Джан Сийгъл
Децата на Просперо (5) (Ключът към дверите)

Трета глава

Сутринта Ферн стана рано и се премести в стаята си. Инстинктивно разбираше, че е по-добре Алисън да не знае, че двамата с брат й са нащрек. Въпреки че бе едва седем часа, се беше наспала, затова се облече и излезе в градината, краката й като че сами я отведоха към задната врата и по пътеката към баира. Слънцето още не бе изплувало над източния хоризонт и къщата хвърляше продълговата черна сянка върху ливадата, но склонът зад нея блестеше в капчици роса. От Наблюдателя нямаше и следа; нямаше го вече толкова време, че Ферн започваше да се съмнява, че изобщо са разговаряли. Колкото по-високо се изкачваше, толкова повече я заобикаляше самотата.

Оттатък дерето пасяха стадо овце. Върху хребета на хълма падаха сенките на ниски облаци. Изписука самотно пиле, мелодията прозвуча като изсвирена от извънземен гайдар, решил да призове блуждаещите духове обратно в планинските им убежища преди началото на смъртния ден. „Денят — Денят на човека!“, спомни си Ферн стиха на Киплинг. Вятърът, докоснал бузата й, сякаш бе кристалночист и волен, не познаваше никакви граници и предели, и спокойно можеше да е долетял от девствени висини, над треви и тресавища, над скали и сипеи, за да го вдиша не друг, а тя. Небето над нея бе гладко и чисто, в синьото безбрежие се врязваха само две вейки на непознат храст — сякаш заек, навирил уши. Долу в ниското реката бе издълбала просека в хълмистото плато и там все още имаше следи от нощни сенки, които пълзяха към брега, за да се сблъскат с далечните сини отблясъци на морето.

Беше стигнала почти до билото, когато пред нея изскочи животното. В първия момент наоколо се виждаше само трева. Внезапно тя се размърда и се превърна в козина. Съществото застана пред нея на четири крака, розовият му език висеше между изпочупените зъби, кехлибарените очи се бяха втренчили неподвижно в лицето й. Беше куче — какво друго да е? Имаше заострена лисича муцуна, леко по-сгъстена козина около врата, не чак буйна като грива, и жилаво елегантно тяло като на хрътка. Козината му беше сплъстена и изпокаляна, тук-там посивяла, на места кафеникава и пепитена. Явно беше кръстоска — имаше по нещо от овчарско куче, лисица и вълк. Но Ферн си напомни, че от Средновековието насам в Англия няма вълци. Неясно как, но веднага разбра, че съществото е женско. Във вторачения поглед блестеше разум, лишен от способността да комуникира.

Колебливо, от една страна, уплашена за себе си, от друга, притеснена да не предизвика страх у животното, Ферн протегна ръка към него. То я подуши, после я лизна. Зловещите резци бяха на сантиметри от пръстите й, но въпреки това тя се чувстваше странно спокойна.

— Той ли те изпраща? — попита тихо. — От името на Рагинбоун ли си дошла? И ти ли си Наблюдател? — После внезапно се сети още нещо и додаде: — И ти ли си на пост?

Жълтите очи отвърнаха на въпросителния й поглед с напрегнато мълчание.

— Снощи онова нещо влезе в къщата — продължи Ферн и както беше протегнала ръка, леко потупа животното, а накрая го погали по врата. Козината му беше станала на фъндъци, явно кучето — Ферн беше убедена, че е куче — живееше под открито небе доста отдавна. — Не знам точно какво е: движи се като хрътка, само че е твърде голямо, за да е хрътка. Рагинбоун сигурно знае. Каза, че не можело да влезе в къщата, без да бъде поканено, но то влезе и си мисля… мисля си, че Алисън го е пуснала. Тя пристигна вчера и снощи то влезе в къщата за пръв път.

Кучето прие милувките леко напрегнато, с достойнство, но и някак резервирано. Ферн остана с впечатлението — не можеше да обясни защо — че животинката е изпаднала в паника или най-малкото е леко изнервена, понеже не е свикнала на подобни демонстрации на чувства.

Това е нелепо, помисли си Ферн. Първо разговарям с камък, сега пък и това куче…

— Не съм сигурна, че разбираш какво ти говоря — рече на глас. — Вероятно има съвсем естествено обяснение на всичко, което се случва. Май съм дала повечко свобода на въображението си. Но защо точно сега? Това ме притеснява. Вече съм голяма за приказки, пък и като съвсем малка не съм вярвала в такива неща. След смъртта на мама, когато видях татко да плаче и разбрах, че тя повече няма да се върне, ме обзе неимоверен страх. Нощем лежах в леглото си и виждах зли духове във всяка сянка на стената. Повтарях си отново и отново, че там няма нищо. Зли духове не съществуват, нито дракони и вещици, нито елфи и Дядо Коледа. В Трансилвания няма вампири, в гардеробите не се крият царства, отвъд слънцето не се простират господарства. Сянката си е сянка. Наложих си да порасна и да приключа с детинщините. За мен светът на възрастните беше прозаично място на еднозначните неща и точните дефиниции. Но не е така. Не е. Вече не знам коя съм. Не съм убедена, че знам кой какъв е. Ти кой си? Куче ли си? Или вълк?

Жълтите очи се втренчиха в нея, грапавият език облиза дланта й.

— Забрави този въпрос — продължи Ферн. — В Англия отдавна няма вълци. Трябва да вървя. Пази се. — Странно е да го кажеш на куче, но пък от друга страна, реши Ферн, целият този монолог бе не по-малко странен. Забърза надолу по пътеката, сякаш й се щеше да избяга.

При портата се озърна и установи, че кучето я е последвало.

— Не можеш да влезеш — каза му Ферн, но в същия миг й стана ужасно неловко, сякаш думите докоснаха нещо, спотаено дълбоко в съзнанието й. Животното обаче не се впечатли и се пъхна в пролуката, преди Ферн да е успяла да затвори вратата. Щом стигнаха до задната врата, малката стопанка рече по-категорично: — Съжалявам — подхвана тя, ала този път кучето изобщо не понечи да влезе. Ферн забеляза, че новата й познайница не излая, не завъртя опашка, изобщо не направи нищо от обичайните за едно куче неща. Просто си стоеше и чакаше. — Искаш ли вода? — омекна Ферн. — Е, добре, влизай. — Животното се плъзна покрай нея и се отправи директно към печката в кухнята, където легна и отпусна глава върху лапите си. В същия миг Ферн осъзна какво е сторила. За добро или за лошо, тя бе пуснала отхвърления в къщата.

По-късно, след като взе сутрешната си вана, Ферн намери кухнята празна и задната врата зейнала. Резето беше старовремско, от онези, дето всяко интелигентно животно може да повдигне с муцуна. Отвън обаче имаше железен обръч, който можеше да бъде отворен само от човешка ръка. В разрез с обичайното си поведение, Ферн реши, че ще се погрижи вратата винаги да остава леко открехната.

Денят беше напрегнат. Ферн чувстваше, че не може да продължи да търси ключа в присъствието на Алисън, така че двамата с Уил изтичаха до дома на викария, където Маги Динсдейл им направи сандвичи, а Гъс ги заведе на пикник сред природата. Когато се върнаха в Дейл Хаус, завариха Алисън в плевнята, въоръжена с ролетка. Двамата с Гъс се здрависаха и си размениха любезности, което леко разочарова Уил. Той дръпна сестра си настрани и й прошепна, че ако Алисън наистина е вещица, едва ли ще се държи толкова любезно с един свещеник.

— Не ставай смешен — скастри го Ферн. — Ти какво, да не очакваш да я видиш с островърха шапка на главата!

За щастие вечерята бе доволно кратка — Алисън се оттегли с обяснението, че ще поработи върху картината. По-късно Уил се отби до стаята й под предлог, че й носи кафе. Като се върна, докладва, че си е докарала телевизор.

— Работата е ясна — заключи той, — не я харесвам. Защо не ни предложи да гледаме заедно? Това не е егоизъм, а… а си е чиста проба садизъм. И на нас ни се гледа телевизия. Говори с татко.

— Аха.

— И знаеш ли, като отворих вратата, тя го изключи. Сякаш не може да изтърпи да погледам даже минутка! А май има и видео. И на мене ми се гледа видео.

— Може да е гледала нещо, което не е подходящо за момченца — сряза го грубо Ферн.

Съсредоточиха вниманието си върху играта на маджонг и чинията с курабийки от госпожа Уиклоу и така се увлякоха, че когато Ферн погледна часовника, беше станало полунощ.

— Ще спиш ли пак в моята стая? — попита Уил, без да поглежда сестра си и като полагаше всички усилия да прикрие желанието в гласа си.

— Не смятам, че е нужно — отвърна Ферн. — Подпри си вратата с нещо, гледай да е тежко. Ако имаш нужда от мен, почукай на стената. Мисля, че е важно да… ами един вид да се държим небрежно. Все едно не сме забелязали нищо необичайно. Тогава тя или ще реши, че не сме наблюдателни, което означава, че ще започне да ни подценява, или ще остане не по-малко изумена от нас. Засега се държи, все едно не е станало нищо, така че и ние ще направим същото.

— Мислиш ли, че госпожа Уиклоу е права? За онова, дето каза, че е виждала Алисън и преди?

— Да, мисля, че не греши — отвърна Ферн.

— Може ли да се сложи къса перука върху дълга коса?

— Ами да, актрисите го правят понякога. Сигурна съм.

— Всичко това е адски вълнуващо. Само да не ме беше страх. Тебе страх ли те е?

— Да бе, направо умирам от страх — отвърна хладно Ферн и се отправи към задната врата. За нея не беше обичайно да използва такива изрази и Уил се ухили доволно.

— Какво правиш? — попита той сестра си.

— Оставям вратата отворена.

— Моля? Ами ако онова същество…?

— Неканеният гост и бездруго е намерил начин за влизане — в това вече се убедихме. Искам да съм сигурна… — Размисли и подхвана от друга страна. — Така де, уча се от примера на госпожа Уиклоу. Ще оставя да влезе малко въздух.

— Глупости на търкалета!

— Какъв е тоя език!

— Но ти също…

— Аз съм на шестнайсет. На мен ми е позволено.

Докато се качваха по стълбите, си размениха по още някоя подобна реплика, но сякаш по взаимно съгласие млъкнаха, щом стигнаха пред площадката на стълбището за втория етаж. Ферн изкачи няколко стъпала, но от стаята на Алисън не се чуваше нито звук. Слабите крушки на братовчеда Нед едва мъждукаха и коридорът бе скован в полумрак. Ферн мярна вратата на Алисън — стори й се плътно затворена. Имаше чувството, че оттам се излъчва нещо тягостно, но се надяваше да е плод на въображението и на изопнатите й нерви. Върна се тихичко при брат си и всеки се отправи към своето легло.

Въпреки страховете си Уил заспа почти веднага, докато Ферн остана да седи в леглото и да чете на светлината на фенерчето. Реши да не използва лампата, за да не се промуши под вратата й издайнически сноп лъчи. Беше нащрек, обзета от страх и скована в нервно очакване. Мина повече от час в напразни усилия да се съсредоточи върху страниците на книгата и в чести поглеждания към часовника: струваше й се, че фосфоресциращите стрелки пълзят по циферблата едва-едва, като охлюви, преминават през минутите и я унасят в сън.

В прозореца внезапно плисна дъжд, след него се втурна вятърът и отвори и двете крила. Когато сумтенето най-после се чу, Ферн почти се беше отказала. Инстинктивно се изопна, отлепи буза от възглавницата. Дъхът застина в гърлото й, очите й се ококориха. Загаси фенерчето и вдигна книгата си, която бавно се плъзваше към пода.

Сумтенето в коридора приближаваше. Съществото спря за миг пред вратата на Уил и продължи към нейната. Чу се познатото накъсано дишане, почти безшумните стъпки, драскането на ноктите по дъските. Толкова. Над коридора надвисна непозната досега тишина, осезаема като физическо присъствие. Сумтенето и драскането бяха стихнали, дишането се бе превърнало в ниско боботене, в едва доловим плътен звук, нещо средно между ръмжене на котка и на куче.

Изведнъж настана суматоха, по голия под драскаха нокти, плъзна се килим, щракнаха челюсти, надигна се рев, извиси се грозен вой. Сякаш се боричкаха тежки тела. Прекатури се маса, на пода издрънча ваза. Ферн през цялото време беше почти сигурна, че врявата е вдигната от неканения гост — другото същество не издаваше нито звук, не хленчеше и не скимтеше. После един от съперниците като че понечи да избяга. По стълбите затопуркаха стъпки, в следващия миг настъпи тишина. Откъм градината прозвуча неистов вой — може би от ярост, може би от страх.

После всичко утихна, остана само свистенето на вятъра в комините. Ферн беше свикнала с вятъра, имаше го за свой приятел. Полегна и се усмихна, сякаш забравила за непосредствената опасност пред вратата си. В главата й изплува име, отчетливо и категорично като зов — Лугари^[1].

И тя заспа.

 

 

На закуска Алисън беше раздразнителна.

— Имах кошмари. Причуваха ми се гласове — рев, писъци, стенания. Сигурно е било от вятъра.

Уил я изгледа с най-невинната си физиономия, Ферн — невъзмутимо. Беше станала рано, за да почисти парчетата от счупената ваза, която се оказа от ценните — според Робин — вещи. Но пък за него всичко е ценно, рече си дъщеря му. Уил и Ферн си размениха няколко думи и стана ясно, че той също е чул схватката през нощта.

— Аз спах като къпана — изчурулика Ферн с меден гласец.

Уил само се усмихна и нападна пакета „Фростис“.

За тяхна изненада, Алисън каза, че възнамерява да излезе да се поразходи и побърза да откаже компанията им, преди дори да са й я предложили. Веднага след това незаключената задна врата се отвори и на прага се появи кучето.

— Влизай — покани го Ферн. — Не е нужно да чакаш позволение. Винаги си добре дошла.

Животното влезе, като куцукаше на три крака, по четвъртия личеше засъхнала на кафеникави корички кръв. Козината около врата й също беше изподрана и окървавена. Гостенката се сви в краката на Ферн и втренчи в нея упорит поглед.

— Това е вълк — бе коментарът на Уил. — Сигурен съм. Къде го намери?

— Тя ме намери… Донеси ми нещо за дезинфекция. Някъде мярнах шишенце с риванол. Ранена е.

— Тя е била — имам предвид снощи. Нали?

— Риванола!

Животното изчака кротко Ферн да обработи раните му и да ги намаже с неупотребявана от години антисептична паста, която даже бе хванала коричка. Разкъсванията по краката бяха доста сериозни и изглеждаха страшно, но изражението на животното не изразяваше силно страдание.

— Лугари — промърмори тихичко Ферн.

Уморената муцунка се повдигна, ушите се наостриха.

— Благодаря ти — рече Уил.

 

 

Същата вечер се обади Робин. Алисън разговаря с него надълго и нашироко и не остави Ферн да размени и дума с баща си насаме, така че нямаше никаква възможност да сподели тайните си.

— Разбира се, че ще я продадем — повтори той неколкократно, някак пресилено. — Остави всичко на Алисън. Тя има нюх за тези неща. Знае какво прави. Ето, свърза ме с един човек тук, който ще ми свърши чудесна работа, професор по магически практики — тук, в Америка, имат професори по всичко. Какво каза, скъпа? Не те чувам!

Връзката не беше чак толкова лоша, помисли си Ферн, докато затваряше. Все пак живеем в ерата на сателитните технологии. Ако не е от телефона…

Алисън си тръгна в понеделник с обещанието да се върне в края на седмицата.

— Може би има нещо общо с цялата работа — подхвърли Уил, — но не ми се вярва да е същинският ни враг. Не е… абе не е достатъчно страшна.

— А ти какво искаш? — сряза го Ферн. — Сатаната в човешки образ? Нали вчера мърмореше, че те е страх. Днес пък се оплакваш, че не те е страх достатъчно. Нещо не ми звучи логично.

— Да, страх ме е, но не от Алисън. Тя е просто един блуждаещ образ. Мислиш си, че можеш да я хванеш, да я забодеш, а личността й ти се изплъзва като намазана с олио. Госпожа Уиклоу твърди, че я е виждала преди, ама не е много сигурна. Явно нещо я е довело тук, но не е посмяла да претърси къщата. Предполагаме, че именно Алисън контролира онова сумтящо същество, но и ние не сме сигурни. Нищо не можем да докажем.

— Мислех те за човек, който вярва в невъзможното — подметна Ферн. — А ето че сега искаш доказателства. — Продължи да маже раните на Лугари. След като Алисън излезе, кучето влезе в кухнята и се настани край печката — явно това си беше нейното място.

— Не е точно така. Искам да знам с какво си имаме работа. — Уил се загледа през прозореца. — Какво става в действителност? Понякога ми се струва, че сме оплетени в мрежа от свръхестествени сили, но опиташ ли се да дръпнеш дори една нишка от нея, тя се превръща в сянка и се разпада. Както и да е, питам се какво, по дяволите, търсим в крайна сметка?

— Ами всъщност… — подхвана Ферн, тъкмо решила да му разкаже за ключа, но госпожа Уиклоу влезе и я прекъсна, и тя реши да го остави за друг път.

Икономката категорично се противопостави на идеята за кучето.

— Ама нали братовчедът Нед е имал куче — ти сама ни каза.

— Това не е куче — възрази госпожата. — Повече ми прилича на вълк. Пък и най-вероятно е див. Ако се окаже, че убива и овце, ще настане голяма каша — полиция, проблеми… По-добре да викна някой да го отведе.

— Да си чула нещо за убити овце напоследък? — попита направо Ферн, скръстила тайничко пръсти. Въпреки всичко не й беше трудно да си представи Лугари да поваля жив овен.

Госпожа Уиклоу недоволно измърмори, че не е.

— Ама така като я гледам, се е спречкала с някой. Тия рани изглеждат ужасно. По-добре я заведи на ветеринар — да се погрижи за нея. Отчето няма да откаже да те закара, предполагам.

Горната устна на Лугари се повдигна в едва чуто ръмжене.

— Май няма да й хареса — отвърна Ферн.

— Как ще я храниш? Не си помислила за това, нали? Не можеш да й подхвърляш останките от храната на госпожица Кръшна снага.

В главата на Ферн изплува картина със зайци — зайци, които се разбягват панически, белите им опашки подскачат като топчета.

— Все ще измислим нещо — отвърна уклончиво. — Пък и тя не е наша. Просто ни навестява от време на време — това е.

— С други думи, живее от подаяния — отвърна госпожа Уиклоу и неодобрително сви рамене.

На задната врата се почука и в стаята влезе Гъс Динсдейл, който допълнително усложни спора.

— Ако е помияр, трябва да я предадеш на властите.

— Не е помияр — сопна се Ферн, почувствала се притисната. — Тя е на онзи старец, не му знам името, но често го виждам да обикаля наоколо. Прилича на скитник.

Уил я стрелна с поглед и смръщи чело.

— Сещам се за кого говориш — най-неочаквано се включи Гъс. — Странна птица. Обикаля навън във всякакво време, а по лицето му има повече линии, отколкото на пътна карта. А и съм го виждал да кръстосва баирите с крачка, която би засрамила и най-добрите планинари. Понякога сме разменяли по някоя дума. Има вид на интелигентен и културен човек, със сигурност не е някой пияница. Мислил съм си, че е от хората, които сами са избрали да живеят на пътя — оковите на цивилизацията ги задушават, това, дето ние го наричаме дом, на тях им се струва като затвор. Свободен дух. Не знаех, че има куче. Бих казал, че двамата са си лика-прилика. И тя ми се вижда доста дива. Несъмнено има същия свободен дух.

— Наистина си е диво — подкрепи го госпожа Уиклоу, като упорито продължаваше да говори за животинката като нещо неопределено. — Ако Ферн докосне тия рани, със сигурност ще я гризне.

(„Кой е тоя старец?“, попита Уил сестра си с поглед. Тя тръсна глава в отговор.)

— Кучето, изглежда, й има доверие — каза Гъс, явно обсебен от собствената си представа за блуждаещия свободен дух и неговия четирикрак приятел. — Животните веднага усещат доброто намерение. Чували сте легендата за Андрокъл и лъва, нали?

— Аз не съм — тросна се госпожа Уиклоу, която не пропускаше случай да отбележи точка.

Но Гъс вече бе насочил вниманието си към Ферн.

— Има ли си име?

— Лугари — отвърна Ферн. Не каза откъде го знае.

— Странно… — замисли се викарият. — Звучи ми доста френско. Лугари… Loup garou.

— Loup garou — повтори Уил, като се мъчеше да го каже правилно. — Какво означава?

— Върколак — отвърна Гъс.

 

 

Уил и Ферн останаха насаме едва след обяда, когато Лугари замина по свои си дела.

— Време е да поговорим сериозно — подхвана Уил. — Оказва се, че криеш от мен доста неща. Да речем, онзи старец. И Лугари. Наистина ли мислиш, че е върколак?

— Възможно е — отвърна сестра му. — Но е на наша страна. Само това има значение. Не разполагаме с много съюзници.

— Ами старецът?

— Той наблюдава. Казах ти вече. И прилича на камък. Мислех, че съм си го въобразила, но щом и Гъс го е виждал, значи е истински. Може би по-скоро съм си въобразила камъка.

— Гъс е викарий — заяде се Уил. — Той би трябвало да вижда разни неща. Ангели, божия милост — от тоя сорт.

— Не ставай смешен. Той е представител на църквата.

Настъпи кратка пауза, след малко Ферн стана.

— Хайде да се залавяме за работа.

— За каква работа? — попита Уил, въпреки че знаеше.

Качиха се на горния етаж, пред стаята на Алисън. Площадката беше сива и сумрачна, със затворени врати наоколо. През малкото северно прозорче не проникваше нито лъч слънчева светлина. Уил хвана бравата и натисна, но тя не поддаде. Не изглеждаше заключена, по-скоро сякаш беше подпряна с нещо абсолютно неподвижно — изобщо не изтропа. Дръпна ръката си и каза, че са го проболи иглички.

— Не може да е заключена — рече Ферн, — няма ключ.

На свой ред я стисна — пак нищо. Щом дръпна ръка, по дланта й пробягаха червени точици, като от върховете на иглички.

Уил ритна неподвижната плоскост.

— Няма да стане, както тя иска — обяви Ферн. — Това си е нашата къща. Имаме право да влизаме във всяка стая. Тя може да ни помоли да стоим далеч от спалнята й, но не може да ни задължи. Каквото и да е направила, ще влезем.

— Дали да не опитаме през прозореца? — предложи Уил.

Надзърнаха от съседна стая и видяха, че прозорецът е затворен.

— Може би ще успеем да го отворим, стига да не е направила нещо като с вратата — продължи той. Не спомена думата „магия“, но и двамата знаеха, че я пропусна не от почит към скептицизма на модерните времена. — Този прозорец се затваря с резе, вероятно и нейният е същият. Може да се повдигне отвън с нещо достатъчно тънко, за да се провре в процепа. Виждал съм по телевизията да го правят с кредитна карта.

— Нямам кредитна карта — сопна му се Ферн. — Ще пробваме с нож. Но най-напред ни трябва стълба.

Сигурна, че госпожа Уиклоу откровено недолюбва Алисън, Ферн не се поколеба да я включи в списъка на съюзниците си. Икономката прояви някои резерви, не по отношение уместността на действията им, а що се отнася до незаконното проникване през прозорец, отстоящ на шест метра от земята. Както се изрази, стълбите били прословути с нестабилността си, особено ако се използват от неопитен човек. Както и да е, в края на краищата подозрителното й отношение към пришълката взе връх.

— Какво ли е направила с вратата? И на мене ми изтръпна дланта — рече госпожа Уиклоу. — Може да е някакъв вид ток.

Ферн и Уил бяха представени на местен строител, от когото успяха да заемат достатъчно дълга за целта стълба. Уговориха се да я получат следобеда на следващия ден — сряда. Уил, като автор на плана, се заизкачва, стиснал най-тънкия кухненски нож. Сестра му остана долу да придържа стълбата. За нейна изненада, триковете от телевизионните филми не ги подведоха.

— Готово — извика той и изчезна през перваза. Тя се опита да зарови двата крака на стълбата по-дълбоко в земята и обзета от известно притеснение, се заизкачва след него.

Стаята беше неузнаваема. Проскубаното кадифе на възглавницата и завесата сега беше плътно и меко, опърпаният килим бе възвърнал елегантността на отдавна избелелите си фигури. Празните доскоро рафтове бяха пълни с книги и касети. Имаше малък касетофон, две свещи в железни свещници, цвете в саксия, което приличаше на кактус с блестящи иглички и един-единствен цъфнал цвят, зейнал като малка червена устица с изплезено отвътре езиче стъбълце.

Ферн хвърли бърз поглед на книгите — бяха предимно за изкуство и антикварни предмети, но имаше и две-три на чужд език, както и ръкопис, който тя не можа да разчете. По стените бяха окачени няколко нови картини, едната от които й се стори далечно позната — беше й нужно известно време да разпознае офорта, който видя преди време в галерията. Платното с коня зад решетките не се виждаше, но в единия ъгъл на стаята имаше статив, покрит с омацано парче плат.

Леглото бе застлано с нова покривка в яркозелено и електрик, с извезани пера и пъстри очи. Беше много красива, но Ферн изпита необяснимо отвращение. Представи си надвесени над нея жени с пръсти, целите в пришки и полуослепели от неистовото взиране в ръкоделието. Улови отражението му в безукорно почистеното огледало и отвърна очи. Но нещо прикова погледа й обратно в огледалото. То отразяваше спалня в друга спалня, чуждото нашествие на вещите на Алисън, книгите, картините, цветето. Но разкошните завеси си бяха опърпани както преди, килимът — потъмнял от времето и зацапан от непочистени петна.

— Уил… — прошепна тя, внезапно пребледняла, опитвайки се да приеме онова, което виждат очите й.

Брат й обаче се беше втренчил в телевизора. Беше го дръпнал от мястото му до стената и си играеше с дистанционното, но вместо образ и звук, получаваше само снежинки и пращене. Изобщо не беше забелязал огледалото и Ферн се притесни да не би той да не види откритието й. Наложи си да погледне в друга посока и забеляза кутия край леглото. Беше от тъмно дърво със златни жилки, на капака й бяха инкрустирани зловещи фигури от червен емайл. Докосна я и усети мирис, сякаш дошъл с несъществуващия полъх на вятъра — ухание на северна гора, на сълзяща смола и зелени листа, на свежи корени. Сякаш материалът бе още жив и копнееше за дните, когато е бил дръвче сред гората. Тя плъзна пръсти по ръба на капака и спря при металната закопчалка; преглътна напиращия на устните й вик. Прониза я пареща болка, макар по ръката й да не остана белег.

— Какво е това? — попита Уил, отвърнал глава от екрана на телевизора.

— Не знам точно. Нещо като бравата на вратата, само че по-силно и по-неприятно. Трябват ми ръкавици.

Намериха ръкавици в чекмеджето на нощната масичка. Ферн забеляза с неодобрение, че са от кожа на влечуго — змия или гущер. Петната сякаш сменяха цвета си на светлината и подобно на дървото, от което бе направена кутията, в материята се прокрадваха далечни спомени от отминал живот. Мъртви люспи, променящи се цветове — като хамелеон. Сложи си дясната. Първо й се стори голяма, но ръкавицата някак се сви точно по размера на ръката й, кожата прилепна плътно по нейната, докато престана да прилича на ръкавица и Ферн бе обзета от внезапен ужас, че няма да може да я свали. Че завинаги ще остане на ръката й.

— Сега ще можеш ли да я отвориш? — попита Уил.

Тя натисна закопчалката, без да усети нищо неприятно. Капакът се повдигна. Вътре имаше няколко прегради. Помежду им бяха наредени шишенца и бутилчици с миниатюрни етикетчета, неразчетими с просто око. Имаше още и тумбеста книга с кожена обвивка, изписана на ръка. Най-странната вещ в кутията беше видеокасета без обозначения.

— Да я пробваме — рече Уил и лицето му се озари едновременно от любопитство и решителност. Но не можа да я вземе. Ферн я пое с ръката, на която бе сложила ръкавицата, и я пъхна във видеото, после двамата се настаниха на леглото и се приготвиха да гледат. Уил пусна видеото. Нещо прещрака и екранът изчезна. Квадратната кутия на телевизора зейна празна, отвътре се облещи необятна бездна, прозорец в нищото. Някъде в дълбините проблесна самотна звезда, не по-голяма от прашинка, но скоро угасна.

— Прави се с компютър — обясни Уил. Май не си вярваше много.

Изображението изплува от точката, в която бе угаснала звездата, завъртя се и си дойде на мястото. Не беше двуизмерен филм, а надзъртане в реалността: улица, задръстена от изгорели газове и блуждаещи слънчеви лъчи, старец се качва в таратайката си; вади от джоба си връзка ключове, поглежда ги нервно, пуска ги обратно в джоба си, после вади друга връзка, доста по-малка, там е и ключът за двигателя. Ферн си помисли, че сигурно е братовчедът Нед и че на първата връзка е ключът, който търсят двамата с брат й. Но картината изведнъж изчезна, заменена от друга, после още една… безкрайна динамична поредица от сменящи се кадри, парченца история, които се припокриват едно друго и отстъпват все по-назад в миналото. Сергия, отрупана с джунджурии, любопитни пръсти обвиват предмет, който тя не може да види; дълбок зимник със сандъци, потънали в прах; човек в униформа, който вдига нещо от потънал в кръв под; двама мъже, загледани в пламък, лицата им са озарени отдолу, едното е топчесто и нетърпеливо, другото съвсем младо, но вече будно и проницателно, перчемът му е плувнал в пот, волевата му брадичка е набраздена от преждевременни бръчки. За миг очите му се повдигнаха и отвътре бликна кафяво и златно, и зелено като обляна в слънце гора. После блянът угасна, изтласкан от други хаотични лица: циганка със замечтани очи, мъж с кисела усмивка. Гладко като езеро море, по което се носи очукана рибарска лодка, платната висят неподвижни в апатичния въздух. Захождащото слънце се прокрадва под линията на облаците и върху океана плисва жар, блясва златна пътека, която осветява тъмен силует. След миг водата поглъща всичко, някъде далече долу се белее череп, постепенно върху него се натрупва плът, но преди Ферн да различи някакви по-ясни черти, го покриват бели ръце и хоп, него го няма.

Накрая се появява друга лодка с пречупена мачта, която с мъка се задържа на повърхността на водата, тласкана във всички посоки от яростна буря. Вятърът разтърсва дори телевизора, сякаш е от картон, в стаята нахлува мощен тласък, който разклаща пердетата и отваря широко прозореца. Бездната на мястото на екрана е раздрана от светкавица. Ферн и Уил усетиха как се издигат заедно с къщата и възвишението отвън, сякаш измерението, в което се намираха, се превърна в гигантски асансьор и единствената застопорена вселена бе тази в телевизора. Вкопчиха се в леглото, все едно са на виенско колело, понесоха се по вълните на бушуващото море, издигнаха се нагоре в небето, докато не видяха разноцветните пламъчета, пулсиращи като диадема над линията на облаците, под тях задумкаха тъпани.

В следващия миг небето се раздра и сред вълните се отвори бездна, в нея се спусна кораб, кормчията бе пометен и Ферн разбра, че блесналата искрица на врата му е липсващият ключ, после видя как бледите ръце на сирената го повличат към дълбините, за да го обрекат на гибел. Внезапно настъпи мрак, бурята стихна; глас, студен и пуст като дълбините на пространството, избоботи: „Забранено е връщането по-назад. Градът бе прокуден от Времето и Вечността, от историята и спомена. Никой човек вече няма да зърне Атлантида^[2]“. Чу се щракване, като при затваряне на врата, и екранът се върна на мястото си. Стаята около тях застина; къщата и възвишението не помръдваха.

Ферн трепереше толкова силно, че изобщо не направи опит да проговори.

— Б-б-божичко! — запелтечи Уил. — Боже мой! Какво беше това? Какво означава?

— Означава, че сме загазили — отвърна кратко Ферн, когато се увери, че гласът й вече не трепери. Извади касетата от видеото и я прибра в кутията.

Уил се окопити доста бързо.

— Беше като на влакче на ужасите — обяви той. — Никога не съм се чувствал толкова зашеметен. Никога! Леле! Леле майко! Ами сега какво ще правим?

— Ще се махнем оттук.

Уил се надвеси над перваза и протегна крак към най-горното стъпало.

— Внимавай — предупреди го сестра му.

Хрумна й, че с ръкавицата вероятно би могла да отвори вратата, но после нямаше да може да я затвори по същия начин, а не искаше Алисън да разбере, че някой е влизал в стаята й. Уил се изгуби надолу, а Ферн огледа за последно стаята, инстинктивно се сепна, когато погледът й премина през огледалото, после видя статива и я обзе колебание. Приближи се и дръпна покривалото. Площта, която приличаше на посипана с пръст, се беше увеличила и пълзеше към главата на коня: в дълбоките му очи се долавяше ужас. Ферн поглади картината с ръка. Още не бе свалила ръкавицата. Цветът на картината се промени тутакси, преля в тъмни петна, които се заизвиваха в накъдрени гънки, чиито нюанси проблясваха и се сменяха като сенки в джунглата. Пръстите й се плъзнаха към вратата на конюшнята, подириха нарисуваната ключалка; при допира й нещо изтрака и Ферн пак затрепери, но този път страхът беше различен — страх от нейното непознато аз, от ръкавицата, която обхващаше все по-голяма част от ръката й, от изпълващата цялото й същество сила. Отскочи назад и покривалото падна на мястото си — не й се искаше да го пипа повече.

— Ферн! Ферн! — провикна се отвън Уил.

Тя дръпна ръкавицата. Очакваше да я свали трудно, но стана точно обратното — платът се изплъзна с лекота. Прибра я в чекмеджето, оправи покривката на леглото и излезе през прозореца. Спря се, за да го затвори внимателно, и едва тогава заслиза надолу.

— Дали ще заподозре, че сме влизали? — попита Уил. Очевидно беше забравил пренебрежителното си отношение към Алисън.

— Надявам се, че няма — отвърна Ферн.

 

 

Отдъхнаха си, когато Лугари се появи след вечеря и се протегна в краката им с доволния вид на животно, готово за нощната си почивка. Широката усмивка разкри кучешките й зъби — остри като кама и жълти като слонова кост — но Ферн като че ли изобщо не ги забеляза. Настани се на пода, за да се погрижи за заздравяващите рани на приятелката си и за пръв път се осмели да потърка буза о гъстата й мека козина.

— Остани при нас — прошепна й. — Остани тази нощ. Вдъхни ми малко вълчи кураж. В момента имам нужда точно от това.

Сама не разбра как бе започнала да приема Лугари такава, каквато е. Мислеше си, че това означава да порастваш, че усещането е такова — да бъдеш сам, да нямаш на кого да разчиташ, да няма никой между теб и тъмнината. Най-накрая започна да осъзнава колко всъщност винаги е разчитала на баща си, вероятно не толкова заради силата му, а заради положението му, заради сигурността, която съпътства бащинството и майчинството. Вярно, тя се грижеше за къщата, но той винаги й бе давал тази възможност, бе я подкрепял и я бе слушал, бе я пазил. А сега Америка беше толкова далеч. Не им остави даже телефонен номер. Госпожа Уиклоу и семейство Динсдейл бяха добри приятели, но не можеха да се справят с Алисън. Трябваше й скала, на която да се опре. Но камъкът се бе превърнал в Рагинбоун и й бе заръчал да намери ключа. След това изчезна по някаква си своя работа. Като че ли всичко беше в нейни ръце, макар че тя нямаше представа нито какво, нито как да го направи. Беше съвсем сама.

— Не е така — клекна до нея Уил. Явно бе изрекла последните си мисли на глас. — Трима сме.

Лугари се обърна и я близна по бузата.

Нощта постепенно обгърна къщата — дълбока нощ, раздирана от плачливия вой на вятъра, който тътнеше покрай стените и в пролуките на неуплътнени врати и паянтови дъски. Ферн погледна през прозореца и видя луната, увенчана с жълтеникав ореол, около който се стелеха тънки като дантела облаци. За пореден път чу мотора, който ръмжеше насам-натам по пустия път. Хрумна й, че мотористите обикновено се движат на групи, докато този беше все сам. Може би беше самотник, Черният рицар на магистралата, с кожена броня, анонимен зад шлема си. Досега не го бе виждала да спира, да слиза от мотора, да маха каската си. Не бе чула името му. Госпожа Уиклоу веднъж подметна нещо за онзи проклет мотор, но явно и тя не знаеше нищо за собственика му.

Сякаш в отговор на мислите й двигателят изведнъж замлъкна, при това доста близо. Лугари скочи на крака с наострена козина и оголени зъби, но не за прозявка. Измъкна се през задната врата като бърза сянка и се върна няколко минути по-късно, след като бяха чули как моторът се отдалечава. Не излая, нито изръмжа — Лугари не издаваше такива звуци — ала опасността, ако наистина ставаше въпрос за опасност, бе отминала. Не може да има още хора, настроени срещу нас, помисли си Ферн на ръба на нервите си. Този моторист може да е досаден, но не представлява заплаха. Вярно, любопитен е, но едва ли е злонамерен. Затвори вратата, но не я заключи, направи какао за себе си и за Уил, макар че сезонът не предполагаше сладка топла напитка. Знаеше, че ще й подейства успокоително и ще й създаде чувство за уют.

— Какво е Атлантида? — попита Уил, стиснал чашата, за да стопли ръцете си.

— Не знам точно — отвърна Ферн. — Никой не знае. Това е една от онези легенди, които са толкова древни, че никой не помни откъде са дошли. Доколкото съм чувала, е остров или град. Или и двете. Потънал в морето. Мисля, че някои археолози го свързват с Минойската цивилизация на остров Крит. Нали се сещаш — Тезей, Минотавъра, лабиринта на Дедал… Но макар Крит да е преживял редица земетресения, все още си е на мястото. Май някъде четох, че Атлантида била велика цивилизация, съществувала векове преди Гърция и Рим. Но жителите й открили някаква ужасна тайна или създали мощно оръжие и заради това били унищожени. Но може да е чиста измислица. Нямам представа откъде го знам.

— Звучи интересно или поне би било интересно, ако не бяхме замесени във всичко това. Е, можем ли да направим извода, че търсеният от нас предмет произхожда от Атлантида?

— Предполагам — въздъхна Ферн. — Поне така се твърдеше в касетата.

— Не беше касета. Беше реалност.

— Виртуална реалност? — Опитът й да се пошегува прозвуча неубедително.

— Значи трябва да го открием, а? Каквото и да е. Трябва да го намерим преди нея.

— Да.

— Дали да не напънем ключалката на писалището в кабинета на братовчеда Нед? — рече замислено Уил. — Или да отворим сандъка на тавана. Предполагам, че си претърсила почти всички други места.

— Къщата е голяма — рече Ферн. — Има толкова ъгълчета, шкафове и скривалища, да не говорим за бъркотията, която братовчедът Нед допълнително си е създал. Още сме в самото начало — приеми го.

Поговориха още по темата, докато какаото им поизстина. После се качиха заедно по стълбите и си легнаха. Лугари остана в кухнята, очевидно заспала.

На сутринта дойде строителят да си прибере стълбата.

— Е, успяхте ли да влезете? — поинтересува се госпожа Уиклоу.

— Не, прозорецът се оказа закован — отвърна Ферн.

— Не ми харесва тая работа — полуизсумтя-полуизръмжа госпожа Уиклоу.

— На нас също.

 

 

Започнаха да избягват спалнята на втория етаж, внимаваха да не доближават вратата и прозореца да не би някой да ги види — не че имаше кой. Усещаха, че тайните, скрити в тази стая, са толкова мощни, че могат да изригнат от нея и да взривят цялата къща — та дори и хълма, заедно с ливадите и дерето — във внезапен изблик на сила и накрая да остане само черна дупка и една-единствена звездица, трепкаща в дълбините.

Когато Алисън се върна в петък, им се стори различна. Тя бе човекът, който не ги пускаше в стаята си и настояваше да не припарват до вратата; който носеше онези ръкавици, сливащи се с кожата и ръката; който използваше най-обикновен телевизор, за да надниква в бездната. Според Уил сега вещерските й черти личаха по-ясно: стесняването в ярките й студени очи, изменчивите линии, които танцуваха около прозрачната й като вода усмивка, чупливата й коса, която я обгръщаше като неясно наметало. Но Ферн долавяше и нещо още по-необичайно — глад, който излизаше извън рамките на обичайния апетит на смъртните хора; желание, по-силно от всички земни копнежи. Сякаш под крехката й обвивка се криеше дух, отдавна изгубил връзка с човешкото в себе си.

„На колко ли години е всъщност?“, запита се тя, забелязала смъртната бледност на Алисън и опънатата по костите й кожа — сякаш плътта се беше стопила. „Невъзможно е да се определи.“

В главата й нахлу образът на една различна Алисън, с бузи, налети с плът като устните й. Стоеше, затънала в калта насред някакво поле, на хълма отсреща се виждаше къща, а в очите й проблясваха първите искрици на този страховит глад. Някой я викаше: „Алис! Алис!“. Този зов отекна в главата на Ферн.

Погледът й намери очите на Алисън, които за миг се ококориха, сякаш тя също бе чула вика. В следващия миг гласът и видението се изпариха и между нея и Алисън остана само масата. Телефонът в коридора иззвъня. Ферн се добра първа до него и с облекчение чу гласа на баща си. Алисън я следваше по петите, грабна слушалката от ръката й, преди тя да е успяла да каже нещо, усмивката лъсна на лицето й, ръката й стисна китката на Ферн като менгеме. Ферн се дръпна, стресната от силата на пъргавите й пръсти, ядосана на себе си, че си позволи да изпита страх. Мисълта за Лугари й вдъхна кураж. Откакто Алисън се върна, вълкът изобщо не бе идвал наблизо, но Ферн мярваше сянката й в градината или силуета й, очертан на хребета, на фона на небето. И знаеше, че не са сами.

— Съжалявам — извини се Алисън, като се върна в кухнята. — Нямах намерение да обсебвам Робин така, но трябваше да го питам нещо важно, а после той пък бързаше…

— И какво е това толкова важно нещо? — не се стърпя Уил.

— За плевнята. По една случайност моят приятел се оказа наблизо, та утре ще намине да я види. И вероятно ще се наложи да изкараме кораба. Чакат ни доста измервания.

— Няма да повредите кораба, нали? — попита Уил.

— Измервания — включи се Ферн. — Звучи адски важно.

Погледът на Алисън бе по-леден от всякога, но Ферн си придаде най-наивен и чистосърдечен вид. Надяваше се все още да я смята за достатъчно малка, че да й се размине.

През нощта сънува Алисън, нагазила боса в калта. Човекът, който я викаше, се оказа опърпан циганин, но тя изобщо не го чу. Вниманието й беше съсредоточено върху къщата на хълма. Извиси ръка и влагата се вдигна от земята и попи в облаците, блесна светкавица, гръм удари островърхия покрив, мъжът се свлече на колене в полето, но Алисън не го видя. Бумтежът отшумя и при следващата светкавица Ферн видя промяната по лицето на Алисън, което започна да се свива, докато кожата й не стана съвсем прозрачна и отдолу изплуваха костите, видя се дори сърцето й, чието червено сияние пулсираше в клетката на ребрата й.

Ферн се събуди в треска, по челото й беше избила ледена пот. Имаше чувството, че я е събудил някакъв шум, може би гръм, който я изтръгна от съня, но навън бе тихо. После чу стъпките в коридора — леки, уверени стъпки, които се придвижваха към стълбището. Нямаше го сумтенето, нищо не подсказваше за присъствието на нежелания посетител. Отвори вратата и надзърна навън.

Беше Уил. Повика го едва чуто, безкрайно предпазливо, но той не отвърна. Докато се обръщаше да тръгне надолу по стълбите, тя забеляза, че очите му са затворени. Малко след смъртта на майка им той бе започнал да ходи насън, но това продължи съвсем кратко и Ферн бе решила, че брат й вече няма такъв проблем. Последва го, наясно, че не бива да го буди, и решена да го насочи обратно към леглото му при първа възможност.

При първия завой на стълбата Ферн спря. Коридорът долу трябваше да е тъмен, но сега се виждаше самотна ивица светлина, сякаш прорязана пътека. Уил тръгна по нея като привлечен с магнит. Светлината не беше мъждива като от слаба лампа — беше ярка и студена, все едно концентрирано лунно сияние. Идваше откъм вратата на дневната до долната стълбищна площадка, където рязко секваше, макар Ферн да не виждаше никаква реална преграда за нея. Откъм дневната се чуваха гласове, но не успя да долови отделни думи. Прошепна името на брат си, но гласните й струни не произведоха звук, пък и бездруго беше твърде късно. Той вече бе влязъл през отворената врата.

Тя слезе още няколко стъпала, като внимаваше да се движи съвсем безшумно и да действа разумно, без да изпада в паника, макар че вътрешно цялата кипеше от емоции. Но нещо по-дълбоко от инстинкт й нашепваше, че това е моментът, че отвъд тази граница дебне опасността: това, което се случваше в стаята, бе несравнимо по-опасно от нощния ловец, който не оставяше следи, или от личното светилище на Алисън. Щом стъпи на долната площадка, заобиколи светлинния сноп най-внимателно. Гласовете вече се чуваха съвсем ясно. Бяха двама души — жена, вероятно Алисън, макар че от обичайната й пискливост не бе останала и следа и сега гласът й звучеше плътно и непреклонно; другият глас беше някак безличен и атонален, доста по-басов, звучеше с тремоло, сякаш камък се остъргва о камък, дрезгав в изговарянето на гласните, стържещ в съгласните.

Изведнъж между тях се промъкна трети глас, който отговаряше на въпросите им като в транс. Уил. Неотложната нужда да действа бързо се вкопчи във Ферн по-мощна от страха, по-отчаяна от любопитството. Промъкна се към вратата, прегъната одве. Малко по-навътре в стаята видя широката облегалка на фотьойл, която препречваше част от светлинния сноп и хвърляше сянка, протягаща се в коридора. Ферн запълзя в нея, водена от непреодолим импулс, надхвърлящ всяка смелост. Движенията й оставаха безшумни на фона на силните гласове, съпътствани от неопределено съскане и пукане, сякаш пращене на мокри съчки в огън. Съвсем внимателно, почти опряла брадичка в пода, тя изпълзя покрай фотьойла, за да види какво става в дневната.

В отдавна неизползваната камина по средата на дългата стая гореше огън, но нямаше нито дим, нито пепел, прозирното гориво пращеше в синкавобели пламъци и бълваше яростни искри, които прогаряха тапицерията на близките мебели. Килимът точно пред камината беше отметнат назад и върху пода бяха нарисувани пламтящи линии: кръг, вписан в пентаграма и други символи, които Ферн не успя да разгадае. Не беше сигурна дали странното студено сияние идва от камината или от живите линии.

Алисън стоеше извън пентаграмата, срещу камината. Носеше червена вълнена рокля, която изглеждаше като нажежена от огъня и бе тъй впита в слабото й тяло, че плоските й гърди, твърдите зърна, както и бедрата й се очертаваха съвсем ясно. От лицето й струеше синкаво сияние, дългата й вълниста коса изглеждаше неестествено зелена. В центъра на кръга стоеше Уил, очите му продължаваха да са затворени. На ниска поставка край огъня бе повдигнат източникът на гласа. Идолът. Ферн видя как каменните устни се движат, изпод набъбналите клепачи струеше бледа светлина. Разумът й нашепваше, че това е невъзможно, че слухът и зрението й явно я лъжат. И въпреки че умът й надаваше възмутени писъци, гледката не се променяше. Бе толкова шокирана, че й бяха нужни няколко секунди, докато се съсредоточи и започне да следи разговора.

— Опита ли се да отвориш вратата на стаята ми? — попита Алисън.

— Да — отвърна Уил.

Ферн, спотаена зад фотьойла, настръхна, коленете й сякаш бяха залепнали за пода.

— Успя ли?

— Не.

— Защо?

— Беше залостена и нещо ми щипеше ръката.

— Не знае нищо — включи се идолът. — Губиш си времето.

— Трябва да съм сигурна. — Алисън сновеше нервно покрай пентаграмата, роклята плющеше покрай бедрата й. — И сестра ти ли опита? — Уил потвърди. — Със същия резултат ли? Добре. Може би в бъдеще няма да правите подобни опити.

— Момчето спи — рече идолът. — Остави го на мира.

— Ами ключът? — не се отказа Алисън. — Намерихте ли го?

— Кой ключ? — Уил изглеждаше озадачен.

— Ключът, който търсите.

— Ключът от сандъка на тавана и от писалището на братовчеда Нед.

От прикритието си Ферн си помисли колко малко й оставаше да му каже, колко близо са били до катастрофата. Ако Алисън бе задала грешния въпрос…

— Какво очакваш да намериш там?

— Съкровище — отвърна Уил след кратка пауза.

— Какво съкровище?

— Съкровището, което братовчедът Нед е донесъл от плаванията си.

„Мисли за дублони, Уил“, рече си Ферн, скована от ужас. За човекоподобни маймуни и пауни. За златни монети. Не мисли за Атлантида! Мисли за „пиратско“ съкровище.

— Остави го тоя глупак — прекъсна я идолът. — Хлапето си играе на нещотърсач. Пращай го в леглото.

— Чудесно. — Алисън го освободи с махане на ръка. — Върни се в стаята си. Спи. На сутринта няма да помниш нищо.

Уил излезе от кръга и се запъти към коридора. Ферн остана на мястото си. Частичното премахване на опасността я остави разтреперана, твърде скована, за да може да помръдне. Можеше само да се надява, че фотьойлът е достатъчно надеждно прикритие.

— А сега момичето — рече Алисън.

— Не.

— Защо не? Тя е ужасно хитра и прекалено умна. Нима мислиш, че не мога да я контролирам? Някакво си недорасло тийнейджърче! Ще проникна в мозъчето й като в кал. Ще опъвам нишките на мислите й, докато в съзнанието й не остане абсолютно нищичко. Ще…

— Не! — Забраната бе категорична. Ферн, обуздала порива си да се опълчи срещу неизвестното, усети как опасността за пореден път преминава покрай нея. — Момичето е в опасна възраст. Ако притежава Дарбата, сега е моментът тя да бъде събудена. Призовеш ли я в кръга, докосването на силата може да отприщи нежелан отклик. Нима искаш да ти се наложи да я унищожиш?

Алисън тръсна нетърпеливо глава.

— Дарбата се среща рядко. Днес малцина я притежават.

— Напротив. Семето на Атлантида е посято надлъж и нашир. Мнозина смъртни живеят живота си в неведение, без да знаят какво крият в себе си, какви скрити заложби притежават, като орган, чиято употреба днес е станала неясна. Съвременният човек е ограничен от собствения си цинизъм. Момичето е чувствително по отношение на това, което нарича по-добра преценка. Не я поучавай.

— Тя докосна картината — продължи да настоява Алисън. — И коня вече го няма. Длъжна съм да я разпитам.

— Конят си беше на мястото след нейното докосване — уточни идолът. — А тя не е влизала в стаята ти. Проявила си небрежност. Забрави. Не сме дошли да гоним вятъра. Израстъкът, за който копнееш, е уродливост…

— Отне ми двеста години да го уловя в капана — избухна Алисън. — Нямам намерение да се предам толкова лесно.

Застана с лице към кръга, вдигна ръка и заговори на език, какъвто Ферн никога в живота си не бе чувала — кристалночист и студен като лед, при все това звънлив като гласа на огъня. Сиянието, което струеше от кръга, се вдигна и се съсредоточи около пръстите й, завъртя се в конус, от който след малко се оформи шеметно въртяща се цилиндрична колона. В средата й се появи и изчезна фигурата на кон, прозрачна като мъгла, мятаща се насам-натам, като че се съпротивляваше на натиска да придобие ясни очертания. Конят от картината. Ферн успя да различи смътните уплътнения около хълбоците, опашката, която се движеше като дим край задните крака, гротесковият израстък на удълженото чело, който сега се различаваше ясно. Беше дълъг десетина сантиметра. Рог.

Устните на Алисън нареждаха напевна молитва; съществото отстъпи назад и се хвърли; цвиленето му разтърси къщата.

— Пусни го! — извика идолът. — Ще нарушиш кръга! Пусни го!

Главата на Алисън клюмна напред, светлината около пръстите й угасна и искрите се отдръпнаха към пода. Очертанията на коня затрептяха във въздуха.

— Овладей се — извика властно идолът, дрезгавият му глас прозвуча застрашително, сякаш думите се откъсваха с усилие от каменното гърло. — Прахосваш сила, от която имаме отчаяна нужда. Времето ни изтича. Съсредоточи се върху разпита.

Ферн бе дотолкова погълната от сцената, която се разиграваше пред очите й, че изцяло забрави за дебнещата я опасност. Фактът, че Уил също бе въвлечен, мина на заден план. Сега всичките й мисли бяха съсредоточени върху заплетения диалог и явленията, които човешкото съзнание трудно можеше да възприеме. Усещаше, че има конкретна причина за присъствието й в тази стая, може би дори не само една. И че по време на разпита на Алисън не ги е спасил само късметът им. Проточила врат и изопнала скованото си тяло, Ферн проследи с ужас как пред очите й се материализират група странни същества: закачулена жена с кухи очни ябълки, стиснала в шепата си око; рогат мъж със злокобно ухилена физиономия, в която имаше нещо детинско, но и не съвсем; и накрая — старица с извити като куки нокти, облечена в разложени кожи, чиято смрад изпълни стаята мигновено.

Алисън им зададе един и същи въпрос: какво знаят за ключа. Първите двама отговориха уклончиво и изглеждаха силно незаинтересовани, дори ядосани, че ги занимава с проблеми, които не ги засягат. Рогатият, напомнящ дете, се изпари, без да каже дума. Жената остана да се рее във въздуха, въпреки че Алисън я освободи — явно искаше да се възползва от възможността да излее някъде злобата си. Беше отблъскваща далеч повече от обичайните представи за грозно. Половината й череп лъщеше без коса и обсипан със струпеи, от другата половина стърчеше остра като четина коса; бялото на очите й беше жълтеникаво, ирисите й — кървясали; устни нямаше, а от устата й стърчеше един-единствен зъб.

— Лицето ти те напуска, Алимонд^[3] — подигравателно рече тя. — Някой ден ще установиш, че въпреки всичките си способности няма да можеш да го възстановиш. След около хиляда години ще се превърнеш в стара вещица като мен. Ще носиш красотата си като рокля по пълнолуние, отвяна от преминаващ облак. Илюзията е крехка — няма да можеш да я задържиш. И тогава рибата няма да идва толкова лесно в мрежата ти… Ха, ха!

— Отдавна не се занимавам с лунна магия — рече Алисън. — Дарбата ми е по-силна от подобни отживелици. Мога да променя лицето ти, Хексате^[4] — на определена цена.

— И то каква цена! — извика възмутено качулатата. — Винаги си била безскрупулна, Алимонд. Когато реша, и сама мога да си го променя. Силата ми е древна, но още не е ръждясала. Пък и бездруго си харесвам лицето — върши страхотна работа, като искаш да плашиш пияници и хлапетии. Магията на родените с Дарбата ни най-малко не ме касае. По-добре да бяха наречени прокълнатите — прокълнати в дълбините. Тяхната Дарба ги е обрекла на водния им гроб. Запази си дарбата. Предпочитам клетвите си. Проклятията залепват като пресен тор. Да те прокълна ли, Алимонд? Някога те обучавах, изпитвах чувства към теб…

— Проклета да си — избухна Алисън. — Не ме научи на почти нищо, а що се отнася до обичта, тя беше само заради Дарбата ми, която те отвращаваше. Когато не ти позволих да я контролираш, ти ме прокле. Нямаше нищо да ти сторя. Научих си уроците от самата Моргус, а дори тя не можеше да контролира мислите ми. Кажи ми за ключа, Хексате. Не може да не си чула нещичко. Къртиците и червеите носят всичките земни слухове до вонящата ти дупка.

Но вниманието на качулатата се бе отклонило в друга посока и тя си мърмореше нещо едва чуто, сякаш изпаднала в старческа слабост. Ферн я чу да произнася думата „Моргус“.

— Не споменавай пред мене тая Моргус. Затлъстяла мързелана, подпухнала от сила, която вече не е в състояние да използва. Да изгние дано! Аз съм привърженик на старата школа. На мене ми дай топлината от жертвоприношението и гърченето върху жертвеника, пулсирането на силата в сърцето на планетата. Искам пак да вкуся кръвта, да усетя аромата на разполовения човек върху влажната почва. Няма я днес едновремешната магия. Съвкупявала съм се с козел, палувала съм с таласъми и сатири, обезобразявала съм луната, заличавала съм звездите… Какъв е този ключ, за който говориш? Никой никога не е споменавал ключ.

— Тя бълнува — прекъсна я Алисън. — Нищо няма да изкопчим от нея.

— Лъже — обади се идолът. — Иска да си помислиш, че притежава познание, недостъпно за теб. Копнее за приятелство, пък било то и с теб. Разкарай я.

С един жест на Алисън качулатата изчезна.

— Това е безсмислено — продължи идолът. — Периметърът няма да изтрае още дълго, а Хексате губи ценно време с празни приказки. Призови Каракандал^[5].

За пръв път Алисън се поколеба.

— Той е прекалено могъщ. Не знам дали ще успея да го задържа в кръга.

— Могъществото му отслабва, чезне. Той е най-обикновен смъртен. Нали не те е страх от някакъв си човек! Призови го!

Алисън вдигна ръка в обичайния жест, но зовът й не прозвуча толкова ясен, колебанието й пречеше. Фигурата, която се появи в кръга, носеше развисната тумбеста дреха, наподобяваща палто; качулката беше отметната назад и отдолу се виждаше чорлава глава с коса, проскубана като козината на Лугари. При вида му Ферн се вцепени.

— Дойдох, Алимонд — рече Рагинбоун. — Какво искаш?

— Знаеш какво искам — отвърна тя. Тонът му беше достатъчно мек, но колебанието в гласа на Алисън продължаваше да се долавя и думите й не звучаха толкова остро. — Да не би да си мислиш, че не съм усетила как наблюдаваш? Не че има значение — това е единственото, за което все още те бива. Какво видя, безполезен магьоснико?

— Видях как някой грабва секира, за да разкъса паяжината. Доста непохватно. Трябваше да се досетя, че си ти. Кой друг би изпратил хрътка, надушваща кръв, по следата на нещо, което не е нито кръв, нито има мирис. Доста недалновидно.

— Исках да отклоня любопитните — изсъска тя с леден глас.

— Ще се опитам да го запомня — изчурулика звънко той.

— Нали щеше да задаваш въпроси! — скастри я идолът. — Какво си се развряскала като някой начинаещ. Хрътката беше сериозна грешка. Ловец, който се вижда толкова ясно, привлича вниманието към следата.

— Какво стана с него, Каракандал? — попита Алисън. — Не се отзовава, когато го викам.

— Попитай Лугари — отвърна той. — Ако ти стиска.

— Стига толкова! — Светлината, която струеше от хлътналите очи на идола, засия по-ярко, целият камък като че започна да излъчва жар. — Ключът. Искаме го.

— Къде е? Ако знаеш, ако си надушил следа — кажи ми, Каракандал. Заклевам те, заповядвам ти — кажи ми!

Алисън за пореден път вдигна ръка и направи странно вълнообразно движение, при което ивиците светлина от ръба на кръга се втурнаха към пръстите й. Тя стисна юмрук, сграбчи самия въздух и започна да извива конуса около Наблюдателя, докато натрупаното напрежение го уви плътно в собствената му дреха, обеси го на косата му и разкриви чертите му. Ферн забеляза съсредоточеното му чело, яростния отпор, сблъсъка на сила, борбата за надмощие не на мускули, а на воля. Постепенно напрежението се уталожи, косата му се отпусна, плътта и чертите на лицето му възвърнаха нормалния си вид. Алисън посегна към конуса, но светлината се изплъзна от шепата й и се разпиля около кръга. Линиите изгубиха яркостта си, огънят загасна. Рагинбоун се извиси мрачен и застрашителен в центъра на кръга и последните искрици закръжиха плавно около него, докато накрая и те угаснаха.

— Не… се справи достатъчно добре — рече той. Дишаше учестено и накъсано, но стоеше непоклатим като скала — скалата, която Ферн бе видяла преди. Стабилна като земята. Неподвижна.

— Не притежаваш силата! — ахна Алисън. — Не можеш…

— Не ми е нужна сила. — Гласът му вече поукрепваше. — И навикът е достатъчен. — Сложи си качулката и изчезна.

Кръгът отново заблестя; огънят заподскача. Ферн усети как ледените му езици пърлят лицето й и неволно се отдръпна по-навътре зад облегалката. Чу Алисън да проклина, после долови и възмутения дрезгав глас на идола.

— Нима се справи добре? Страхуваш се от него, той го знае и го използва. Държи те в плен на страха ти и те контролира чрез него. Използва собствената ти сила срещу теб. Един най-обикновен старец, комуто не е останало нищо друго, освен възрастта. Силата му тлее. Кръстосва баирите с мисия, която цял живот не е успял да изпълни. И въпреки това ти се страхуваш от него. Съумяваш да хванеш дивия еднорог за рога, да призовеш хрътката от глутниците на Арон — и въпреки това се страхуваш от него. Научил е триковете си от някой шарлатанин, продавал е арсеник на най-обикновени вещици и афродизиак на кралските любовници, проправял си е път през вековете, играейки си на магьосник, прахосвал е дарбата си. И въпреки това ти се страхуваш от него. По-разумно е да се страхуваш от мен. Тази нощ не ми показа нищо, освен дълбините на невежеството си. Потуши огъня. Заличи кръга. Достатъчно.

— Чакай! — извика тя. — Има един, когото не съм разпитала. Може да се окаже безполезно, но…

— Побързай — рече идолът: — Огънят скоро ще изтлее. Нямам време за губене.

Този път силуетът в кръга се материализира бавно, сякаш извикан от някое безопасно невидимо място, изтръгнат от анонимното си съществуване, за да се покаже. Беше приведено, тантуресто създание, около метър високо, с хлътнала към гърдите глава и щръкнала накриво гърбица, деформираща раменете му. Плешивото му теме бе увенчано от огромни като криле на прилеп уши, които се движеха всяко само за себе си. Стоеше сгушено в дрипите си, сякаш пъхнато в проядена от молци торба, и притискаше тялото си с ръце, от които стърчаха множество пръсти в жалък опит да прикрие мизерното си състояние и грозотата си. Лицето му беше сбръчкано, очите му, под които висяха огромни торбички, гледаха тъжно и уплашено.

Ферн събра смелост да надзърне пак иззад облегалката и разбра, че го е виждала и преди. Беше го мярнала в коридора пред стаята си, след като хрътката си отиде. Внезапно осъзна какво е това създание — духът на къщата.

— Малморт^[6] — започна Алисън. — Малморт Безформения — нали така те наричат? Един от стотиците, които се крият в сенките, ужасени от собственото си отражение. Или си имаш и друго име?

Малкото създание изскимтя нещо, но Ферн не различи думи.

— Пегуилен^[7], така ли? Децата ли те нарекоха така? Онези деца, с които си играеше през всичките тези години? Какво стана с децата, Пегуилен? Помниш ли? Помниш ли какво си и кой си? Да ти кажа ли къде отидоха всички? — В печалните очи се появи умоляващ поглед, към Алисън се протегна възлест пръст. — Умряха — продължи тя. — Дойде един мъж с бръмбари в главата и брадавица на ръката и те пукнаха до едно. Ти беше там, Пегуилен, но нищо не можа да сториш. Колибата бе опожарена заедно с телата и ти остана сам. Вечно сам. А когато построиха тази къща, ти се промъкна вътре и зачака, но децата не се върнаха. Никога повече.

Противната твар затвори очи, смазана от горчивия спомен за изживяната болка. В погледа на Алисън нямаше и капка състрадание.

— Ами мъжът? Онзи морски капитан, който дойде да живее тук в последните години. Помниш ли го?

Съществото поклати глава съкрушено.

Ферн виждаше пред себе си злочесто създание, обречено на вечна самота, безплодно ровене в стая, пълна с вехтории и забравени спомени, търсене на отдавна забравена вещ.

— Както искаш — продължи Алисън. — Да видим ли какви други спомени можем да извикаме?

Създанието я гледаше с ужас, разтреперано и съсипано. Сбръчканото му тяло беше толкова преизпълнено със скръб, че на Ферн вече не й изглеждаше грозно, а само жалко.

— Мъжът — продължи Алисън. — Забеляза ли го? Добре. Къде си носеше ключовете? Можеш ли да отговориш на този въпрос?

— В джоба.

— В кой джоб? — попита Алисън пресилено търпеливо. — Обикновено хората имат по много дрехи с много джобове.

— В джоба на дрехата, която носеше — отвърна гоблинът. Гласът му едва се чуваше, но Ферн вече разбираше думите.

— И къде другаде ги слагаше, когато не използваше джобовете си?

— В бюрото.

— Писалището в кабинета — така ли?

— Да.

— Онова, дето е заключено с един от липсващите ключове?

— Да.

— Стига с тия глупости — прекъсна я идолът. — Това същество е откачило. Съвсем му хлопа дъската. Нищо няма да научиш от него, главата му е пълна с паяжини. Отпрати го.

— Може да ни каже нещо — възпротиви се Алисън. — Все пак през цялото време е бил тук.

— Освободи го.

Тя направи кратък нервен жест и духът изчезна в небитието. Сияйните линии избледняваха и Ферн реши, че е време да си ходи, след като си даде сметка за рискованата ситуация, в която се намира. Беше стояла на колене твърде дълго и сега краката й не можеха да помръднат. Започна бързо да масажира схванатите си прасци. Светлината угасна заедно с огъня, сенките избледняха, скривалището й вече не беше толкова сигурно. Алисън говореше нещо на непознатия език, който бе използвала и преди — може би изричаше финално заклинание. Тръгнеше ли към вратата, със сигурност щеше да забележи свитата зад фотьойла фигура.

И тогава в стаята нахлу мощен вятър, нещо профуча покрай Ферн, разби кръга и символите на пух и прах и скочи пред Алисън, която се бе привела напред, сякаш готова за атака. Ушите на Лугари бяха прилепени назад, козината й бе настръхнала, сякаш наелектризирана, изпочупените й зъби блестяха в синьо на чезнещата светлина на огъня. Тишината, която нахлу с нея, бе осезаема като мирис — аура, която поглъщаше всички околни звуци. Безгласното й ръмжене изпълни цялата стая.

— Вън! — изкрещя Алисън. — Не съм те викала, демоне! Връщай се при господаря си! Вън!

— Убий я! — заповяда идолът.

Алисън за последен път вдигна ръка…

Ала огънят угасна напълно, изригна облак от искри и вятърът зави като глутница вълци, единственият източник на светлина във внезапната тъмнина бяха очите на идола, които продължаваха да изпускат гибелен блясък. Нечия малка ръка се протегна и дръпна Ферн — беше ръка с много и различни по дължина пръсти. Тя чу яростните писъци на Алисън, по-унищожителни от всякога, понеже бяха примесени със страх. Нещо тупна на земята, чу се ругатня, но тъничкият гласец в ухото на Ферн беше най-отчетлив.

— Бързо — рече той. — Бързо. Бързо. — Тя бе отведена от настъпилия хаос. — Стълбите — рече водачът й и тя се заизкачва след него, погледът й привикна с тъмнината, докато накрая й се стори, че различава очертанията на мъничката торбеста фигура пред себе си.

— Пегуилен? — прошепна.

Щом стигнаха площадката, ръката се изплъзна от нейната и торбестата фигура като че ли се сви и избледня, и Ферн остана сама в пустия коридор, застанала край вратата на спалнята си.

Влезе и затвори, едва устоя на порива да залости с нещо бравата. Пъхна се в леглото си. Цялата се тресеше от емоции, опитваше се да осмисли видяното през този последен час — струваше й се цяла вечност — откакто бе проследила брат си надолу по стълбите. Бе прекрачила границата на свят, чието съществуване повече нямаше да има право да отрича. Беше се върнала, но действителността никога повече нямаше да й се струва същата.

Малко по-късно по коридора се чуха приближаващи стъпки. Не беше Уил. Това бе отмерена, сигурна крачка. Спряха пред стаята й, изчакаха, после с неохота — поне тя така реши — отминаха към стълбите за горния етаж.