко потресена, когато й разказах за случилото се. Идеята си я бива, а? — Плъзна към дъщеря си поглед, изпълнен с надежда. — Пък и бездруго никога не сте си падали много-много по Йоркшир.

Ферн обаче отговори уклончиво. Макар че приключенията им явно бяха свършили, не й се заминаваше оттук. Рагинбоун все още беше наблизо, а Лугари продължаваше да се навърта в кухнята.

— На един от местните е — обясни Уил на баща си. — Пада си малко особняк. От време на време се грижим за нея.

Робин, който усети, че от него се очаква да прояви любов към кучетата, макар да не изпитваше такава, прие новината без повече въпроси и дори започна от време на време да потупва Лугари по гърба, питайки се защо винаги му става неловко, когато усети върху себе си жълтия й поглед. Това бе поредната подробност, която го караше да изпитва вътрешно неудобство. Останалите фактори за това му се струваха още по-обезпокоителни, понеже изобщо не можеше да ги опише и разбере.

— Все пак ви се ходи във Франция, нали? — настоя той, а гласът му прозвуча едва ли не умолително.

— Ами да, разбира се — отвърна Уил с малко повечко ентусиазъм.

Ферн, замислена за нещо, изобщо не отговори. Робин беше чувал от други родители, че тийнейджърите обикновено са разсеяни и това е типично за възрастта: мисълта им се реела около гаджета и приятели, тормозели ги разни въпроси, тревожели се за изпити и подобни, обвивали се в мъглата на отчуждението, като това би могло да е в резултат от наркотици или пък да се дължи чисто и просто на хормонални промени. Само че Ферн никога не беше проявявала подобни обичайни за другите тийнейджъри признаци. Както отбелязваха злостни странични наблюдатели, тя се държеше твърде прилично, за да повярва човек, че всичко й е наред. Рано или късно, предричаха те, ще кривне от правия път.

— Наред ли е всичко, малката? — попита непохватно баща й.

— Да, татко, разбира се, че е наред.

— Обикновено посрещаш с възторг идеята да прекараме някоя и друга седмица във Франция.

— Просто не съм в настроение, това е.

Сигурно е развълнувана от случилото се с Алисън, рече си той. Сигурно. Вероятно обвинява себе си.

— Иначе е супер — продължи Ферн, като направи почти убедителен опит да се усмихне. — Не се тревожи, татко. След седмица-две ще ми мине.

— На погребението се видях с Хавиер Холт — продължи Робин след малко. — Разбрах, че те е водил на вечеря при предното си посещение тук. — Някъде дълбоко в съзнанието му изплуваха неясни подозрения.

— Аха. — Ферн се постара гласът й да прозвучи отегчено и нехайно, макар стомахът й да се бе свил на топка.

— Е, как мина?

— Отидохме в някакъв пъб. Всичко беше съвсем нормално. По тия места май нямат много свестни ресторанти. Отдалече си личи.

Робин като че се поотпусна.

— Ами знам ли. Все пак йоркширските специалитети са известни — ростбиф, пудинг, такива неща.

— Менюто беше френско — продължи Ферн.

— Хавиер обеща да намине да ни види някой ден. На път за Шотландия. Каза, че Алисън била донесла в къщата някои неща, собственост на галерията — някаква картина, доколкото разбрах. Все едно, щял да дойде да вземе каквото е оставила. Аз пък мислех, че онзи младеж Роло е прибрал всичките й вещи.

— Ами да — отвърна Ферн. — Лично му помогнах да ги опакова.

— И аз така казах на Хавиер. Но той пак ще намине, така или иначе.

Ферн и Уил влязоха в стаята на Алимонд в деня след нейната смърт. Бравата не им оказа никаква съпротива; вътре килимът беше избелял, всички предмети и тъкани бяха възвърнали предишната си форма и окаян вид. Лугари изтопурка подире им с настръхнала козина.

— Е, какво ще правите с всичко това? — попита Рагинбоун от коридора и посочи книгите, видеокасетите, картините, познатата кутия край леглото.

— Ами сигурно трябва да изгорим магическите й вещи — предположи Уил. Не звучеше особено сигурен в думите си. — Дали пък не можем да пренастроим телевизора, така че да хваща обикновените канали? — Поигра си с дистанционното, но постигна единствено пращене.

— Засега няма да изпълнява магическите си функции — направи кисела физиономия Ферн.

— Важните неща трябва да запазите — посъветва ги Рагинбоун. — Кутията, ръкавиците, някои книги. Повечето са безполезни глупости — Алисън си падаше по всякакви безсмислени джунджурии и ритуални накити. Ама все пак знае ли човек. Може би има нещо любопитно.

— Но дори и да има, не е наше — възрази Ферн. — Не може да не е написала завещание. Вещите принадлежат на наследниците й.

— Единственият законен наследник на една вещица е друга вещица — рече Наблюдателя.

— Какво искаш да кажеш? — попита с предизвикателство в гласа Ферн.

— Може да се появи някоя. Някой ден.

В крайна сметка всичко, което Рагинбоун счете за по-ценно, бе скрито в гардероба на Ферн, в дъното на най-горния рафт. Самата Ферн, водена от неясно влечение, си присвои една от картините и я скри под леглото, като за по-сигурно я пъхна между камара стари одеяла. Очакваше скритата в стаята й магическа вещ да наруши съня й, но през следващите няколко нощи спа като новородено, а сутрин не помнеше сънищата си. Уил запази телевизора въпреки заключението на Роло, че е безнадеждно развален.

И ето че сега, точно както очакваше Ферн, щеше да се появи Хавиер. Нейният жив ужас.

— Как мислиш, какво иска да докопа? — попита Уил на другата сутрин.

Госпожа Уиклоу бършеше прах, а Робин се опитваше да върши работа по телефона. Братът и сестрата излязоха навън, за да разговарят на спокойствие.

— Каквото му падне — сви рамене Ферн. Беше решила, че е важно поне да се прави на безразлична.

Разходката им ги отведе до останките от плевнята. Уил, който през последните няколко дни беше отделил купчина останки с обяснението, че идват от Атлантида, се взря напрегнато в тревата. Далеч от пътя на водната стихия, в дъното на двора лежеше покритата с брезент „Морска вещица“. Щом я приближиха, Уил възкликна шумно и се хвърли да хване нещо, което явно се опитваше да му избяга. Ферн надникна в шепата му и забеляза раче, не по-голямо от нокът. Крехката му прозирна черупка бе оцветена в особен нюанс, смесица между сиво, зелено и златно. Тя го погали с пръст и усети щипване на мъхнати щипци.

— Мина повече от седмица — удиви се тя. — Как е оцеляло?

— Измъкна се от „Морска вещица“. Може би се е почувствало у дома си сред останките от потъналия кораб.

Водени от общ импулс, двамата се приближиха до „Вещицата“ и отметнаха брезента. И се ококориха в няма почуда.

Изваяната женска глава, която Уил толкова старателно бе почистил, беше обвита във водорасли, които висяха на дълги фитили, лъскави като лачена кожа, тук-там заплетени и стегнати във възли. Дървенията на кораба беше мокра, но не от дъжда, а подгизнала от морска вода. Миришеше на океан, лъщеше от кристалчета сол, които бяха започнали да изсъхват. По дъските се бяха налепили нови образувания; от заплетената мрежа на водораслите се подадоха боязливи пипалца, по кърмата забързаха миниатюрни охлювчета, ярки като цветя. Нещо, наподобяващо змиорка, се измъкна от пукнатина и потъна в тревата.

Ферн се окопити първа и успя да каже само:

— Това е невъзможно…

— Водата не стигна дотук — додаде Уил. — Пък и изобщо…

Корабът сякаш беше изваден от морското дъно преди няма и десетина минути.

— Тук става нещо странно — заключи Ферн, макар че нямаше нужда от приказки. — Трябва да кажем на Рагинбоун. Може би той ще има предположения. — Опитът я бе научил да се съмнява във вездесъщите познания на Наблюдателя.

Лугари се отзова веднага щом я повикаха, но посрещна молбата да отиде да доведе Рагинбоун с неподвижен поглед.

— Винаги когато имаме нужда от него, той изчезва — оплака се Уил. — Каква е ползата от магьосник, който е изгубил силата си и изобщо не се появява, когато човек се нуждае от помощта му?

— Ще се върне — успокои го Ферн, решила да гледа оптимистично на нещата. — Надявам се.

Върнаха брезента на мястото му като съзаклятници, които се опитват да прикрият уликите на местопрестъплението. Изпитваха необяснима вина от факта, че крият тайна, която дори не разбират, макар че очевидно ги касаеше съвсем пряко. Тайна, която би трябвало да опазят от дебнещия взор на зложелатели.

Целия ден им беше неспокойно — бяха им се случили доста неприятни и ужасни неща, но мисълта, че не всичко е приключило, изпълни и двамата с нервна превъзбуда и неясно очакване. По настояване на Уил целия следобед оглеждаха околността, тръгнаха по пътя на пороя надолу по хълма и продължиха покрай коритото на реката. Уил, чийто ентусиазъм граничеше с вманиаченост, претърсваше терена като детектив, попаднал на улики.

Ферн се шляеше покрай реката, докато накрая не се настани на любимото си място и не потъна в дълбок размисъл. Почти несъзнателно влезе в ритъма на заобикалящата я среда — безкрайният копнеж на дърветата, въздишките на вятъра, вековното туптене на земните недра. Клокоченето на потока й се струваше самотен глас от пищна мелодия — песента на морето, чието ехо тя бе доловила на брега на предела на съществуването. Докато слушаше, мисълта й отплава надалеч, надалеч, към легендарния бряг, където се срещат Въображението и Действителността, и тя подуши мириса на звездите, сякаш преварено сребро, вдиша въздух, какъвто не бе изпълвал дробовете й никога преди, чу съскането на пяната като огън по пясъка. Къде ли съществува този бряг, запита се. Или е бил сътворен от магия, за да изпълни един кратък сън и да осъществи моментна нужда, подчинен на собственото й въображение? Дали е място във въображението на Бога или само на Човека? Но със сигурност целият свят е просто едно място във въображението на Създателя — просто случайност или божествено вдъхновение, зависи в какво вярваш. Самият Човек е роден от искрица във Висшето съзнание; Бог пък изплува от искрица в съзнанието на Човека. Кой кого си е представил пръв? Мисълта й се рееше в безкрайни кръгове, сякаш диплите от падането на звезда в безбрежно море, докато накрая се докоснат до речния бряг, а тя седеше под дърветата в късния следобед, някъде наблизо пееше птичка. След малко до нея се настани и Уил, носеше огромна черупка, в чиито поочукани извивки отново звучеше музика, подобна на лек дъх.

— Търсих те — рече той. — Къде беше?

— Наоколо и около — отвърна тя уклончиво. — Всъщност никъде. Толкова е красиво.

— Жалко, че не се е запазило цяло.

— Нищо, ти го прибери. Все пак е от Атлантида.

Изправи се, готова да върви, но щом се обърнаха, кракът на Уил се оплете в нещо. Наведе се да го освободи и видя, че около глезена му се е увила странна твар. Приличаше на змия със защитна окраска, лъщеше от влага. Стегна се като примка около глезена му и го задърпа към реката.

— Ферн! — изкрещя той. — Какво е това? Ферн…!

Тя сграбчи един паднал клон и започна да удря съществото, което поотпусна хватката си и побърза да се плъзне в тревата. Ферн отскочи точно навреме, преди да попадне на свой ред в примката. Уил освободи крака си, задъхан от ужас. Ферн продължи да удря яростно пипалата. Съществото се оттегли във водата и Ферн се наведе да види накъде ще отплава. Река Яроу не беше дълбока; косите слънчеви лъчи достигаха до каменистото дъно, по което тук-там бяха разпилени вейки. Но слънцето вече захождаше и в сенките полягаше мрак.

Ферн проточи шия, забравила опасността, опита се да пробие мрака. Лицето й бе на сантиметри от водата, когато тя започна да се променя. Речното корито се превърна в дълбока като нощта бездна, към повърхността се завихриха огромни спирали от водорасли, мярна се неясен силует с множество пипала, който тутакси изчезна в сумрака и се сля със сенките. Ферн се дръпна, сграбчи Уил за ръката и го повлече нагоре по хълма почти тичешком.

— Какво видя? — попита я той, когато стръмнината ги принуди да забавят ход.

— Не знам, но каквото и да е, съм сигурна, че не би трябвало да е тук.

 

 

Тази нощ тя сънува. Рееше се в онова странно безтелесно състояние, което вече познаваше. Под себе си виждаше река Яроу, която се спускаше по долината и се отдалечаваше към морето. Над нейната пътека се надвесваха дървета, клоните им развяваха водорасли, чиито дълги филизи шумоляха и се вълнуваха. По повърхността на водата се плъзна огромна риба — в първия момент Ферн я взе за щука, но после разбра, че е риба меч. Щом се плъзна от реката към морето, краката й обърсаха гребените на вълните, врязаха се плавно във водата, през тялото й преминаха пръски пяна. Потъна в зеленикав сумрак, движенията й се забързаха, докато накрая като че ли станаха по-чевръсти от мисълта: гигантската маса на океана я погълна. Покрай нея прелитаха светкавично вълнообразни гори и потънали планини; от ниши и ями надзъртаха да я видят потайни очи; по океанското дъно се заклатушка безкрайна процесия от сини омари; видя се безпощадната клопка на акулска паст. Ала едва оставили отпечатъците си в съзнанието й, виденията и опасностите бяха безвъзвратно отмити, изгубени в бушуващия безкрай на морето.

Щом забави ход, Ферн видя, че се носи над коралов риф. Сякаш водата над нея бе напръскана със сребро. Накрая осъзна, че плува сред огромно стадо риби, които, блещукайки, се гмурнаха и потънаха в безкрайното синьо. Пред погледа й изплува градина — приказен оазис с полюшкващи се туфи от спагети и макарони, с плаващи цъфнали тръбички и риби с ярка окраска, същински пъстри цветчета. До нея се настани огромен костур, плътните му червени устни бяха увиснали в гримаса на вечно недоволство. Тя се запита дали той я вижда. Но костурът продължи по пътя си, а тя се плъзна напред към скалистия перваз, от който се виждаха странните дори за подводна градина коралови образувания: тънки и дълги клони, проснати от край до край; неочаквано равномерно подредени стъпалца; куха сфера, загладена от морето, проблясваща сред мътните води като синкава слонова кост. Бе й нужно известно време, докато осъзнае какво вижда, и може би защото сънуваше не изпита страх, а само любопитство. В една празна дупка цъфтеше анемония; от отпуснатата челюст вече се подаваха миниатюрни полипи. Ферн си каза, че мястото е прекрасно за полагане на тленни останки, че тук океанът ще ги разгради и върху трохите от отминалия живот ще разцъфти нещо ново. Протегна прозрачната си ръка, за да докосне черепа в необяснимо нужен жест на почит.

И тогава всичко започна да се променя. Кораловите полипи се стопиха и анемонията се дръпна обратно в дупката си, за да изчезне само след миг. Скелетът се прегрупира, липсващи парчета от кокали се материализираха от нищото, започнаха да набъбват вътрешни органи, сякаш родени от самия планктон, който до този момент се бе хранил с тях, накрая върху костите запълзя плът, която се наслояваше върху оглозгания скелет като надигащ се прилив. Щом тя дръпна ръка от челото му, той вече бе завършен. Той. Млад мъж, най-много две-три години по-голям от нея — „Твърде млад, за да умре“, рече си тя — гол; по тялото му висяха само опърпаните дрипи от неразпознаваеми дрехи. Очевидно не бе умрял от естествена смърт — не и на това място. Дрехите му бяха пълни с камъни, очите му — с мидени черупки, тъмната му коса бе омотана с водорасли. Лицето му изглеждаше бледо на фона на морското сияние, наред с това бе спокойно и странно познато. (Едва по-късно й хрумна, че всъщност е бил красив.) А на верижка около врата му висеше ключът. Чудно как, но не си спомняше касетата на Алимонд, запечатала разказа за миналото, и тласкания от бурите кораб, и сирената, и давещия се мъж. Сякаш съдбата бе вързала очите й с черна лента, заличавайки всичко, което би могло да й попречи.

Спомените я побутваха, опитваха се да й кажат, че е пропуснала нещо, но съзнанието й се съсредоточи единствено върху това неясно усещане, че го познава, напразно се опитваше да му постави някакъв етикет и да го класифицира. Беше убедена, че го вижда за пръв път в живота си, и въпреки това… го познаваше.

Постепенно объркването й прерасна в бавен гняв, задето той лежи тук насред океанските дълбини, умрял преди хиляди години, вместо да си е съвсем истински и жив… Сега. Чувството изпълни тялото й като вино прозирна чаша, придаде й цвят и плът, контур и образ. Сънят се отдръпна от все по-настойчивата действителност, пещерата се превърна в синя точка в дъното на дълъг тунел, докато накрая бе погълната и Ферн, борейки се със замаята, изплува над пластовете мрак и се събуди. Щом отвори очи, продължаваше да изпитва гняв, макар да й бяха нужни няколко минути, за да си спомни причината.

 

 

На сутринта Рагинбоун все така го нямаше. Преди закуска Уил отиде в градината и повика Лугари, но тя не дойде. Над къщата тегнеше тревожност, която обхвана дори госпожа Уиклоу, тръгнала на планиран голям пазар в Гисбъро.

— След онова наводнение стават странни работи — отбеляза тя. — Хората виждат неща, дето не би трябвало да се виждат. Вярно, момчетата се самонавиват, превъзбуждат се и си въобразяват какво ли не, от зверове до зли духове, ама пък господин Снел не е от тия, дето им се привиждат разни врели-некипели.

— Кой е господин Снел? — попита Ферн.

— Какво е видял? — додаде Уил.

— Живее точно над нас — обясни госпожа Уиклоу. — Всяка вечер си разхожда кучето по брега — ако времето е добро. Вчера се отби покрай нас на връщане, бяхме в градината — беше адски развълнуван, блед като мъртвец, а кучето му цялото трепереше и се скъсваше да лае. А то е голяма гадинка — веднъж ухапа едно дете. Питахме го какво е станало, а той рече, че видял нещо на брега. Не каза какво. Та така де, викаме си, то момчетата да си ги разправят, ама господин Снел…

Ферн и Уил зарязаха закуската, пътьом измърмориха някакво извинение на баща си и изхвърчаха към морето. През лятото плажът се пълнеше с народ, но сега лошото време бе разколебало повечето туристи. Докато вървяха нататък, над слънцето се спусна плътна пелена от облаци и задуха режещ вятър. Долу на брега приглушената светлина обливаше всичко в сивкаво; покрай водата се разхождаше скитник, но освен него на пясъка нямаше жива душа.

Ферн и Уил оставиха обувките си край стъпалата и се запътиха към мястото, където вълните се разбиваха на пяна и обливаха камъните в бяло. Нагазиха във водата, като трескаво търсеха с очи нещо необичайно или смущаващо. На едно място Уил подскочи, стреснат от дебело водорасло, което за миг му заприлича на пипало. Изпревариха самотен турист, поздравиха го и скоро останаха съвсем сами. Устието на Яроу остана далеч зад гърба им, пред тях морето и брегът се сливаха и притискаха плажа към ронливата скална маса и влажната кал.

По пясъка имаше следи. Ферн и Уил се надвесиха и ги заразглеждаха, по-скоро учудени и объркани, отколкото уплашени. Виждаха се отпечатъци, които образуваха две успоредни линии в посока към скалата. Разстоянието между най-раздалечените стъпки надхвърляше метър. Постепенно в главата им се оформи картина. Детайлите по нея не бяха ясни, но определено включваха множество крака с настървени остри нокти, които топуркат в синхрон, някаква кръстоска между омар и мокрица. Само че по-голямо. Много по-голямо.

Приливът заля плажната ивица с обилна вълна, която почти напълно заличи ясните допреди миг отпечатъци, превръщайки ги в миниатюрни ровчета.

— Нямаме много време — отбеляза Ферн. — Има опасност да се окажем откъснати от прилива.

Но Уил вече бе тръгнал по следите, които изчезваха под огромен камък. Падна на колене. Ферн се приближи и го видя да наднича в дупката под камъка. Несъмнено беше затлачен с тиня, но нещо бе драскало на входа и бе разчистило място за минаване — нисък, но достатъчно широк тунел, за да погълне следите; процеп, прорязващ непрогледната тъмнина.

— Може би ще успея да пропълзя… — подхвана Уил не особено ентусиазирано.

— Не! — отсече Ферн по-рязко от необходимото. Дори за още повече категоричност го сграбчи за фланелката.

Той не се дръпна да се освободи, но се свлече надолу, близо до отвора.

— Уил!

— Само да хвърля едно око…

В следващия миг отскочи рязко назад, като едва не събори сестра си.

— Вътре е — задъхано отрони, — не знам какво е, ама е вътре. Видях… очи. Стрелкат се. Всяко в различна посока… като… като две очи, които блестят в тъмното. Какво мислиш…?

— На стълбчета ли са?

— Сигурно е от Атлантида, а?

— Да изчезваме… Веднага!

Лапата се стрелна тъй светкавично, че ако Уил вече не бе започнал да се отдалечава, не би имал никакъв шанс. Въпреки краткото време двамата успяха да забележат всяка една подробност. Приличаше на щипка на гигантски рак — непробиваема и нащърбена. По древната черупка бяха полепнали дребни ракообразни и коралови полипи, покрити с водорасли, с неизсъхнали петна морска вода по тях. Но се движеше съвсем плавно, а щипките щракваха здраво като гилотина. Още милиметър-два и кракът на Уил щеше да бъде прерязан на две. Щом Ферн дръпна брат си, щипките се отдръпнаха и потънаха в тъмнината под скалата.

Уил изруга.

Този път Ферн не му направи забележка.

— Хайде — рече, без да пуска фланелката му.

— Ами ако някой друг попадне на това нещо?

— Няма. Приливът идва. Ще го отнесе.

— Сигурна ли си?

— Не.

Забавиха ход едва след като си взеха обувките, изкатериха стъпалата и стъпиха на пътя за селото. Уил се отби при викария, за да порови в богатата библиотека на Гъс и да се опита да намери допълнителна информация за древните ракообразни. Ферн се прибра, но завари къщата празна. На кухненската маса имаше оставена бележка, която я известяваше, че Робин и госпожа Уиклоу са отишли на пазар в Гисбъро.

Тя си препече филийка и си направи кафе, за да компенсира пропуснатата закуска, но потънала в дълбок и безплоден размисъл, остави кафето си да изстине, а филийката — да изсъхне. Без потайното присъствие на гоблина Дейл Хаус й се стори някак ограбена и тя се почувства потискащо самотна. Затова, когато чу по алеята да приближава кола, скочи, без да се замисли, и се втурна да отвори вратата.

Оказа се, че колата, спряла пред къщата, не е аудито на баща й. Беше дълъг, нисък, искрящо бял автомобил. Шофьорът се измъкна от предната седалка с грациозността на пантера и се приближи към Ферн. На устата му грееше познатата многозначителна усмивка. Косата му блестеше като стоманена каска.

Ферн пристъпи обратно във фоайето, понечи да затвори вратата, но беше бавна, твърде бавна. Знаеше, че той е амбулант, проявление на Азмордис, най-древния дух, всемогъщ и озверял от глад — но наред с това бе и приятел на баща й и непоклатимото й възпитание и навикът да бъде любезна я накараха да се поколебае.

— Ще ме пуснеш ли да вляза — подхвана той, — или смяташ да ми затръшнеш вратата под носа?

Тя, разбира се, не би могла да направи подобно нещо. Дори сега, при всичко, което вече й бе известно, бе длъжна да продължава да играе тази игра, да се държи прилично.

— Извинявай. Имахме ли уговорка?

— О, струва ми се, че да — отвърна той и прекрачи прага.

Ферн не бе сигурна дали гостът затвори вратата след себе си или тя сама се затвори зад него, но ключалката прещрака звучно.

— Казах на баща ти, че ще намина някой ден. Къде е той, между другото?

— Излезе — с неохота отвърна Ферн. — Няма да се бави. — Докато говореше, осъзна, че Хавиер по някакъв начин знае, че тя е сама в къщата, че го е знаел още преди да дойде, че е избирал момента, разчитал е на слабостта и реакциите й, оформени в резултат на благопристойното й възпитание.

Добрите обноски могат да те отведат в гроба, рече си тя…

— Би могла да ми предложиш кафе — подхвърли той.

Стори й се дори още по-висок от обичайното, а самата тя се почувства ужасно дребна.

— Бих могла, но вече изстина.

— Притопли го.

Последва я в кухнята. Тя постави кафеника на печката и зачака, като се замисли с отвращение за пасивната си роля и се опита да скрие и напрежението, и страха си. Сега той беше на ход. Тя намери ключа и го изгуби. Призова присъствието му в идола и идолът бе унищожен. Опита се да попречи на Алимонд да отвори вратата, но се провали. От тук насетне играта водеше той.

— Какво стана с Алисън? — попита гостът.

— Мисля, че знаеш. Поръча си изображение на Дверите и ги отключи, но действителността се размина с очакванията й. Това не бяха Дверите на смъртта, а друга врата, която водеше… другаде.

— Къде по-точно?

— В Атлантида. — Не виждаше смисъл да го крие от него. — Зохрейн отвори Вратата от другата страна, а Алимонд оттук. Двете се срещнаха.

— Ти присъства ли?

— Наблюдавах. Опитах да й попреча, но не можах да проникна вътре. Не успях да вляза в кръга — беше прекалено силен.

— А как се удави тя? Удави се, нали?

— О, да — потръпна Ферн, може би заради спомена, може би от близостта на Хавиер. — Вратата се отвори и разкри момента на настъпването на Края — потъването на Атлантида. Морето нахлу и помете всичко.

— Но ти оцеля…

— Сигурно съм извадила късмет.

— В магията няма късмет. Какво стана с ключа?

— Познай.

Тя се запъти да сипе кафето, но той я сграбчи за ръката и я обърна с лице към себе си. Погледът му сякаш премина директно през очите й, заровичка в мозъка й, търсейки слабото й място, където да окаже натиск, да остави белег. Тя инстинктивно си помисли: „Той не бива да узнае, че ключът е изчезнал. Ако му разкрия истината сега, той ще реши, че може да ми има доверие и няма да е толкова нащрек, ако се наложи да излъжа по-късно…“.

— Ключът беше и у двете — отвърна гласно. — Зохрейн в миналото, Алимонд в настоящето. Когато Вратата се отвори, двата ключа попаднаха в една времева зона, така че вероятно са се… слели. Когато водата придойде, ключът беше в Атлантида. Вече никой не може да се добере до него.

Той въздъхна и я пусна, лицето му се разкриви, разместено от потъналия в размисъл дух. В това отпускане на физиономията му имаше нещо едва ли не скверно, сякаш плътта за миг се отлепи от черепа.

Ферн усети как губи връзка с реалността и сграбчи кафеника, доволна да намери убежище в това най-просто и обикновено действие. Когато пак се обърна към Хавиер, изражението и чертите му бяха възвърнали предишния си вид. Тялото продължи да му служи по стария начин. Докато си пиеха кафето, той подхвърляше непоследователни забележки, главно по отношение на Алисън, прекъсвани от неловки паузи.

Щом приключи, той остави чашата си с интригуваща категоричност, сякаш с този скромен жест приключваше цял ритуал. Или пък започваше.

— Всъщност пазиш ли картината ми? — попита той, сякаш присетил се между другото, като че въпросът не бе от толкова голямо значение.

Но Ферн остана с точно обратното впечатление. Щом Хавиер пита, значи има защо. Цялото това разпитване за Алимонд е било просто прелюдия, ей така, за заблуда. Истинската причина, довела го тук, е именно последният въпрос.

— Сигурно се сещаш коя картина имам предвид. Дори мисля, че преди ти харесваше. „Изгубеният град“. Цветен офорт на Белкуш, доста необикновена картина. Бих казал… доста… ценна.

Иска да ме накара да се чувствам като крадла, заключи Ферн. Мисли, че така няма да ми позволи да се занимавам с вредни мисли. Но според информацията, с която разполага, картината е била у Алимонд — няма как да е сигурен, че е при мен…

— Да, спомням си я — отвърна. — Защо смяташ, че е тук?

— Алисън… я взе назаем. — Ферн долови колебанието му. — Не я открих в апартамента й. А тя не пътуваше никъде без картините си. Просто си беше такава.

— Нямам спомен да съм я виждала тук — сбърчи чело Ферн, сякаш дълбоко замислена.

— Сигурна ли си?

Тя не забеляза Хавиер да помръдва, но ето че китката й се озова в ръката му. В очите му заблестяха жълтеникави пламъчета. Хватката му беше като менгеме. Този път погледът му не просто я пронизваше, а я омагьосваше и замайваше, изстискваше жизнените й сокове и разколебаваше увереността й. Устата му се изкриви в гримаса, която съвсем бегло наподобяваше усмивка, но напълно лишена от топлота. По същия начин й се бе усмихнал и в ресторанта — тогава, когато стените изчезнаха, а ледените звезди затрептяха над студеното огнище…

В кухнята притъмня. Таванът сякаш се свлече ниско над главата й, прозорците се смалиха. На мястото на плочата, където бе сгряла кафето, зееше дупка, пълна със студени черни въглени. По пода се валяше слама…

А на сламеника в срещуположния ъгъл под одеялото се гушеха две дребни фигури. Потънали в сенките. Ферн не искаше да ги гледа, ала не можеше да откъсне поглед от тях: стори й се, че различава ръка… детска ръка… изкривена неестествено, от долната й страна като че бяха провиснали черни гнойни циреи. Фигурите не помръдваха. Миризмата на смърт изпълни дробовете й и сви стомаха й на болезнено кълбо.

Навън нещо се раздвижи, блещукане на факли в мрака. Ферн знаеше, че би трябвало да чува крясъци, но бе мъртвешки тихо, само съскането на пламъците гризеше кирпичените стени, от време на време пропукваше горящия сламен покрив, по пода се стрелкаха бързи крачета на мишки и плъхове, насам-натам, насам-натам, в отчаяно търсене на изход. Ферн си спомни Пегуилен, другарчетата му, станали жертва на чумата, заличената от лицето на земята колиба. От покрива капеха насекоми. Стелеше се гъст дим. Маранята от огъня създаваше илюзията, че ръчичката на детето помръдва.

— Къде ми е картината?

В един момент останаха само очите му — очите на Хавиер, очите на Азмордис — озарени от огнените отблясъци. В миниатюрните гънки на мозъка си, които все още бяха непокътнати, тя си помисли — още не. Още не казвай нищо. Това е миналото, отдавна е свършило, не е истинско…

Той дръпна рязко китките й към огъня.

— Къде ми е картината!

— Роло я взе! — изохка Ферн. — Прибра всички вещи на Алисън. Сигурно е взел и картината…

Очите й сълзяха от дима — надяваше се сълзите й да не са истински. Известно време не виждаше нищо. Успя да се изтръгне от хватката му и нещо изтрополи, а когато отново можеше да вижда, огъня го нямаше, колибата беше изчезнала, по вратата на фурната течеше кафе, а металният кафеник се търкаляше с тропот по плочите на пода.

— Мили боже — кротко възкликна Хавиер, — изпусна кафеника.

 

 

Качиха се на горния етаж, за да огледат стаята на Алисън. На слизане Ферн с привидно безразличие проследи как Хавиер отваря вратите и наднича в шкафовете. Но явно не се стараеше особено, понеже беше убеден, че тя не знае нищо. Ферн още не можеше да се освободи напълно от натрапчивото му присъствие. Част от нея все още му беше подвластна — или поне той така си мислеше. Ферн се надяваше Хавиер да се лъже.

Когато Уил се върна, бялата кола тъкмо се отдалечаваше.

Завари сестра си седнала на кухненската маса, подпряла брадичката си с ръце. Трепереше едва доловимо, но гласът й не издаваше никаква емоция.

— Не се тревожи, добре съм. Искаше си картината. Онази, която задържах.

— Даде ли му я?

— Не.

— Но нали е негова?

Ферн не му отговори.

— Какво си направила с хляба? Черен е като въглен!

— Така ли? — отрони тя, внезапно съкрушена. Хлябът бе стоял близо до печката, точно до мястото, към което Хавиер дръпна ръката й. Сега беше напълно овъглен. — Ами… стана случайно…

Уил се приближи и се вгледа тревожно в лицето й.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Ей сега… само минутка.

Около половин час по-късно се появи Лугари. Отвори си сама, като бутна задната врата с муцуна. Не се излегна на обичайното си място край печката, а застана насред стаята с потрепваща опашка, втренчила настойчив поглед в двамата.

Уил тъкмо правеше опити да опише на сестра си някои от най-невероятните чудовища, които бе видял в книгите на Гъс, но като видя вълчицата, се отказа. Тя не отвърна на топлото му посрещане, продължаваше да чака. Потрепването на опашката й може би изразяваше нетърпение.

— Вика ни да я последваме — каза Уил.

— Крайно време беше.

Лугари ги поведе през ливадите към скалистия хребет, където се бяха срещнали с Рагинбоун. Забелязаха го едва когато се приближиха почти до него — естествените цветове на палтото му се сливаха почти неразличимо с околността.

— Не ти ли е топло? — запита, без да се замисли, Ферн.

Той се засмя и вдигна ръкава си, за да й покаже ръката си — само кожа и кости, възлеста и разкривена като клоните на стар дъб, с изпъкнали релефно вени и преплетени мускули, които, вместо да се отпуснат, с годините се бяха превърнали в камък.

— Не усещам нито студ, нито жега. Почти не ми е останала плът. За да започна да се потя или да треперя от студ, температурите трябва наистина доста да скочат в едната или в другата посока. При всички положения, с годините се научих да не обръщам внимание на подобни неща. Устоявам на сезоните като дърво или камък, постепенно се приближавам до по-издръжливите характеристики на природата, превръщайки се в това, на което приличам. За човек на моите години не е уместно да бъда подвластен на плътта.

Седнаха, облегнали гръб в нагрятия от слънцето камък. Докато Уил разказваше последните събития, лицето на Наблюдателя се изопна и застина в съсредоточена гримаса.

— Атлантида е, нали? — прекъсна го Уил. — Някак си е изтекла в настоящето, ако може така да се каже. Заради стореното от Алисън.

— Морето е — отвърна Рагинбоун. — Океанът е материя, която се отличава със свой дух, със свой разум. Някога е бил неопитомен, свободен, с неразчертани и неизследвани дълбини, свърталище на сирени и чудовища, неизменно враждебен към сухоземните смъртни, които се опитвали да го обуздаят. Но времената се променили. Хората се научили да избягват бурите и да черпят от богатствата на океана, пък и водната шир свикнала с тях, макар и да продължавала да се отнася с известно недоверие към присъствието им. И то с основание. И сме започнали да жънем там, където не сме посели, без благодарност и разбиране. Прониквали сме в най-дълбоките тайни на морето, замърсявали сме водите му, унищожавали сме живота в него. А сега… морето се обръща към морето. Границите на времето са нарушени: то прониква до Забраненото минало и призовава чудовищата да извоюват неговото отмъщение — додаде той, едва ли не на себе си. — Тук сте близо до брега. Реките и потоците, дъждовете и росата — всички те са част от Великата вода, която съставлява по-голямата част от света. Това е Разум, който сме откъснали от себе си на свой риск.

— Сигурен ли си? — попита Ферн. — Не е ли възможно тези проявления да са… да речем, случайни?

— Възможно е — призна Рагинбоун. — Но морето е живо. Планетата чувства. Това са неща, на които не обръщаме внимание, а би трябвало. При все това, каквото и да се случва, трябва да му се попречи. Пролуката във Времето ще се разширява все повече, докато през нея преминават сили от миналото, а никой не би могъл да предположи какви биха били последствията. Времето е там с определена цел — за да поддържа ред сред нещата. Промениш ли хронологията, променяш историята. Миналото изяжда настоящето, процепът може да се разшири, да разпука и другите измерения, цялата Вселена може да се сгромоляса вътре в себе си. Или пък ударът може да остане съсредоточен на едно място. Гигантски октопод може да похити човек, който си разхожда кучето край реката, левиатан може да потопи рибарска лодка край Уитби, сирена може да излезе в залива. Нито едно от трите не е за пренебрегване. Трябва да направим нещо.

— Какво? — попита Уил. — Засега всичките ни опити се оказаха напразни. Решаваме един проблем, но веднага се озоваваме пред друг. Сутринта вкъщи е идвал Хавиер, заплашвал е Ферн. Тя не казва какво точно е станало, но виждам, че я е стреснал.

— Човек трябва да се страхува от Древния дух — мрачно отбеляза Наблюдателя.

— Търсеше онази картина — продължи Уил. — Онази, дето Ферн я хареса. Тя му казала, че Роло я е взел — оня приятел на Алисън с кожените дрехи. Това означава ли нещо?

— Не е изключено. Фернанда…

Но Ферн, потънала в собствените си мисли, не ги слушаше.

— Ако не се лъжа, ти спомена, че Даровитите са способни да пътуват в миналото — намеси се тя. — Без Вратата, без всичките тези усложнения. Сънищата, които имах…

— Различно е — отвърна Рагинбоун. — Можеш да изследваш чуждо съзнание, можеш да пътуваш духом, стига тялото ти да остане в настоящето, за да те прикрепя към отреденото ти място във Времето. Обхватът на душата е ограничен единствено от въображението. Човек е в опасност само тогава, когато вземе със себе си и своето тяло. Има начини и без да оставяш Вратата отворена, но са опасни. Мнозина са опитали, малцина са се върнали. Както ти казах, срещнеш ли себе си, си загубена. Ако влезеш физически в миналото, то ще те погълне, ще изгубиш пътя към настоящето: това е защитният механизъм на историята. Правил съм го веднъж — само веднъж. Прецених, че имам достатъчно основателна причина. Връщането беше неописуемо изтощително. — По лицето му изплуваха бръчки, каквито не бе виждала досега. Болката му бе очевидна.

— Е, добре… — подхвана след малко Ферн. — Знаем, че Вратата е отворена. Вратата към Забраненото минало. То е заличено, но отворът си съществува, при това не е просто обикновена пролука във Времето, а един вид срив, който, ако не се запечата, може да се уголеми. Можем ли да направим нова Врата, по примера на Алимонд, посредством trompe l’oeil или с магия, и после да я затворим?

— Без ключа е невъзможно. — Гласът на Рагинбоун беше слаб, сякаш нещо го издърпваше съвсем бавно от някакво далечно кътче на съзнанието му. — Силата на Магнита я отключи. Само тя може да я заключи. Поради това е толкова трудно да се затвори. И ключът е в Атлантида. Завинаги.

— А не би ли могъл… някой… да отиде там духом? — попита Ферн. — Да, речем, в съня си — и да го намери?

— Духът може да бъде само свидетел, но не и участник. Мисля, че го обясних съвсем ясно. За да го направиш, трябва да отидеш лично. Така или иначе, Атлантида е Забранена дори за този, който я сънува. Човек трябва да осъществи пътешествието лично, като самия себе си, да премине през Вратата не към наскоро изминалите дни, а да се върне към момента, когато Вратата е била отворена, да открадне ключа въпреки пороя и бурята, да издигне Вратата наново и да я затвори. Опасностите са неизброими. Пък и изобщо, най-вероятно е невъзможно.

— Как е възможно да минеш през Вратата и да се озовеш в момент, предхождащ времето на отварянето й? — заразсъждава на глас Уил.

— Нали ти казах — невъзможно е. Но процепът така или иначе се увеличава. Ако имаш пред себе си ясна цел, ако си със смело сърце, има сили, които откликват на подобни неща. Така казват хората. И магията съществува, за да нарушава правилата.

— Можем ли да го направим? — попита Уил. — Можем ли да се върнем в Атлантида? — В гласа му прозвуча напрегнатост, очите му блеснаха.

— Ти не можеш — отвърна натъртено Ферн. — Още си много малък, пък и не притежаваш Дарбата. — Беше пребледняла като човек, застанал на ръба на зейнала бездна, който се страхува да не полети в нея. — Дори да имаше ключ, дори… по някакъв начин… да оцелееш след приливната вълна, пак ти е нужна сила, за да намериш Вратата. А Вратата е единственият ти шанс за връщане.

— Това е поредната трудност — въздъхна Рагинбоун. — Опасявам се, че Вратата трябва да бъде заключена от другата страна. Ключът трябва да остане в миналото. Нали не сте забравили, че е намерен на морското дъно. Ако се опитате да промените историята, със сигурност ще изчезнете. Вселената има своя естествен ход, който несериозно и повърхностно е наречен Поток на събитията. Тръгни по течението и тя ще тръгне с теб. Опитай се да го пренасочиш, да промениш съществуващото и ще бъдеш съкрушен. Магията прекрачва правилата на Науката, но не и основните Закони на съществуването. Ако се върнеш в Атлантида и по някакво стечение на обстоятелствата успееш да се сдобиеш с ключа и да заключиш Вратата, ще се наложи да останеш от другата й страна. И е възможно никога да не се върнеш тук.

— Човек трябва да пази Надеждата — подметна Ферн. — Това ли имаш предвид?

— Не. Надеждата има нужда от конкретни и реални опори. По-скоро трябва да се опираш на Вярата. Единствено Вярата би могла да устои на зъбите на реалността.

Ферн и Уил се прибраха привечер и завариха баща си, притеснен, в кухнята в компанията на госпожа Уиклоу, която се опитваше да го успокои.

— Нали ви казах — рече тя, щом двамата се появиха на прага. — Нищо им няма. Децата не си дават сметка, че някой може да се тревожи за тях — те просто си правят каквото са си наумили, а после се сърдят, като ги питаш къде са били. Е, те поне си имат куче да се грижи за тях. То хич не ми беше симпатично в началото, ама признавам, че никога не се губи, познава отлично всяка ливадка и като е с тях, никой нищо не може да им стори.

Ферн забеляза, че Лугари още не се бе издигнала в очите на госпожа Уиклоу достатъчно, че да бъде удостоена с пол.

Веднага след вечеря Ферн се качи в стаята си, като остави Уил и баща им да си блъскат главите над загадките на маджонг. Картината под леглото й сякаш я привличаше като магнит — изпитваше непреодолимо желание да я извади и да я разглежда, да потъне в градския пейзаж, да обикаля облените в слънце улици и сумрачните алеи, в търсене на незнайна цел — не ключа, не Вратата, а нещо, което не би разпознала, докато не го открие. Или докато то не открие нея. Устоя на порива, зарови се в постелята, закопняла за сън, и в същото време страхувайки се от него.

 

 

Събуди се няколко часа по-късно и осъзна, че в крайна сметка явно е заспала. Правоъгълникът на прозореца зад пердето тъкмо бе започнал да просветлява, чуруликаха птички. Мисълта й бе кристалночиста. Не си спомняше да е сънувала, но явно докато бе спала, колебанията и съмненията й се бяха разсеяли и сега я изпълваше тъй нужната й решителност. Не че бе престанала да се страхува, но поне успяваше да контролира страха си. Стана и се облече, като мимоходом й хрумна, че дрехите й не са подходящи и че не говори езика, в същото време някак си беше сигурна, че тези подробности няма да са от значение. После извади картината изпод леглото.