Джан Сийгъл
Децата на Просперо (7) (Ключът към дверите)

Пета глава

На следващата сутрин Уил я събуди с яростно блъскане по вратата на спалнята й. Нахълта, без да дочака позволение, и се настани на ръба на леглото й.

— Снощи беше пияна — обяви с укор. — Онзи мъж те внесе вътре. Бях буден. Всичко видях. И госпожа Уиклоу беше тук. Каза, че няма да се прибере, докато не се увери, че си добре. Сега е долу, упражнява си сърдитото изражение. Време е да ставаш.

Ферн не каза нищо, само примигна, за да прогони главоболието. Из пробуждащото й се съзнание се носеха откъслечни части от снощния разговор, които постепенно се навързаха в непълен спомен. Махмурлукът й бе смутен от новоизлюпени съмнения и смътни въпроси, които разколебаха и малкото неща, в които беше сигурна. Пулсиращата болка в черепа правеше невъзможно разумното осмисляне на ситуацията.

— Как мина с Хавиер? — продължи Уил. — Направи ли опит?

— Какъв опит?

— Ферн…

— Не, не направи. Поне не в този смисъл. Но опита нещо друго. Поне така ми се струва. — Разпознаваше в него врага си, но изкусните му думи бяха успели да я предразположат. Установи, че й е нужно доказателство за приятелството на Рагинбоун. Инстинктът като че ли вече не й беше достатъчен. Внезапно получи кошмарно видение, видя се плътно увита в паяжини, в мимолетни нишки предателство и лъжи, без да има представа как да си проправи път между тях. — Би ли ми донесъл един аспирин?

— Какво се опита да направи? — не се отказваше Уил. — Той замесен ли е в… в тези вещерски истории, в издирването на ключа и тъй нататък?

— Той е амбулант — обясни Ферн и внимателно се надигна, за да предотврати допълнителните болки в главата си.

— Моля?

— Амбулант. Нима не помниш какво ни каза Рагинбоун? Човешко същество, доминирано… обсебено от нещо друго. Притежава всички признаци: преждевременно прошарена коса, неестествено младо лице…

— Сигурна ли си? — Първоначалният шок на Уил бе изместен от недоверие. — Защото наистина беше ужасно пияна.

— Разбира се, че съм сигурна. Той беше идолът. Те са едно и също. Той сам ми го каза. Той е най-старият дух, онзи, когото Рагинбоун не назова. Онзи, с когото не можем да се преборим.

— Той ли ти го каза?

— В известен смисъл — продължи Ферн, като се опитваше да подреди спомените си. — Каза, че може да е Яхве или Израил… и други особени имена… Азимут, Азмордис… Другите не ги помня. Както и да е, беше ясно какво има предвид. Той контролира и статуята, и човека, той е много хора, много древни божества — един Дух с много лица. Точно както каза Рагинбоун.

— Азмордис — повтори Уил. — Звучи ми като нещо друго, което той ни каза. Някаква долина. Но не разбирам защо Хавиер… или както там му е името… защо е избрал да сподели всичко това точно с теб?

— Иска да ме използва — отвърна Ферн. — Явно той също вярва, че ще намеря ключа. Няма доверие на Алисън. Мисли…

Мисли, че аз притежавам Дарбата.

— Какво?

— Нищо. Моля те, донеси ми аспирин. Дано ми помогне да дойда на себе си.

Аспиринът прогони главоболието, но не проясни съзнанието й. Обзета от необичайна колебливост, отказа предложението на Уил да отидат да потърсят Лугари и Рагинбоун, за да ги информират за последното развитие на нещата. Тя настояваше да остане сама и да се опита да подреди хаоса в главата си. В кухнята се постара максимално да успокои госпожа Уиклоу и получи неочаквано подкрепление.

— Каза, че виното било прекалено силно за теб, така каза — сърдито избоботи икономката. — Било негова грешка, че го поръчал, трябвало да бъде по-разумен. Взе да се извинява, даже малко се престара, мен ако питаш. Е, все пак, ако наистина се е държал като джентълмен…

— О, да, разбира се, държа се много добре — отвърна Ферн.

Вярно, че превърна ресторанта в пустош под ледено небе, но иначе се държа съвсем прилично.

Като се измъкна от Уил, тя излезе на разходка, но не тръгна нагоре по хълма, където можеше да срещне нежелани съюзници, а се спусна към реката. Намери крайбрежна пътека и пое по нея, след малко седна на един изпъкнал над земята корен с лице към водата. Загледа се в каменистия бързей, който разделяше потока на множество миниатюрни водопадчета. Отсрещният бряг бе забулен в мрачните сенки на чворести дървета. Дори в зеленината на лятото мястото изглеждаше странно зловещо, тайнствено и мистериозно. Листата на дърветата хвърляха сенки в тъмната вода и пропускаха само отбрани лъчи, които изтръгваха от повърхността на реката ослепителни отблясъци. Ферн остана така доста дълго, прехвърляше в ума си разговора от предишната вечер, анализираше собствените си колебливи изводи, заслушана почти несъзнателно в чуруликането и крясъците на невидими птички и в многогласната мелодия на водата, която ромонеше по камъните.

Постепенно съзнанието й се изпразни от всички мисли; в съществото й нахлуха песните на птиците и реката. Както и преди, докато се разхождаше с идеята да открие Рагинбоун, усети как се слива с природата, неподвижните й крайници и туптящото й сърце станаха едно с покоя на дърветата и бавния пулс на земята. Тя бе лист и сянка, корен и вейка: въздухът дишаше през нея и мъзгата на живота се процеждаше през вените й.

Един от невидимите певци реши да й се покаже, миниатюрно кълбо кафяви пера с щръкнала опашчица и неспокойни очи; не забеляза присъствието й, сякаш тя бе станала част от корена, на който седеше. По-късно над потока се стрелна водно конче, пъстрите му крилца трептяха неистово. Времето се процеждаше покрай нея непремерено и незабелязано.

Бе късно утро, слънцето отиваше към пладне, когато тя най-сетне се сепна. В течение на тези пусти часове страховете и подозренията й не си бяха отишли, по-скоро бяха изтласкани встрани: тя вече знаеше какво трябва да направи. Трябваше да открие ключа. Рагинбоун й каза, че именно на нея е писано да го намери; Хавиер вярваше в същото. С други думи, разковничето сигурно е някъде тук и само чака нея. Усещаше го, бе възбуждащо близо.

Нещо трепна в крайчеца на окото й, неправилно прочетена дума, въпрос, увиснал на връхчето на езика. Спомни си как Алисън извика духовете в кръга, безскрупулното й опипване, нетърпението й, грубия начин, по който освобождаваше призованите. И насмешливата гримаса на идола — същата като на Хавиер — презрението на всевластното същество към дребните и крадливите. И изведнъж, макар все още да не знаеше въпроса, Ферн бе наясно на кого трябва да го зададе.

 

 

Когато се върна в Дейл Хаус, Роло и двамата му помощници бяха отишли да обядват в местния пъб.

— Забравиха да заключат плевнята — посрещна я Уил. — Хайде да надзърнем.

Оказа се, че няма много за гледане. Сега, когато „Морска вещица“ беше преместена, сградата сякаш бе загубила предназначението си: изглеждаше сумрачна, пълна със сенчести ъгли, празна до пустота, в навеса горе нямаше сено, стълбата, която някога бе осигурявала достъп до балите, сега стърчеше с изпочупени стъпала. Край стената бяха натрупани чисто нови бели талпи, заедно с нови дъски за черчеветата на долния етаж, които тепърва щяха да бъдат изработени. Навсякъде бяха разхвърляни сечива, подът беше застлан със стърготини. През дупка на покрива се процеждаше самотен сноп слънчеви лъчи, в който се виждаха танцуващи в бавни кръгове прашинки. А на стената точно срещу тях беше закачена висока картина или плоча, покрита със защитна обвивка.

С мисълта за еднорога, който Алисън бе затворила в картина, Ферн повдигна покривалото и надзърна крадешком под него. Видяното я накара да дръпне рязко плата, забравила за всяка предпазливост. Сводът бе по-висок, отколкото си го спомняше, може би достигаше до около три метра в най-горната си част, ръждясалата желязна халка изглеждаше лъсната, а над рамката висяха цветя, не гъбични организми — отвратителни, противни цветя във формата на осеяни с петна пръсти, кървавочервени устни и очи, забодени на стебла. По нескопосано обработените дъски пропълзя бронзово гущерче. Но като цяло нямаше съмнение, че е същата врата.

— Това са Дверите — прошепна Уил.

— А-ха…

— Рагинбоун ни каза, че невинаги изглеждат еднакво.

— Но трябва да ги чувстваш по еднакъв начин. Предназначението им е да бъдат Двери. Понеже такова е желанието на Алисън. Но нещата невинаги са такива, каквито ги искаме. От другата страна на тази врата има още нещо, нещо…

— Това е просто картина, дечковци — чу се зад тях гласът на Роло. — Наричат го trompe l’oeil. На френски означава зрителна измама. Трябва да я държим покрита, та да не се скапе от прахоляка и стърготините.

— Знаем какво е trompe l’oeil — отвърна Ферн, окопитила се след първоначалния шок. — Не разбирам обаче защо Алисън я е сложила тук? На тухлената стена изглежда съвсем не на място — нали все пак е външна врата. Поне да беше избрала обикновена вътрешна.

— И аз това й рекох — рече Роло, явно докачен на професионална тема. — Поръчай си прозорец, викам. Или част от градина със симетрични лехи — нещо такова. Ха! Ама тя като си втълпи нещо… Обясних й, че така изобщо не се връзва, ама кой ме слуша. Нашата Алисън е голяма вироглавка. Вярно, иначе е доста изискана — за вещица, имам предвид. — Хвърли кос поглед на Ферн, сякаш търсеше потвърждение на думите си, но тя не реагира. — Тъй бледа и смътна, тъй фино изваяна… Твърда като порцелан и мека като пластилин! Уви, природната й креативност е осакатена от също тъй вродена липса на поглед върху нещата. Клетата лигла, да беше поръчала на Микеланджело да й изрисува шибания под.

— Ти ли го нарисува? — попита Уил, сочейки trompe l’oeil.

— Ами да. По нейна поръчка. Лично мен тръпки ме побиват.

— Много си бил бърз — подметна Ферн.

— Ами, поръча я още преди няколко месеца — изстреля Роло на невъзможния си кокни^[1].

Ферн не каза нищо повече, но потъна в размисъл.

Същия следобед госпожа Уиклоу получи обаждане от Алисън, която я уведоми, че се налага да остане още малко в Лондон и ще пристигне в Йоркшир до събота. Хавиер е намислил нещо, рече си Ферн. Алисън може и да не знае, че той е амбулант. Вероятно му е по-лесно да я манипулира, ако я остави да вярва, че единствената й връзка с най-стария дух е посредством идола. Сега я държи в Лондон, понеже иска аз да намеря ключа…

Лятната вечер дойде късно, ленивият залез постепенно отстъпи място на зеленикаво сияние, което увисна на хоризонта и остана там до късно през нощта. Ферн остави Уил в кухнята и се качи рано в стаята си с чаша мляко и чиния от курабийките на госпожа Уиклоу. Обяснението й беше, че имала да учи.

Както обикновено, Уил възропта срещу липсата на телевизор, усили си касетофона и се отдаде на книгите на Джон Бюкан, които бе намерил в библиотеката на Нед Капъл.

Вече в стаята си, Ферн остави млякото и курабийките на пода, недалеч от прозореца, скочи в леглото и изгаси лампата. Бледите остатъци от деня изпълниха стаята със сребрист сумрак, омекотиха границите между отделните предмети, смесиха светлината и сенките, така че вече нямаше контрастни силуети и наоколо се възцари потайна призрачна атмосфера. Завесите бяха дръпнати и чашата и чинията стояха сякаш в очакване насред нахлуващата през прозореца привечерна светлина.

Ферн седеше неподвижна, притиснала колене до брадичката си. Не се престори на заспала, просто реши да е търпелива, да устои на желанието да прошепне или да повика, призоваваше го само наум. Нямаше представа дали ще я чуе, но бе сигурна, че ще я види и в края на краищата ще дойде при нея. Вечерта, прекарана с Хавиер, я изпълни с тревоги и нерешителност, но оттогава, макар още да не го бе осъзнала докрай, тя бе придобила една прибързана увереност в собствените си способности: не се съмняваше, че сенките ще откликнат на нуждите й. Изкуши се да почете на нощната лампа, но се боеше, че дори тази скромна изкуствена светлинка ще обезкуражи очаквания посетител. Представи си го как се сепва от извадената си на показ грозота или просто от истинската си същност, такава, каквато е — илюзорно същество, полупризрак, полуспомен, обвито в скръб, обезформено от самота, помътнено в течение на дълги векове от неясните спомени за чезнещо въображение. Беше докоснала ръката му с различните пръсти, но се бе научила да не вярва на сетивата си: нещата невинаги са така устойчиви, както ги усещаме, а духът закрилник на къщата — поне тя така си мислеше — съществува като смътно съзнание на пределите на реалността, което проектира променливия си образ в полусянката на живата вселена.

Изниза се повече от час, бавен и протяжен. Когато очакването й се увенча с успех, от деня не бе останало почти нищо. Един-единствен пръст, неестествено дълъг, изкривен и възлест като клонче, протегнат от мрака под прозореца. Сенките като че се бяха сгъстили в прегърбена фигура, в мъничко същество, изплувало от последните искрици на деня, едновременно дебнещо и плахо, изкушено от този тъй обикновен, но мил дар, какъвто от стотици години никой не му бе правил. Към първия пръст се присъединиха още няколко, ръчичката пропълзя като паяк към чинията и чашата. Протегнатата ръка беше късичка и топчеста около лакътя. След ръката се изсули и тялото — непохватно кълбо, което се движеше дебнешком и едва се виждаше, макар очите на Ферн да бяха привикнали с тъмнината.

Тя го изчака да опита млякото и курабийките, преди да изрече името му. Гласът й бе по-нежен от въздишката на вятъра, мек като припадаща нощ, звук, доловим само от сенките.

— Пегуилен!

За миг кълбото застина и тя се уплаши, че ще се измъкне, че ще се плъзне обратно в царството на илюзиите; ала съществото се обърна към нея и тя видя блясъка в отдавна угасналите му очи да се насочва към нея.

— Казаха ми, че обичаш мляко — подхвана.

— Кой…?

Ферн остана с впечатлението, че той се смущава дори когато му говорят, когато го споменават в разговор, когато го гледат или привикват. Тъй дълго нежелан и самотен…

— Някой ми подсказа, че имало такава традиция.

— Децата — прошепна той с гласец, тъничък като скимтене. — Помислих, че децата са се върнали. Малката Нан, Питър и Ват… онзи свенливият Ват… и Джоузеф, който вдигаше такава врява, и Тами, толкова кротичък… Бях сигурен, че един ден ще се върнат.

— Сега те си играят някъде другаде — нежно прошепна Ферн, все едно говори на дете.

— Другите пораснаха… после дойдоха още деца, винаги имаше още и още. Но Тами, Питър и малката Нан… те не пораснаха. А след тях не дойдоха други.

Черната смърт, заключи Ферн. Това е имала предвид Алисън. Цяло семейство, може би дори цяло село, заличено за броени дни. Инстинктивно протегна ръка и в шепата й се намести изтънял и длъгнест пръст, за да остане там.

— Преминали са през Дверите — продължи Ферн, като думите сами влязоха в устата й. — Дошло им е времето.

— Няма ги — прошепна Пегуилен. — Питър, Нан, моята Нан… няма ги вече… — Тъжното му мърморене потъна бавно в нощната тишина.

— Ами семейство Капъл? — попита Ферн след известна пауза. — Три, не — четири момиченца и едно момченце. Те трябва да са се появили доста по-късно след построяването на тази къща. Помниш ли ги? Сигурно първо са били деца.

— Не са били мои деца. — За духа закрилник на къщата явно съществуваха различни видове деца. — Имаше момиченца, цял рояк момиченца, с толкова много дрехи. С воланчета, с къдрички, с глъчка. И непрекъснато бродираха, и рисуваха, и готвеха… Едната си имаше своя градина. Аз направих така, че цветята й да пораснат, но тя изобщо не ме забеляза. Никога не ми оставяха храна. Веднъж си откраднах кейк, ама имаше вкус на пясък. — Ферн се усмихна в мислите си. — Лицата им остаряваха, но не и дрехите. Всичките момичета…

— А момчето?

— То отиде да учи някъде на друго място. Беше такъв дългуч.

— А когато се върна — продължи Ферн, — вече е бил възрастен мъж, пенсионер. Обиколил моретата. Капитан Капъл. Помниш го.

Пегуилен измърмори, явно в знак на потвърждение.

— Имал е куче — продължи да опипва почвата тя. — Обичал е да се разхожда с кучето си из хълмовете и покрай брега.

Пръстът, положен в шепата й, като че потрепна и се сгърчи. Думата „куче“ явно създаде неприятни асоциации у събеседника й.

— Душеше — рече Пегуилен. — Дойде да души през нощта. Беше навън, искаше да влезе вътре. После вече беше вътре в къщата. Тя го пусна. Приличаше на куче, но не го усещах като куче. После дойде другото и го прогони.

— Другото ли? Имаш предвид Лугари?

— Видях ги как се бият. — Пегуилен потръпна при спомена. — Онова не издаде нито звук, дори когато зъбите на другото раздраха козината му. То подгони нейното куче надолу по стълбите, в тъмното, но така и не чух стъпките му. — Едно прилепово ухо се повдигна и застана нащрек. — Тази нощ… Чувам как момчето диша въпреки онази кутия за шум. Ръцете му отгръщат страниците. Чувам добре. Ако слушам. Понякога забравям да слушам.

— Значи не се страхуваш от Лугари, а?

Пегуилен не отговори, но малката гърбица върху уродливото му тяло се сви още повече от неизречен ужас. Той се страхува от всичко, помисли си Ферн. Да гледа, да го гледат, от нови хора, от непознати, от натрапници, от зли сили, даже и от добри…

— Но от мен не се страхуваш…

Пегуилен поклати глава.

— Ти се криеш — обясни — като мене. Само че ти си смела. Аз не съм смел.

— Напротив, смел си — увери го Ферн. — Трябва заедно да бъдем смели. И тогава ще я победим и тя ще си тръгне. — В сумрака скръбните очи като че се поободриха за миг; после искрицата в тях пак угасна и ръчичката, пъхната в шепата на Ферн, започна да губи формата си.

— Не си отивай — примоли се Ферн, като се опита гласът й да не звучи безнадеждно. — Нужна ми е само мъничко помощ. Останалото ще го свърша сама. Сама ще се оправя с нея. Обещавам.

Топлото гнезденце в шепата й възвърна формата си; чезнещата сянка край леглото й придоби плътност, потъмня.

— Помощ ли? — Във въпроса прозвуча недоверчивост. — От мен?

— Разбира се — рече Ферн. — Познаваш къщата му, познаваш всички, които са живели в нея, всичко, което се е случило. Прекарал си тук толкова време. Знаеш къде капитанът е скрил ключа — онзи, специалния ключ, дето го донесе от странство. Помниш ли го?

— Камък — неочаквано изстреля Пегуилен. — Камък и не камък. Понякога докосвам неща. Докосвам ги, за да разбера какви са. Докоснах този ключ. — Потръпна, но този път не беше от страх, просто инстинктивна реакция.

— Помниш ли какво направи с него той? Опитай се да си спомниш.

— Дойде тя — отвърна Пегуилен. — Взе да разпитва за мебели и за статуята, говорещата — само дето тогава мълчеше… — и за ключове. Стари ключове и стари брави. Той я отпрати, ама се притесни. Долових тревогата по лицето му. Обичаше да си седи в кабинета, да си премята ключа из ръцете. Амулет за късмет, така казваше, амулет от морето. Ключът за шкафчето на Дейви Джоунс. — Докато изговаряше думите, които си бе припомнил, в гласа му потрепнаха нотки на слисване. — Веднъж през нощта дойде някой с боботеща машина. Нагоре-надолу, нагоре-надолу по пътя. Веднъж се опита да влезе, беше същество с маска, без лице, но аз сторих тъй, че прозорецът му премаза ръката.

— Браво на теб — похвали го сърдечно Ферн. — Видя ли, че си смел.

Не можеше да прецени дали на Пегуилен му стана приятно, но забеляза, че гоблинът продължи разказа си без повече подканвания.

— След този случай капитанът прибра ключа — всъщност всички ключове — в бюрото си. На тайното място.

— Къде? Би ли го описал по-точно? — Усети отдръпване, миг на колебание, потърси подходящите насърчителни думи. — Трябва да намеря този ключ. Ако не го намеря аз, ще попадне у нея. А… капитанът ни завеща тази къща заедно с всичко в нея. Ние имаме права.

Усети как Пегуилен се напряга в необичаен опит да се съсредоточи: капитанът — къщата — правата — ключът. И тя. Алимонд, която караше статуята да говори и тормозеше миниатюрния му дух с болка. Тя. Той вдигна очи и видя пребледнялото лице на Ферн, далеч по-ясно в неговите очи, отколкото той в нейните. Безукорно чисто и неопетнено младо лице. Колебанията изчезнаха, остана доверието.

— Зад чекмеджетата е — каза накрая. — Дупка. Цепнатина. Като отвориш писалището, има две редици чекмеджета. По три от всяка страна. От тази страна — посочи с дясната си ръка — чекмеджетата са по-къси. Най-горното се дърпа напред, за да стигнеш до цепнатината. Тази страна е неподвижна, другата се движи. Хитро измислено писалище. Става за скривалище.

— А ключът за самото писалище? Къде е скрит той?

— Взе го от връзката, за да заключи другите ключове. После…

— После?

— В джоба.

— Но нали са пребъркали джобовете му — рече Ферн. — Адвокатите, изпълнителите — или който и да е. Не може да не са. Помниш ли с какво бе облечен онзи ден?

— Сако.

— Какво по-точно?

— Любимото му. Старо. Не го сваляше.

— Какъв цвят беше? От какъв плат? Опитай се да ми го опишеш. Много е важно. Не ми се ще да насилвам ключалката на писалището, дори да е възможно. Алисън ще забележи… А татко ще получи удар.

Тъжното намръщено лице на Пегуилен се набръчка още повече до едва различима мрежа от мимики. Очевидното усилие, изписано по лицето му, прониза Ферн като с нож, въпреки че вече бе ясно, че духът не се страхува от нея.

— Беше вълнено. Дебело. Грубо на пипане. Като на точици.

— Туид — рече Ферн.

— С кожа на лактите — продължи Пегуилен. — С дупка в джоба. Видях го как обърна джоба, за да огледа, пъхна пръста си. „Трябва да го дам на госпожа Уиклоу да ми го зашие“, така каза. Любимото му.

— Може би го е дал — замислено отрони Ферн, — а може да е забравил.

Пегуилен не каза нищо, изчакваше в колебливо мълчание, ръката му продължаваше да е в шепата й. Сега й се стори съвсем истински, по-скоро таласъм, отколкото призрак. Запита се дали плътността на фигурата му е знак за доверие.

— Вероятно не знаеш какво е станало със сакото след смъртта на братовчеда… на капитана…

— Взети — отвърна Пегуилен. — Всичките му дрехи бяха взети.

Ферн въздъхна и се прозя.

— Звучи безнадеждно — призна. — Сутринта ще питам госпожа Уиклоу, може пък да знае нещо. Все пак… питам се дали не можем да развием ключалката с отвертка. Или… може би с някаква магия. Ако взема назаем ръкавиците от драконова кожа на Алисън…

— Не с магия — намеси се Пегуилен и прекъсна поредицата от идеи и предположения. — Магията може да запечатва и отпечатва, да намества и размества. Но за ключалка е нужен ключ. Древен закон.

— Като този да не прекрачваш прага, без да си поканен — промърмори Ферн. Изведнъж й се приспа ужасно много. — Разбирам. Един вид благоприличие. Както изглежда, в магията нерядко се спазва благоприличие. Това ми харесва: така нещата стават някак по-подредени. Приятно е да си мислиш, че дори силите на хаоса са подчинени на известни морални, ако не на физически закони. Добрите обноски са едно от основните… — Отпусна се и легна, ръката й остави неговата. — Не забравяй… да си допиеш млякото и да си изядеш курабийките…

Броени минути по-късно тя вече спеше.

Както често напоследък, сънят й беше удивително реален. Тя заслиза по тясна пътека между високи скали. Теренът беше ужасно стръмен, тук-там кракът й намираше стъпала, някои по метър — метър и нещо високи, но те всъщност не й бяха нужни, защото тялото й като че ли се носеше над земята, при това с все по-висока скорост. Пътеката лъкатушеше и се спускаше рязко, образуваше нещо като тунел под нея, а скалите над главата й се събираха все повече, като притискаха небето в тънка светла ивица. Въпреки това нито й се виеше свят, нито я беше страх, приемаше всичко с пълно спокойствие.

В следващия миг светлата ивица на небето изчезна и тя полетя в мрака, озарен от странни фосфоресциращи пламъчета, които пикираха по-светкавично от орел в атака и летяха към незнайни дълбини. Внезапно я обля светлина и тя се озова насред камениста клисура, която сякаш бе издълбана на дъното на света. Скоростта й намаля до плавен летеж над поредица от терасирани басейни, някои големи колкото езера, боядисани в невероятни цветове от минералите, разтворени в тях. Един беше бистро тюркоазен с изумрудени оттенъци, друг — отровнозелен, трети — аленочервен с тънки жилки в далечния край. Всичките басейни бяха с каменни корита. От двете страни на клисурата се спускаха бездънни пропасти с каменни стени — естествени главозамайващи бастиони. Слънцето бавно потъваше в цепката небе, която се виждаше точно отгоре. В аленочервеното езеро крачеше птица, която пиеше зловещата на вид вода. Беше по-едра и по-ярка от фламинго, с хищен клюн, с блестящ гребен и пера, озарени от огъня на слънцето. Напомняше й на илюстрация в книжка с приказки, която бе виждала като дете. „Жар птица, помисли си, Феникс. Виждала съм жар-птица.“ Отдавна бе забравила, че сънува. Птицата разпери криле и се вдигна спираловидно във въздуха като струйка дим, зад нея изпаднаха искрящи пръски. Друго живо същество не се виждаше.

Пейзажът се промени рязко. Езерата останаха далеч назад, дъното на клисурата престана да се отдалечава и се просна пред погледа й в цялата си пищност. Намираше се в градина. Невъобразима градина джунгла, която цъфтеше, без никой да я полива, цялата беше опасана с чворести дървета, прорязана от пътеки, стегната в пипалата на увивни растения. В първия момент й заприлича на лабиринт, в който растителността е подредена на спирала, но постепенно осъзна, че всъщност градината не е дива, че джунглата е изкуствено създадена, че всяка извивка на всяко листенце си има свой скрит смисъл.

Птици нямаше, но беше пълно с насекоми, пеперуди, белязани с ярки цветове, оповестяващи отрова, с миниатюрни гъсенички, със стършели с огромни за размерите им жила. Видя богомолка, дълга колкото ръката й, и водно конче с глава на гущер. Малкото цветя й напомниха за онези, които се виеха над изображението на вратата, поръчано от Алисън за плевнята. Но едва когато забеляза самата сграда, осъзна, че има от какво да се страхува.

Отдалеч й заприлича на огромен лъскав храм — кръгъл, с много колони отпред и полуразрушено, богато украсено кубе. Не можа да определи какво точно я уплаши, но се вкопчи в мимолетното чувство за страх, както човек, предусетил, че всеки миг ще припадне и вкопчен в изплъзващото се съзнание. Нещо я тласкаше неудържимо напред и тя инстинктивно разбра, че именно тук е средоточието и центърът на долината, че вътре има нещо, което я е повикало в съня й и на което вече не може да устои.

Колкото повече приближаваше, толкова по-огромна й се струваше вратата, възвисяваше се все по-нагоре, докато се превърна във величествен портал с колони от двете страни. В следващия миг храмът я всмука. Оказа се гигантски, по-голям от амфитеатър, по-голям от стадион, пръстите на грохналия му таван обземаха цялото небе. Краката й докоснаха земята; видя насядалите покрай стените фигури и идолът точно отпред, по-голям от другите. Лампите не бяха запалени, слънцето мержелееше; огнището пред централния идол беше студено. По небето над рухналия покрив се стелеха облаци.

— Ела при мен — рече идолът. — Запали синия огън. Време е. Време. Време! — Гласът избоботи в празната зала, подет от още сто други усти; беше й познат.

— Кой си ти? — попита Ферн. Собственият й глас прозвуча някак немощен, като песента на изгубила пътя си птичка.

— Нима не ме позна? Аз съм Азмордис. (Азмордис. Азмордис.) Ела при мен.

И пряко волята си, пряко страха си, тя се чу да повтаря Азмордис.

Направи крачка напред и се събуди.

Името все още бе на устните й, въздухът около нея трептеше с този звук. Моментално разбра, че е сама в стаята си, при все това се чувстваше будна и нащрек, като че от дрямката й я бе изтръгнал предупредителен крясък или камбанен звън. Може би я беше стреснал собственият й вик, за да я изведе от онова незнайно място и да я върне на земята. Погледна часовника си: зелените фосфоресциращи стрелки сочеха почти двайсет и два часа. Стана, без да включва лампата, намери празната чиния и чаша и ги взе, за да ги отнесе долу в кухнята.

Беше й нервно, не я свърташе на едно място, не можеше да се върне в леглото и да се отпусне да заспи. Сънят й, ако наистина беше сън, й се струваше твърде близо, за да се почувства уютно. Вече познаваше къщата, така че премина с лекота по тъмния коридор към площадката и подири с крак най-горното стъпало. При първия завой забави ход. Откъм дневната не се виждаше застрашителна светлина, но й се стори, че коридорът не е толкова тъмен, колкото би следвало. Тъй като нямаше прозорци, обикновено вечер ставаше тъмно като в рог, а сега, щом приближи долната площадка, успя да различи топката върху перилото и бледите очертания на вратата на дневната, която беше леко открехната. Би трябвало да е затворена. Двамата с Уил винаги я затваряха. Вярно, госпожа Уиклоу сигурно я е отворила през деня и двамата с брат й може би бяха пропуснали да я затворят. Или пък не са я затворили както трябва и тя да се е пооткрехнала сама — в тези стари къщи се случва.

Стори й се, че в стаята зад открехнатата врата тъмнината не е непрогледна, но не можеше да го твърди със сигурност. Нямаше желание да провери. Но знаеше, че е длъжна. Остави празните съдове и се запромъква през коридора.

Бутна вратата, но не прекрачи прага. Веднага забеляза, че пердетата са спуснати, така че се изключваше възможността да има външен източник на светлина. Пантите проскърцаха приглушено, но на фона на нощната тишина звукът й се стори едва ли не оглушителен. Вратата се отвори още малко. Ферн видя камината, зейнала като черна паст без устни, с двете железни подпори за дървата, като два остри зъба. На поставката до нея стоеше каменният идол. Именно там, както бе подозирала, както се бе опасявала, се криеше източникът на бледото сияние — каменните очи бяха оживели и изпускаха призрачна светлина, мъглявината на далечен, нетрепващ огън, мек като звездна светлина, докосваща ни от най-далечните ъгълчета на Млечния път.

— Азмордис — прошепна инстинктивно тя и светлината набра смелост, укрепна, филтрира по-бледите нишки от околния мрак и ги акумулира в себе си, създавайки отразено сияние, два ледени огнени езика, които не топлеха и не изгаряха. Камъкът бе изтънял до прозирна покривка, под която се виждаха двете огнища, чиито пламъци излизаха през очите и набираха сила при всяко изговаряне на името му.

Глупачка! Наруга себе си. Сама го повика. Ти го повика.

Отчаянието разпалваше изобретателността й: направи жест с ръка, какъвто бе видяла да прави Алисън. „А сега — друм!“, извика тя и архаичният израз извика от дълбините на съзнанието й друг — заповед на непознат език, който изсъска във въздуха като извадено острие. През тялото й премина тръпка, която сякаш извираше от самите земни недра или от звездното небе — тръпката на неподправена мощ. Двата огнени езика се свиха и само след миг от тях останаха едва забележими светещи точици; издълбаните очи постепенно се превърнаха в камък.

Ферн затръшна вратата на стаята и изтича нагоре по стълбите, като се препъваше в завърналата се непрогледна тъмнина.

Последваха я безшумни стъпки, но не тръгнаха нагоре по стълбата. Жълтите орбити на вълчицата я изпроводиха до стаята й. Ти ме призова, рече наум Лугари, забрави ли?

Но Ферн не я чу.

 

 

— Между другото — подметна Ферн на госпожа Уиклоу по време на закуската, — да знаеш какво са направили с дрехите на братовчеда Нед?

— Изпратиха ги за благотворителност — отвърна, без да се замисли тя. — Лично ги опаковах. Имаше няколко хубави костюма, вярно, старички, ама добре ушити, както се шиеше навремето. Тия новите конфекции също вършат работа, ама качеството не е същото. И не изкарват толкова време. Би било грехота да се прахосват такива хубави дрехи. Не прахосвай и няма да изпитваш нужда. Има много хора, които биха се зарадвали на един хубав костюм.

Май ще трябва да отворим писалището с отвертка, помисли си Ферн. Или да разбием ключалката някак си. Дано само Алисън да не се прибере твърде рано.

— Запазих само един — прекъснаха мислите й думите на госпожа Уиклоу. — Господин Капъл, баща ти, каза да взема каквото ми харесва, адвокатите също ми позволиха. Аз обаче запазих само този.

— Кой?

— Един доста старичък, от туид, за мъжа ми, да го слага, като работи в градината. Защо толкова се интересуваш?

— Мисля, че ключът може би е в джоба му — отвърна Ферн след кратко колебание. — Ключът от писалището в кабинета.

— И какво те наведе на тая мисъл?

— Това е било любимото му сако, нали така? Струва ми се логично да държи ключовете си именно там. — Уил вдигна глава от закуската си и я изгледа строго. — Е, възможно е.

— В джобовете му нямаше нищо — поклати глава госпожа Уиклоу. — Така де, ако не броим дупката. Откъде знаеш, че му беше любимото?

— Всички дядовци си имат по някое любимо сако от туид — внезапно Уил се притече на помощ на сестра си. — Всеизвестен факт.

— Мъжът ти дали ще има нещо против да хвърлим един поглед? — попита Ферн. — Ключът може… ами може да е изпаднал през дупката и да е отишъл в подплатата.

— Сигурно е в градината — отвърна госпожа Уиклоу. — Вървете да го питате. Третата къща в края на селото.

— Разполагаш ли с вътрешна информация? — поинтересува се Уил, щом излязоха на пътя пред Дейл Хаус.

— Говорих с гоблина — обясни му Ферн. — Ключът, който търсим, трябва да е в писалището, в нещо като тайник зад другите чекмеджета. Трябва ни само ключът за писалището.

— Като в руска матрьошка — отбеляза Уил. — Чекмедже зад чекмеджето, ключ към ключа. Трябва да си проправим път през отделните пластове. — След кратка пауза додаде: — Не трябва ли да потърсим Лугари? Може да ни е нужно подкрепление.

— Няма я тук.

— Напротив, просто не се показва. Крие се, откакто дойде Хавиер Холт. — Сестра му не каза нищо и той продължи предпазливо: — Оттогава и ти се държиш странно.

— Опитвам се да осмисля всичко това — бавно отговори Ферн. — Ако приемеш ставащото, следващата крачка е да го проумееш. Нямам доверие на Хавиер: най-старият дух е твърде силен. Не мога да вярвам и на Алисън: тя е твърде гладна. Вече не съм сигурна дали мога да имам доверие и на Рагинбоун — него е още по-трудно да го разбереш, не ми е ясно какво крои. Каза ми, че няма представа какво да прави с ключа, ако се добере до него. Може и наистина да е така — а може би не. При всички положения намирането на ключа не е решение. То само ще измести проблема.

— Тогава защо трябва да го намерим?

— Защото трябва. Длъжна съм да го намеря.

Завариха господин Уиклоу превит над леха зеленчуци. Беше по риза и с жилетка отгоре, но без сакото. Лицето му беше пламнало от усилието, жегата и високото кръвно налягане, но щом му разкриха причината за посещението си, се изправи безропотно и ги поведе към оранжерията, където на пирон зад вратата висеше опърпана дреха от туид.

— Сакото — обяви кратко домакинът.

— Благодарим — рече Ферн.

— Провери джобовете — нетърпеливо прошепна Уил.

— Не е в джобовете — отвърна тя, докато ръцете й опипваха подплатата по ръба, натискайки плътно до отънелия плат, готови да регистрират и най-малката неравност, разкриваща наличие на попаднал вътре предмет. Брат й разбра, че е напипала нещо по изражението й.

— Там ли е?

— Има нещо.

Намери джоба с дупката и придвижи предмета възможно най-близо. Още малко поразкъса дупката, после пъхна ръка в нея и накрая извади малък меден ключ.

— Еврика! — извика Уил.

Ферн не изпита въодушевление. Напротив, дори тук, посред бял ден, скрита от любопитни погледи зад матови стъкла и корени домати, я обзе остро чувство за надвиснала опасност. Имаше усещането, че я следят потайни очи, съвсем, съвсем отблизо, иззад листата, между дървените решетки, надничат през пролуките в градинската ограда. Имаше внезапно видение — червени очи, които се взираха през пушек, за да я открият, този дебнещ поглед не бе на обикновено смъртно същество, търсеше цепнатина, през която да се шмугне и да я шпионира. Бе открила липсващата брънка, но докато ръката й я обвиваше, тя бе наясно, че е дошла твърде близо до целта, че това може да й създаде проблеми, че може да я изложи на опасност.

Както един-два пъти преди, усети страха като нещо съществуващо извън нея, като сянка, която й диша в гърба с хладния си дъх. Наложи се да събере смелост, за да напусне оранжерията.

— Намерихте ли каквото търсехте? — попита господин Уиклоу.

— Да — отвърна Ферн и се озърна предпазливо. — Беше паднал вътре в подплатата. Боя се, че трябваше да разширя още малко дупката, за да го извадя.

— Няма проблеми, и бездруго не държа нищо в тия джобове.

Благодариха както е редно и поеха по обратния път през селото. Не срещнаха много хора: група туристи с карта, които само минаваха на път за друго място, двойка непознати с раници и неколцина местни, които Ферн и Уил познаваха достатъчно, за да им кимнат за поздрав.

Беше горещо и се спускаше мараня, сякаш пълзеше надолу по баира и скриваше хоризонта. Пътят извън селото изглеждаше пуст, нямаше къде да се скриеш. Двайсетте минути до къщата се проточиха в дълго самотно пътешествие. Мостът над реката все още бе облян в слънчева светлина, но щом се изкачиха по-нагоре, маранята се сгъсти в мъгла, която надвисна над тях, скри слънцето и открадна лятната жега. Вървяха в блед свят без сенки, от време на време си разменяха по някоя дума, при това шепнешком.

— Възможно ли е някой да предизвика това време? — попита нервно Уил.

— Може би.

— Кой?

Не и Древният дух, рече си Ферн, избягвайки да го назовава по име дори мислено. Той иска да намеря ключа — истинския ключ. А намеря ли го, ще ми го вземе. Значи сигурно е Алисън. Ако тя притежава подобна сила…

Доста смущаващо ако.

— Може да е най-обикновена мъгла. Нажежено слънце и влажна земя. Сигурно изобщо не е свързано с нас.

— Земята влажна ли е? — попита Уил. А след още няколко крачки: — Снощи не е валяло.

Продължиха в мълчание. Мъглата идваше все по-близо. Заобли ъглите, скри слънчевите лъчи. Макар да познаваха пътя си чудесно, се почувстваха объркани, откъснати от познатите си ориентири, затворени в бял тунел, в който времето и пространството сякаш губеха обичайния си смисъл. Ромонът на реката не се чуваше; птичките и щурците също замлъкнаха. Когато след известно време доловиха шум, той бе някак изкривен, не можеше да се каже дали идва отблизо или отдалеч: беше жалостив вой, чийто източник беше някъде пред тях — поне така им се стори.

— Моторът — рече Уил.

— Стой на пътя, ще се скрия. Ще се видим у дома.

— Ще се изгубиш…

Но нея вече я нямаше, скочи вляво от шосето и тялото й проряза мъглата като с нож. Миг по-късно, само на няколко крачки от Уил, изскочи моторът — тъмно озъбено чудовище, което летеше, без да забави ход, право към мястото, където се изгуби Ферн, сякаш Уил изобщо го нямаше и не му препречваше пътя.

Уил мярна празното стъкло на шлема, видя кожената ръка, стиснала кормилото. В следващия миг се метна встрани и се изтърколи по тревата, моторът прелетя покрай него. Усети свистенето покрай лицето си, от ауспуха го лъхнаха горещи пари. Чу как машината се приземи плавно върху неравния терен, без сътресения и забавяне, и избоботи нагоре с мощ, нетипична за обикновен мотоциклет.

Едва успял да си поеме дъх, Уил се опита да предупреди сестра си с вик.

— Ферн! Идва! Ферн…!

Но тя вече го беше чула. Тичаше с всички сили нагоре по баира, сърцето й щеше да изскочи, но тя успя да определи посоката на преследвача си и чу как премина на по-ниска предавка. Нямаше време да осъзнае, че е невъзможно: през рамо видя как моторът излиза от изтъняващата мъгла, с лекота подскача от хълмче на хълмче, настигаше я с такава скорост, че всеки опит за измъкване би бил безполезен. Въпреки всичко, въпреки пронизващата болка в ребрата продължаваше да тича, вече не гледаше нито пред себе си, нито през рамо, а само надолу, към пустошта, която спъваше краката й и й пречеше да се движи. Моторът вече я настигаше.

Забеляза препятствието пред себе си едва когато беше на няколко крачки от него. Някак инстинктивно вдигна очи — водена от вътрешен подтик, от неясно предчувствие. И го видя. Тялото му сякаш се бе сгъстило от мъглата наоколо, същество от неясна материя, чиято прозирна грива и опашка сякаш се сливаха с влагата, сякаш развените кичури не свършваха в парата, а потъваха в нея. Прорасналият рог, вече изгубил мъхестата си покривка, прорязваше въздуха като ятаган, блестеше с бледа светлина, върхът му — наострен, тънък като игла. Дивите тъмни очи намериха нейните с непогрешимо послание.

Тя докосна извивката на врата му и го усети топъл и истински, събра последните си останали сили, за да се метне на гърба му. Но в мига, в който си помисли, че трябва да скочи, се намери отгоре, без да извършва съзнателно движение, ръцете й се сключиха около гривата, краката й натиснаха хълбоците му. Всичко наоколо бумтеше от грохота на приближаващия мотор, чак въздухът вибрираше, маската без лице щеше всеки миг да се нахвърли отгоре й, гладка, овална и блестяща, ужасяващо анонимна. Знаеше, че кон не може да надбяга мотор, но той бе скочил устремно напред, злокобният преследвач бе изчезнал и плаващите мъгли бяха заличили всички следи от него.

Сега тя и спасителят й препускаха из незнайни земи. Еднорогът тичаше толкова плавно, че Ферн не усещаше почти никакво друсане на гърба му, макар да знаеше, че теренът е неравен и насечен. Под бързите копита не се виждаше земя, нито от дясно, нито от ляво прозираше дори късче от местността, и при все това тя усещаше, че се движат все по-бързо и по-бързо, още и още, докато в един момент си каза, че земята повече не успява да ги следва и те са полетели с един постоянен вятър към онова далечно място отвъд звездите.

Ако чувството й за реалност не бе изострено до крайна степен, би си помислила, че е попаднала в поредния си странен сън. За броени секунди пред очите й изтече цяла вечност време, мъглата се вдигна и следващото, което Ферн видя, щеше да си спомня цял живот.

Хълмовете и пустошта бяха изчезнали. Тя се намираше на плаж, но не на ветровития суров йоркширски плаж край новата им къща: на този плаж беше нощ, която явно никога не свършваше. Брегът се простираше пред нея и образуваше огромна дъга, която погледът й не успяваше да обгърне. Безкрайният пясъчен сърп блещукаше равномерно, като че бе поръсен с кристален прашец. Вляво се издигаха гигантски назъбени силуети, по-високи и от най-високата планина, обвити в кадифен мрак, който поглъщаше всяка светлина. Отгоре и надясно се простираше небе, обсипано с толкова много звезди, че между тях почти не оставаше място за черно. Най-близките съзвездия блестяха толкова ярко, че не можеха да се гледат дълго време, а и по-далечните пак бяха по-големи и ярки и от най-ярките звезди, наблюдавани от Земята, а зад тях трептяха най-отдалечените съзвездия, досущ диамантени зрънца, и треперливият дим на въртящи се галактики, и опашките на комети, и метеорите с огнени пискюли, които потъваха в море, танцуващо и искрящо не само с отразена светлина.

Не се виждаше хоризонт: звездното небе преливаше в звездно море на неподлежаща на измерване далечина. Нещо повече, самото море сякаш беше направено от звезди: далечните сърпове на вълните блещукаха с жив огън, пяната свистеше по пясъка, преди да се отдръпне, оставяйки пелена от искрици, които мъждукаха и угасваха след нея.

Еднорогът забави до лек галоп и Ферн видя как копитата му пропукват водата и от нея бликват фонтани от искри, а зад тях се надигат облаци, сякаш направени от сребристи светулки. Оглеждайки се, тя забеляза, че самият кон е станал прозирен и искрящ, а рогът му блестеше като че докоснат от пламъци. Дори голите й ръце сияеха с перлен блясък. Не се чуваше друг звук, освен прибоя на вълните, а отвъд него, сякаш далечна хармония — твърде сложна или твърде проста, за да я разбере човешко ухо, — жужеше една непозната вселена: ромонът на безкрайни води и пукотът на милиарди ледени огньове. Струваше й се, че самият въздух мирише на звезди — чисто, остро, сребристо ухание, което пробождаше дробовете с невъобразимата си непорочност.

Съзнанието й се проясни. Забрави за ключа, за преследването, за хаоса и суматохата, нахлули в съществуването й. Остана само магията на пътуването й и безкрайната ивица на брега, проснала се в краката им като извито тънко острие, което разделя обсипания със звезди космос от планините на предела на света. И някак си разбра, че е единственият смъртен, попаднал тук от началото на Времето и че където и да попадне от тук насетне, същността на това звездно място ще остане в нея завинаги.

Някъде далече в морето, на десет или на милион километра, във водата се вряза метеор, за да се разтопи в искрящо езеро, увенчано със серия от огромни обръчи, които пълзяха все по-навън и все по-големи, докато накрая не докоснаха брега, превърнали се в кротки вълнички, погалили плажа.

Еднорогът пак забърза ход и Ферн усети как вятърът роши късата й коса, видя блещукащите крака под себе си да се размазват и да изчезват, а звездите се превърнаха в светли лентички. Пясъкът забърза под тях и в следващия миг брегът изчезна. Ферн проби мъглата и се озова насред хълмистата пустош, усети аромата на лятото, видя чучулига да се стрелва в безоблачното небе. Слезе от гърба на еднорога на едно възвишение и пред погледа й се плъзна познатата пътека, която водеше до градината на Дейл Хаус. По слънцето прецени, че е късно следобед. Следващия път, когато се огледа, видя само трева и ниски храсти — еднорога го нямаше, а от мъглата не бе останала и следа.