Джан Сийгъл
Децата на Просперо (3) (Ключът към дверите)

Първа глава

Тя се задържа пред картината доста време, преди да започне да я вижда. Останалите експонати в галерията бяха откровено абстрактни, но докато чакаше баща си и гледаше това платно колкото да убие времето, от неясните, размазани цветове започнаха да изплуват фигури, смътни като сенки върху дим: накъсани парчета стълбище, безразборно разпилени сводове, отвори, които не водят наникъде, призрачни бързи погледи в незавършен лабиринт. Тук-там се открояваше по някой по-ярък детайл — ивица небе зад разцепен на две купол, част от прозорец с откъртена решетка, мимолетно ясно късче, сякаш избликнало в секундата, докато погледът й се плъзгаше по платното. Художникът приковаваше вниманието й и го манипулираше с удивително, дори смущаващо майсторство, пускаше я да отлети до пределите на изображението, после бавно придърпваше погледа й обратно върху детайла и го заковаваше върху ярко петно с неправилна форма, лепнато в самия център на картината като крещяща до безвкусица пощенска марка.

Квадратната картина със страни, дълги не повече от десетина сантиметра, беше толкова претрупана с микроскопични детайли, че приличаше на огромна и сложна мозайка, сбита така, че да изгуби цялата си свързаност и логичност. Но докато я изучаваше, дали защото погледът й посвикна или благодарение на тайнствен творчески похват на художника, миниатюрните фигурки като че започнаха да се движат като в калейдоскоп и в един момент тя установи, че наблюдава някакъв град през отвор, подобен на врата или прозорец. Широки улици сред колони и колонади, сбутани един в друг покриви, под които се гушеха тесни улички, блестящи куполи, камбанарии, кули, палати и тераси, храмови стени и ограждения, парадни и задни дворове, шадравани и градини. Всичко бе окъпано в златото на захождащо слънце, което придаваше допълнителна пищност на багрите и издяланите в камъка орнаменти и обливаше кубетата в девствен огън. Тя нямаше представа кой е градът, но й изглеждаше едновременно древен и вечен, един Рим, оцелял през вековете без движението и туристите, един новопостроен Йерусалим, без раните, нанесени от войнстващи фракции, може би средище на високоразвита цивилизация, родена преди началото на историята, узряла като самия свят, в който процъфтява, а впоследствие срината със земята, за да бъде мъдростта й отдавна забравена.

Не беше човек с богато въображение — поне така убеждаваше сама себе си — но сега усети как фантазиите й, държани в клетка до този момент, се развихрят. Обзе я силна носталгия по място, което никога не беше виждала, по непознатите приказни градове, чието съществуване винаги бе отричала.

— Харесва ли ви? — попита глас някъде зад нея. — Имам чувството, че картината буквално ви погълна.

Обърна се рязко. Подът на галерията бе застлан с килим и собственикът — бе убедена, че е именно той — се беше приближил толкова безшумно, че изобщо не го беше чула.

— Не знам — призна тя. — Още не съм съвсем сигурна. При всички положения обаче изглежда интригуващо.

— Значи не сте човек на импулса. — Гласът се лееше гладък като сметана, подсладена с щипка насмешка, но бе невъзможно да се каже дали е надменен или просто заядлив. Върху лицето, сковано в ореол от лъскава бледосива коса, сякаш излята от олово, нямаше и следа от веселост. По шоколадовата кожа не се виждаше нито бръчица, но общото впечатление бе по-скоро за старателно поддържане и грижи, отколкото за вечна младост. Очите бяха изтеглени като бадем, в зениците блещукаха жълтеникави искрици. Мъжът бе изтънчен и учтив, дискретно елегантен, приятно висок.

Не го хареса — още от пръв поглед.

— Това е офорт — продължи той. — Успяхте ли да го определите?

— Не. — Разбира се, че не. — Мислех, че офортите са черно-бели.

— Тук става въпрос за доста сложна техника. — Пак същата нотка на превъзходство. — Белкуш винаги се е увличал по най-сложните изпълнения. И поне според мен резултатът е невероятен — сякаш произведение от друг свят. Тези прозирни пластове нежни багри. Направо неземно. Но напълно уместно в конкретния случай, ако позволите да отбележа.

— Как се нарича? — попита тя с чувството, че някой друг влага въпроса в устата й.

— „Изгубеният град“. — Настъпи мълчание и тя почувства как нещо я връща към съзерцанието на многолюдния главен вход. — Дошла сте да си купите картина ли?

— Чакам баща си. — Откъсна очи от платното. Беше сигурна, че този човек прекрасно знае коя е — беше я видял още на влизане с баща й.

— А, да… дъщерята на Робин Капъл. Вие бяхте…?

— Фернанда.

— Колко симпатично. И необичайно. — Сякаш долови в името й очарованието на екзотичен антикварен предмет, поради което съсредоточи върху него блуждаещото си внимание.

— Дядо ми е испанец — прибягна тя до обичайното си обяснение.

Не беше вярно, разбира се, но тя беше вътрешно убедена, че екстравагантно име като нейното се нуждае от по-убедителни обяснения. Звучеше й съвсем недостатъчно просто да отбележи, че майка й е била жена със специфичен вкус. Лично за нея не беше сериозно да се кръщават хората с чужди имена, без в жилите им да тече чуждоземна кръв.

— Ферн! — Баща й бе приключил срещата си и вървеше към тях, а на лицето му бе изписано обичайното изражение на благосклонна доброжелателност с елементи на едва доловимо безпокойство. Зад него ситнеше галеристката. — Виждам, че си се запознала с Хавиер. Е, това е чудесно. За какво си бъбрехте?

— За картини — отвърна вместо нея мъжът.

— Опасявам се, че вкусът на дъщеря ми ти се е сторил малко… консервативен. Как да ти кажа, тя е здраво стъпила на земята млада дама. Пада си по портрети, в които всички части на тялото на модела са си по местата, дърветата са толкова зелени, колкото се полага — такива неща. Единственият абстракционист, когото съм забелязал да й допада, е Мондриан. Коментарът й беше, че върши идеална работа за тапети в кухнята.

— Доста скъпа кухня ще се получи — рече мъжът на име Хавиер.

Робин и галеристката се засмяха.

— Не ме представяй като чак такава досадница, татко — обади се Ферн, обзета от неистово желание да си тръгне.

— Шегувам се, скъпа. О, да те запозная с Алисън Редмънд. Определено ще работим заедно върху книгата за магьосничествата. Тя ще ме свърже с няколко от художниците, с които работят, за да ми направят илюстрациите. Ще бъде страхотен успех. Алисън, дъщеря ми Фернанда.

Последва учтиво ръкостискане. Отблизо жената не изглеждаше толкова млада. Имаше удължено лице, несъразмерно голяма уста и безцветни очи, присвити като цепки под тежестта на силно гримирани мигли. Беше руса, но това не беше естественият й цвят, косата й падаше свободно чак до кръста. Ако Ферн не беше толкова здраво стъпила на земята млада дама, вероятно би й хрумнало, че бъдещата сътрудничка на баща й доста прилича на вещица.

— Чудесно — промърмори госпожица Редмънд.

Ферн реши, че вероятно си внушава, но в гласа на жената долови същата насмешлива нотка, която бе прозвучала и в тона на Хавиер. За миг, докато гледаше баща си, застанал между двамата, си го представи в някакъв капан, притиснат от двама хищници — мъж, който го превъзхожда по ръст и се подсмихва надменно, и жена със сърдечно поведение и хладни очи. Усещането за надвиснала опасност, макар и моментно, я смути, понеже на пръв поглед нямаше никаква причина да се притеснява. За шестте години от смъртта на майка й Ферн беше надзиравала любовния живот на баща си с изкусността на далновиден политик от международна величина и бе отхвърляла категорично и безапелационно не една и две неподходящи кандидатки.

Надвисналата в момента опасност определено беше от същото естество — обичайната заплаха от алчна тигрица, намерила си нова злочеста жертва. Ферн се бе справяла десетки пъти и никога досега не бе изпитвала колебания или мрачни предчувствия. Не че вярваше в разни глупости като предчувствия.

Робин продължаваше със здрависванията и сбогуванията и тя едва се удържа да не го сграбчи за ръката и да го извлече навън.

 

 

Много по-късно си даде сметка, че това е било началото на всичко. Срещата в галерията, усещането за надвиснала опасност, картината. Навремето случката й се стори прозаично банална, но в същото време остана да я гложди неясна тревога, сякаш до нейния светъл и безопасен свят се бе докоснала периферията на хвърлена отдалеч сянка.

А дали пък не беше доловила откъслечни тонове призрачна музика, която скоро щеше да се лее от краищата на вселената и да погълне всички останали звуци. Възприе по-леко събитията, случили се през това необичайно и потресаващо лято, понеже по някакъв начин бе готова за тях. Още от онази първа среща в галерията в живота й взе да се просмуква непозната атмосфера, която разстройваше и нарушаваше старателно поддържаното равновесие на съществуването й, правеше я уязвима, несигурна, склонна да приема промените. Беше на шестнайсет. Възпитана, интелигентна, мотивирана, типичен продукт на осемдесетте, в които живееше. Гледаше на света с трезвия поглед на дете, рано изгубило майка си и в резултат на това е поело задължения и отговорности, неподобаващи на възрастта му. Смъртта на майката в семейството беляза поведението на бащата — дотогава гледал на живота с леко сърце — с едно постоянно безпокойство и тревога. Той остана сам с малка дъщеря и невръстен син. С течение на времето Ферн пое изцяло грижата за домакинството, влезе в ролята на иконом, започна да следи за плащането на сметките, да контролира единствения си родител и да се опитва да прави същото с по-малкия си брат. Мина покрай пубертета и юношеството без бунтове и травми, пропусна твърдите наркотици, прекомерната употреба на алкохол и младежкия секс. Бъдещето й беше планирано до най-малките подробности, място за изненади нямаше. Университет, подходяща кариера, а когато му дойде времето — благоразумен брак. Възприемаше се като възрастен, но под невъзмутимата и уравновесена фасада все още си беше дете, което се опитваше да изтласква всичко непознато зад илюзии за сигурност и контрол. През онова лято илюзиите се разсеяха и непознатото превзе цялото й съществуване, превърна спокойното и уравновесено момиче в отчаяно, уплашено, разколебано и самотно същество — обичайния суров материал за средностатистическия възрастен.

В деня след посещението в галерия „Холт“ Ферн и баща й минаха да вземат брат й от училище и заминаха извън Лондон да видят къщата. Това беше другото — къщата. След смъртта на далечен родственик Робин наследи имот в затънтен край на Йоркшир. Счетоводителят му Джеймс подхвърли идеята да отиде да я види, преди да я обяви за продан.

— Супер! — възкликна Робин. — Може да се окаже подходяща. Да е добре за децата. Те са си типични гражданчета, ще им се отрази добре да поопознаят живота на село. Нищо не се знае, може пък да реша да я задържа, да я постегна, нещо такова. Да отскачаме за уикендите и по празници. Чудесна идея.

Осъзнал твърде късно заложения капан, счетоводителят му видимо помръкна. Робин Капъл притежаваше удивителната способност да превръща всяка потенциална печалба в скъпоструваща загуба. Добре че беше Фернанда, та да обира допълнителните разходи. Робин ръководеше малка, но доходоносна издателска къща, която бълваше оборотни романчета, заместители на стойностните книги за невежата тълпа. Но макар да беше превъзходен редактор и издател, който работеше с хъс и ентусиазъм, финансовите въпроси излизаха далеч извън неговата компетентност.

— Никога не бихме отишли на почивка в Англия, татко — подчерта делово Ферн, докато пътуваха на север. — Обикновено лятото наемаме вила в Тоскана, а зимата ходим на ски във Франция или в Швейцария. В Йоркшир не става за ски, пък и не правят хубаво кианти^[1]. Изобщо не е разумно да държим къща, която почти няма да виждаме.

— Ти си маниачка на тема разумно — обади се Уилям от задната седалка. — Жените живеят живота си със списък за покупки в ръка и ако случайно някой им предложи да купят нещо, дето го няма в списъка, дори да е наистина страшна находка, просто го изхвърлят от количката.

— Кой го казва? — попита остро Ферн.

— Господин Колдър. Историкът.

Сестра му поклати глава.

— Издъни се, Уил. Последния път, когато подметна нещо гадно по адрес на жените, го приписа на господина по английски. Не можеш да ме убедиш, че всичките ти преподаватели са женомразци.

— Защо да не са? — невъзмутимо отвърна Уил.

На дванайсет той беше висок колкото сестра си и тънък като вейка. Лицето му излъчваше онази прозирна яснота — като на елф или ангел — която лековерните твърде често вземат за невинност.

Смени темата без каквито и да било извинения или притеснения.

— Щом чичо ти Едуард те е познавал съвсем бегло — обърна се той към баща си, — защо ти е завещал къщата си?

— Защото е нямало на кого другиго да я остави — предположи Робин. — Всъщност той не ми е никакъв чичо, нито пък на вас. Братовчед е на дядо ми. Не знам точно какъв ми се пада. Нещо като прапрабратовчед, да речем.

— Аз предлагам да му викаме просто братовчед — отбеляза Ферн.

— Трябва да е бил на хиляда години — подметна Уил.

— Най-младият в семейството — обясни Робин. — Имал е много сестри. Говори се, че избягал в морето още като малък, в търговския флот. Върнал се вкъщи едва когато измрели всичките му роднини. Не знам дали е вярно. Сестрите му били неомъжени — освен ако не е имало някоя вдовица. Както и да е, мисълта ми е, че са нямали деца. Нед Капъл също не е имал семейство. Сигурно си е поживял доста на млади години и му е писнало от жени. Всичките сестри живеели в тази къща, изпокапали една по една. Тогава братът се върнал и доживял дните си тук. Карал деветдесетака, като се споминал. Сестрите му също били дълголетници. Помня, веднъж им ходихме на гости с баба и дядо — трябва да съм бил на годините на Уил. Бяха останали три-четири от тях: Езми, Диърдри и Айрийн… другите не ги помня как се казваха. На Езми… не, май на Ейтне й викаха Бебчо. Беше поне на седемдесет и пет. Една такава дребничка, със сбръчкано личице, от което се кокореха огромни очи. Същинска маймунка в рокля на цветя. „Изпекла съм ви кейк с ким“, вика. Отврат. Имаше вкус на пясък.

— Какъв е тоя кейк с ким? — попита Уил.

— Нали ти казвам — отвърна Робин, — все едно ядеш пясък.

Пристигнаха в Йоркшир към десет вечерта. Ферн, която обикновено се оправяше безпогрешно с всякакви пътни карти, беше бясна, понеже на два пъти се губиха. Беше май месец, но времето бе доста студено и при всеки опит на Робин да спре чистачките, предното стъкло се покриваше с тънък слой от ситни капчици. Прекосиха река Яроу и като тръгнаха да изкачват баира, в дъжда проблеснаха разпилените светлинки на селото. Всъщност светеха само няколко къщи, доста надалеч една от друга. Прозорците бяха вдълбани дълбоко в зидовете, пердетата — плътно спуснати, не точно враждебни, но някак отстранени, затворени в своя си свят. Като следваха стриктно указанията, дадени им от адвокатите на Нед Капъл, тримата излязоха от селото и продължиха да се катерят в тъмното, докато най-сетне не направиха остър завой под доста сериозен наклон. Шосето явно беше преминало в черен път, защото цялото ауди се тресеше и имаха чувството, че всеки миг ще се разпадне.

Точно пред къщата пътят се разшири и наклонът намаля. Робин отби и изгаси двигателя. През мокрото от дъжда стъкло се видя малко от фасадата — главно високи прозорци, повечето заоблени отгоре, които тъмнееха на фона на сивата стена. Предишната икономка, жена от селото, бе информирана за пристигането им, но никъде не светеше, изобщо по нищо не личеше да ги очакват. В къщата като че ли от години не бе стъпвал човешки крак. Изглеждаше мрачна, негостоприемна, запусната като всичко наоколо, сгушена в пустотата на потъналите в прах стаи.

Ферн извади фенерче и блуждаещият сноп светлина намери входа, над който протягаха дълги пръсти сенките на увивни растения. Мъждивата светлина на фенерчето се плъзна по отдавна загубила полировката си дъбова врата, напукана и обезобразена от природните стихии, но непоклатима като тъмнична порта. Беше й монтирана модерна ключалка, но ключът се превъртя с неохота и вратата се открехна по принуда, като изскърца върху голите дъски. В коридора беше смразяващо студено и цареше почти непрогледен мрак. Ферн дълго търси ключа за осветлението. Лъчът се плъзна по долните стъпала на вита стълба, обиколи загадъчни ниши и смълчани врати, накрая отскочи рязко от дълбините на зацапано огледало. Слабата лампа не подобри положението кой знае колко, само разкри допълнителни подробности като увиснали от тавана отколешни паяжини и олющени стени, които някога явно са били бели.

Уил се огледа без капка ентусиазъм.

— Ферн е права — рече. — За какво ни е къща, която няма да използваме. Мен ако питате — да продаваме.

— Вярно, изглежда малко обезкуражаващо — призна Робин. — Предлагам да пренощуваме в местното хотелче и да се върнем да огледаме на сутринта.

— Не! — отсече Ферн с тон, нетърпящ възражения. — Така и така сме дошли — оставаме. Бихме толкова път, нямам намерение да си тръгна само защото не са разстлали червен килим да ни посрещнат. Нали поръчахме госпожа Уиклоу да ни остави чай, мляко и нещо за хапване. Да намерим кухнята.

Остави фенерчето на масичката в коридора и отвори вратата вляво, напипа ключа за осветлението. Заля ги жълтеникава мъглявина — не мека и уютна, а болезнено морна светлина, сякаш процедена от крушки, които аха-аха ще угаснат. Пред очите им изплува продълговата дневна, пълна с тежки стари мебели с протъркана кадифена тапицерия, на пода се виждаше захабен от времето и мръсотията килим. Насреща им зееше празна камина, през чиято паст се чуваха изтерзаните стонове на вятъра в комина. Единственият друг звук бе тиктакането на древен стенен часовник. В далечния край на стаята имаше ниша, от която надничаше лице. Въпреки здравите си нерви в първия миг Ферн едва сподави вика си. Оказа се злокобна физиономия на Буда — не съзерцателна и ведра, а някак злорадстваща и лукава, широките устни — разделени в нечестива усмивка, клепачите — сгърчени в непонятна насмешка, над ниското чело — чифт къси дебели рога. Една от крушките трепна и Ферн остана с впечатлението, че идолът й намигна.

— Най-обикновена статуя — рече си. — Просто фигурка. — Без да се усети, го беше изрекла на глас.

Уил и Робин оглеждаха другите стаи, но брат й я чу и се върна в дневната.

— Какво има? Каза ли нещо?

— Статуята. В първия момент се стреснах.

Уил мина покрай нея и отиде да погледне отблизо.

— Голяма грозотия — весело изчурулика той. — Обзалагам се, че старият братовчед Нед си я е донесъл от някое пътешествие. Нали моряците все мъкнат разни неща от далечни краища на света. Къщата сигурно е пълна с подобни чудесии. Може да има и нещо ценно.

— Като например пиратско съкровище, а? — включи се Ферн, успокоена от ентусиазма му. — Дублони и златни монети.

— Дублон ми звучи като някаква дреха. — Застанал на няколко крачки от идола, Уил се обърна рязко. — Всъщност не бих казал, че ми допада. Защо ли се хили така?

— Честно да ти кажа, хич не ме интересува — отвърна Ферн.

Робин откри кухнята в задната част на къщата. Подът беше застлан с каменни плочи — студени, но чисти — всичко вътре изглеждаше отдавна изоставено. На масата имаше буркан с кафе, пакетчета захар и чай, както и чиния със сандвичи, увита в прозрачно фолио. Приличаха на самотни реликви от посещение на извънземни. В хладилника имаше мляко. По пътя бяха спрели да хапнат в един пъб, но Уил и Робин веднага се нахвърлиха върху сандвичите: синът — лакомо, бащата — по-скоро механично. Ферн се огледа за чайник, за да направи чай.

— Доста потискаща обстановка, а? — попита Робин, без да спира да дъвче.

— Ето ти го Йоркшир — отвърна дъщеря му.

Къщата беше триетажна, с осем спални, но само една баня, плюс допълнителна тоалетна на долния етаж.

— Типичен викториански дом — обясни Робин. — В онези времена хигиената не е била на особена почит. Хората не са прахосвали пространството за бани и тоалетни.

Казанчето бълбукаше и гъргореше при най-дребния повод; топла вода нямаше. Легнаха си, без да се измият — като във викторианска Англия. Госпожа Уиклоу беше приготвила леглата в три от стаите на първия етаж. Робин си избра спалнята, която гледаше към улицата, децата си разпределиха двете задни. Ферн полежа будна доста дълго време, заслушана в несвойствените звуци на нощното село. Дъждът ромолеше кротко, нямаше улично движение, само веднъж се чу неравномерното боботене на повреден двигател, най-вероятно мотопед, който мина по пътя долу. Чу се и странен мяучещ звук на някакво нощно животно, може би птица, предположи тя. Не че я беше страх, просто неизвестността внасяше в душата й дискомфорт.

Спа на пресекулки, унасяше се на талази, без да е сигурна дали сумтенето, което идваше някъде отдолу под прозореца й, се чува наистина или е внушение, изпълзяло от дълбините на съня й.

Сутринта се събуди към девет и се огледа на дневна светлина. Зад къщата имаше градинка, но лехите бяха засадени нарядко, а тревата по ливадата бе прорасла на туфи. В изобилие бяха само плевелите и бодливите храсти. Зад градината тръгваше устремен към небето висок гол хълм — без никакви дървета и посивял от роса. Тук-там стърчаха покрити с мъх камънаци, сякаш щръкналите кокали на земята. Покрай градината и нагоре по склона се виеше тясна пътечка, която прорязваше пустата местност като сивкава ивица. В горната й част Ферн забеляза самотен голям камък или пън. Имаше странна форма — приличаше на присвит старец, сгушен в пелерината си, за да се предпази от влажното време. Дъждът беше спрял, но по небето се стелеха бледи облаци. Първоначалният й импулс да се разходи по пътечката угасна веднага, щом се сети, че не си е взела подходящи обувки.

Намери брат си долу в кухнята да се жалва от липсата на зърнена закуска, докато водата от старовремския чайник, сложен от баща им на печката, кипеше.

— Татко отиде до селската бакалия — докладва Уил. — Помолих го да ми купи „Фростис“. Обеща да вземе и портокалов сок.

— О, значи има и магазин? — учуди се Ферн и премести чайника встрани от огъня.

— Май да.

Робин се върна след около четирийсет и пет минути с оранжада вместо сок и без „Фростис“.

— Имаше само корнфлейкс и овесени ядки. Не вярвам да ги ядеш. Съжалявам за сока. Свършил бил.

— Да нямат „Фростис“! — заоплаква се Уил.

— Доста се забави — смени темата Ферн.

— Срещнах викария. Симпатяга. Казва се Динсдейл — Гъс Динсдейл. Покани ни на чай. Сигурно е решил, че ще искаме да посетим гроба на Едуард Капъл, да му поднесем почитанията си. Погребан е в местния църковен двор. Както и да е, казах, че ще наминем. И без това няма какво друго да се прави.

— Посещение на гроб и чай при викария — обобщи Уил. — Прекарваме незабравим уикенд.

През останалата част от сутринта изследваха къщата. Ферн намери метла с дълга дръжка за паяжините, както и първобитна прахосмукачка, която боботеше като малко торнадо и засмукваше предимно килимите. Премести идола в дневната на място, където да не привлича вниманието й при всяко отваряне на вратата. Оказа се доста по-тежък, отколкото очакваше — камъкът бе грубо издялан и леденостуден. Докато го местеше, тя потръпна.

Робин остана заинтригуван от картините на първия етаж. Прецени, че няколкото мъгляви пейзажа и портретът на момиченце с букли, стиснало кученце, може и да струват нещо. За разочарование на Уил в сумрачното сводесто мазе нямаше нищо по-обещаващо от етажерка с няколко бутилки отлежало бургундско вино. Настроението му все пак се поразведри, когато намери таван, разположен по дължината на цялата къща, завладян от паяци. Беше пълен с всякакви антики, включително сандък с метален обков, който не бе изключено да е част от пиратско съкровище. Въодушевлението му нарасна, когато се увери, че сандъкът е заключен, а на пръв поглед ключ не се виждаше.

— Търсенето на ключа ще запълни времето ти с безполезни действия — подкачи го Ферн, вдигнала крак на ниска табуретка. Беше стигнала до категоричния извод, че е изключено да намерят нещо интересно в зарития в боклуци таван. Все пак беше минала възрастта на нещотърсачите.

— Според мен мястото е страхотно — обади се баща им. — Кой знае какво може да се намери тук: семейни бижута, изгубени произведения на изкуството… Ей този стол например ми прилича на „Чипъндейл“^[2], жалко, че е счупен. Малко е тъмничко. Трябва ни фенерчето на Ферн.

Слязоха в кухнята чак по обяд, точно навреме, за да посрещнат госпожа Уиклоу, която се появи с покрито блюдо. Поздрави ги сдържано, лицето й беше само една идея по-приветливо от каменната физиономия на идола в дневната. Но ястието ухаеше на вкусна мръвка и Ферн заключи, че жената не е толкова дръпната, просто явно не обича нещата да променят обичайния си ход и разни непознати да объркват ритъма на ежедневието й.

— Адвокатите ми казаха, че капитанът бил чичо на дядо ви — обърна се госпожа Уиклоу към Робин по време на обяда.

— Ами, не точно…

— Решихме да го наричаме братовчед — информира я Уил, — макар че на нас с Ферн сигурно ни се пада прапрабратовчед.

— Сигурно ви е мъчно за него — опита се да се включи в разговора Ферн.

— Беше добър човек — увери ги госпожа Уиклоу, — но уморен. Доста годинки навъртя, а това определено не му се нравеше. В последно време не можеше да се движи както преди. Хората все си пожелават дълъг живот, ама аз не съм сигурна, че е голямо предимство. Едва ли е много приятно да надживееш всичките си приятели. Капитанът много се промени, откакто кучето му умря.

— Наистина ли е бил капитан? — попита Уил.

— Ами да. Обиколил е целия свят, плавал е къде ли не. Чудя се как е успял, като винаги е твърдял, че обича сушата. Е, вярно, поне тука сме близо до брега. Обичаше да слиза и да гледа морето, а като се върне — очите му тъжни, тъжни. Лично аз му нямам много вяра, на морето имам предвид. Гледаш го, едно такова синьо и кротко, ама водата си е все студена и крие всякакви опасности.

— Сигурно е донесъл много неща от обиколките си — възползва се от възможността Уил. — Едва ли имате представа къде може да държи ключа от онзи сандък на тавана?

— Може да е навсякъде — вдигна рамене госпожа Уиклоу. — Тая къща е пълна с всякакви вещи. Мене ако питате, повечето са боклуци. Ама той не беше от хората, дето изхвърлят. Ако много ви интересува, ключът ще да е в някое чекмедже в кабинета му или пък в спалнята.

— Коя е стаята на капитана? — продължи да настоява Уил.

— Тая, дето сега е на господин Капъл — отвърна госпожата.

Преди да сервира пая, направи кратка изследователска обиколка с цел оправяне на леглата.

— Хм… наричайте ме Робин — намеси се баща им. — Господин Капъл… звучи доста официално.

— Ами тогава ще ви казвам „господин Робин“.

— Според мен може да не са само боклуци — отбеляза господин Робин, отказал се от по-нататъшни опити да стопи дистанцията в отношенията им. — Има няколко сносни картини, макар че сигурно са семейни реликви.

— Нямам нищо против картините — рече госпожа Уиклоу. — Ама оня варварски идол в дневната хич не ми е по сърце. Изглежда един такъв зловещ… Казах го и на капитана, направо в лицето му го рекох. Не е християнски, викам. Отвърна, че бил забавен. Все казваше, че по света хората имат различни богове. Аз лично не бих се кланяла точно на такъв бог. Никой почтен човек не би го правил.

— И на мене не ми харесва особено — подкрепи я Ферн.

— А и оная жена… — продължи госпожа Уиклоу с недомлъвки. — Според капитана била издялана от цяло дърво. Боядисана е като истинска и всичко й се вижда като в неделния вестник. Била корабокруширала, викаше капитанът, още по времето, когато корабите ги правели с жени отпред на носа, та да сгряват сърцата на моряците. Ама на мене не ми се вижда много почтена и мила. Държеше я в плевнята заедно с голямо парче от самия кораб.

— Още не сме стигнали до плевнята — рече Уил и подкани баща си с поглед, сякаш усетил у себе си внезапен интерес към корабните носове.

— Ще отидем да огледаме и там — успокои го Робин. — Човешка фигура на носа на кораб. Звучи любопитно. — Погледът му беше блеснал също като на сина му.

Ферн остана в кухнята, въпреки че предложението й да помогне с миенето на съдовете бе категорично отхвърлено.

— Странна работа, това, дето попита брат ти — отрони госпожа Уиклоу. — Имаше една жена от Гисбъро, малко преди капитанът да се спомине. Занимавала се с антикварни работи. Всичките са мошеници, така разправят хората. Та значи, натискаше капитана да й продава разни неща. Той я прати да си върви по пътя. Както и да е, разтребвах дневната, като слязоха долу, та ги чух какво си приказват. Жената искаше някакви ключове.

 

 

По-късно следобед се отбиха до църковния двор, където Нед Капъл бе положен на завет край сухия зид. На гроба му бе поникнала гъста мека трева, досущ като пухена завивка. Мястото беше спокойно, вдълбано в планинския склон, по земята пърхаха цветчета глог — като пролетен сняг. „Домът е морякът, домът от морето“^[3], цитира Ферн и за миг най-неочаквано почувства, че и тя се е прибрала у дома — тук, в мрачната Дейл Хаус, насред безлюдната пустош.

— Тук има ли призраци? — попита тя викария по време на чая.

— Странен въпрос — отбеляза баща й. — Не знаех, че вярваш в призраци.

— Не вярвам. Просто… когато пристигнахме, къщата ми се стори някак… е, не точно враждебна… по-скоро резервирана, един вид мрачна и навъсена. Сякаш нямаше желание да ни пусне вътре или може би изпитваше известни опасения. Дори мисля, че си представих… — Сети се, че не се слави като човек с богато въображение и млъкна.

— По принцип не съм специалист по призраците — отговори на въпроса й преподобният Динсдейл. Оказа се по-млад, отколкото Ферн очакваше, може би наближаваше четирийсетте, имаше приветливо мършаво лице и дълъг врат с изразителна и чевръста адамова ябълка. — Не вярвам, че духът е способен да обикаля едни и същи места векове наред, само защото съответният човек е бил убит там или пък е станало нещо също толкова отвратително. Лично за мен това е по-скоро достатъчно основателна причина кракът ми да не стъпи там. От друга страна, определено има къщи с характерна физиономия и атмосфера. Често съм се питал дали споменът попива в самите сгради — понякога като че ли е достатъчно ярък, за да пресъздаде древна картина, звук, миризма дори, които да са доловими за човешките сетива. Може би на подобни места се заселват домашни гоблини — изродената форма на нещо, което някога е имало връзка с човешкия род и което копнее за компанията на живо същество, въпреки че в същото време изпитва ненавист, понеже дълбоко в себе си помни какво е да си човек.

— Един вид genius loci^[4] — изказа се компетентно Уил, чието настроение рязко се бе повишило, след като жената на викария извади от килера пакет „Фростис“.

— Именно. Естествено, всичко това са само хипотези. Но да не забравяме, че е добре обосновано в митологията. В миналото всяка къща в Йоркшир си е имала свой гоблин. Обитателите следели винаги да има оставена паничка с мляко или някаква храна за умилостивяване. В замяна гоблинът се грижел за къщата им, предпазвал я от болести и опасности — такива неща. Доста по-ефикасно от алармена инсталация.

— Може пък да помолим Ферн да остави паничка с мляко и за нашия гоблин — подметна дяволито Робин.

— Не ставай глупав, татко — възмути се тя.

— Не разбирам от духове — рече Уил, — но през нощта дочух странно сумтене. Идваше някъде откъм стената под прозореца ми. И беше доста силно.

Ферн го изгледа, внезапно ококорена.

— Може да е бил язовец — успокои го викарият. — Сумтят така, все едно са настинали. Трябвало е на сутринта да отидеш да провериш за следи. В кабинета си имам книга с прекрасни илюстрации. Ще ти ги покажа.

Когато се върнаха в къщата на Нед Капъл, денят вече преваляше. Плътната облачна покривка се бе разкъсала тук-там и на запад се откриваха огнени ивици небе, докато на изток всичко тънеше в бледосиво, само някоя и друга звездичка потрепваше върху гладката като езеро повърхност. Мотористът, когото Ферн чу предната нощ, избоботи покрай тях по тесния път някак смущаващо близко; ауспухът му дрънчеше, а лицето му бе скрито зад черна каска с непроницаем шлем.

Дейл Хаус се извисяваше пред тях. Непоклатимата й фасада вече изглеждаше не толкова заплашителна, колкото солидна и сигурна — като крепостна стена, която им предлагаше гостоприемството и закрилата си за през нощта. Ферн веднага се оттегли в стаята си и втренчи поглед в залеза: над зъбатия склон се бе спуснал мрак, но пътечката все още се различаваше, виждаше се и онзи голям камък или пън, дето приличаше на седнал старец, вперил зоркия си поглед в къщата. Покрай него прелетя нещо, май птица, крилете й се движеха с неуловима за човешкото око бързина, полетът й бе хаотичен и блуждаещ. След малко изникна още едно такова същество, и още едно. Издаваха пронизителни звуци, които не приличаха на птича песен. „Прилепи!“, рече си Ферн и потръпна, обзета от смесени чувства на страх и въодушевление. С изключение на научнопопулярните филми по телевизията, никога досега не беше виждала живи прилепи. И макар че чувството, което изпита, не можеше да се нарече точно страх, тези твари й се сториха далечни и фантастични, вестители на преминаването й в един друг свят. Претъпканият, сътворен от човешка ръка град, в който бе израснала, започна да се свива в съзнанието й, докато не се превърна в миниатюрно кълбо. Зад него се разкри необятна вселена, осеяна със сипаничави луни, които захождаха зад реещи се хълмове, между хълмовете се отваряха сини бездни, прашни мъглявини се носеха като облаци из пространството, а в далечината се бе ширнало звездно море, чиито трепкащи вълни се плискаха шумно в сребристите брегове на предела на битието. Тя постоя така, втрещена, обзета от паника. Рязко се отърси от натрапилия се в главата й пейзаж и пред погледа й се плъзна хълмистата местност — устремена към високите плата и превзета от хаотично летящи прилепи. Залезът угасна зад облаците и предметите се очертаха по-ясно, облени от мека, ненатрапчива светлина. Ферн присви очи, напрегна взор, съзнанието й казваше, че това, което вижда, е извън всяка логика, че е абсурдно. Самотния камък го нямаше. Пътеката бе пуста, хълмът — гол. За части от секундата — време, достатъчно да се роди мираж — скупченият камък или пън беше изчезнал. Ферн се дръпна от прозореца и с разтуптяно сърце си наложи да излезе бавно от стаята.

Към чая имаха кифлички и кейк. Хапнаха малко и прекараха останалата част от вечерта в разгадаване на книжката с правилата за игра на маджонг, която намериха в кутия на тавана.

— Интересно е, няма спор — подметна колебливо Робин. — Човек е принуден сам да си създава забавления. Гимнастика за ума.

— Трябва да си донесем телевизор — предложи Уил. — И стерео.

— Няма смисъл — възрази Ферн. — Нали ще продаваме. Няма да мине, Уил, не се опитвай да лъжеш. Кинг Конг не съществува.

— Не лъжа, просто си създавам забавления.

Когато решиха да си лягат, изтощени от сложната игра, отдавна минаваше единайсет. Ферн се унесе в неспокоен сън, в който плочки от слонова кост играеха степ върху масата, а изискана ориенталска фигура се превърна в същество с крила на прилеп и полетя из стаята, като се блъскаше в стените и в сенките от лампата.

— Това е дракон — прошепна нечий глас в ухото й, — не го гледай в очите.

Твърде късно — тя вече потъваше в хипнотичните орбити, зейнали пред нея като алени бездни, замъглени от носещи се на талази мисловни пари. Внезапно пред нея изникна самотен ирис, черен като ада. И тя прекрачи в страната на сънищата, която се оказа тъй претъпкана със случки и приключения, че се събуди изтощена, като напразно се опитваше да проясни мисълта си и да се отърси от преживяното. Имаше чувството, че е сънувала изключително важен сън, но го забрави почти веднага. Останаха само капките дъжд, които трополяха по прозорците като танцуващите плочки от маджонг. Пак заспа и пак се събуди, този път в абсолютна тишина. В следващия миг под прозореца й се чу онова сумтене, гърлено и някак припряно, сякаш животното отвън отчаяно търсеше начин да проникне през дебелия зид.

— Язовец — каза си Ферн, — бих искала да го видя. — Но в същото време усети силна съпротива, сякаш нещо я приковаваше към леглото и тя не можеше да се отърси от съня си.

Следващия път, когато се събуди, беше съмнало.

Топлата вода все пак беше дошла, но нямаше монтиран душ, така че Ферн се окъпа само надве-натри. Когато най-сетне си наложи да погледне през прозореца, камъкът — бе решила да го приеме за камък, след като в околността очевидно нямаше дървета — си беше на мястото, сякаш никъде не бе мърдал. Дори почти успя да убеди себе си, че изчезването му предната нощ се е дължало на игра на светлината.

Уил ровеше нещо из лехите долу, явно се беше вслушал в съвета на Гъс Динсдейл и търсеше следи от язовец. В кухнята Робин се мъчеше да препече филийки за закуска без помощта на тостер. На масата имаше няколко овъглени експоната — безмълвни доказателства за провала му.

Ферн го прати в банята и пое нещата в свои ръце.

Уил се върна от градината, потънал до ушите в пръст, готов за първата филийка.

— Някакъв успех? — попита го тя.

— Моля?

— В проследяването на язовеца.

Той остави филийката си и сбърчи чело.

— Не. Нищо не разбирам. Снощи го чух — същото сумтене, съвсем ясно, точно при лехите. Преди това беше валяло, а Гъс каза, че влажната почва е идеална за отпечатъци. Да, ама нямаше нито един. А съм убеден — чух го. Бях почти задрямал и си помислих да стана и да отида да погледна, но някак си нямах сили или пък не ми се ставаше. Сега ми се ще да бях станал. Може да съм го сънувал.

— Ако ти си го сънувал, значи аз съм сънувала същото — рече Ферн. — И тази нощ, и предишната.

— Може би в къщата има призраци — отрони Уил след кратка пауза.

— Ти вярваш ли в такива неща?

— Ами, господин Бъроус, физикът, твърди, че науката е доказала толкова много невъзможни неща, че би било огромна грешка да изключим свръхестественото само защото още не сме се научили да го разбираме. Един следобед доста говорихме за тези неща. Господин Бъроус каза, че веднъж му се случило нещо, за което нямал никакво обяснение, а Ребека Холис ни разказа за бабината си къща и за една стая, която винаги била студена… и нещо, дето видяла вътре. И тя е като тебе, не си пада по разни врели-некипели, пък и не е от ония, които обичат да се изтъкват. Сигурно изобщо не би заговорила за това, ако не беше най-добрата й приятелка, която буквално я изнуди. — Уил разсеяно отхапа от филийката си и посегна към пакета „Фростис“. — По-скоро съм склонен да приема идеята на Гъс за гоблина — заключи накрая с пълна уста.

— Но сумтенето идва отвън — замислено отрони Ферн. — От някакво същество, което явно напира да влезе вътре.

Уил застина с филията пред устата и се вторачи в сестра си. Тя се поколеба дали да не му разкаже за камъка, но се отказа. Все пак той е едва на дванайсет, а и в онзи сумрак… може би все пак се бе объркала.

— Започват да ми се привиждат разни неща — изстреля внезапно, сякаш ядосана на собствената си доверчивост. — Всичко е от йоркширския пейзаж. Прекалената близост до природата влияе зле на градските хора. Трябва да се върнем към ярките светлини на действителността.

— Светлините са дело на човешка ръка — подчерта Уил. — Електричество и неон. Само звездите са истински. — След малко сбърчи нос: — На какво смърди?

— По дяволите — скочи Ферн. — Сега пък аз изгорих филийките.

След като вечеряха в местния пъб, където навъсени и невъзпитани селяци им хвърляха коси погледи, а тежкият йоркширски диалект се оказа почти непреодолима езикова бариера, запалиха колата и отпрашиха за Лондон.

— Любопитна къща — отбеляза Робин, докато пътуваха. — Трябва пак да дойдем някой път. Има интересни неща. Ти не видя носа на кораба, нали, Ферн? Да беше дошла. Фигурата наистина е доста впечатляваща. Следващия път…

— Трябва да я продадем, татко — прекъсна го уверено Ферн. — Не ни трябва такава къща и едва ли ще я използваме много често. А поддръжката й никак няма да е евтина — не си струва заради една камара моряшки антики.

— Разбира се, права си. — Робин се съгласи почти веднага и съвсем искрено. — Просто разсъждавам на глас. Можем да се върнем през лятото, да поогледаме, да поразчистим и тогава да я продадем. Няма закъде да бързаме. Цените продължават да се качват. Най-добре да поизчакаме. Джеймс ще се съгласи с мен. Той ги разбира тия неща.

Ферн стисна по-здраво пътната карта в ръката си.

— Трябва да се върнем — настоя Уил. — Гоблинът ще ни чака.

Ферн не беше сигурна, че брат й се шегува.