Джан Сийгъл
Децата на Просперо (2) (Ключът към дверите)

Пролог
Сирената

Сирената изплува от морските дълбини и връхлетя право в бурята. Същество без душа, тя не изпитваше страх от заобикалящите я природни стихии. Яхнала гигантските вълни като дете дървеното си конче, тя се спускаше през смях в зловещите непрогледни морски бездни, за да се стрелне устремено към надвисналите мрачни облаци и да се понесе по гребена на вълните с развени от вятъра коси. За миг я освети мълния, която разкри страховит океански демон с ликуващо лице, изпъкнали скули и бадемови очи, изтеглени от двете страни на орлов нос и остра брадичка. Уродлива имитация на човешки лик, сякаш изваяна от езическо божество, успяло да мерне човека за съвсем кратък миг. Бледото като риба тяло, което бурята подмяташе с такава ярост, изглеждаше почти мъжко — с плоски гърди и блестяща, дълга, оловно сребриста люспеста опашка, осеяна с опасни стърчащи шипове. Буреносните облаци над главата й изливаха порой от водна маса, вятърът тътнеше гръмовно в небесното гърло. В плътта на небосвода се вряза бърза серия мощни мълнии, които се изтъркаляха една след друга почти без прекъсване. Тялото на сирената започна да се мята неконтролируемо — тя подскачаше, гмуркаше се, преобръщаше се, загубила ориентация сред извисяващите се планини и потъващите долини на океана. През всичките си безбройни години живот не помнеше да е била свидетел на подобна буря. Обречена на самота, далеч и от хората, и от зверовете, тя бе странстващ дух, за когото водите бяха и майка, и любовник, източник на жизнена енергия и роден дом.

Между побеснелите вълни се отвори пролука, в която за миг й се мярна барка — окаяна и отчаяна, едва закрепена за полите на бурята. Облаците тътнеха все така гръмовно, факлите на бурята озариха изпокъсано платно, което висеше от натрошения скелет на мачтите като парцали раздрана кожа. Корабчето не беше голямо, но изглеждаше стабилно. Последните оцелели от екипажа му се бяха завързали за палубата с парчета платна. Разпенените вълни изстрелваха корпуса му право в небето, преобръщаха го и после го запращаха с носа напред в кипящата водна маса. Но и то, също като сирената, беше в стихията си и всеки път успяваше да се изправи и да продължи битката.

В щурвала, макар и безполезен, се бяха вкопчили яки ръце, но не за да управляват лодката, а за да си осигурят надеждна котва, която да ги пази от алчните течения, готови да изтеглят моряка подире си. Поредната мълния озари здрава мускулеста мъжка ръка. Сирената заобиколи откъм кърмата и стиснала планшира, го видя, студените й пръсти докоснаха плътта на кораба с хладината на най-непрогледните морски дълбини, зелената като водорасли коса запращя, заредена с мощна енергия. Морякът се огледа, сякаш инстинктивно усетил дебнещата го в гръб опасност. Сирената видя подгизналите от солената морска вода къдрици, които се люшкаха около лицето, присвитите очи, едновременно тъмни и блеснали. Мъжът усети нещо, което не можеше да види: образа на страха, призрака на бурята, профучали покрай него светкавично, твърде бързо, за да ги уловят сетивата му, и оставили след себе си само усещане за обезумяло бяло лице и безкрайни като огледало нечовешки очи. При все това миг по-късно, когато чу звука — пронизителен, отчетлив тон, откроил се на фона на боботещия хор на бурята и вълните — той разбра какво е. Прозрението го разтърси до мозъка на костите, косъмчетата по тила му настръхнаха: това бе познание, предавано от незапомнени времена. Остър, пронизителен звук, безмълвен вик, оглушителен вой, надвикал дори бумтежа на вълните. Вятърът го разнесе над лодката, чиято крехка дървена коруба потрепери от силата му, и го запрати далеч в морските дълбини. Другарят му изкрещя, като че ли го питаше нещо, ала той поклати глава и извърна поглед. Без да сваля ръце от щурвала, нежно занарежда окуражителни думи към лодката — неговото храбро момиче, съкровището му, любимата му — макар да знаеше, че всичко е напразно. Зад него зовът на сирената бе изпълнил своето предназначение: началото на лова бе оповестено.

Зад корабчето се насъбраха косатки и октоподи, гигантски електрически змиорки и безброй акули — на ивици като тигри, на петна като леопарди, мъртвешки бледи и потискащо тъмни. В кораловите рифове дълбоко долу се притаяваха в очакване незнайни твари с лъскави пипалца и наточени щипки, разбрали, че моментът наближава. Отдясно на лодката се надигна пъстър силует, многократно по-дълъг от самата нея. Към гика се плъзнаха любопитни пипала, дебели колкото мъжка ръка: водата внезапно почерня. Сирената се носеше във вихъра на лова, яхнала огромна акула — тя, преследвана и никога неуловена от морските хищници, сега ги сбираше на помощ, безотговорно арогантна, което беше най-характерната й човешка черта. Младият кормчия чу предупредителния вик на другарите си, но не се обърна. Бурята бе отвяла ризата от гърдите му, клепачите му натежаваха от солта, която пареше и на устните му. Вятърът пълнеше очите му със сълзи, които изсъхваха върху бузите му. На верижка на врата му висеше предмет, блестящ със собствена светлина, но искрицата сила не можеше да се справи с природната стихия, беше безпомощна като светулка, попаднала в ураган.

Развръзката дойде бързо. Зад лодката зейна оцъклена паст, готова да я погълне; чудовищна опашка разби корпуса на трески. Екипажът бе всмукан в огромното, пълно с морска вода гърло — между зъби и пипала. Младежът установи, че продължава да стиска изтръгнатия щурвал и да се мята сред вълните, все още жив. Не таеше надежда, не изпитваше страх — просто инстинктът за самосъхранение е първият и последен човешки инстинкт. И тогава отново мярна същото лице, щръкнало над водата на хвърлей място от него. Бадемовите очи искряха, косата, подхваната от вятъра, се виеше като гнездо змии; бледите устни бяха леко раздалечени, сякаш готови да поемат последния му дъх. В главата на мъжа се зародиха мисли за приближаващата смърт, чуждото лице му се видя познато, тътенът на бурята заглъхна в замаяната му глава. Човекът промълви нещо — дума, име — и сирената го чу, и макар да не разбираше нито езика, нито чувствата на младия мъж, съзна, че е изрекъл името на своята любима от света на смъртните — жената, върху която в този миг бе съсредоточил цялото си внимание. Сирената го обви с ръце и го понесе все по-надълбоко и все по-надълбоко в бездната.

* * *

Тя скри плячката си в сумрачна пещера няколко метра по-надолу, като приклещи опърпаните дрехи на лодкаря с камъни, за да не го отнесе течението. Дребните обитатели на рифа не го закачаха, понеже се страхуваха от нея: почувстваше ли глад или обзета от каприз, тя можеше да протегне към тях острите си нокти и да изсмуче желираните телца от прозирните им черупки или да разкъса крехката им плът с палавите си пръсти. Дори гигантските морски раци се бояха от нея, понеже беше изкусен ловец и се бе научила да пъха остър камък в меката плът под черупките им и с този импровизиран инструмент да ги разчеква на две. Твърде бърза и умна за по-едрите хищници, сирената кръстосваше техните територии, без да се съобразява с никого и без да изпитва страх от човека, от когото съвсем скоро всички морски създания щяха да започнат да се боят. Човекът — неин братовчед и родственик, убиец, по-безпощаден дори от акулата, по-смъртоносен от морските чудовища. Огледа спокойното лице на моряка с особен копнеж, усети непознат бодеж в сърцето, по-точно там, където би трябвало да се намира сърцето й, докосна бузата му с хладна милувка, затвори очите му с мидени черупки, косата му завърза с водорасли. После уж се отегчи от безжизнената си играчка и понечи да отплува, за да го забрави за час или за седмица. Ала в следващия момент погледът й пак се плъзна по тялото му.

Слънцето не проникваше толкова надълбоко, а малкият предмет на гърдите на човека все така блещукаше, примигваше и озаряваше с лъчите си подводните селения. В един момент като че се нажежи и започна да излъчва импулси от своеобразна енергия: водата наоколо засъска и се отдръпна, образуваха се балончета въздух, които се понесоха нагоре на тласъци. Сирената се опита да свали предмета от врата на моряка, но щом го докосна, усети как я пронизват иглички, цялата й ръка изтръпна и тя се отказа. С течение на времето предметът угасна и загуби блясъка си, лицето на моряка бе проядено от същества, твърде миниатюрни, за да заслужават вниманието й, морето изми костите му и те останаха да се белеят сред потайните коралови светове. В една от кухите очни орбити поникна анемона, риба ангел целуна хлътналата му буза. Мине се не мине месец или годината, сирената се отбиваше да види плячката си, както скъперник се завръща при имането си. Ала вече не го изпиваше тъй жадно с очи, просто се спираше да погледа жалката му смърт. Никога преди не беше виждала същество, което толкова да прилича на самата нея. Не помнеше някога да е имала родители, брат или сестра. Тя бе създание, родено от дъха на вятъра и от сълзите на морето. Винаги досега беше живяла сама и ето че за пръв път осъзна някъде дълбоко в болезнените кътчета на същността си, че всъщност се чувства самотна. Така бяха посети семената на окончателното й унищожение.

Земята се въртеше, сезоните преливаха един в друг, безкрайното утро на света клонеше към своето пладне. Годините се нижеха една след друга, събитията се подреждаха в история; ерата на магията отстъпи пред разума и науката, пред познанието и предубежденията, пред религията и ересите. Човекът се опита да изобрази континентите върху карти, да разграфи моретата. Един рибар от крайбрежно селище, по-смел от своите другари, хвърляше мрежите си в непознати води, когато изтегли нещо сплъстено — на вид приличаше на топка водорасли. Наведе се през лодката и пъхна ръцете си вътре, за да го освободи от мрежата; напипа нещо копринено гладко и странно живо, което се мяташе между пръстите му. Човекът дръпна по-здраво, вече усещаше под себе си тежестта на нещо невиждано, водораслите се отдръпнаха и изпод ръцете му се появи глава, която изплува над водата. Изглеждаше ужасяващо — мъртвешки бяла и лепкава като на удавник, със зейнала безкръвна паст и блеснали над изпъкналите скули очи. Но беше жива. Очите искряха като слънчеви зайчета, от бледните устни се откъсна сърцераздирателен стон, който изтъня в писък, набра смелост и отекна в дългата тръба на гърлото, сякаш изтръгнат от жива флейта. Рибарят познаваше този вой дълбоко в родовата си памет, а може би бе чувал за него в разказите на пътешественици.

Придърпа главата по-близо до лодката, за да опре острието на ножа си в гърлото и да наложи тишина с тон, разбираем на всички езици. Устата замлъкна и човекът повика синовете си, за да му помогнат да издърпат съществото на палубата. Облещили очи в почуда, младите мъже видяха как водата се оттегля и под нея лъсва неестествена опашка, която започна да се мята бясно в мрежата. В суматохата единият от синовете бе одран от остър шип, през нощта се почувства зле и остана да лежи в каютата си, повален от треска, но баща му не пожела да пусне сирената обратно в морето. Поливаше я с вода, за да не пресъхва тялото й, и я хранеше със сурова риба от улова, като се изкушаваше да забие ножа си в плътта й, докато живата й коса се увиваше около глезените му.

Дали сирената е била същата или не, в легендата не се разказва. Но е истина, че пленницата схващаше по мъничко от човешката реч или, притисната от нуждата, бързо се научи да разбира. Както винаги беше сама, отделена от своята стихия — морето, посредством няколко паянтови дъски, пленена от врага — единствената й реална заплаха, кръвожаден хищник и неин родственик. Може би сама е позволила да бъде заловена, подтиквана от вековете живот в усамотение или от фатално любопитство. Този път обаче не намери тласкан от вълните моряк със сурова красота, омекотена от багрите на любовта; пред нея стоеше обрулен от времето селянин, закоравял от дългата и тягостна битка за оцеляване, по лицето му се четеше смесица от страх и яд, както и убийствена алчност.

След два дни неясно бълнуване синът умря и на сутринта рибарят отиде при сирената с втвърдено сърце и наточен нож, сграбчи я за зелената коса и отметна главата й назад, готов да нанесе смъртоносен удар. Очите й бяха втренчени в неговите, непроницаеми като очите на див звяр, и той не можеше да определи дали в тях е стаен ужас, разум или хитрост. И тогава, за пръв път откакто помнят легендите, тя проговори. Гласът й беше дрезгав и хриплив, понеже гласните й струни бяха закърнели, ала в него се долавяше полъхът на вятъра и уханието на морето.

— Недей — рече тя. — Не убивай. — Не можеше да каже „моля“, понеже тази дума й бе непонятна.

— Синът ми е мъртъв — отвърна рибарят. — Око за око. Да беше проговорила по-рано. Вече е твърде късно да молиш за пощада.

— Синът ти не внимаваше. Умря от глупост. Ако не сега, щеше да се случи по-късно. Не е голяма загуба.

— Аз го обичах — продължи рибарят и ръката му стисна по-здраво гъвкавата й коса, ножът блесна пред очите й.

— Имаш и други синове. Какво е обич?

Рибарят не разполагаше с богат речник за изразяване на нежни чувства.

— Той е създаден от слабините ми — отвърна накрая. — Плът от плътта ми, кост от костта ми. Дори да ми предложиш богатството на дузина потънали кораби, бисерите на десетки миди, пак няма да е достатъчно, за да откупиш живота си. Ето това е обич. — Острието потъна в плътта й и от бялата й кожа рукна тънка струйка и рибарят забеляза, че кръвта на жертвата му е червена като неговата.

— Аз не познавам обичта — продължи сирената, а гласът й отъня като струйка вятър, профучала в цепнатината на гигантски айсберг. — В морските дълбини тя не е известна. Но имам богатство. Огромно съкровище.

Ножът се отдръпна. Нещо в тона на рибаря се промени.

— Какво съкровище?

— От кораб. Кораб, потънал преди много време. Скрито е край кораловия риф. Дори костите вече са се превърнали в корали.

— Какво съдържа — това те питам? — сопна се рибарят и в погледа му блесна неприкрита алчност. — Злато ли?

— Блестеше — отвърна сирената. — В тъмното, където слънце не огрява, блестеше като светкавица при буря. Това е моето съкровище, моята тайна.

— Ще сключим сделка — каза рибарят, — ще разменим съкровището срещу живота ти. Синът ми е мъртъв и нито любовта, нито златото могат да го върнат. Но аз ще взема твоето съкровище като кръвен данък, то ще бъде цената на моето отмъщение.

В този момент двамата братя скочиха срещу баща си с викове, понеже много страдаха за непрежалимия си брат и възприемаха пленницата като опасно и непонятно същество, твърде своенравно, за да може да му се има доверие, твърде коварно, за да го пощади човек. Според тях не съществуваше клетва, способна да обвърже сирената, защото за нея думи като принципност и милост бяха непознати.

— Пуснеш ли я — рекоха синовете, — тя ще отплува надалеч и не ще видиш нито отмъщение, нито отплата. Искаме да отмъстим за брат си с кръв.

— По-добре злато, отколкото кръв — отсече рибарят и те млъкнаха. Той отряза кичур от косата й и го завърза на възел, а кичурът се мяташе неистово в ръцете му, отделните косъмчета се мъчеха да изпълзят между пръстите му.

— Ще те пусна — каза й той — и ще държа тази коса в буркан с вода три дни. Ако времето изтече и ти не си се върнала, или ако се опиташ да ме измамиш, или ако не ми донесеш съкровището, ще завържа къдрицата ти за мачтата на лодката си и ще я оставя да изсъхне на вятъра. Ако пък не се появиш изобщо, докато се върна на брега, ще я оставя да се пърли на слънцето, докато съвсем се спаружи. А ти, дори да се намираш в дълбините на океана, също ще се спаружиш, опечена от слънце, което няма да видиш. Ясно ли е?

— Да.

— Върви тогава.

Той преряза въжето, с което я беше вързал, и тя се плъзна през парапета, метна се във водата, като описа сребриста дъга във въздуха, и след секунди вече беше изчезнала сред забързаните вълни.

— Няма да я видиш вече — отбелязаха момчетата.

Но рибарят стисна в ръка кичура коса и се усмихна мрачно, сигурен в себе си.

— Ще я видя.

Следобед на третия ден сирената се върна. Рибарят бе останал в същите води въпреки неодобрението на синовете си, въпреки че тялото на мъртвия му син бе започнало да се разлага и вонята се просмукваше в целия кораб. Денем ловяха риба, но мрежите, които доскоро издърпваха препълнени, вече бяха празни. Из обляната в солена вода палуба се мяташе по някой и друг дребосък, заплетен във водорасли, или пък излизаха странни същества, подобни на живи гъби, които изпускаха отвратителна смрад, ако ги натиснеш с пръст. Вятърът бе отслабнал, платната висяха като завеси, през небето преминаваха тънки пелени от облаци, които забулваха лицето на слънцето. Късно този ден под ревера на облаците се процедиха закъснели лъчи и изпълниха тясното пространство между небето и морето с ярка светлина. Облаците пламтяха в медночервено, въздухът бе разтопено злато, от вълните се отразяваха огнени езици. Сирената се изви над ослепителната водна повърхност — тъмен силует на фона на блясъка отдолу, дългата й коса бе уловила пламналото море. Заплува уморено край кораба, като внимаваше да е извън обсега на рибаря и неговия нож. Ръцете й бяха скрити под позлатената вода, лицето й беше безизразно като на животно.

— Къде е? — попита той. — Къде ми е съкровището?

— У мен е — отвърна тя. — Къде ми е косата?

Един от синовете му донесе буркана, вдигна го и й го показа. Самотният кичур продължаваше да се гъне и мята като току-що отрязана опашка на жива змия.

— Съкровището ми? — повтори въпроса си бащата.

Тя извади ръката си от водата и я протегна напред. Рибарят сграбчи ядно твърдия предмет с неправилна форма, обвит в коруба от полипи, хлъзгав от ивици водорасли. Докосването до кожата на сирената бе по-студено от най-студената риба. В същия миг един от синовете му, чиято скръб по брат му не можеше да изкупи никакво злато, се хвърли към нея с изваден нож. Но тя бе по-бърза и твърде хлъзгава, за да му се остави: успя да се изплъзне още преди той да затегне хватката си около нея, преди бащата да изкрещи, преди ножът да влезе в действие. Тя изчезна като внезапно закрит слънчев лъч, след нея остана само струйка кръв, почти невидима сред ярките танцуващи отражения. Рибарят продължаваше да стиска отрязания кичур. В настъпилата тишина погледна предмета в другата си ръка — малката нащърбена вещ, наслоена от корали, зеленясала от водорасли — съкровището. Отне му минута-две, докато осъзнае какво е. Ключ.

Рибарят бе обладан от ярост, чиято сила надхвърляше многократно гнева, обзел сърцето му след загубата на сина му. Насъбраната ярост на целия му отруден, оглозган, долнопробен животец, яростта на една погубена мечта, на една излъгана алчност, на една завинаги потъпкана надежда. Злокобното чувство разкриви устата му и обезобрази физиономията му, повдигна го като приливна вълна, премина през съществото му като буря. Синовете му потръпнаха, сякаш цялото корабче затрепери от страх. След първата гръмовна ругатня рибарят притихна. Беднотията го бе научила да се владее.

— Ключ! — рече той. — Най-обикновен ключ. И несъмнено ключалката, която е предназначен да отключва, се намира в незнайните дълбини, в ковчеже, достъпно само за раците. Дяволите да я вземат лъжливата змия! Да се мята дано в безводен ад за вечни времена!

Изрекъл това, той отиде да захвърли където му видят очите безполезната плячка. После изведнъж му дойде друг ум, пъхна ключа в джоба си и слезе в каютата. Яростта бе стегнала лицето му в каменна маска. Върна се с пакет барут в ръце. Запали огън и поднесе кичура коса към него.

Космите се раздалечиха, започнаха да се мятат, сякаш се опитваха да избегнат смъртоносния огън. Рибарят спусна ръката си и с усмивка на лице проследи как кичурът изгаря.

В океанските дълбини сирената усети как я пронизва внезапна остра болка. Хладната й кожа се нажежи, напука се, изприщи се. Светлата й опашка потъмня и се овъгли, отровните шипове, също обгорели до черно, започнаха да капят от нея. Макар да плуваше във вода, тялото й гореше. Изви се на дъга, сгърчи се в отчаян опит да се освободи от връхлетялата я агония. Внезапно съзнанието й се замъгли. Последното, което ясно изпита, бе чувство на пълно недоумение. В следващия момент морето около нея закипя, а самата тя започна да изчезва, да се стопява, докато се разми във водата и теченията отнесоха миниатюрните зрънца, в които се превърна тялото й, за храна на невидимите същества — зародиша на живота.