Джан Сийгъл
Децата на Просперо (13) (Ключът към дверите)

Единайсета глава

На сутринта дойде тя. Появи се на прага на пещерата, понеже мястото й беше познато, и застана там в сумрака, слаба колкото Ферн, но доста по-висока, с коса чак до коленете. Имаше мургава кожа, но не от загар, а зеленикавожълта; полегатите й очи не бяха нито зелени, нито сини, а морско синьо-зелени; косата й падаше мъртвешки права и мъртвешки черна, без нито една по-светла нишка. Беше обладана от ярост, лишена от всякакъв разум и основания, жив огън, който пука и пръска искри и пърли всеки, изпречил се на пътя му.

Ферн веднага я позна и онази тъй силна болка се върна десеторно усилена, за да я сграбчи в покварата на тишината.

— Знаех, че ще те намеря тук — рече нимфелината. — Знаех, че ще те открия да се спотайваш в пещерата като някакъв страхливец, какъвто всъщност си. Бягаш. Криеш се. В това най те бива, а? Да бягаш и да се криеш. Аз ти показах това място — нямаш право да се спотайваш тук. Зарови се в пясъка като червей! Пропълзи сред коралите като плужек! Върви да се спотайваш другаде, някъде, където няма да те намеря, някъде, където няма да те виждам и да те мразя. Избяга и го остави да умре. Остави го да умре! — Сълзите пробиха повърхността на яростта й и замъглиха живите й очи.

Ферн се отдръпна встрани и покри голотата си с воала — повече от приличие, отколкото от свян. Но Ууинарда изобщо не я забеляза.

— Той умря още преди да дойда тук — защити се Рафарл. — Не можех да сторя нищо. — Дори в зората на историята тази фраза прозвуча изтъркано.

Ферн усети как тялото му се напряга от възмущение към самия него.

Ууинарда не го чуваше, не я интересуваше.

— Ти ми обеща, че ще го спасиш! — Вече не криеше сълзите си, ридаеше, отдала се на мъката и отчаянието си, на болката, задавена в собственото си нещастие. — Даде ми дума — думата на един Деворнин! Думата на един малодушен страхливец, на едно копеле, на един мелез! Аз ти предложих любовта си…

— Ти никога не си ме обичала.

— Щях да обичам мъжа, спасил брат ми! Но всичките ти клетви, всичките ти гръмки обещания се оказаха празни приказки. Когато ножът опря до кокала, ти не помисли нито за него, нито за мен — хукна да спасяваш собствената си кожа. Просто избяга и повлече със себе си първата жена, попаднала пред погледа ти. Та тя дори още не е жена, някакво си момиченце от чужди земи… чужденка… нищожество. Аз бях готова да ти дам себе си…

— Не съм имал намерение да сключвам сделка с теб. — Тонът на Рафарл бе станал по-остър. — Не беше нужно да продаваш себе си, за да спасиш брат си.

— Да се продавам ли? Ах ти, ти… отрепка такава! Нищожество… фургане! Аурундуук! — Тя се хвърли към него и в ръката й изневиделица се появи нож, острието му заблестя тънко и лъскаво.

Но зад нападението нямаше сериозно намерение. Рафарл изтръгна острието от ръката й, преди Ферн да е успяла да стигне до двамата, и Ууинарда се хвърли в обятията му и зарида на рамото му. Рафарл я зауспокоява с механични движения, изглеждаше едновременно неохотен и неадекватен. При тази гледка ревността на Ферн избухна с пълна сила, изгоря за кратък миг и изтлея.

Щом пристъпът премина, Ууинарда бе сложена да седне и да пийне вода, после изтри лицето си с крайчеца на воала си. Все още не се чувстваше успокоена, но първоначалният порив бе изтлял от яростта й и сега тя бе просто мрачна, враждебна и засегната. Тя бе от хората, които трудно понасят жестокостта, скрита в акта на неочакваното лишаване от нещо. И в резултат на това отчаяно търсеше човек, когото да обвини за случилото се — човек конкретен и близък, а не далечната безплътна фигура на управниците.

Ферн я огледа с голяма доза любопитство. Беше наясно, че под влиянието на Магнита мутациите са нещо обикновено. Нимфелините бяха резултат от подобно изкривяване на природата. Дълбоко в себе си знаеше, че тези същества имат способността да трупат кислород и да контролират пулса си по начин, който им позволява да остават под вода доста по-дълго от нормалното за един човек, но въпреки това те по принцип си бяха човешки същества, за разлика от сирените, за които рибарите говореха, че имали хриле, скрити зад ушите, освен обикновените бели дробове за дишане. Би трябвало да се досетя, че не друг, а тя е открила тази пещера, каза си Ферн. Това е скривалище, каквото само една нимфелина би могла да открие. Тя е довела Рафарл тук, а той доведе мен. Зачуди се дали това е от значение и стигна до заключението — доста изненадващо — че не е.

Рафарл бе седнал до Ууинарда и слушаше остатъка от мъмренето, посветено на недостатъците и слабостите му, този път тирадата бе изречена полугласно, явно предназначена само за неговите уши.

— Ако наистина смяташ, че брат ти загина по моя вина — отвърна той с болезнено монотонен глас, — да ме беше издала на Иксаво. По този начин би получила възмездие и би спечелила пари.

— Оцапани с кръв пари! — Думите изригнаха като храчка от устата й. — Ако ти си безчестен и мерзък, не значи, че и аз трябва да съм такава. — Хвърли яден поглед на Ферн. — А тя какво прави тук? Защо не каже нещо? Стои и ме зяпа с този леден поглед като риба на сухо. Кажи й да си върви.

— Остави я — сряза я Рафарл, а крайчецът на устните му се изви в усмивка, предназначена само за Ферн. — Нищо не ти е направила.

— Тя е онази, която търсят — продължи Ууинарда. Гневът и раздразнението изчезнаха от лицето й, на което сега бе изписана сериозност. — В града се говори, че Магнита се бил счупил сам. Опълчил се на волята на Зохрейн и се счупил, понеже не се предал, а сега Дарбата си отишла завинаги. Иксаво издирва една чужденка, момиче, което се появило в мига, когато Магнита се счупил; момиче, което не е нито момиче, нито момче, нито жена. Твърди, че дошла да ни унищожи.

— Вярваш ли му? — попита Ферн. — Той изпрати брат ти на жертвеника.

— Ти пък какво знаеш за брат ми? — избухна насреща й Ууинарда.

— Аз самата имам брат. — Каза го, без да се замисли; в спомените й от Вирок нямаше никакъв брат — поне липсваше от официалните сведения за живота й. Въпреки това тя си го представяше мислено — русоляв, с бистър поглед, открит, пълен с ентусиазъм. Уил.

— Вярваш ли на Иксаво? — Рафарл повтори въпроса на Ферн, но в тона му прозвуча сериозен укор.

Ууинарда направи неволно движение — потръпна, сепна се.

— Разбира се, че не. Но във въздуха се носи нещо… някакво усещане… мирис. Мирише на край… на невъобразими промени… на съдба, надвиснала над главите ни като огромна сянка. Хората говорят за напускане на града, но засега само говорят. Остават, защото така трябва, защото се чувстват част от тази съдба, която не можем да видим. Всеки продължава да си върши обичайната работа, но това не е истинско, като в игра, където знаеш, че скоро ще се случи определено нещо. Нещо ужасно. Животните са нервни — кучетата вият, котките дращят. И рибата си тръгна — видях с очите си, като идвах насам; омарите крачеха по плажната ивица, раците пъплеха след тях. Видях още акули и делфини, скорпид и риба ангел — заедно. Дори най-миниатюрните създания и те си тръгват. И водите зад тях остават пусти. Като гробище.

— Какво означава това? — попита Ферн.

Ууинарда срещна погледа й с очи, които гледаха нейде надалеч.

— Морето е ядосано. Докоснах скалите и усетих как целият остров трепери от страх. Рибата си търси по-безопасни плитчини. Морето идва. Скоро ще бъде тук. — Погледът й смени посоката си и тя попита с неочаквана прямота: — Ти ли си духът на Магнита? Наистина ли се появи в мига на разпадането… за да ни спасиш?

— Мисията ми е да спася… нещо — отвърна Ферн. — Но не съм излязла от Магнита. Той не притежава дух, а само сила.

— Тя падна от една звезда — намеси се Рафарл, цитирайки майка си.

— Какво става със Зохрейн? — притисна Ферн нимфелината. Настроенията й се меняха като времето; от облаците и мълниите не бе останала и следа; сега я обвиваше мъгла и объркване.

— Не знам. Не е излизала от храма, сигурно крои нещо, организира нова церемония. Стражите не пускат никой да се доближи — дори отбраните градски първенци. Допускат се само старшите жреци. Носи се слух, че фамилиите заговорничат срещу нея, но всички знаят, че е твърде късно. На нея й е все едно. Прорицателят Морбис казва, че вече е изсмукала в себе си цялата сила на Магнита, натъпкала се е с енергия и може да завърти света на пръста си и да го запрати в небесата, както жонгльор изпраща топка.

— Невъзможно е — заключи Рафарл.

— За кога е насрочена новата церемония — попита след минута-две Ферн.

— За утре. По пладне. Ще има много жертвоприношения; храмът ще прелее от кръв. Около счупеното кубе вече витае особен ореол, сякаш озарен от друга светлина, не от слънцето. Светлина от свършека на света. — През слабоватото й тяло премина тръпка.

Рафарл се намръщи.

— Ти ще отидеш ли?

— Може би. Мога да тръгна след рибата, за да потърся по-спокойни води, където ще се чувствам в безопасност. — След малко додаде отнесено: — Вече нищо не ме задържа тук. — Изправи се рязко и нетърпеливо и се отправи към изхода. — Започва отливът. Далеч навътре. Вижте.

Застанаха до нея. Морето наистина се отдръпваше, при това по-бързо и по-надалеч от всякога; зад него оставаше маса от бързо съхнещи водорасли, счупени черупки и труповете на безброй твари, твърде миниатюрни, за да бъдат изброявани. Скалите надигнаха глави, досега неогрени от слънце.

— Това е краят — обяви Ууинарда и сянка ги докосна, макар небето да бе безоблачно. Красотата на малката пещера вече я нямаше — сега това бе място на разложението. Отдръпващата се вода разкри невидимото морско дъно, което им се стори някак непълно в голотата си. — Ще последвам рибата — рече колебливо Ууинарда. Махна воала и го върза на кръста си; под него носеше само къса рокля или туника от фина прилепнала материя. Беше босонога.

Запъти се към отдръпналите се вълни, поспря, за да се обърне назад. (Никога не поглеждай назад, се казва в легендите. Вещае смърт.)

— Желая ти късмет — рече Рафарл.

— Късмета вече го няма. — Вятърът отнесе гласа й далеч от слуха им. — Отиде си с отлива.

— Ре видева — подвикна Ферн. — Довиждане.

— Съмнявам се — отрони Рафарл, щом нимфелината изчезна от погледа им. — Тя ще последва делфините. Ууинарда не познава любовта, не се чувства обвързана с никого другиго, освен с брат си.

— Може би. Но ти си я обичал, нали?

— Така си мислех. За известно време — въздъхна той.

— А сега?

— Не знам дали те обичам. — Устата му бе разкривена. — Но знам, че никога не съм обичал никого другиго.

 

 

Ферн се върна в пещерата, облече се набързо и метна на Рафарл горните му дрехи.

— Колко ще ни отнеме да се върнем до града?

— Няма да се връщаме. Вече ти казах, ще изчезнем за седмица-две, докато им омръзне да ни преследват. Не възнамерявам да си променям плановете, защото една полудяла от мъка нимфелина твърди, че иде краят на света и водата се е отдръпнала прекалено навътре в морето. Водата ще се върне, както става винаги. Ако морето се разбушува, ще се качим горе в къщата. Сега градът е прекалено опасен за нас.

— Опасността не е важна — отвърна Ферн. — Трябва да присъствам на церемонията утре. Там ще се случи нещо, което съм длъжна да предотвратя или променя. Не знам какво точно, но когато започне, ще разбера. Ууинарда е права — наистина идва Краят. Поне един край. А след това… знам ли. Идваш ли?

— Не — отвърна направо Рафарл. — Ти също няма да ходиш никъде. Без мен ще се изгубиш.

— Ще се оправя. — Започна да си връзва сандалите, не искаше да го чуе.

— Няма. Забрави ги тия глупости за съдба и участ. Нищо не можеш да направиш. Зохрейн е най-могъщата магьосница в историята — демоните божества на континента я отбягват, земните духове се изплъзват от погледа й. Дори да успееш да присъстваш на церемонията, пак няма да можеш да й сториш нищо. Ще те отстрани от пътя си като прах, ще те запрати във вечността като перце…

— Перата се носят с вятъра. Прекалено са леки, за да може някой да ги запрати където и да било. Пък и не съм казала, че ще се изправя срещу Зохрейн.

— Няма да имаш тази възможност. Ще те хванат още щом кракът ти стъпи в града, стражите ще те хвърлят зад решетките и Иксаво ще започне да те разпитва, докато те омаломощи до смърт, така, че да не можеш и дума да кажеш. Нищо няма да постигнеш, само ще намериш смъртта си. Не смятам да ти помагам да го направиш.

— Разбира се. — Тя изведнъж притихна, укроти се и тази промяна настъпи съвсем неочаквано. — Вече ми помогна достатъчно. Благодаря ти. Нямам право да очаквам повече от теб.

— Само това ли ще кажеш? — Беше се изправил на крака, циничен и вироглав. Гледаше я с обезумял поглед, вдигна пръст и обиколи с него бузата й. — Дори не знаеш пътя.

— Ще вървя на юг и на запад, докато стигна до път. Ще тръгна по него, докато намеря удобно място за изкачване. Ще се оправя. И да ме заловят, все едно. Поне със сигурност ще стигна там, за където съм се запътила.

Продължиха да спорят още двайсетина минути, докато накрая той се предаде. Всъщност Рафарл продължаваше да спори и да прахосва напразно енергията и страстите си. Докато Ферн просто отстояваше своята позиция.

— Добре — примири се той накрая. — Добре. Ще те върна в града, но нищо повече. От там нататък всичко зависи от теб. Нямам намерение да се забърквам в невъзможна мисия, само защото сме се любили на плажа.

— Огледай се, виж плажа, за който говориш — обърна се към него Ферн, щом излязоха от пещерата.

Слънцето бе скрито в мъгла, по съхнещия пясък се валяха труповете на измрели морски твари. От оголеното морско дъно бълваше мирис на разложено.

— Приливът ще дойде — успокои я Рафарл с мрачен оптимизъм. — Късметът ще се върне.

— Сигурно. Но кога?

Не можеха да се върнат в Атлантида по тайния път през канализационната система без опитен водач. Рафарл предложи да вървят по обичайния път, просто да се прикриват. Отдалечиха се от крайбрежието по речния бряг, откъдето бяха минали преди това — после прекосиха безводното поле, като минаха покрай стопанство, разположено насред слабо напоявани ниви. Рафарл би вдигнал ръка за поздрав, ако бе видял собственика, но понеже го нямаше, просто заобиколи и се отправи към обора. Там намери онова, което им бе нужно. След като още веднъж се увери, че собственика го няма, той впрегна коня и подкара каруцата, Ферн седна до него.

— Къде е собственикът според теб? — попита тя притеснено, като се оглеждаше.

— Нямам представа. Може да е отишъл на пазар с другия кон. Или просто да обядва. Да не би да искаш да му оставиш пари?

— Ами…

Щедро, помисли си Рафарл.

Той пое по лъкатушещите пътеки между нивите, докато излезе на крайбрежния път, подкара коня в тръс и така се отправиха на юг. При всеки следващ разклон завиваха на запад, в посока към града.

— Седни отзад — заповяда й Рафарл. — Ако срещнем някого, ще му се сториш подозрителна. Официалното описание, което са пуснали за мен, вероятно важи за още няколко хиляди атлантиди, но чужденците се броят на пръсти и всеки би те запомнил. Покрий се със слама и чували, а когато ти кажа, си зарови главата.

Ферн се подчини без възражения. Не беше най-удобният начин за пътуване, но осъзнаваше, че е наложителен. Щом приближиха първите къщи, трябваше да легне и изобщо да не се показва, така че въобще не виждаше откъде минават, единственият й ориентир, че приближават до центъра, бе нарастващата глъчка — тръскането на колела по паважа, тропотът на копита и плющенето на камшици, забързаните стъпки и припрените гласове, шушукането, врявата… Дори без да гледа, тя изпита усещането, че се прибира у дома. Най-накрая Рафарл спря пред една обществена конюшня и остави коня, с мисълта да си го вземе по-късно. Този път Ферн не се притесни за заплащането. Усещаше, че няма смисъл.

— Накъде се пада храмът? — попита тя.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Знаеш отговора. — Сега, когато развръзката беше толкова близо, й се прииска да има още малко време. Но дори сърцето й да я предадеше, нямаше право да променя намеренията си.

— Като излезеш, свиваш наляво, после втората вдясно… Остави. Ще те заведа. — А като излязоха на улицата, додаде: — Покрий си косата с воала.

Вървяха в мълчание — онова мълчание преди раздяла, когато всичко е останало неизречено и вече е твърде късно да бъде казано. Ферн имаше чувството, че стомахът й е пълен с думи, които напират да бъдат изказани, но устните й отказват да се разтворят и думите си остават вътре в нея и бълбукат, сякаш завихрени от лошо храносмилане.

— Пристигнахме — обяви твърде скоро Рафарл.

И наистина бяха пристигнали. Войниците обикаляха нагоре-надолу из кръга. На стълбите нямаше зяпачи. Повредената част на кубето не се виждаше оттук, но въпреки това Ферн усещаше неговата вътрешна слабост като някакъв поток в епицентъра на града. Напомни й за нещо, което бе виждала преди, може би в друг храм, далеч по-малко кубе, зейнало като отворена паст, по-скоро небе, отколкото покрив; скалиста долина; градина на илюзиите. Но споменът, подобно на толкова други, принадлежеше на една част от съзнанието й, която бе затворена, и тя не успя да го проследи до корените му. Знаеше само, че е нещо лошо.

Погледна спътника си и установи, че той я гледа; щом погледите им се срещнаха, помежду им прехвърчаха искри, очите им отказаха да се откъснат едни от други. Веждите му бяха събрани мрачно на челото; усмивката му стоеше неестествено.

— Е? Наистина ли смяташ да продължиш с цялата тази глупост?

— Налага се.

Той болезнено сви рамене и отдели очи от лицето й.

— От тук нататък оставаш сама.

Тя не го изпрати с поглед. Моментът беше настъпил и тя не искаше той да разбере колко много я е страх. Сърцето й биеше толкова лудо, на ръба на паниката, че направо й прилоша. Но знаеше какво трябва да направи.

Излезе от прикритието на страничната уличка и се озова на открито. Наблизо мярна капитан от охраната с обичайна конска опашка на шлема. Запъти се право към него.

— Трябва да се срещна с Иксаво — каза тя и с почуда установи, че гласът й не трепери. — Мисля, че той ме търси.

* * *

Отведоха я в подземията на храма, в дълбините на мрака. Тя знаеше къде я водят, макар завоите и чупките на коридорите да не й бяха познати. Изгуби всякакво чувство за ориентация. Все едно. Тя знаеше. Пред металната врата имаше страж в различна униформа — черна туника с аленочервена слънце звезда, извезана на гърдите му. Капитанът проведе обстоятелствен разговор с него. Ферн не ги слушаше. Нужно ми е време, мислеше си. За да реши какво да прави, за да осъзнае пътя си и да откликне на интуицията, довела я толкова далеч. Помъчи се да си състави план, но никога не беше действала по този начин. Пазачът явно не искаше да прекъсва случващото се зад металната врата. Заедно с разколебаването на смелостта си отиде и разумът й, тя се почувства изпразнена. Краката й се подкосиха. Дори сякаш беше благодарна, че силните ръце на войниците я подкрепяха.

Рафарл се оказа прав. Защо, защо дойде тук?

Напразно. Напразно.

И после: Такава съм пъзла, такава невъзможна страхливка…

Пазачът се обърна и отвори вратата. В процепа блесна ярка светлина. На фона на сумрака в подземните коридори тази светлина й се стори ослепителна. (Спомни си лампите около масата.) Нямаше стонове, нито писъци. Някой като че ли помръдна, после настана мъртвешка тишина. Пазачът бе влязъл вътре. Зачакаха. Тишината проникна в коридора. Войниците стояха неподвижни като статуи, офицерът бе изопнат и стоеше мирно. Тогава се чу шумът. Нямаше нищо общо с онова, което очакваха. Надигна се немощно, треперливо свистене, усилено и изкривено от акустиката на потъналата в тъмнина килия. От другата страна на вратата някой шепнеше. Думите не се чуваха, до ушите й достигаше само мекото, настоятелно процеждане на глас, който сякаш нямаше гласни струни и устни, само дъх и език. Смисълът бълваше от него като миризма. Те слушаха — и войниците, и пленничката — сковани от скверно заклинание.

Писъкът се чу по-късно.

Ферн понечи да извика, но гърлото й бе празно. Не! Моля ви, не! И после: Нека не съм аз! Мразеше се заради егоизма си, заради страха и слабостта…

Пазачът се появи и затръшна вратата, писъкът угасна до шепот. Тя не разбра казаното, но капитанът даде заповед и я бутнаха по коридора, краката й заситниха, без да докосват земята. Минаха покрай килии, много от тях все още неизползваеми заради причиненото от труса, влязоха в друг коридор, отвориха следваща врата. Врата от полирано дърво, без ключалки и резета. Вътре войниците отпуснаха хватката си.

Ферн с облекчение установи, че коленете й все още държат. Намираха се в нещо като личен кабинет. Тя се огледа, опита да се поуспокои, да прогони страха и срама от съзнанието си — имаше нужда от простор, за да помисли. Вероятно се намираше в покоите на Пазителя. Стаята бе не само удобна, но разточително пищна: меки удобни столове, стени, обвити в кадифе. Естествена светлина нямаше, но от тавана висеше обръч свещи, а във всяка ниша имаше по лампа, така че сенките изглеждаха фини и прозрачни, омекотени от припокриващи се снопове светлина.

Прекалено светло е, рече си. Малко след това влезе Иксаво и освободи стражата. Носеше кремава роба, обичайна за жрец от неговия ранг, когато не участва в официалната церемония; на верижка около врата му висеше тежък слънчев диск — символът на Атлантидската империя. Обезобразеното му лице не изглеждаше толкова зловещо на светлината, червенината се бе поуталожила, белезите и бръчките като че бяха значително намалели. Тя успя да различи само релефа на напиращите под кожата му скули, отливката на внушителните му, сякаш изваяни черти.

Не изглеждаше изненадан, че я вижда.

— Седни.

Тя се подчини на секундата — не усещаше краката си много стабилни.

Той огледа внимателно лицето й. Тя се надяваше да не се издаде.

— Тук е много светло — отбеляза.

— Обичам да виждам добре какво правя… — Сигурно бе доловил треперенето; устните му се разтеглиха в едва доловима усмивка. — Онова там уплаши ли те? Не се притеснявай. Няма нищо общо с нас. Аз просто надзиравам — влиза ми в задълженията. Ако бяха оставили разпитите изцяло на мен, щеше да има много по-малко шум и повече говорене. Доста повече говорене. Мисълта е далеч по-уязвима от тялото. — Незнайно защо, не й се стори особено убедителен. — За жалост, тукашните методи са доста грубички. Но това е необходима брънка в примитивната машина. Разбира се, вече е напълно безсмислено, но трябва да се продължава напред. Зохрейн го очаква.

Тя го подценява, помисли си Ферн, като на свой ред се зае да го огледа подробно. Вижда само човека на повърхността, евтините заговори и обичайната амбиция, но всичко това е измамно, също като дефекта на лицето му. Отдолу са скрити пластове, дълбини под плитчините. И докато се взираше в очите му — бадемови очи, които искряха със собствена светлина — за частица от секундата тя си представи нещо друго, скрито зад паравана на личността, възможност за мрак, пустота, която живее и изпитва глад, тъй необятна, че мисълта й се отдръпна от нея…

— Изпий това. — Личността се завърна на мястото си. Гласът му бе гладък като коприна, но под повърхността се долавяха грапавини. Подаде й бокал от опушено стъкло, пълен с кървавочервено вино.

Тя вдъхна аромата му, но не отпи. В съзнанието й изплува образ, който излизаше извън рамките на близкото минало: стая с много маси, свещи, пламъкът им тънък като бръснач, мъж с ореол от стомана…

— Нищо няма да ти стане.

— Не съм жадна.

— Вино не се пие, за да утолява жаждата. — Вдигна своя бокал за наздравица. Тя сложи своя на масата. — Знаех, че ще дойдеш — рано или късно. Чакам те отдавна. Много отдавна.

Времето сякаш се промени, когато той изрече името му, изгуби формата си, излезе от ритъм, огъна се, за да ги обгърне в собствения им миниатюрен космос. Миналото обви бъдещето, настоящето се превърна в изолиран момент, откъснат от всичко останало, случайно попаднал в лабиринт от обърнати наопаки отражения.

— Повече от петнайсет години — продължи той. — Процепът се разширяваше все повече. Историята се изтърколи толкова напред, че вече не се чувствах добре в нея. — Ферн продължаваше да мълчи, почувствала очакването му, без да разбира нищо. — Петнайсет години кротко обикаляне около Зохрейн. Тя вижда само онова, което й позволя аз, използва ме — когато й дам възможност. Неприятно, но се налага. Тя не може да бъде използвана. Затънала е твърде дълбоко в лудостта.

— Забелязах.

— Нима? — В тона му прозвучаха по-остри нотки. — Кога? — И след малко: — Изпий си виното.

— Не съм… жадна.

— Откога си в града?

— От два дни… не, от три. — Усети, че въпросът не е толкова безобиден, както изглеждаше.

Времето сякаш продължаваше да стои на място, изгубило силата да продължи напред. Свещите в обръча нито капеха, нито се смаляваха. Не се чуваше никаква глъчка от града над тях и изведнъж тя си помисли с ужас, че може би града вече го няма. Че е останало само едно пусто място под студени звезди…

— Трябваше да дойдеш по-рано — продължи той. — Защо избяга?

— Избягах, защото ме преследвахте. — Опитваше се да намери пътя през загадъчната размяна на реплики помежду им, усещаше, че е изключително важно да се прави, че разбира какво става. Всичко, което знаеше за него, бе потънало и лежеше скрито далеч зад призраците в главата й, но някакво дълбинно предчувствие, надскачащо спомена, я караше да стои нащрек и да внимава за опасности, които още не можеше да види. — Все едно, не дойдох в Атлантида заради теб.

— Нима имаш избор? — На лицето му се изписа едва преглътнато раздразнение. — Не можеш да затвориш Дверите без моя помощ. Зохрейн направи тяхно изображение горе в Палата — златна ламперия и избуяла растителност, гущерче на гредата, украсена с изумруди. Първият вариант бе от бакаутово дърво, но й се стори недостойно и го отхвърли. Сякаш Смъртта ще се впечатли от нейната екстравагантност! Утре ще докарат Вратата в храма, за да бъде издигната на мястото на празния олтар. Церемонията ще започне по обяд. Зохрейн ще я отвори. Предначертано е. Подтиква я припряността на смъртните, заслепява я арогантността на човека. Същата е като Алимонд, но с удвоена сила и умножена вманиаченост. Тя ще унищожи всичко просто ей така. Забрави Каракандал. Той не може да ти помогне тук. Само чрез мен можеш да получиш ключа и да възстановиш равновесието.

Алимонд. Каракандал. Имената се завъртяха в главата й.

— Как? — попита предпазливо.

Усети съвсем слаба промяна в поведението му, едва доловимо отпускане.

— Значи признаваш, че имаш нужда от мен?

Тя кимна бавно, без да е сигурна, изумена да установи, че врагът е на нейна страна.

— Товарът е много тежък — рече той кротко — за тъй млад човек. Изпий си виното.

Тя вдигна чашата си автоматично. Но в главата й изникнаха въпроси и ръката й застина, в същия миг нещо в аромата на виното я възпря и извика в главата й забравен спомен.

— Какво смяташ да правиш?

— Би било глупаво да си съставям точен план, при положение че може само да се гадае как ще се развият събитията. Когато Дверите бъдат отворени, ще ни залее потоп — това поне е ясно. Но храмът е издигнат над нивото на земята; основите са положени с помощта на Дарбата. Сградата би трябвало да устои. Както и да е, притежавам достатъчно сила, за да защитя и двама ни за известно време — колкото ни е необходимо. Ще те скрия в галерията, а щом Зохрейн започне заклинанието, ще дойда при теб. Тогава никой няма да ме забележи. След като мине голямата вълна, храмът най-вероятно ще остане под водата. Може да се наложи да прибегнем до услугите на нимфелина, която да се гмурне за ключа. Ще наредя да заловят подходящата за това. Трябва ни и лодка, лек каррарк. Ще ни очаква на пътеката, която свързва главната сграда с конюшните. Някои сведения сочат, че островът не бил потопен веднага. — Употребата на минало време я обърка още повече. — Искам да кажа, че би трябвало да разполагаме с малко време, за да се доберем до планината. И да се скрием в Розовия палат.

— В Розовия палат ли? — Ферн полагаше всички усилия да асимилира чутото. Потопът… Потъването на Атлантида… Свършекът…

— Не ме ли чу? Дверите са две. Тъй като те са дублирани, ще бъде дублирано и заклинанието. Симпатична магия. Вторият чифт ще се намира достатъчно близо, за да улови вибрациите на заклинанието и да събере в себе си излишната енергия. Разбира се, не можем да сме напълно сигурни — все пак е правено само веднъж. Но това е единственият ни шанс. Палатът би трябвало да остане над първоначалното ниво на потопа. Там ще можеш да заключиш Дверите. — След това додаде, сякаш за да я успокои: — Задачата ти ще бъде изпълнена.

— И после? — попита тихо Ферн. За пръв път се замисли за това, което ще се случи по-късно.

— Има тайни пътища, които свързват планината с пристанището. Погрижил съм се да ни чака плавателен съд. Древният кратер на вулкана ще защити пристанището поне на първо време. Ще успеем да се отдалечим и да избегнем бурята. Оракулът на Хекс-Ате в Култуум ще ни помогне да открием обратния път.

— Обратния път ли?

Веднага разбра, че е допуснала ужасна грешка.

— Нима не искаш да се върнеш? — Наблюдаваше я с особено напрежение в погледа, присвил очи. В средата на блуждаещите му ириси двете мънички зеници открехваха вратата на небитието.

Тя положи усилия да потисне чувството си на обърканост, отчаянието и съмнението. Каквото и да се случи, той не бива да долавя паниката на невежеството й. Показа й начина за постигане на недостижимото, но въпреки това страхът й се удвои. Боеше се от стената в съзнанието си, от тъмнината зад неговите очи, от аромата на виното.

— Защо съм ти? — попита в опит да отклони вниманието му. — Защо сам не използваш ключа?

— Не е предназначен за мен. — Гласът му бе станал рязък. — Би трябвало да го знаеш. Докосването до него едва не ме унищожи.

— Какво трябва да направя с него, когато заключа Дверите? Да го хвърля във водата?

— Не говори такива глупости дори и на шега. Ключът е ядрото на Магнита, зародишът на неземна сила. Той може да осъществи желанието на сърцето ти.

— Ами ти? — попита глухо Ферн. — Какво крие той за теб?

Започваше да губи контрол.

— Без моя помощ ти няма да постигнеш нищо. Правиш неумели опити с Дарбата си, не си много смела, въображението ти се лута във всички посоки. Какво искаш — да останеш тук и да изгниеш ли? Нима Каракандал успя да те подведе толкова лесно? Без мен никога няма да се върнеш у дома!

Помощ ще бъде намерена, каза й Пустинника. Това е моята помощ. Обратният път… Каракандал… Алимонд… Не назад, а напред. Аз съм неродена, десет хиляди години неродена… Коя съм аз?

Иксаво се надвеси над нея, ръцете му поеха нейните, вдигнаха чашата й.

— Изпий си виното.

Нямаше течение, но пламъкът на свещите потрепна и лампите угаснаха. Цялата светлина на стаята попи в очите му и се завъртя в две черни дупки, които набъбнаха, вкопчиха се в погледа й и започнаха да я дърпат все по-надолу и по-надолу в бездната. Празнотата на Зохрейн бе глад и алчност, родени от изгубената й човечност, потопени в утайката на душата й. Но това тук беше истинското, Бездната — огромна, нечовешка, неумолима като вечността…

Той е дракон; не го гледай в очите…

За миг, за една кратка частица от секундата, в главата й пламна огън, който я накара да си припомни ужаса. В следващия миг вече го нямаше, стената си беше отново на мястото.

— Решението ще взема аз — рече след малко, като съзнателно натърти на местоимението. — Не ми е нужно вино.

— Ами решавай тогава.

Като че ли беше объркана. Сякаш при нахлуването в съзнанието й той бе посегнал към нещо, което не можеше да открие. Той се настани на отсрещния стол и разположи крайниците си с особена решителност. Ферн забеляза каменните мускули, набъбнали по ръцете му, плъпнали по тялото му. Може да ме принуди насила, рече си тя, но се въздържа. Опитва чрез психологическа намеса. Може би употребата на сила би направила избора ми невалиден. Не вярваше той да е решил да я закриля, поставяше под съмнение желанието му да я напътства, страхуваше се от него толкова, колкото никога не се бе страхувала от Зохрейн. Но той притежаваше дълбока проницателност, докато тя действаше само по инстинкт; той знаеше онова, от което тя изпитваше само смътен ужас. Ууинарда бе казала: морето приижда. Иксаво говореше за гигантска вълна, за унищожение. Красивият град — храмовете и дворците, клоаките и бедняшките квартали — хората, с които се бе запознала тук: Езрамѐ, Ипфор, Рафарл, всички те бяха обречени. Уж имаше избор, а всъщност нямаше такъв. Трябваше да направи каквото е по силите й.

Помощ ще бъде намерена…

— Добре, съгласна съм — рече накрая.

Той протегна ръка, ала тя не я пое.

— Това не е сделка, а съдба — обясни му.

— Така да бъде.

Свали верижката през главата си, откачи слънчевия диск и го захвърли настрани. После увеси празната верижка около нейния врат. Беше като робски пранги.

— За ключа.

Тя се изправи и с изненада установи, че все още е способна да стои на краката си.

— Трябва да вървя. Ще се върна утре сутринта.

— Никъде няма да ходиш. — Гласът му бе тежък като захлопната врата на гробница.

— Имам да свърша някои неща…

— Да предупредиш шепата щастливци? Загуба на време и енергия. Или искаш да се сбогуваш с оня пройдоха, новия ти приятел? Остави го. Той е мъртъв, скъпа моя, мъртъв е от много години. Всички те са мъртви. Защо да си правиш труда? Ние с теб сме единствените живи хора тук. — Усмивката му прояде душата й. Той се отправи към вратата, повика стражите. — Те ще ти донесат храна, ако си гладна. Ще пратя да те извикат час преди пладне утре. Наспи се добре. Нищо повече не можеш да сториш.

Тя си помисли, че ако го бе помолила, той сигурно щеше да й остави свещ, но не искаше да проявява пред него подобна слабост. В тъмнината на самотната си килия усети спотаено отчаяние. Събра всичките сили, които й бяха останали, за да му се противопостави.

 

 

Това бе най-ужасният период. Донесоха й храна, която не вкуси, водата имаше дъх на пръст. После я оставиха сама. По заповед на Иксаво й осигуриха възглавници и одеяло, както и гърне. На влизане в килията й остана малко време да обмисли някои подробности, преди вратата да се затвори и светлината да угасне: за разлика от тъмницата, която бе споделяла с Рафарл, тази не бе издълбана направо в скалата, а бе изградена от каменни блокове, облицовани с мрамор. Подът се отличаваше с това, че притежаваше решетка, през която гърнето можеше да се изхвърля веднага след употреба. Ферн се опита да я помести, но беше невъзможно, желязната конструкция беше вградена дълбоко в камъка. Победена, тя се отпусна назад на пети и се опря на възглавниците. Полегна, за да й отпочине главата, покри се с одеялото — по-скоро за уют, отколкото защото й бе студено, макар че в тази ситуация едва ли можеше да й стане уютно. В самотата на мрака времето течеше различно, вече не беше непрекъснато, а представляваше безформена дупка, където тя се носеше в забавен каданс, протягайки напразно ръце, за да се вкопчи в минутите и часовете. Изгуби следите на собственото си тяло, сякаш то се бе разтопило, накрая дори се наложи да се пипне, за да поддържа контакт с физическото си аз. И докато лежеше така, хватката около вътрешното й аз постепенно се отпусна и тя се остави да бъде погълната от всепроникващата нощ.

Така и не разбра кога е прекрачила границата на несъзнаваното. Това бе един преход от тъмнина в тъмнина, бавен или бърз — това не можеше да определи. Отвори очи и се озова на облян от слънчева светлина и потънал в зеленина хълм — зелен като долините на Вирок, тук-там осеян с туфи пурпурен пирен. Под нея имаше къща — странна сива постройка с островръх покрив и високи комини, каквито виждаше за пръв път. На прозорците нямаше кепенци, май проблясваха стъкла. Започна да се спуска надолу към къщата, но от тревата наблизо изскочи вълк и втренчи в нея жълтите си очички. Трябва да вървя, каза си тя. Те ме чакат. Нямаше представа кои са „те“, но импулсът, който я тласкаше напред, ставаше все по-силен. Вълкът не помръдна. Трябва да вървя, повтори тя, но сякаш бе пуснала корени в земята. Къщата се намираше толкова близо, че я обзе непреодолимо объркване, почувства се преизпълнена с нужда. С усилие направи крачка…

Не е позволено, рече глас до нея и ето че се появи Пустинника, само че вече не приличаше на него: този беше по-слаб или по-дебел, по-млад или по-стар и вместо прокъсани парчета кожа носеше някаква странна дреха, подобна на палто, лицето му бе скрито под островърха качулка. Не е дошло времето.

Но аз трябва да вървя!, примоли се тя.

Не можеш. — Тонът му беше суров. — Не можеш да измамиш историята. Връщай се.

Да се връща…

Сънят се промени, образът се претопи в образ от светкавична поредица, която съзнанието почти не можеше да проследи. Щом ритъмът се забави, всичко беше синьо. Тя се носеше сред синьо, набраздено със сребристи нишки, беше й странно познато и след известно време осъзна, че се намира в морето, плуваше сред ято пъстри риби в подводната светлина. Под нея имаше коралов риф, гора от остри връхчета, изпълнена с поклащащи се сенки, и тя се взираше във всеки процеп, отместваше встрани туфи водорасли, докосваше морски анемонии, за да ги затвори. Хрумна й, че търси нещо, макар да не знаеше какво, изпита сковаващ ужас при мисълта, че може да го намери; но не откри нищо. После рифът преля в мътно песъчливо поле, някъде в далечината мярна потънало, почти заровено в морското дъно дървено корабче, което приличаше на рибарско, но на носа му имаше изваяна женска фигура. Отблизо я позна — беше Ууинарда. Черната й коса се носеше свободно с течението, мъртвото й лице бе извърнато към Ферн, очите й бяха изпълнени с тъга. Но нали ти си тръгна, рече й Ферн, отплува с делфините…

Но Ууинарда замина, приливът се обърна и водата се оттегли в малки езерца и кални локви, навсякъде около нея морското дъно изсъхваше под слънчевите лъчи. В далечината, миниатюрна като точица, се забелязваше пещерата, където бе останала с Рафарл, заедно с камъните, които прикриваха входа й, но между тях имаше огромно кално поле, осеяно с телата на издъхващи твари. Риби се мятаха отчаяно от едната на другата страна, гърчеха се червеи, малки челюсти прещракваха едва.

Започна да върви към брега, подбираше си пътя между труповете, докато не я връхлетя внезапното непреодолимо усещане, че нещо не е наред: не би трябвало да е там, тръгна си отдавна, затвориха я в килия, бузата й потъваше във възглавница, тялото й полегна на твърдия под. С неистово усилие успя да се изтръгне от пустошта на изчезващото море и се завърна в затвора. Отвори очи в тъмното.

Лежеше неподвижно и се питаше защо трябваше да премине през такива изпитания, за да се събуди, при положение че бодърстването е толкова трудно. Но умът й отхвърли съня и се съсредоточи върху срещата с Иксаво и ужасяващите съмнения и въпроси, които тя повдигаше. Замисли се за огромната трагедия, която той бе предрекъл с такова безразличие, и за факта, че той говореше за тези събития, като че се бяха случили в миналото, в далечното минало, че самата Атлантида е просто парченце от историята и че нищо не може да се направи, нищо, което да си струва да опита, освен да вземе ключа и да изпълни Задачата.

Въпреки всичко тя знаеше, че за него Задачата не е онова, което е за нея: той искаше Магнита или поне онова, което бе останало от него, за да го контролира, да го експлоатира вероятно чрез нея. Тя беше неговият ключ. Трябваше да направи нещо, за да не позволи това да се случи. Той я бе привлякъл в скверен съюз, беше й казал как да действа, беше й предложил помощта си — беше я принудил да му помага. Но тя не можеше да допусне някой да я принуждава по подобен начин: трябваше да намери начин да го използва и да го измами, точно както той възнамеряваше да стори това с нея.

Той бе казал: „Ние сме единствените живи хора тук“, като по този начин запрати Атлантида и всичките й обитатели в изчезващото гробище; тя обаче отказваше да приеме това. Възнамеряваше да се бори за хората, които обича. Щеше да направи всичко, за да ги спаси, да вземе ключа, да затвори Дверите и да победи Иксаво. Но това начинание й се струваше огромно и непостижимо, тя бе сама в мрака и изведнъж се почувства ужасно млада, безнадеждна и уплашена.

Мина доста време, докато се появи светлина. Забеляза я на тавана — заблуден лъч мъждукащо сияние, който обиколи килията, променяйки формата си в движение. Благодарение на него тя установи, че килията й всъщност има таван и под, и стени, и че тъмнината вече не е безформена. Светлината проникваше през решетката; тя осъзна, че някой свети отдолу с факла, падна на колене и се взря, забеляза трепкащ пламък и под него — широки мъжки рамене.

— Ехо? — подвикна. — Кой е там? Можете ли да ми помогнете?

— Фернани! — Беше гласът на Рафарл. — Къде си?

— Тук.

Раменете се отместиха, факлата се вдигна; лъхна я гореща вълна. Веднага след това разпозна Рафарл, който я гледаше.

— Затвориха ме в килия — рече тя. — На пода има някаква решетка, но не мога да я помръдна. Можеш ли да ме измъкнеш оттук?

— Защо не използваш Дарбата си?

Не се беше замислила за такъв вариант. Почти без никакви очаквания се съсредоточи върху кръстосаните метални пръти и си пожела да ги разчупи, но явно желанието й се оказа безрезултатно, понеже не вярваше с цялото си сърце.

— Не става. Нямам достатъчно опит. Мисля, че се получава, когато нямам време да мисля и да се притеснявам за резултата. Тоест предимно когато съм в опасност.

— Та ти си в опасност!

— Да, но не е непосредствена.

Рафарл обсъди въпроса с другарите си — гласът на единия й заприлича на Ипфор — после пак вдигна глава към нея.

— Почакай, ще дойдем да те намерим. При разтрошаването на Магнита се отвориха нови проходи. Ипо казва, че оттук можем да стигнем до катакомбите, следователно и до тъмниците. Знаеш ли номера на килията си?

— Не, но се намира точно до стълбището, близо до покоите на Пазителя.

— Добре. Може да отнеме известно време — първо трябва да вземем ключовете от тъмничаря. Дръж се.

Каза това и изчезна.

Тя седна да чака. Имаше чувството, че е изминал едва ли не цял век, докато тя се намираше в това жалко състояние на изпълнено с неизвестност очакване и напрежение. На няколко пъти я обземаше отчаяние, докато накрая чу как резетата се плъзгат назад. И ето че пред нея изникна Рафарл, а тя се запрепъва през прага и се вкопчи в него толкова силно, че сякаш се канеше да го удуши, а зад тях Ипфор наблюдаваше сцената развеселен. След малко Рафарл успя да вдигне факлата, за да огледа мястото по-добре.

— Ранена ли си? — попита той, притеснен от внезапния й бурен прилив на нежност. — Какво ти сториха?

— Нищо. Нищо. Добре съм. — За своя изненада тя установи, че хлипа, по бузите й се изтърколиха неконтролируеми сълзи. — Толкова се радвам, че дойде. Толкова се… — После с рязко движение изтри сълзите от лицето си. — Защо го направи?

Той сбърчи чело. Намръщи се. Сви рамене.

— Има ли значение?

— Не.

— Да ти представя Гогот^[1].

Раменете изпухтяха нещо в знак на потвърждение. Ферн вдигна поглед и видя широко маслиненозелено лице с нос, разлят нашироко върху плоската му повърхност, и очи, притиснати до цепки между скулите и челото. На лявото му слепоочие личеше поизбледнял белег, изобразяващ сова, който го бележеше като роб. Това „от“ в края на името му се срещаше рядко в Атлантида и звучеше чудато и грубовато. Но Ферн, разкъсвана между чувството на облекчение от бягството и подновеното трескаво бързане, нямаше време да се стресне. Още докато тичаха по коридора, прекрачвайки тялото на изпадналия в безсъзнание тъмничар, тя се опита да запознае Рафарл със същината на откровенията на Иксаво — заплахата на съдбата, приливната вълна, потъването на града. Очакваше думите й да бъдат посрещнати с недоверие и скептицизъм и остана изненадана, че Ипфор застана на нейна страна.

— Забелязва се известно раздвижване, напрежението нараства: под земята се усеща най-добре. Според мен трябва да се махаме оттук. „Норна“ ни очаква. Ще събера и останалите. Среща на кея.

— Не приемаш на сериозно тези приказки, нали? — Рафарл не звучеше убеден в основателността на въпроса си.

— Водата в пристанището спадна; приливът на изток не е дошъл. Не е нужно да си жрец, за да разчетеш знамението. Може да е просто игра на природата, но когато се касае за собствената ми кожа, предпочитам да действам възможно най-предпазливо и благоразумно. Ако Атлантида падне, възнамерявам да бъда някъде другаде. — За миг на лицето му грейна неприятната му усмивка. — Пък и не съм получил възнаграждението. Фениксът може би се намира на прага на чутовно обезценяване. Би било жалко да си продам честта за шепа вторични суровини.

— Каква чест? — попита разсеяно Рафарл.

— Ти си най-добрият моряк сред нас — продължи Ипфор. — Ще си ни нужен. Морските божества са благосклонни към теб — нали затова толкова си падаш по нимфите. Ако излезе буря, само ти би могъл да удържиш лодката.

— Ако — отвърна Рафарл. — Прекалено много „ако“. Трябва да се видя с майка ми. Ако… ако тя дойде…

— Жена на борда носи нещастие — обади се Гогот.

— Жените по принцип носят нещастие — поправи го Ипфор, изкривил лице.

— … и Ферн — продължи остро Рафарл. — Без тях не тръгвам. Ако мислите, че жените носят нещастие, отплувайте без капитан. Ще стане по-лошо.

Ипфор кимна. Но Ферн се възпротиви.

— Не мога да тръгна, преди да е приключила церемонията. Трябва да свърша нещо там.

— Мисията ти — рече Рафарл. — Вече се чудех кога ще се върнем на този въпрос.

Настъпи кратко мълчание.

— Много добре. — Рафарл се обърна към Гогот и Ипфор. — Отивайте на пристанището да приготвите лодката. Погрижете се да има достатъчно храна и вода — може да се наложи да останем няколко дни в морето. Оставям на вас подбора на екипажа — обичайните, повече не мога да взема. Какво става с чичо ти?

— Предполагам, че ще трябва да го вземем — отвърна Ипфор. — В крайна сметка лодката е негова. Не че толкова ме е грижа, ама ако е трезвен, може да ни е от полза. Ще го изстържа от пода на кръчмата.

— Добре. Среща призори. Не бих рискувал да минавам през канала по тъмно.

Бяха се върнали обратно в канализацията и се намираха на разклонението между два тунела; газеха в гъста като кал вода. Гогот и Ипфор тръгнаха в едната посока; Рафарл и Ферн — в другата. Стигнаха до шахта, доста по-къса от онази, по която се бяха изкатерили преди, и тя ги изведе до тесен двор между високи стени. Беше нощ и Ферн видя само парченце восъчнобяла луна над главата си и трептене на светлинки отвъд близката улица. Поведе Рафарл през портата, за да потънат обратно в сенките на града.

 

 

Когато пристигнаха, вилата тънеше в тъмнина. Арката, водеща към верандата, беше препречена с метална мрежа; прозорците на долния етаж бяха защитени по подобен начин. Това не обезсърчи Рафарл, който се запъти към втория прозорец от края и след миг мрежата се вдигна.

— Имам уговорка с майка ми — обясни шепнешком. — Абсурдно, нали? Цялата тази работа. Идея на пастрока ми. Много е стиснат да плаща на охрана, но и доста страхлив, че да остави къщата ей така. Тази вечер сигурно си е у дома. Майка ми никога не се заключва.

Прескочиха ниската преграда и се озоваха на пода. С изключение на нощния бриз, в стаята, обляна в приглушена светлина, беше спокойно. Рафарл подири опипом свещта и праханта, които Езрамѐ винаги държеше под ръка. В следващия миг Ферн забеляза искрица и после Рафарл събра ръката си в шепа, за да предпази пламъчето от въздушното течение.

— Насам.

Той я поведе през вестибюла и тръгна нагоре по стълбите. Чуха шум и той се закова на място. Езрамѐ се появи на площадката, наметната с халата си толкова набързо, че не бе успяла да го завърже отпред.

— Раф?

— Миѐ?

— Стой долу. Да не събудиш баща си.

Щом се върнаха в салона, тя запали лампа и сама донесе вино, понеже не искаше да притеснява слугите. Повечето имения разполагаха с домашни роби и никой не го беше грижа за тях, но Езрамѐ се противопоставяше яростно на тази практика и бе успяла да надвие пред съпруга си.

— Защо се върнахте? — попита тя. Макар да не личеше по думите й, явно й бе приятно да види сина си. — Градът е опасно място за теб сега. Всъщност боя се, че става прекалено опасно за всички ни. Храмовата охрана обикаля навсякъде и отвежда когото й скимне. Отидоха в дома на Митраис^[2] — най-старата сред управляващите фамилии — вметката беше за сведение на Ферн, — отведоха най-малкия син въпреки молбите и риданията на майка му. Момчето е едва на десет. На десет! Само като си го помисля, тръпки ме побиват. Какво се надява да спечели Зохрейн, освен враждебното отношение на поданиците си?

— Изобщо не я е грижа за това — отвърна Ферн. — Тя ще отвори Дверите.

— Дверите ли? — Езрамѐ изглеждаше объркана.

— Дверите на смъртта. — Ферн повъртя бокала в ръцете си, загледана във виното, в стената, в нищо конкретно. — Видях се с Иксаво. Той знае повече, отколкото тя предполага. Той ме познава. Предложи ми помощ — така да се каже.

— Нали ти казах, че те познава — прекъсна я Рафарл и я изгледа подозрително. Въпросът му прозвуча леко троснато: — Каква помощ?

Ферн сви рамене.

— Помощ при неговите условия. Иска да ме използва, а аз трябва да използвам него. След като Дверите бъдат отворени, морето ще придойде; ще връхлети върху града като огромна вълна, ще унищожи всичко. Иксаво притежава силата да ме защити. Трябва да се срещна с него в храма и да взема ключа. После ще отидем в Розовия палат. Билото на планината ще остане над водата — поне за известно време. Там има друго изображение на Дверите. Зохрейн се е погрижила да има и втора врата, тъй като първото й изображение не се е оказало достатъчно силно. Според Иксаво логиката на магията е такава, че второто изображение дублира първото. Аз притежавам силата да затворя и заключа Дверите и да изпълня Задачата си. Не мога да откажа. Това е единственият ми шанс.

— А после? — попита Рафарл.

— Ще ме изведе от острова с кораб, който вече е приготвил. Иксаво иска Магнита. Разковничето за него е ключът. Но не може да го докосне сам — поради някаква причина. Смята, че би могъл да го контролира чрез мен.

— И ти ще му позволиш това?

Ферн поклати глава.

— Как ще му попречиш? На неговия кораб, с неговата сила — какво би могла да направиш?

— Ще се хвърля в морето, ако се наложи. Ако не измисля по-добро решение.

Най-неочаквано тя се усмихна.

Езрамѐ ги наблюдаваше мълчаливо, без да разбира нищо, но преглътна въпросите си, понеже бе наясно, че не бива да ги прекъсва. Рафарл стана и започна да крачи из стаята, като ритна един стол, за да не му стои на пътя.

— Сериозно си се заела с тази идиотщина, нали? Предполагам, че няма смисъл да те убеждавам да зарежеш тая работа с Дверите и да тръгнеш с мен?

— Няма смисъл. — Гласът й едва се чу.

Няколко минути всички мълчаха.

— Значи това е краят. — Най-сетне се обади и Езрамѐ. — Краят на Атлантида. Имах усещането, че наближава… от известно време… Ала вече е тук — толкова скоро, толкова истински… Странно, но като че ли ми олекна. Съдбата, която очаква един човек, предчувствана, ала неизвестна, смътна и безформена като сянка — това ми звучи по-неприятно от съдбата, която виждаш ясно, независимо колко ужасна е тя и колко скоро ще те сполети. Имаш ли представа кога…?

— Тръгваме призори — приключи въпроса Рафарл, без да поглежда към Ферн.

— О, не — възпротиви се кротко Езрамѐ. — Моят дом е Атлантида. Живяла съм тук твърде дълго, за да го напусна. Обичала съм го и съм го мразила, не съм обръщала внимание на красотата му, сторила съм твърде малко, за да се преборя със злото в него. Имало е много моменти, когато съм се чувствала затворник в този град, като в златна клетка, но аз сама съм избрала тази клетка и сега не би било правилно да я напусна. Дори сега. Ти си млад и все още не си избрал своя път. Можеш да отплаваш, да откриеш свои собствени царства, да ги издигнеш сам. Аз съм твърде уморена от живота си, за да сторя нещо подобно.

— Не говори така. — Рафарл седна до нея, взе ръката й в своята. — Няма да замина без теб.

Ферн се отдалечи, за да не ги притеснява. До нея достигнаха приглушените им гласове — този на Рафарл бе разгорещен, възмутен, умолителен, докато на Езрамѐ звучеше спокоен и изпълнен със съжаление. Накрая Рафарл се огледа. Лицето му беше сурово и примирено.

— Ами ти? — попита той Ферн.

— Казах ти — трябва да изпълня Задачата си. Ще отида с Иксаво.

— Не разбирам какво означава тази Задача — намеси се Езрамѐ и в гласа й отново прозвуча известно притеснение, — нито какво точно трябва да направиш, но на Иксаво не може да се има вяра. Развалата по лицето му се вижда ясно, но аз често съм имала случай да се убедя, че човекът вътре в него е мъртъв. Като някаква машина, задвижвана от външна сила. Не знам какво точно го движи, но не е Дарбата. Той е от Култуум, Градът на мрака, където местните все още се кланят на древни духове на земята и изпълняват езически ритуали. О, знам, че тук, в Атлантида, вече нямаме право да се мислим за нещо по-висше — династията Гулабей ни принизи до нивото на варвари — но това, в което съм сигурна, е, че Зохрейн не почита друга сила, освен своята собствена. В ревността си тя унищожи дори Магнита, който бе източникът на тази сила. Иксаво…

— Не му вярвам — прекъсна я Ферн. — Просто имам нужда от него.

— Така си мислиш ти. — Рафарл вече не се държеше приятелски. — А всъщност имаш нужда от мен, глупачко. Тръгнеш ли с Иксаво, с теб е свършено. Защо не можеш да се насилиш да ме помолиш?

— За какво да те помоля?

— Да те изчакам.

— Но ти не можеш да го направиш. Останалите няма да са съгласни.

— Ще ги накарам да се съгласят. Помоли ме.

— Ако тръгнеш веднага, ще си в безопасност. Изчакаш ли, ще дойде бурята. Морето не знае що е милост. — Докато изричаше това, я побиха тръпки.

— Помоли ме!

Но тя мълчеше, смутена от забравени мисли, с ясното съзнание, че не би могла да поиска от него да рискува живота си. Точно в този момент нейният живот като че ли не беше толкова важен.

Езрамѐ се изправи и докосна Ферн по ръката.

— В дъното на къщата има свободна спалня. Можете да отидете да поспите. Мъжът ми няма да знае, че сте тук, и няма да ви притеснява. Решете утре — утрото е по-мъдро от вечерта.

В стаята имаше две кушетки, но те легнаха на едната и се вкопчиха в яростна прегръдка, любиха се без думи, защото започнеха ли да говорят, щяха да се скарат. Рафарл заспа веднага след това, но Ферн лежа будна доста дълго. Най-сетне, малко преди да съмне, и тя заспа — сън, който не я освежи, не й помогна да отпочине, отнесе я директно в царството на откъслечните спомени.

Намираше се пак в онзи град — града от кошмарите й — насечен от сурови сиви улици и назъбен от сгради, остри като скали, чу същия онзи шум, който така и не бе успяла да разчлени на думи и смисъл. Макар че в съня си разбра. В съня си знаеше всичко. Градът се събуди, някои части от него се отлюспиха като боя от стена, на тяхно място изплуваха други изображения, твърде много, за да ги запомни, запърхаха из съня й като еднодневки. Опита се да ги задържи в съзнанието си, защото знаеше, че от тях ще научи важни неща, ала мисълта й не успя да ги хване.

След това бързата смяна на декори престана и тя се озова в тъмна стая с много маси (Защо пък маси, запита се по-късно). Пред нея имаше свещник, а зад свещта потрепваше лицето на Иксаво, само че не обезформено — златно лице със сребърен ореол. Усмихна й се така, че тръпки я побиха; пламъкът на свещта се уголеми и се превърна в копие, острието му се пръсна и цялата стая избухна в пламъци. Тя се оказа обградена, затворена, огънят лизна ръката й, Иксаво я хвана за китката, за да й попречи да се отдръпне назад, тя видя как плътта й се овъглява и отдолу лъсва костта. Не изпитваше болка, но знаеше, че е истина, понеже престана да си усеща ръката.

Започна да се мята неистово, да крещи в съня си — събуди се разтреперана, потта се бе вледенила по кожата й. Тъмнината бе изсветляла с един тон; чуваше се единствено вик на птичка в градината и ритмичното дишане на Рафарл. Ръката й се оказа заклещена под тялото му, бе изтръпнала и безчувствена. Успя да я измъкне, без да го събуди, и зачака да възвърне чувствителността си, благодарна за толкова простото обяснение на ужасния си кошмар. Над останалото не се замисли. Нощта изтичаше и тя се сгуши до любовника си, притисна гърди в гърба му, наслаждавайки се на близостта и топлината му за останалото им време заедно.

Рафарл се събуди с първите слънчеви лъчи, изкъпа се и се избръсна с непривично усърдие. Ферн го наблюдаваше, седнала на кушетката, гола, покрита само с един чаршаф.

— Отивам на пристанището — рече й той. — „Норна“ сигурно е готова. И сега ли няма да ме помолиш?

— Не.

Не си казаха довиждане.

Езрамѐ я завари в същата поза, с пресъхнали очи, трепереща от студ. Загърна я с безценния воал, символ на рода й. Въпреки ефирната материя, от която бе направен, той бе топъл като лято.

— Настоявам да го задържиш — рече й. — Това, с което си се заела, явно е много опасно. Може би воалът притежава известна сила, която би могла да те защити.

— Но ти…

— На мен вече не ми трябва.

На закуска Ферн хапна съвсем малко, макар да осъзнаваше, че би трябвало да е гладна. Размениха си само няколко думи. Рафарл не се върна; пастрокът му също бе излязъл. Присъствието на Езрамѐ я топлеше повече от воала, повече от кое да е лято.

— Не искам да оставаш сама — рече Ферн, имайки предвид наближаващия край.

— Алиф ще остане при мен. Той живее със семейството ми вече двайсет години. Говорих с него. Казах му да си намери кораб, но той отказа.

— Може би е редно да предупредим и други хора.

— Няма да ти повярват. А дори да ти повярват, се съмнявам, че ще поискат да напуснат града. Не е лесно да прекъснеш корените си.

Настъпи мълчание, по време на което Ферн отпи от питието си, приготвено от сока на лимон и други, по-екзотични плодове — плодове от Атлантида, които нямаше да растат никога повече.

— Какво означава „Норна“? — попита тя, колкото да поддържат разговора. Утрото се издигна пред очите й като стена — стена без друга порта, с изключение на онази, която тя трябваше да затвори.

— Това е вид вещица. Морска вещица. На атлантидски имаме стотина думи за вещица.

Морска вещица. Ферн видя нос на кораб с олющена боя, дъските му стърчаха сухи и голи. Стори й се толкова познато, като болка от отдавна изваден зъб. Ако й бе останало време, вероятно би изпитала страх. Но не разполагаше с тази привилегия.

Бавно допи сока си, опитвайки се да съхрани спомена за вкуса му — за вкуса на Атлантида — да го запечата завинаги в съзнанието си. Но нима е възможно да се запомни вкус. Той изчезна от главата й почти веднага, след като устата й го преглътна. Искаше й се да протегне ръце и да прегърне Езрамѐ, да се вкопчи в нея и да я целуне, ала тя остана на мястото си срещу нея, не каза нито дума повече, само постави едната си ръка в другата.

Когато Ферн проговори, наближаваше обед.

— Трябва да тръгвам.