Джан Сийгъл
Децата на Просперо (11) (Ключът към дверите)

Девета глава

Изкачваше стълбата вече доста време. Не си спомняше да е била на долната площадка, нито знаеше как изобщо се е озовала на стъпалата, но така или иначе се катереше все по-нагоре и по-нагоре. Не беше уморена. Стълбата се виеше непредсказуемо, завиваше ту наляво, ту надясно, после внезапно се навиваше на спирала. Но каквото и да ставаше, тя продължаваше да се катери и не изгубваше целта от погледа си — мъничкото светло правоъгълниче на изхода, рамка на прозорец или на врата, уж не много далеч, но неизменно на същото разстояние, макар да беше убедена, че вече би трябвало да се е доближила до него. Покрай нея от двете й страни се движеха стени, тук-там прекъсвани от мъгляви отвори, от величествени полуразрушени колони, от коридори, които не водеха наникъде, от сводове горе към небитието.

Имаше паяжини, които изглеждаха като издялани от камък, през прозорчета се провиждаха късчета небе в цвят, който тя не можеше точно да определи. Светлината беше мека, сенките — бледи. Въздухът не беше застоял, но не беше и свеж. Не се чувстваше задъхана, но след известно време установи, че сякаш не диша. Опита се да си спомни как се е озовала на стълбата и защо за нея е толкова важно да стигне до горе, но мозъкът й бе някак замъглен. Беше забравила целта си. Паметта й се бе смалила до размери, по-миниатюрни и по-далечни дори от онова, което виждаше някъде пред себе си — жива микросцена, в която моделите и детайлите бяха неразличими.

Продължи напред. Нямаше друг избор. Времето беше спряло. Всичкото време бе изтекло. Изкачи стълбата и застана пред изхода — не беше далечен процеп, а ниска вратичка под каменен зид. Прекрачи през прага и бе обляна от слънчева светлина.

В миналото.

Стоеше на хълм над града. Оттук виждаше разклоняващи се на всички страни широки улици, които тръгваха като звездни лъчи от полите на планината, пресичани от други улици, и тесни, и широки, и се сливаха в безкрайна мозайка от покриви, стени и паваж, която се разстилаше чак до хоризонта, докато пейзажът се превърне в мъглявина. Отвъд нея в далечината като че ли се мержелееха кехлибарени поля, сред които горяха тъмните огньове на дървета. Тънки ивици зеленина маркираха пътя на невидими реки, но тя не можеше да различи подробностите. Централните градски артерии вероятно са били прокарани по предварителен план, но времето отдавна бе претопило първоначалния замисъл в лабиринта на блуждаещи улички, покълнали от главния корен като филизи, разклонени от лоза. Някои от сградите бяха на прилично разстояние една от друга, с веранди и колонади отпред, увенчани с кули, кубета и куполи, разделени от площади и широки булеварди, от градини и шадравани. Други се гушеха една в друга под закривените си стрехи и пропускаха помежду си само тесни сенчести алейки и задънени улички.

Планината гледаше почти изцяло на запад, градът бе облян в слънчева светлина, затъмнен в кехлибареножълто и карамеленокафяво, един златен град, излязъл от човешкото въображение в епохата, когато Еверест е бил пясъчна дюна, а Стоунхендж — просто камък насред брега. Град, който вече е бил древен, когато всичко останало е било в младенческа възраст.

Неговите размери и причудливост я замаяха и опияниха — никога в краткия си живот не бе и сънувала подобно място. Това е Атлантида, каза си. Аз съм в Атлантида. И докато стоеше вцепенена и втренчена, в главата й изплува гледката на друг град — със сиви стени, които се извисяваха като скали, с правоъгълни кули, целите в кристал и желязо, с пътища, които се врязваха като ждрела между умопомрачително високи сгради; във въздуха се стелеше задушлив мирис на изгорели газове, чуваше се неспирен грохот на лъскави коли, задвижвани от незнайна сила. Потисна ужаса и се опита да овладее описването от собствената си ексцентрична фантазия. Сякаш нещо в мисълта й се бе изплъзнало и картината се бе шмугнала в процепа, за да се отпечата в мислите й. Слабостта й я плашеше. Шокът от пристигането й тук, въздействието на този необятен и невъобразим град явно временно бе изместило всичко останало в съзнанието й.

Опита се да проясни мислите си, но се почувства замаяна и дезориентирана, сякаш внезапно всичко около нея бе погълнато от гъста мъгла, забулила нещо в подсъзнанието й, което не би трябвало да е там. В главата й се залутаха откъслечни спомени като снимка, която ту се избистря, ту се размива. Стегна се, огледа се да види точно къде се намира.

Всъщност планината представляваше отдавна угаснал вулкан, който се извисяваше в най-южния край на острова. Откъм морето проядената от лавата страна на скалата бе допълнително издълбана от яростния прибой, вследствие на което бе прокопан дълбок тунел в сърцевината на масива, който стигаше точно до някогашния кратер на вулкана. Сега това място представляваше естествено издълбано пристанище, заслонено от всички страни и потопено в спокойни зелени води.

Атлантидите бяха издигнали кейове и дървени мостчета, за да осигурят надежден пристан за всякакъв вид плавателни съдове — рибарски лодки, увеселителни корабчета, яхти, триреми, кораби за пренасяне на роби, търговски кораби. В скалните стени около пристанището имаше издялани пазарчета, механи и пещери, мрачни складове, скрити зад рибарски мрежи и пълни с топове въжета, котви, рибарски тризъбци и харпуни. Тунел в северна посока свързваше пристанището с централната градска порта, която се затваряше и заключваше в случай на нападение — колкото и малко вероятно да беше то — за да се брани не толкова градът, колкото самото пристанище.

Но тя не беше дошла от тази посока. Явно някак си бе успяла да се добере до една от няколкото тайни стълби — тесни, тъмни и стръмни — които се виеха през планината и излизаха до външните склонове през невзрачни вратички, чието предназначение бе отдавна забравено както от съседи, така и от случайни минувачи.

Тук планината бе терасирана и богаташките къщи с колонади отпред бяха надвиснали над чезнещия долу в ниското град, към който се виеха павирани улички. Долу вляво Ферн видя огромно кубе, първата й мисъл беше, че е храм. Беше обковано със злато и поглъщаше жадно последните огнени пламъци на отминаващия ден, за да ги избълва с пълна мощ обратно към небето и да заслепи слънцето.

Атлантидите явно нямаха укрепления, за разлика от дървените крепости на Джена и каменните зидове на Скайър. Но нали все пак възприемаха себе си като първата крепост на цивилизацията в един все още примитивен свят. Уверени в своето превъзходство и в силата на своята Дарба, те не се страхуваха нито от нашественици, нито от пирати. Няколко мига тя стоя смаяна, любувайки се на прелестта на техния град. Какво би могла да се надява да постигне тук — сама, без ничия помощ, чужденка, дошла от далечни земи, натоварена с обречената мисия да изпълни неизпълнима задача?

Ясно съзнаваше, че е смъртно уморена. Може би затова се чувстваше толкова особено, обзета от пораженски настроения още преди да е пристъпила към работа, заблудена от триковете, които й поднасяше мисълта. Беше пристигнала по-рано същия следобед с кораб от Скайър. Помнеше как стоя, зяпнала в захлас нагоре, докато се плъзгаха под издълбания от океана мост, как огледа подредените в кръг скали около себе си, привързаните по кейовете плавателни съдове, после стъпи на твърда земя, но тя като че се люлееше под краката й след дългото пътуване по море.

Едва ли бяха минали повече от няколко часа оттогава, но въпреки това образите й се струваха странно далечни, като детски впечатления, извикани на живот трийсет години по-късно. Времето бе наситило цветовете им, но подробностите бяха избледнели. Като илюстрации от книжка — плод на богато въображение. Не помнеше как е открила тази стълба, нито как се изкачи по нея в тъмното. Знаеше само, че стъпалата й се сториха безкрайни. Но беше явно, че по време на това изкачване с нея се е случило нещо — в главата й се бяха настанили други спомени, други мисли, пропълзяваха в тайни кътчета, където тя не би могла да ги открие, надзъртаха в подсъзнанието й в очакване на миг разсейване, за да се пръкнат. Усещаше ги там като чуждо присъствие, което криеше неясна заплаха и можеше да се надигне всеки миг. Град — тревожните видения се завърнаха, но сега пред погледа й изплува тротоар, наблъскан със забързани фигури. Валеше дъжд, минувачите стискаха малки преносими навеси, закрепени на върха на дълги дръжки и оцветени в червено, синьо, черно, на ивици и на петна; те подскачаха и се блъскаха като цветя, набучени на колове, които танцуваха над течащия поток от хора. Зад една сграда, сякаш издигната от прозрачни тръби, осветени отвътре със зловеща бяла светлина, изпълзяха облаци.

Тя изтласка видението в дълбините на съзнанието си, натика го обратно в мъглявината, откъдето бе изплувало. Може би това е да си луд, рече си ужасена. Непрекъснато имаш чувството, че нещо се крие в главата ти. Изпитваше остра нужда от сън. Де да можеше да поспи, със сигурност щеше да се почувства по-добре.

Заслиза по безкрайните стъпала, които се спускаха по склона и свързваха отделните отсечки на криволичещ път. Щом стъпи долу, теренът рязко се изравни. Вулканът бе опасан от широк път, по който се движеха предимно коне; роби, които явно нямаха друга работа, почистваха изпражненията. Около вратовете им висяха тежки железни пранги, голите им гърбове бяха набраздени от отдавна зараснали белези от камшични удари.

Тя пресече оттатък и скоро се озова на друга улица, която, общо взето, беше в посоката на храма. Беше толкова изтощена, че едва отлепяше погледа си от паважа, а когато спря, се олюля. Хората зяпаха втренчено варварските й одежди, бледата й кожа, късо подстриганата й коса, след въшките, дето ги пипна в Скайър. (Извади късмет, че бяха само въшки — в Скайър човек можело да хване всякакви болести.) Влезе в магазин за вино да пита за странноприемница. Разваленият й атлантидски издаваше северния й произход. Мъжът в магазина й каза да завие при следващата пресечка, а можело и по-нататък; беше сигурна, че ще се изгуби, но само миг по-късно стоеше пред арка, окичена с лавров венец — символ, който в цялата империя означаваше само едно: „Добре дошъл, страннико“.

Тя прекрачи прага и бе посрещната от жена, чиято любезност противоречеше на грубоватата й външност и която я съпроводи до една стая на последния етаж, като настоя да й помогне да си легне.

— Не съм гладна, благодаря — промърмори тя. — По-късно… — Завъртя се и мигом потъна в забрава.

Събуди се в малките часове, без никаква представа къде се намира и — още по-стряскащо — коя е. Мина й през ум, че през рамката на прозореца, поприкрита зад полюшващи се пердета, би трябвало да се прокрадва сивкава светлина, ала в същото време съзнаваше, че това са глупости. Колибата на майка й нямаше нито прозорци, нито пердета, само огънят гаснеше бавно в огнището и червеното пулсираше и попиваше в тлеещата жарава. А дали не се намираше в морето, под брезентовия навес до кърмата, разпънат за пътниците с билети, загледана към закованите на небосклона неподвижни звезди, полюшвана в хамака на необятния океан. Само че подът под нея беше стабилен, не помръдваше, а през сводестите двойни прозорци със спуснати кепенци едва-едва се процеждаше нощта.

Аз съм в Атлантида, сети се най-накрая, успяла да събере парчетата от самоличността си сред бъркотията от противоречащи си изображения. Атлантида. Осъзнаването на този факт я изпълни с необяснимо чувство на паника. Понадигна се и остана така известно време, заслушана в звуците на нощния град: тътрузене на самотни колела, тропот на конски копита по паважа, викове, стъпки, тишина. Нещо липсваше — неизменния фон от приглушени гласове, сякаш жужащ пчелен кошер; плътната звукова стена, която в дълбините на съзнанието й се асоциираше с думата „град“. Не можеше да определи какво липсва. След малко пак полегна, бавно се отпусна и заспа.

Когато се събуди, бе минало доста време. Надигна се, все още замаяна от съня, и отиде да отвори кепенците. Слънцето се бе вдигнало високо и прежуряше. Възползва се от оставената стомна с вода, напълни глинения съд и си изми лицето и ръцете. После се облече и изпита съжаление, че не разполага с по-подходящи дрехи. Бричът, с който бе обута, беше подходящ за планински климат — свободни бедра, плътно пристегнати прасци и слабини, коженият плат — омекнал и еластичен, отънял от дългото носене. В Скайър си смени обувките със сандали и дрипата на гърба си със свободна риза от естествена, небоядисана материя, която изглеждаше сивкаво-жълтеникава. Въпреки това пак беше облечена прекалено топло. Кесията й беше втъкната в пояса под ризата; надяваше се, че парите ще й стигнат.

— Когато изпълниш Задачата си, няма да ти трябват пари — бе й казал Пустинника, но неговият поглед се рееше из звездите; той рядко попадаше в клопката на практическите дела.

Мъжът, изпратен да й бъде пазач и водач, носеше кесия, пълна с монети, но и той, и багажът му бяха отнесени през борда при свирепа буря по време на морското им пътешествие. А сега тя не помнеше дори името му.

— Ти си избрана — уведоми я Пустинника пред цялото село. Лицето му бе уморено, но погледът му искреше по-ярко от облян в слънце дъжд. — Записано е на небето и прошепнато с вятъра. Наблюдавам и слушам вече много-много време и ето че получих недвусмислено послание. Трябва ти само смелост и чисто сърце. Ако е нужна помощ, ще бъде намерена. Ти си посочена от Съдбата, а тя не допуска изборът й да се окаже погрешен.

Въпреки всичко странноприемниците струват пари, плащат се билети, такси, а дори Съдбата има нужда да й се помогне. Старейшините в селото отделиха от личните си богатства, които бяха продадени в Джен, за да й осигурят средства. Един-двама го направиха с подчертано нежелание — те нямаха добро мнение за Съдбата и още по-малко за безумното старче, което живееше само в планината и се вслушваше в гласове, неуловими за никого другиго. Но най-старият каза: „За селото е чест“, и толкова.

Тя намери масата, където й бе сервирана закуска, в двора под обсипано с цвят дърво. Странноприемницата не беше нито голяма, нито луксозна, но в двора й пръскаше шадраван, а по-нататък имаше басейн, където се бяха потопили неколцина от гостите. Тя с удоволствие би се присъединила към тях, но в северната й родина климатът и свенливостта забраняваха нехайното разголване. Докато вдишваше букета от аромати и се наслаждаваше на слънчевите лъчи, й хрумна, че откакто е пристигнала, нито веднъж не й бе замирисало на бунище. В Джен всичко бе просмукано от неизменната воня на страшно много хора, които живеят плътно един до друг; при дъжд по улиците на Скайър се изливаха реки от мръсотия. Капитанът на кораба обаче й каза, че Атлантида разполага с отточна система, която поддържа улиците чисти, а въздуха — приятен за дишане. Как не бе забелязала тази естествена свежест предната нощ! Явно наистина е била смъртно уморена, едва се е държала на краката си. Все още не можеше да си обясни защо.

Слънчевият часовник й показа, че минава пладне. Беше твърде късно за закуска. Взе си малко пресен хляб, извара и маслини и седна да се храни, без да бърза, наслаждавайки се на спокойния двор и особеното място. Шадраванът се издигаше в нежна водна кула, задвижвана незнайно от каква сила над корито от дялан камък, който никога не преливаше; над калдъръмения двор като тънка дантела падаше сянката на кичесто дърво; в един момент някъде отдалеч, откъм града, се разнесе звук на тъпан или гонг — дълбок тътен, който сякаш извираше от самите земни недра, за да предвещае проблем, появил се дълбоко под повърхността.

— Какво беше това? — попита тя ханджийката, която се появи малко след звука.

— Храмовият тъпан.

— Какво оповестява?

— Предупреждава — вдигна рамене жената. — Предстои церемония. Храмовите площи са свещени. По време на церемонии обикновените граждани не могат да влизат вътре… не че има много желаещи. Все пак, както се казва, мълвата е семе, разнасяно с вятъра — не е нужно да си видял лично. Последните жертвоприношения минаха всякакви граници.

— Но нали атлантидите почитат Незнайния бог — рече момичето. — Учили са ме, че Той е забранил жертвоприношенията.

— Атлантида не се управлява от никой Бог — отвърна тихо жената. — Винаги сме се гордели с това, а сега то е нашето проклятие.

— Тогава кой ви управлява? — попита момичето и още докато задаваше въпроса, почувства, че знае отговора.

Жената я изгледа изпод вежди.

— Откъде идваш, та не си чувала за Кралицата на кралиците?

Тя се изчерви, почувства се глупаво. Разбира се, че е чувала за Зохрейн, потомствената кралица. Че кой не е чувал за нея? Понечи да отвърне „Аз дори съм я виждала“, но преглътна думите си, съзнавайки, че това е невъзможно. Сигурно си спомня някаква картина… или пък статуя на жена със златно лице и коса като втвърдена лава; ръката й въздигната във властен жест. Споменът я притесняваше, понеже не можеше да го свърже с нищо конкретно.

— Внимавай — продължи жената. — Станали сме доста подозрителни към чужденци. Някога — в гласа й затрептяха презрителни нотки, сякаш изпитваше ненавист не само към съгражданите си, но и към самата себе си — посрещахме всички с отворени обятия, бяхме сигурни в своята защитеност и превъзходство. Сега се страхуваме от извънбрачните плодове, родени от утробите ни; от непризнатите внуци и правнуци; от мелезите, които могат да се върнат и да ни откраднат империята и Дарбата. Задължителна параноя, поне така се твърди. Но за теб няма опасност. Ти си прекалено бледичка, за да те вземе някой за кръстоска.

Момичето се усмихна учтиво и премина към по-важния въпрос.

— Защо са й на кралицата жертвоприношения?

Жената се поколеба, но все пак отговори на въпроса.

— Говори се, че иска да контролира самата Смърт. Вероятно жертвоприношенията са й нужни, за да я примами по-наблизо и да установи своята власт над нея.

Тя ще се опита да отвори Дверите на смъртта, така й каза Пустинника. Иска да премине отвъд и да се завърне жива, в нарушение на Върховния закон. Трябва да й се попречи. Ако Дверите бъдат отворени насила и Стената на битието се пропука, животът ще изтече през пукнатината. Така тя ще унищожи Магнита и ще изкорени земята. Трябва да й се попречи. Задачата й. Отчаяна и невъзможна. Ти си избрана. Във вените ти тече кръвта на Атлантида…

След като се нахрани, напусна странноприемницата и се отправи към храма.

Улиците из целия град бяха покрити предимно с павета от жълтеникав камък, какъвто явно се срещаше най-много в региона. Само няколко по-крайни улички и алеи бяха оставени без настилка, жълтееха от пръст. Всичко тук е златисто, помисли си тя — пътищата, къщите, колонадите, прахолякът по земята. Дори хората. Атлантидите бяха високи, нито слаби, нито дебели, с цвят на кожата от охра до маслиненозелено, косите им бяха в най-разнообразни тъмни тонове, от махагоново до виненочерно, постигано обикновено чрез къносване. Мъжете често ходеха разгърдени, препасани с колани и пояси, окичени с вериги, свободните им панталони, подобни на шалвари — пристегнати в глезените или под коляното, с къси кожени сетрета без ръкави, но обсипани с множество ремъци или с толкова плътна бродерия, че копринените парчета ставаха твърди като кора на дърво.

Жените като че ли предпочитаха дългите панталони пред роклите и носеха була, които бяха толкова прозирни, че почти не се забелязваха; ефирните материи бяха с нежни щампи на цветя, бледи като жасмин, на ивички като перуника, на петънца като орхидея. Сигурно често се къпят, рече си — при разминаване я лъхваше ухание на парфюм, не на пот. Усещаше погледите, впити в гърба й. Тук чужденците се набиваха на очи като недъгави. Дори робите, докарани тук от завладените континентални земи, повечето живели в плен поколения наред, бяха започнали да приличат на своите господари. Нямаше ги свинете и козите, които бе забелязала да ровичкат из бунищата в Джена; нямаше ги безбройните плъхове на Скайър; за сметка на това беше пълно с котки, повечето жълтеникави, в тон с града, някои на ивици или на петна като дивите си сродници в джунглата, с огромни уши и удължени муцуни.

През прозорците влитаха мънички пъстри птички, за да кълват трошици от масите, дългокраки кучета с нашийници, обсипани със скъпоценни камъни, топуркаха след господаря или господарката си и с отвращение хвърляха по някой поглед наоколо. По главните улици боклукът се почистваше и изхвърляше най-редовно.

На тръгване от странноприемницата храмът й се стори съвсем близо — виждаше позлатения му купол да се извисява над околните сгради. Но постепенно си даде сметка, че всичко е заради размерите: от планината й се бе сторил доста голям, но от нивото на улицата изглеждаше направо гигантски, архитектурно изобилие, което сякаш бе построено от великани, не от хора. Умопомрачителното полукълбо на кубето поглъщаше слънчевите лъчи и потапяше погледа в чисто злато. Къщите в непосредствена близост до храма изглеждаха скупчени, мънички, сякаш притиснати една в друга, смутени от величието на могъщия си съсед.

Тя свърна от широката улица и се озова в лабиринт от улички, където явно се помещаваше някакъв пазар. Тук магазинчетата се бореха едно с друго за място под слънцето; над широко отворени фасади бяха надвиснали тенти и чергила, а по-скришните местенца се спотайваха свенливо зад забулени с платнища входове и шумолящи висулки. Подрънкваха монети, хората се пазаряха шумно, разменяйки си бързи реплики, обиграните търговци говореха провлачено, приглушени гласове сключваха потайни сделки.

Обзе я чувството, че няма нещо за ядене или за обличане, което да не се продава тук; предлагаше се всичко — от най-полезното до абсолютно безполезното. За малко забрави накъде се бе запътила и тръгна безцелно насам-натам, изпаднала в някакъв транс, окъпала сетивата си в калейдоскоп от нови впечатления. Обсипа я букет от аромати: натрапчиви и остри миризми на подправки и билки, ухание на масла, забъркани с цветя и мускус, острото жило на оцет и марината, вонята на мухлясало сирене. Хората отстъпваха да й сторят път, преминаваща котка се отърка в глезена й.

В следващия миг тя се закова на място. Атлантида изчезна и градът от кошмара й се върна. Сивите му кули превзеха пазара и главната улица, образът се втурна в главата й трескаво, оглушително, с пищене и грохот… Затвори очи, усети мекото докосване на котката до прасеца си, чу мяучещия й глас. Когато отново прогледна, пак се намираше на претъпкания пазар, сред плетеницата от паянтови навеси и чергила, а една жена зад близката сергия я питаше дали е добре.

— Да, да, всичко е наред, благодаря.

Дадоха й да пийне лимонов сок, който я освежи в жегата. Не й взеха пари. Пази се, заръча й жената, тук има всякакви капани за чужденци. Момичето се усмихна и продължи.

И ето че най-накрая се озова на широката улица около храма и огромното кубе се извиси току над главата й, така че вече не можеше да види горната му част. Сградата беше издигната над нивото на улицата, надвиснала над града, опасана с открита колонада от мраморни стълбове, които се врязваха в небето като дървета без корони. Към тях водеха множество стъпала, насечени тук-там от мрачни шахти с потънали в сенките капаци, които водеха към пъкъла на килии и подземия, зандани и катакомби.

Тук-там по стъпалата бяха насядали хора, други се разхождаха около колоните, но всички входове бяха завардени и стражите кръстосваха копия пред всеки поклонник без право на достъп в храма. Тя не приближи никоя от вратите, предпочете да се отправи към покрайнините, за да подири начин за по-незабелязано проникване вътре. На едно място стигна до подобие на мостче, минаващо над подредени една до друга арки, което свързваше храма с горния етаж на съседна постройка, вероятно конюшня.

Тя огледа внимателно мястото и околността. Под една от арките седеше просяк, кръстосал крака под себе си, с паничка за подаяния отпред. Косата му, сплъстена на фитили и загубила цвета си от градския прахоляк, скриваше лицето му почти изцяло. Прахта беше проникнала и в кожата му и я бе обезцветила на петна. Вместо дрехи по тялото му бяха останали оскъдни дрипи. До него имаше пукната стомна за вода, но той не я докосваше, като че ли бе потънал в полусън, предизвикан от упойващи вещества, или пък просто се бе вцепенил от отчаяние. Щом го доближи, забеляза, че всъщност е доста млад. Може и да си въобразяваше, но й се стори, че при звука от стъпките й очите му се стрелнаха нагоре за частица от секундата и това я предупреди да застане нащрек.

Вниманието й привлече приближаването на кола: край съседната постройка спря файтон, от конюшнята излезе коняр и се зае да разседлава коня, за да го отведе през широката порта. След него тръгна и пътникът; коларят остана да чака завръщането му. Отиват в храма, рече си тя, и хвърли поглед към покритата алея.

Край конюшнята имаше двойка стражи, но те не бяха въоръжени с копия и щитове, а само с къси мечове. Единият свали шлема си, за да се почеше. Докато тя оглеждаше обстановката, просякът, явно разбуден от пристигането на файтона, се размърда и закуцука към стражите, протегнал паничката си напред. Недокоснатата стомна висеше от дясната му китка. Единият войник му извика нещо надменно, другият подигравателно удари шлема си. И тогава просякът пусна паничката си на земята и с изненадваща бързина разклати стомната така, че от нея изхвърча нещо мъничко, което уцели по-близкия войник право в голите гърди и се изтърколи в обутите му в сандали крака. Онзи изкрещя. Другарят му се забави частица от секундата, зяпнал с шлема си в ръка. Чевръст ритник го уцели право в слабините и онзи се преви одве, но се удържа да не се строполи край нещото, паднало на земята. В следващия миг просякът се спусна към вратата и връхлетя в конюшнята. Двамата стражи, единият стенещ, другият крещящ, се спуснаха подире му. Минувачите, включително коларят, явно останаха доволни да станат свидетели на нещо ново и наобиколиха предмета на земята.

Момичето се приближи внимателно. Беше скорпион, по-дълъг от разтворената й длан, с бронзова коруба, с извита опашка. Скорпионът се заклатушка в едната посока, момичето безшумно се измъкна в другата, за да потъне незабелязано в сумрачните конюшни.

Успя да се шмугне в една от клетките за конете, размина се с коняря, притисна се до топлия хълбок на животното вътре, което я изгледа абсолютно безразлично. Щом конярят се отдалечи, тя си запроправя път през тъмното, вонящо на коне и засипано със слама помещение, докато се озова пред дървена стълба. Изкачи се по нея и попадна на отделението за сено вдясно; вляво тръгваше коридорче, което водеше към алеята. Прецени, че беглецът и преследвачите му са минали по същия път само минута-две преди нея. С малко късмет, всички постове по трасето щяха да са заети с преследването на просяка.

Алеята бе облъхната от хлад, слънчевите лъчи се процеждаха между решетъчната конструкция на каменните стени и образуваха на пода ситна мрежа. Вратата към храма бе отворена и неохранявана. Цареше пълна тишина.

Тя пристъпи напред, огледа се наляво-надясно — не се забелязваше жива душа. Нямаше представа накъде са отишли просякът и преследвачите му, но всъщност беше без значение. Просякът неволно й помогна и повече не й бе нужен. Съсредоточи се изцяло върху Задачата, всичко друго остана на заден план. При все това нямаше точна представа какво се иска от нея.

Стоеше насред широка кръгла галерия, опасваща храма околовръст под високото величествено кубе. Вътре, както и отвън, огромният купол бе обкован със злато. Всъщност всичко вътре като че беше от злато — вещите бяха или със златно покритие, или излети от злато, или от ковано злато, по мраморните колони пълзяха златисти нишки, цялата галерия бе потопена в кехлибарени сенки. Долу светлината нахлуваше през множество високи издължени прозорци, обвити в ефирни паяжини, по които проблясваха мимолетни искрици. Пламъци като привидения потрепваха над газените лампи и разнасяха миризма на пушек. Усещаше се ухание на лимон и сандалово дърво, други ароматни жилки, които тя не разпозна — благоухание, тежко и плътно като старо злато, но в същото време ефирно и разлято. Предположи, че някъде по периферията на купола вероятно има капандури, понеже въздухът, макар и неподвижен, не беше застоял.

Почувства, че тук, в храма, се намира в самата утроба на града, че това е пресятата същност на Атлантида, нейното златно сърце, което е не толкова символ, колкото неподправено проявление на благосъстояние и слава, на неопровержимо превъзходство. Не беше място, където идваш да се преклониш пред божество, а светиня, където да обожествиш поклонника.

Незнайният Бог отдавна е преместен и изглежда още по-далеч поради самия факт, че е Незнаен: тук атлантидските богове издигат себе си на Негово място, придобиват неземни сили, винаги жадни за повече, отколкото Дарбата може да им даде. Тя почувства, че те са обречени, макар страхът й да нямаше нито основания, нито форма, и въпреки това храмът й се стори страховит и красив отвъд всичко, сътворено от човешка ръка. Дори безумните сънища, в които й се явяваше Зохрейн, изведнъж като че докоснаха нещо дълбоко в нея — копнежа да надхвърли възможностите си, да се опълчи на съдбата, да наруши закони, които не бива да бъдат нарушавани. Защото такава е същността на човешката природа: от момента, в който Луцифер се опълчи, ние сме го признали за един от нас.

Тя изтласка съпричастието си, което явно криеше опасности, и тръгна към балюстрадата, за да погледне в търбуха на огромното помещение. Необятният под се бе проснал далеч под краката й, като покриваше разстояние от близо двеста метра от стена до стена, огледалната му повърхност отразяваше златния таван като в езеро. Върху него, гравиран с тънки като паяжина и при все това съвсем отчетливи линии, беше изобразен кръг, който затваряше в себе си звезда или слънце с множество лъчи, а в самия център бяха изобразени няколко йероглифа или руни, чието значение тя не разбираше. В средата на залата бе разположен олтарът. Представляваше най-обикновено парче камък без никаква украса, може би поизгладен от морето, но с неправилна форма. Несъмнено имаше своето значение, макар и неясно за нея. Горната му част бе леко вдлъбната и отгоре бе поставено черно кълбо с размерите на змийско яйце. Щом погледът й попадна върху него, усети притегателната му сила с такъв замах, че сърцето й прескочи и дъхът й секна.

И в следващия миг осъзна, че златният храм, та дори и самият град не са нищо повече от декор, издигнати, за да приютят тази смъртоносна вещ — великолепният венец около зрънцето безкрайна сила. Пред погледа й енергията, която струеше оттам, сякаш се засили съвсем в синхрон с кипежа вътре в самата нея: въздухът запулсира, залата затрептя като мираж, потръпна на ръба на съществуването и само Магнита остана истински.

Тя се втурна през залата, стигна до една стълба и само след няколко широки крачки се озова долу, на нивото на земята. Силата, която я тласкаше напред, бе толкова могъща, че имаше чувството, че е прекосила просторния под буквално с две-три крачки. Олтарът внезапно се озова пред нея и тя положи ръце върху Магнита.

Не беше от камък — разбра го мигновено. Вярно, донякъде наподобяваше камък, просто защото беше по-твърд от всичко твърдо и по-тежък от всичко тежко на планетата. Ала тежината му бе някак вътрешна, не го дърпаше надолу, а някак го притегляше навътре към самия него. Не бе нито жив, нито мъртъв; имаше Живот, но не и Мисъл; беше сила без воля. Представляваше кълбо, съставено от толкова плътна материя, че вътре спокойно можеше да са скрити цели светове. Тя го докосна и потръпна, през тялото й премина вълна, като че съставена от прашинките на падаща звезда — опърли я с хиляди искрици, които пламнаха, ала не я изгориха. Ръцете й станаха прозирни, докато огънят, запален във вените й, засия през тънката й кожа.

Преодоляла ужаса си, замаяна и удивена, тя видя как скелетът й фосфоресцира, а множеството сухожилия, които обвиват и свързват костите й, се гънат като нишки жива коприна. После огънят угасна и ръцете й възвърнаха обичайния си вид. Магнита я пусна, но я остави олюляваща се — все едно й беше прилошало или бе пияна. Някъде долу отекна затръшната врата и чувството за надвиснала опасност се възроди в сърцето й. Подтичвайки, се добра до сводестата колонада, опасваща галерията, строполи се в основата на една колона и се сгуши в сенките.

Жената влетя в залата броени минути след това. Закрачи по гладкия мрамор, от който отекна шумоленето на чевръстите й и едновременно с това тежки стъпки. Беше красива като леопард, златисто-черна и смъртоносна; главата й, килната леко встрани връз изящната крехка шия, излъчваше неестествена грациозност и лекота въпреки непогрешимото царствено високомерие: когато мъжът зад нея заговори, извъртането на брадичката й бе плавно като плъзгане на змия. Този път косата й не бе стегната в конус на тила, а падаше тежко в буен мастиленочерен поток от къдрици, в които тук-там имаше втъкнати миниатюрни скъпоценни камъчета. Дългият воал, с който бе покрила тялото си, бе жълт и ефирен като цветен прашец, надиплен около хълбоците и раменете, пърхащ като нежна пеперуда зад гърба й. При всяко нейно движение накитите по тялото й издаваха едва доловим звън.

Момичето я позна веднага: Зохрейн Гулабей^[1], последната потомка на Тринайсетата династия, първожрицата на Незнайния бог, кралицата на Атлантида, императрицата на света — или поне на онази част от света, която вече бе попаднала под обширната мрежа на могъщия остров. Хроникьорите, които се занимаваха с историята на нейния живот, твърдяха, че е почти на сто и петдесет години, а фигурата й бе запазила външния блясък на тяло в разцвета на силите си. Злите езици подмятаха, че едва осемгодишна отровила по-големия си брат, за да си осигури трона, а от баща си, краля магьосник Фарок, Гулабей се отървала, преди да навърши двайсет. Майка й, легендарната красавица Тамисандра^[2], се стопила от скръб и угаснала наскоро след това.

Никой никога не бил виждал Зохрейн да отрони сълза. Не се омъжила, понеже се заклела да не приема в сърцето си ни мъж, ни дете — никой, който би могъл да се доближи до нея достатъчно, за да има възможност да я убие. Предпочела компанията на роби, които сменяла често-често, екзекутирайки всеки, към когото усещала и най-бегли признаци на привързаност. Съветниците й я ненавиждали съвсем малко повече, отколкото тя тях.

Докато я гледаше, макар и от разстояние, момичето усети позната грозота, която се излъчваше от царствената й фигура, въпреки физическото й съвършенство — хищна пустота, готова да погълне самия живот, за да засити безнадеждната си нужда. Беше гледка, която знаеше, че е виждала и преди; и този спомен я безпокоеше — отчасти защото не можеше да си обясни откъде идва, но също и заради неясния страх, който го съпътстваше.

Придружителят на Зохрейн бе висок колкото нея и изглеждаше доста по-възрастен. Беше с бръсната глава, бицепсите му бяха пристегнати с масивни гривни, които приличаха повече на бойни атрибути, отколкото на накити. Атлетичното му тяло бе изтъкано от мускули. Явно някога е бил изключително красив, докато нещастен случай или болест не бе обезобразила и набраздила кожата на половината му лице, а последвалото лечение я бе втвърдило и бе разрушило симетричността на чертите му. От цялото му същество се излъчваше заплаха, стелейки се около него като зловонно изпарение.

— Всички са тук — каза той. — Оставих ги в чакалнята. Оплакват се, но шепнешком — страх ги е, че дори стените могат да чуят хленченето им и информацията да стигне до твоите уши. Създали са си собствена йерархия.

— Разбира се — отвърна тя. — Когато се възкачих на трона, дадох на дванайсетте фамилии право на избор — да се предадат доброволно или да бъдат насилствено подчинени. Винаги има възможност за избор. Те избраха показността, самочувствието, леността и безделието, малодушието и алчността. Избраха да запазят достойнството си и да ми се подчинят доброволно, вместо да се опълчат срещу мен. Великите аристократични фамилии бяха лишени от величието си още преди векове, репутацията на мъртвите не е достатъчна за живите. Казват си, че служейки на мен, служат най-добре на себе си. Така робството не им тежи.

— Но ти имаш нужда от тях — напомни й той.

— Имам нужда от наследството им, от силата, която дреме в тях и която те вече не използват, понеже са станали твърде нервни или пък са твърде уморени. Те са потомци на онези, които първи докоснаха Магнита и бяха завинаги променени от него. Неговата сила все още кипи в кръвта им, в жилите им. Аз ще я изтегля, ще я обединя. И това ще бъде достатъчно.

— Сигурна ли си? — Внезапното безразличие в тона му разкри спотаена надежда, която надзърташе иззад привидната лоялност. Смръщеният клепач се спусна още по надолу и окото под него заискри студено и злобно.

— Нищо не е сигурно — усмихна се Зохрейн. Когато вървеше до нея, характерната за него смъртоносна заплаха, която струеше от съществото му, губеше остротата си и изглеждаше не по-опасна от нож за разрязване на хартия, украсен със скъпоценни камъни. — Страх ли те е, Иксаво? — Вече приближаваха олтара. — Страх ли те е от Магнита?

— Ще го унищожиш ли? — Акустиката на мястото превърна изтърваната фраза в зловещ шепот.

— Ще го претворя.

— Той ще устои на унищожението.

— Всички вещи устояват на унищожението според собствените си качества. Скали, камъни, диаманти. Съществата инстинктивно се стремят към единство. То е без значение. — Тя метна думите през рамо като огризки, подхвърлени на просяк, и се извърна с лице към Магнита.

— Ще те чуе.

— Той не чува, не вижда, не чувства. Не е нищо друго, освен буца груба сила. Буца. Аз чувам и виждам, и чувствам. Аз притежавам силата да раздробя тази буца като най-обикновен камък и да му придам каквато си поискам форма. Не ме е страх от някаква си буца, от един камък. А тебе?

Постави длан върху Магнита и на момичето му се стори, че вижда как по ръката й пробягва вълна, която се нажежава и се стрелва, готова да се забие в мозъка й. Рече си: Зохрейн е живяла твърде дълго в неговата аура, проникнала е прекалено надълбоко в същността му. Силата се е просмукала в съзнанието й. Тя разсъждава, доколкото може да разсъждава един луд. Тя е наметнала останките от разсъдъка си като воал.

Най-лошото е, даде си сметка тя, че Зохрейн не познава страха, а страхът е спирачката на разума.

— Докосни го — рече кралицата на Иксаво. — Цели петнайсет години ти беше негов Пазител. Нима никога не си го докосвал? Наистина ли си толкова слаб и не си бил любопитен — глупав като стадните животни, които наричаме граждани? Имах по-високо мнение за тебе, Иксаво. Едно време си мислех, че заслужаваш моята ненавист.

Настъпи дълга пауза, в която се усещаха напрежение, колебание, размисъл.

— Веднъж го докоснах — призна си неохотно той. Момичето, което наблюдаваше от сенките, усети съпротивата му, ужаса, който му навя този спомен. — Изгори ме. Горещината пропълзява в ръката ми и разтапя лицето ми. Беше като огъня на боговете. Другия път може да изгоря.

— Боговете. — Презрението и възмущението й закипяха. — Изобщо не ме интересуват боговете. Незнайният бог винаги е бил доволен нещата да си останат така, а що се отнася до жалките духове, които се наричат божества, поне тук, в Атлантида, проявихме достатъчно разум да ги презрем и да научим хората да не им се кланят. Дарбата излиза отвъд прословутите им умения. Ще взема Дарбата им и ще я попия така, че да не може да бъде дадена отново. Така наречените богове ще се стопят до легенда в моята сянка. Ще кръстосвам свят след свят, отвъд Смъртта и обратно, извън обсега на всеки безсмъртен. Божествената природа ще бъде моята основа.

— Какво искаш? — провлече той. — Ти управляваш половината свят. Нима има територия, която не си завладяла? Необитаема пустиня, гола планинска верига, шепа примитивни племена, които живеят в пещери и кирпичени колиби? Защо си отваряш толкова работа, че искаш да покориш и тези?

— Ти не разбираш. — Тя пак протегна ръката си към Магнита, не го докосна, но сякаш й се искаше да обходи скритото му магнитно поле. — Имах по-високо мнение за умствените ти способности. Управлението е подробност — аз искам да бъда. Да бъда последна и завинаги, единствена и върховна. Да не познавам граници. Цялата Атлантидска империя е като детски кът за игра в сравнение с неизбродимите селения, които се простират отвъд Дверите. Няма да допусна да остана затворена в една-единствена планета, в един космос, зад обичайните ограничения на живота и смъртта. Ще триумфирам над всички тях. Управлението е черната работа, но триумфът е завинаги сладостен.

— А после? — попита Иксаво. — След като завоюваш победа, тогава какво?

Дори от разстояние момичето успя да види, че под загадъчната маска на лицето му той разбира всичко. Кралицата бе бясна и той го знаеше, при все това не би направил нищо, за да я разстрои. Вероятно се страхуваше от нея прекалено много. Може би имаше намерение да я използва, с надеждата да си издейства някакви дивиденти от прибързаността и бурната й реакция.

Тя не отвърна на въпроса; беше очевидно, че мисълта й бе съсредоточена другаде и тази тема бе останала на заден план.

— Наближава моментът — рече накрая. — Сигурен ли си, че и другите ще са готови?

— Да, ще бъдат готови.

— А жертвата?

— Също.

— Трябва да е млад и силен. Нимфелинът^[3] тази сутрин бе красив, но накуцваше. Не искам да полагам отритнатите чеда на града пред прага на Дверите на смъртта, сякаш в подигравка на собствените си вярвания. Искам най-доброто сред младежта на Атлантида. Вземи дъщерите и синовете на дванайсетте фамилии: силата е вътре в тях, искам да я изцедя заедно с кръвта им.

Той не реагира. Явно бе прекарал в нейното обкръжение доста дълго време. А и не бе изключено да споделя вкусовете й.

— Не би било… мъдро, Ваше Височество. Както вече споменах, нужна ви е тяхната подкрепа.

— Само за тази церемония. След това да вървят на боклука.

— Тогава започнете церемонията, а после…

Ала колебанията му не достигнаха до нея. Лудостта бе стеснила и съсредоточила възприятията й върху обсега на собствените й амбиции. Тя погледна Иксаво и пред нея се разкриха всичките му резерви, ходове, измъквания, лъжи, сякаш бе напълно голо, прозрачно същество, чиито най-тайни страсти биха били твърде предвидими, за да насочват нейните интереси. Тя вярваше, че той ще я последва като чакал, подмамен от надеждата да намери мърша, по-малкият хищник тръгнал след по-могъщия, оставяйки несъгласията си за себе си. Тя го ненавиждаше заради тази му прозрачност, за баналните му заговори, заради лекотата, с която й се удаваше да го контролира: при все това презрението бе дотолкова част от естествената палитра на чувствата й, че вече почти не го забелязваше. Той бе полезен инструмент: останалото бе излишно.

Тя го бе избрала, понеже беше син на атлантидски военачалник, убит зад граница, отгледан от жреците на Хекс-Ате в забранения град Култуум и поради това, въпреки подозрителното му религиозно възпитание, далечен на всякакви отцепнически фракции вътре в самата Атлантида. Бе се убедила с очите си, че той притежава известна сила, и знаеше, че я използва рядко, и затова я бе приела за по-слаба разновидност на Дарбата, твърде незначителна, за да й се обърне внимание. Считайки самата себе си едва ли не за всемогъща, тя го бе причислила към по-нисшите създания и не считаше за нужно да вижда в него заплаха.

Момичето, неподвижно в неподходящото си скривалище, за един кратък миг проникна в съзнанието на Зохрейн, без да иска прозря нещо и се отдръпна от осъзнатата пълна липса на човещина. Церемонията явно щеше да започне всеки момент и момичето знаеше, че е време да си тръгва или поне да се премести от полезрението на участниците. Но Пазителя излезе, а Зохрейн остана край олтара, втренчена в Магнита, сякаш изпаднала в транс, зяпнала алчно насреща му. Ръцете й се плъзнаха сладострастно по повърхността му, но без да го докосват, просто описаха контурите му; притиснатите й една в друга устни се изкривиха в потайна усмивка. Изглеждаше така, сякаш едва ли не прави любов с Магнита: макар да не го докосваше, движенията й бяха дълбоко чувствени, дори похотливи, докато изражението й се разля в замаян до забрава поглед, граничещ с екстаза.

Наблюдаващото момиче си помисли с любопитство: тя ще го унищожи, понеже смята, че това е начинът да се сдобие с абсолютна власт. Като сляпо влюбен мъж, който души любовницата си, понеже тя го предизвиква и тормози и той смята, че по този начин ще я притежава изцяло. Но след това любимата е прекрачила отвъд притежанието и всичко, което му остава, е споменът. Може би това е, което трябва да предотвратя. Ала тя нямаше представа какво да прави, как да го направи и усещаше инстинктивно, че е твърде скоро, че не е дошъл моментът. Засега трябваше да остане и да наблюдава, без да я виждат. И въпреки това, а може би и поради влиянието на всичко това върху нея, тази странна връзка с върховния източник на сила, тя почувства, че би било по-добре да бъде унищожен. Беше твърде силно, твърде хипнотично, твърде ужасяващо безцелно, за да бъде оставено сред алчните, отчаяни смъртни: самата същност бе покварена. Прекършена, силата й щеше да се разсее, а може би и да изчезне напълно. Нека Зохрейн я разтърси — ако може.

Няколко минути по-късно кралицата се отдръпна от олтара, замаята й преля в оловен ступор, който бе същността на красотата й. Придърпа ефирния воал около себе си, опакова се в кожа от жълтеникава паяжина, разкривайки детайлите на досега забуленото си тяло, и се отправи сковано към страничната врата, през която бе влязла.

Момичето се изправи и хукна да бяга през залата, за да стигне до стълбите и да се качи обратно в галерията. Оказа се по-далеч, отколкото бе предполагала; досегът с Магнита явно я бе дезориентирал. Жрец, който влизаше през главния вход, забеляза мимолетното движение и извика стражата. Веднага се отзова цял отряд гвардейци. Тя видя, че пътят й е пресечен и за броени секунди се озова в хватката на здрави ръце, опаковани в кожа и бронз. Престана да се съпротивлява, разбра, че няма смисъл. Остана неподвижна, втренчила каменен поглед в похитителите си.

— Какво да правим с него? — попита капитанът.

— С нея — поправи го жрецът. — Огледайте я добре. Иксаво ще иска да я прегледа по-обстойно, но не точно сега. Няма време. Хвърлете я в килията при останалите. Време е да започвам с тъпаните.

Отведоха я, стискайки я здраво, но не болезнено, явно убедени, че е изключено да избяга. Смъкнаха я по сумрачна стълба и я поведоха по спираловидни коридори из подземията на храма.

Тъпанът започна да думка още докато слизаха по стълбата — същия звук, който чу от странноприемницата, но далеч по-силен — плътен и ритмичен тътен, от който стените завибрираха. Дори войниците се сепнаха. Беше шум, който прониква дълбоко в главата и отеква в черепа; който разхлабва връзките на всички стави.

Щом зъбите му престанаха да тракат, момичето осъзна, че го блъсват през прага на ниска врата в помещение, където цари пълен мрак. Вратата зад нея щракна, езичето се плъзна в познатия жлеб с глухия звук на камък, отъркан о камък. Резето проскърца; ключът се превъртя с дрънчене.

После настъпи тишина — гъстата, яростна, потискаща тишина на топъл спарен въздух в затворено тясно пространство, разкъсван от дрезгавото й дишане. Отпусна се бавно край предмет, който на допир приличаше на твърд камък, опрян до стената. Не виждаше нищо, освен отблясъците остатъчна светлина от собствените си очи, които блуждаеха в празното. Щом дишането й се поуспокои, дочу същото тихо съскане да се повтаря някъде наблизо — сякаш ехо, попаднало в глухата стаичка. Косъмчетата по тила й настръхнаха. И тогава тя си спомни. Онзи жрец го бе споменал.

— Ехо? — прошепна тя. В тъмното бе някак естествено да шепне. — Тук ли си?

— Разбира се — отвърна прозаично тъмнината. — Че къде да съм? — Гласът бе успокояващо нормален, хладен, но не жесток, леко саркастичен — като нож с пера вместо острие.

Тя постепенно се поуспокои.

— Кой си ти?

— Аз съм си аз. — Отговорът му дойде с насмешка и увереност. — Първо чужденците. Ти коя си?

— И ти си чужденец.

— Не колкото теб.

— Откъде знаеш? — попита тя с леко възмущение.

— Нали те видях… макар и за кратко… като те блъснаха вътре. Пък и по-рано. Отвън. Ти не си тукашна. Кожата ти е бяла, очите ти са светли, а косата ти е с цвят на умиращи листа. По походката и гласа ти личи, че си момиче, макар че тялото ти сякаш още не е съвсем сигурно. Акцентът ти ми е непознат. Е, коя си?

Просякът, рече си тя, раздразнена на самата себе си, че не се сети по-рано. Странно, но нелюбезните му думи не я смутиха. Беше се съсредоточила върху собствената си самоличност: още докато посягаше към нея, тя като че се разпадна на парчета, блянът се сблъска с действителността, късове от личността й се оттеглиха, оставяйки след себе си дупки, пълни с разместени спомени.

— Казвам се Фернани^[4] — отвърна тя, но не беше сигурна. Нещо не й звучеше съвсем както трябва. — Някои ме наричат Ферн. — Това й се стори по-добре. Ферн й бе познато: пасваше й като стара ръкавица.

— Откъде си, Фернани? И накъде отиваш?

— Идвам от едно село на половината път до планината Вез във Вирок. На север от Джена…

— Знам къде се намира Вирок — виждал съм го на карта. Значи си доста далеч от дома.

— Исках да обиколя света — отвърна тя, като старателно гледаше да не го предизвиква по никакъв начин.

— Тук няма да видиш много от него.

— Май те бива да изтъкваш очевидното, а? — Реши, че е време да му го върне. — Твой ред е — кой си ти?

— Рафарл^[5] Дев. Някои ме наричат Раф. Аз съм по-друг тип чужденец. — Тя усети как насмешливият тон се обърна към самия него.

— Какъв по-точно?

— Мелез. Копеле. Изменник по кръв, особняк по собствено желание. Изгнаник по рождение. Не познаваш ли местните закони?

— Естествено, че не. — Собственичката на странноприемницата спомена нещо подобно, сега си спомни.

— Мислех, че всеки в империята е длъжен да се интересува от града, който стои начело на всички градове.

— Както сам каза, Вирок е доста далеч от тук. Аз съм просто едно невежо селянче.

Долови призрака на смеха в мрака, привидението на топлота и приятелство.

— Явно. Ти си невежо селянче, аз съм нагъл гражданин. Извинявай. Въпреки съмнителното си положение продължавам да разсъждавам като жител на Атлантида. Ние сме убедени, че нашият град се намира в центъра на всички светове. Предполагам това е причината дванайсетте фамилии да се разтревожат толкова, когато се установи, че Дарбата вирее и сред хората от не толкова елитни региони. Осъзнаха, че разпространяват талантите със семето си, затова преди около четиристотин години женитбата с чужденци бе забранена. Естествено, това не доведе до особени резултати. Лошите навици на управляващите касти са всеизвестни. Но когато Зохрейн взе властта, издаде указ всички бебета със смесена кръв да бъдат убивани още при раждането, често заедно с блудните им майки. Малцина са избегналите тази участ. Моята майка е от династията Деворнин^[6]: семейството й не позволило да бъде посечена по толкова отвратителен начин, макар че баща ми бил преследван като куче. Омъжили я за някакъв тъпак с чистокръвен атлантидски произход и майка ми го принудила да ме признае за свой син — това било нейното условие да приеме сделката. Каза ми истината, когато бях достатъчно голям, за да я разбера. Няколко години по-късно избягах и оттогава живея труден живот. От време на време се отбивам до вкъщи да хапна топла храна и да полегна на меко легло. И заради нея. Дава ми пари, които би трябвало да отказвам, но не го правя. Син пройдоха — само дето никой не би допуснал да се променя, дори да искам.

— Наистина ли си просяк?

— Значи си ме видяла.

— Ти се постара да те забележа.

Призракът отново избухна в смях — нещо средно между пъшкане и въздишка.

— Налагаше се. Трябваше да вляза тук. Просяк съм тогава, когато ми изнася. Прося по прищявка, крада при нужда, пиратствам винаги когато имам възможност да отмъкна кораб. Паразит, който се угоява в град на паразити, побрал в себе си половината население на земята.

— Градът е прекрасен — рече тя.

— Ара-йе. Прекрасен и покварен. Обичам го и го мразя. Това е двойното проклятие, което съм наследил.

— Защо държиш да влезеш в храма? Като гледам, не ти е помогнал кой знае колко.

— Мога да си тръгна, когато пожелая. — Прозвуча й опасно спокоен. — Ако отсъствам прекалено дълго, мой човек навън ще уведоми майка ми. Династията Деворнин са трети по ранг сред управляващите фамилии и моята незаконност все така е неофициална, независимо от това колко лошо поведение съм решил да имам. Жреците няма да съберат смелост да засегнат майка ми. Но не би трябвало да имам нужда от помощта й. Щом церемонията приключи, ще намеря начин да накарам тъмничаря да отключи вратата.

— Как?

— Викам го. Казвам му, че в стената има дупка или че предишният обитател е оставил шепа монети на пода, или измислям нещо друго. Възбуждам любопитството му. Разпалвам алчността му. Средното ниво на интелигентност на храмовата охрана не е високо. Щом той се разсее, се нахвърлям отгоре му. Може да ми помогнеш да отклоня вниманието им.

— Мерси — промърмори тя. Ако е нужна помощ, бе й казал Пустинника, ще бъде намерена. Това е моята помощ, рече си тя, внезапно добила повече увереност. Затова съм тук.

Настъпи тишина, този път не беше враждебна. Тъпанът отдавна бе замлъкнал, отгоре не се чуваше нито звук.

— Как ще разбереш, че церемонията е свършила? — попита тя.

— Ще гадая. Обикновено не продължава повече от час.

— Още не си ми казал какво те води насам.

— Преди три дни улична стража прибра мой приятел по обвинение в дребно хулиганство. Вероятно недостоверно. Ууиноор е честен човек, той не води двойствен живот. Снощи научих, че са го затворили тук. Сигурно е в някоя от съседните килии. — Тя го чу как се намести, явно чакането го изнервяше. — Ако не го измъкна, може да го използват за жертвоприношението.

— Това се отнася и за теб.

— Забрави. Нали ти казах, че съм от Деворнин.

— Преди да ме заловят — продължи Ферн, — дочух разговор между Зохрейн и един от жреците. Тя го нарече Пазителя.

— Иксаво. Как успя? Явно си се промъкнала след мен…

— Аз съм естествено незабележима.

— От къде на къде… ти, едно невежо селянче… се промъкваш в храма и подслушваш кралицата на цивилизования свят? Това подобава на шпионин, но ти не приличаш много на такъв. Във всеки случай малцината останали врагове на Зохрейн са атлантиди.

— Не съм шпионин. Просто исках да разгледам храма, това е. Останалото е случайност. — Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. — Ти си в опасност. Дори не го осъзнаваш. Зохрейн изрично каза на Пазителя да се съсредоточи върху дванайсетте фамилии. Явно иска да увеличи значимостта на жертвоприношението. Каза, че последният, принесен в жертва, бил куц нимфелин. Смята, че Дверите на смъртта ще се отворят по-широко за тези, които са родени здрави и с благороден произход.

Последвалата тишина бе тягостна, сякаш мракът се беше сгъстил.

— Куц ли каза? — попита съкилийникът й. Гласът му бе изстинал.

Паузата се проточи няколко ужасни мига.

— Съжалявам — пророни Ферн.

Откакто бе пристигнала в Атлантида, тя сякаш разви друго ниво на сетивност по отношение чувствата на околните. Сякаш бариерите, които отделят самостойността на отделния индивид, бяха паднали и тя успяваше да комуникира направо с оголения пред нея дух. Усети го и със Зохрейн през онези няколко секунди, когато успя да надникне в озверялата от глад празнота на душата й — празнота, която й напомни за някого другиго, само дето не можеше да се сети за кого точно. А сега й се случваше в тъмното — с човек, когото дори не виждаше.

Почувства острото жило на скръбта, което се заби в плътта му изневиделица; тежестта на обща вътрешна болка. Скръбта му сякаш й бе смътно позната, а болката като че ли бе свързана най-вече с провал — с един от множество провали. Сякаш виждаше как животът му се разгръща в безкрайна схема от непостигнати дела, разочаровани приятели, врагове, които не би могла и не би опитала да пребори. Под булото на безгрижно лекомислие, ирония и самоирония тя сякаш го наблюдаваше как изследва самия себе си през кривите огледала, които показваха душата му грозна до уродливост. Тя дотолкова потъна в болката му, че почувства как острието раздира собственото й сърце.

— Явно е станало тази сутрин — рече той след доста време. — Обикновено не действат толкова бързо. Приключиха с мен още преди да съм започнал. — Мълчание. — Не съм голям герой, а? Идвам със закъснение да спася човек, който вече е мъртъв.

Пак мълчание. Този път тишината сякаш възнамеряваше да се проточи до безкрай. Ферн се втурна да говори, търсеше трескаво точните думи, с които да навърже идеите си, едва наполовина сигурна какво точно иска да каже и твърде притеснена да не се изрази погрешно.

— Никой не е герой през цялото време. Героят всъщност е най-обикновен човек, който извършва нещо изключително. Той не е рядка порода, въпреки всичко, което се опитват да налагат законите на Атлантида. Всички ние сме обикновени хора — ти, аз, Зохрейн и… и жреците, и пазачите, и робите. И ако опитаме и се провалим, но продължаваме да опитваме, отново и отново… ако извадим късмет и запазим надеждата си, ако се държим храбро… понякога успяваме да постигнем нещо. Героите не се раждат и не се изграждат — те сами създават себе си. Няма значение. Няма значение, ако се провалиш. Важното е да опиташ отново. — Думите й се изчерпаха и тя установи, че се е задъхала от бурния им поток, дори леко се изненада от порива си, явно изскочил от потайно кътче на съзнанието й.

Настъпи тишина, в която тя не можеше да прогледне.

— Мислех те за дете — рече той после. — За избягало от къщи хлапе, тръгнало да дири късмета си. Но ти говориш… като че ли си на хиляда години.

Аз съм неродена, отвърна мисълта й. Много векове неродена. Потръпна пред кошмара в главата си, вкопчи се в спомени, които сякаш се отдръпнаха в мрака, докато ужасът растеше и протягаше ръце към нея…

— Фернани?

— Наричай ме Ферн.

— На колко години си всъщност?

— На шестнайсет. — Имаше поне едно нещо, в което беше сигурна, един установен факт, в който да се вкопчи, без да бъде разколебавана от съмнения. На шестнайсет.

— Ууиноор беше на деветнайсет — пророни Рафарл след известно време. — Винаги е изглеждал доста по-млад.

— Добре ли го познаваше?

— Не бих казал. Бяхме близки със сестра му… той има близначка. Искам да кажа — имаше. Именно тя ме помоли да му помогна. Ти можеш да спасиш брат ми, така ми каза. Само ти. Ти си от рода Деворнин.

Известно време Ферн не каза нищо. Обзе я чувство, каквото рядко бе изпитвала преди — остро като игла, горчиво като злъч. Закипя вътре в нея като някаква емоционална зараза, обезцвети цялата палитра на духа й. Бяхме близки със сестра му… Беше я страх да проговори, за да не би гласът й да я издаде. Глупачка, укори се ядно. Глупачка. Та ти едва го познаваш…

Опита се да си го представи — просякът под арката, ала замъглените й спомени явно нямаха почти нищо общо с мъжа в мрака.

— Ууинарда^[7] се надяваше да убедя майка ми да използва влиянието си — заговори Рафарл, — но тя отказа. Нямало да има никаква полза. Ядосах се и… Опитах това. Идиотски импулс, нямаше време за съставяне на подробен план. Бях сигурен, че тя никога не би ми изменила, независимо от отношението й към моя приятел. — Ферн по-скоро почувства, отколкото чу последвалата въздишка, която облъхна бузата й като зефир. — Аз не се държах нито геройски, нито храбро. Просто бях разгневен.

— Е, сега вече ще се наложи да бъдеш смел. — Ферн се окопити. — Нали ти казах — Зохрейн заповяда на Пазителя да й доведе децата на дванайсетте фамилии. На него не му се ще — предполагам, че той е по-скоро разсъдлив, отколкото импулсивен тип — но се подчини. Ти си идеален за целта. Наполовина чиста кръв означава наполовина сериозни мерки. Половин подчинение, половин неподчинение — зависи на чия страна си. Нужна ни е хитрост, за да се измъкнем оттук. И се моли да е по-успешна от последния ти опит.

— На нас ли? — Призрачният смях се чу отново, разбълбука гласа му.

Тя си помисли: „Опасността го възбужда. Каквото и да говори“.

Останаха така, смълчани. Тя усети как той се съсредоточава, претегля възможностите, комбинира, дава простор на мисълта си. Тъмнината около тях се сгъсти, сякаш привлечена от мислите му. Тя усети как напрежението притиска и нея.

— Церемонията ще свърши всеки момент — отрони след малко Рафарл. За нейна изненада, звучеше като че е останал без дъх. И след малко: — Какво става? Чувствам се сякаш…

— … сякаш се задушаваме — рече Ферн, като не успя да събере сили за повече от шепот.

Тук, под земята, бе по-хладно, слънцето не проникваше пряко, но температурата явно се бе покачила, без те да усетят, че става нещо, и сега изведнъж жегата се оказа смазваща. Ферн усети как потта избива между късите косъмчета на главата й, как потича на струйки покрай слепоочията и тръгва по врата. Докосна лицето си — беше мокро.

— Нещо… нещо става тук — пророни Рафарл. — Може би… е пожар. — Тя го чу да се надига и да приближава до вратата, започна да думка с юмрук по нея. — Пазач! Пазач! — Никакъв отговор. — Тарк-моррх… гниарре! И двете думи бяха непознати за Ферн, но тя беше почти сигурна, че се досеща за значението им. — Или не иска да отговори… или си е тръгнал…

— Не е огън — внезапно се сети Ферн. — Зохрейн е. Опитва се да… — Замлъкна, за да се съсредоточи и събере сили, за да вдиша. Дишането вече не беше нещо, за което тялото й можеше да се грижи само. Въздухът пулсираше в ушите й като кръв. Смътно усети, че Рафарл се е приплъзнал на пода до нея. Кракът му докосваше бедрото й, рамената им опираха едно в друго.

— Какво се опитва? — попита той.

— Да счупи… Магнита.

— Какво?

— Тя използва дванайсетте фамилии… съсредоточава силата им… връща го към източника му… — Ферн млъкна, давайки си сметка, че се опитва да обясни нещо, което самата тя не разбира достатъчно добре. Докато говореше, чу нов звук, който идваше отгоре, някакъв приглушен тътен, сякаш далечно жужене на рояк пчели в просторна пещера. След минута-две осъзна, че сигурно е опънатата кожа на барабана в храма, която вибрира от натрупаната енергия. Трептенето му звучеше като странен акомпанимент на ставащото над главите им. Звукът не бе толкова силен, колкото натрапчив: отекваше от под, таван и стени и въздухът вибрираше.

Покри ушите си с ръце, но това не облекчи нещата: звукът вече бе проникнал вътре в нея. Беше се отказала от опити да говори, възмущението на Рафарл бе потушено, сграбчено в заглъхваща въздишка. Горещината се сгъстяваше около тях като юмрук, изстисквайки и последната капчица пот от телата им. Тя усети как ръцете му се плъзват около тялото й и се притисна в него в отговор, сключи ръце зад гърба му, търсейки не убежище, а взаимна закрила, сякаш сливането на силите им можеше някак да ги предпази от неумолимото разрастване на заклинанието. Обляната й в пот гръд се притискаше в непознатото му тяло; гръдният му кош ритмично се повдигаше с поемането на всеки дъх и тя усещаше какво му струва това.

Ти притежаваш Дарбата. Пустинника ли го каза? Използвай я. И вместо да се опълчи на силата, тя посегна към нея, към Магнита, неоттренираната й способност набра сила, щом възвърна контакта си с матрицата. Тя се протегна мислено, положи усилия да ги опакова в нещо като пашкул, изтъкан от силата, която се опитваше да ги покори. Не беше сигурна, но дишането й като че стана по-леко. Хватката на ръцете й стана по-силна от стомана.

Изведнъж прещрака. Чу се звук, който разпука въздуха и се вряза като мълния дълбоко в земната плът. В черепа й отекна нещо, което би могло да бъде звук или светлина, или и двете. За една много малка част от секундата мозъкът й сякаш се разпадна, късчета памет, мисъл, личност се разхвърчаха във всички посоки. Нямаше представа какво се случва с тялото й. Настана кратка борба, после я погълна черен мрак. Когато дойде на себе си, се намери превита одве, в устата си усещаше вкус на повръщано.

— Прилоша ти — рече Рафарл. — Върху мен.

— Извинявай.

Той продължаваше да я прегръща през рамо, помогна й да седне изправена. Тя опипа с ръка пода пред себе си и изруга на език, който нямаше представа, че знае.

Близо до тях се бе отворила цепнатина в мрака — розовееше се извит надясно процеп. Източникът на светлина бе слаб, но след толкова време в пълния мрак на тъмницата им се стори ослепително ярък.

— Това е вратата — предположи Рафарл. — Това… земетресение… или каквото там беше… явно я е отворило. Мисля, че резето се е счупило. — Изправи се и я повлече със себе си. — Хайде, ставай. Това е шансът ни да се измъкнем.

Вратата беше тежка, пантите — повредени. Наложи се да напънат здраво, докато успеят да освободят парчето метал и каменната ключалка да падне.

— Пазачите ще чуят — промърмори Рафарл.

Но не дойде никой. На поставка, окачена на стената, мъждукаше гаснеща свещ. Друга се бе превърнала в червеникаво тлеещо купче. Ферн се помъчи да си припомни от коя посока бе дошла, но напразно.

— Насам — рече Рафарл.

— Имаш ли представа накъде отиваш? — попита тя след малко.

— Не. И ако искаш да вървиш с мен, по-добре не питай.

Зад ъгъла попаднаха на тъмничаря и един от стражите. От устните на двамата мъже бе избълвала кръв и пяна, под кожата им се виждаха тъмни петна, като че от ударено или от вътрешни кръвоизливи. Ферн нямаше нищо против слабата светлина, която не й даваше възможност да ги огледа добре.

— Явно нещо ги е убило — но какво ли? — заразсъждава на глас Рафарл. Взе главния ключ от колана на тъмничаря и се зае да чука и вика пред всяка тъмнична врата, покрай която минаха, но никъде не получи отговор. Всеки следващ отчаян вик звучеше все по-мрачно и безнадеждно. Щом стигнаха до последната врата, той се зае да ровичка във връзката ключове, докато откри правилния, за да отключи. Бутна рязко вратата, направи крачка-две напред и се дръпна като попарен.

Ферн мярна сянка, която пресече светлинния сноп като ръка.

— Мъртви са — рече той. — Всички до един.

За миг тя сподели кошмара му да излязат изпод земята и да заварят Атлантида превърната в град на трупове, през който да се движат безцелно, без да знаят какво да сторят с остатъка от живота си.

— Чудно ми е как ние с теб оцеляхме — продължи той. — Може би стените на нашата килия са се оказали малко по-дебели от останалите. Странна работа. Никога не съм предполагал, че мога да бъда благодарен за съдбата си да съм хвърлен в тъмница. — Онзи призрачен смях, който в тъмното звучеше страховито, тук й се стори съвсем обикновен — едва ли заради светлината на факлата.

Не е заради стените, каза си Ферн. Аз съм причината.

Но не каза нищо.

Следващата врата бе по-различна. Това не бе тъмнична врата, а по-висока и по-широка, обкована с метал и украсена с атлантидската звезда слънце, изработена от някаква медна сплав, която на светлината на факлата изглеждаше кървавочервена. Имаше две резета. Отключиха я с най-големия ключ. Килията отвъд не се виждаше в тъмнината, но Ферн усети височина, дълбочина, простор. Лъхна я миризма, която тя знаеше, че усеща за първи път, ала въпреки това някъде дълбоко в съзнанието й, в древните, незабравени кътчета на родовата й памет й се стори позната. По кожата й пропълзяха иглички.

Рафарл взе факла от поставката на стената в коридора и прекрачи прага. Ферн го последва.

Таванът беше сводест; между арките прескачаха сенки, които потъваха зад колоните. Край стените имаше предмети, които бе виждала само веднъж преди — неща с шипове, решетки и вериги в антична крепост — не можеше да се сети къде — много отдавна и много далеч. Само дето онези от спомените й бяха потъмнели от времето, ръждясали от бездействие. А тези тук бяха наточени, излъскани до блясък. Употребявани. В единия край имаше прекатурен мангал, вероятно пометен от вълната на заклинанието. По пода се бе разпиляла пепел. Вляво факлата се отрази в множество повърхности: цял куп ножове, подредени върху пейка; ножове от всякакъв вид и големина, прави и извити, широки и тънки, с куки на върховете, спираловидни, с по две и по три остриета. Всички педантично почистени, блеснали в мрака.

Обичани.

В средата на стаята имаше каменна маса, правоъгълна плоча, вдигната горе-долу на височината на човешки ръст. На съответно разстояние бяха прикрепени ремъци. В четирите края беше поставена по една лампа под такъв ъгъл, че когато бъдат запалени и четирите, да не хвърлят сянка върху плочата. Тази пустота и празнина изпълни цялото й същество, погледа й, мислите й. Тя си каза: „Всичко е толкова безукорно чисто“. И после: „Откъде идва тази миризма, след като е толкова чисто?“. Но тя знаеше отговора на този въпрос. Чистотата беше неестествена, пречистване, което по никакъв начин не може да проникне през кожата. Но миризмата — тя беше стара и силна. Беше проникнала надълбоко, в сърцевината на камъка, в корените на сенките, в жилите на стените, беше се просмукала в тъканта на стаята. Имаше и други неща — звуци, гледки — спотаени под тишината и зад светлината на факлата. Писъци и шепоти. Паметта на кръвта.

Тя стоеше заслушана, уплашена от ехото, което не можеше да чуе. Щом сведе поглед, забеляза ръката си, стиснала ръката на Рафарл. Той не казваше нищо, само движеше факлата, а сенките се гърчеха, отскачаха от ниша в ниша. Тя се замисли за позлатения храм горе, за зародиша на силата в сърцето му, който сега бе разтърсен от сластта и алчността на Зохрейн.

И това е Атлантида, каза си тя. Това е утробата на града. Обратната страна на монетата. Без нея не биха съществували храмът, палатите, целият град.

Залата беше непокътната — с изключение на прекатурения мангал. Сякаш вътре имаше нещо, устояло на унищожението, някаква ужасяваща отрицателна сила.

— Казват — подхвана Рафарл, — че тази стая се намира точно под олтара. Явно това е центърът на силата. — След малко додаде: — Така или иначе, е празна.

— Дали? — попита Ферн.

На излизане той спря да заключи. Да не влизат хора. Каквото е вътре, да си остане там.

Изминаха няколко минути, преди да подхванат разговор.

— Приятелят ти не е загинал тук — рече накрая Ферн. — Принасянето в жертва става бързо. (Поне така се надяваше.)

— Загубил съм много приятели.

Стълбата нагоре се оказа неохранявана — пазачът на долната площадка лежеше проснат в неестествена поза, неподвижен като статуя.

— Може би и Зохрейн е мъртва — подхвана колебливо Рафарл.

— Не е мъртва — отвърна с изненадваща категоричност Ферн. — Да огледаме.

— Но ако не е мъртва…

Но Ферн успя да се промъкне покрай него и вече внимателно отваряше вратата. Щом пролуката стана достатъчно широка, се шмугна през нея. Рафарл я последва с неохота, леко изненадан.

Първото, което Ферн забеляза, бе пукнатината на купола. Тръгваше от далечната стена и стигаше почти до връхната точка — назъбена ивица, която тук-там се разклоняваше на тънки като косъмчета странични пукнатинки, а в един момент зейваше и откриваше гледка към небето навън.

По безупречния под бе нападала мазилка, валяха се парченца златни листа; дори в мрака се виждаше гъстата димна завеса, която още не се бе разсеяла. През процепа се бе промъкнал слънчев лъч, който падаше косо през залата и се стоварваше право върху пустия олтар. Крехката руна, която рисуваше върху мрамора, заслепяваше мандалата и всичко позлатено наоколо. Ферн така и не разбра защо й отне толкова време, докато забележи труповете. Бяха проснати в накъсан кръг около нишата зад олтара: повечето се бяха отдръпнали към колонадата или бяха запратени срещу колоните, два-три лежаха по-близо до центъра. Някой наблизо стенеше. Те притежават Дарбата, напомни си Ферн. Не всички са загинали.

— Това е вуйчо ми — отбеляза Рафарл, без да изглежда видимо натъжен, и посочи един от силуетите, който нито помръдваше, нито издаваше звук.

Тя хвърли бърз поглед на спътника си, огледа чертите му в профил, изпъкналия нос, хлътналите бузи. На скулата му личеше пресен белег, вероятно останал от скорошното му арестуване. Очите му не се виждаха. Това бе същият онзи просяк, дето я изгледа толкова многозначително — мъжът, с когото се запозна в тъмното. По дрехите му личаха следите от повърнато, оставени от нея. Тя потръпна при допира на нещо едновременно непознато и неочаквано близко.

Звук от сърцето на залата я изтръгна от мислите й. Едно от телата край олтара правеше опит да се надигне, сграбчвайки камъка. Ярката ивица слънчева светлина замъгляваше всичко отвъд, дори повече от предметите в далечината и фигурата едва се виждаха. Тъмнината я обгръщаше като разпуснати коси и жълтеникави паяжини се вкопчваха в крайниците й. Движенията й бяха тромави от слабост или болка, чуваше се накъсано дрезгаво дишане, което отекваше в просторното помещение.

Човекът не бе забелязал новодошлите: цялото му внимание бе съсредоточено върху нещо, което стискаше в ръката си. Сковано и олюлявайки се, фигурата се затътри към светлината. Главата бе клюмнала напред, пръстите бавно се разгърнаха. Слънчевият лъч падна точно върху отворената длан и освети предмет със странна форма. От това разстояние Ферн не можеше да се надява да различи какъв е предметът, но въпреки това знаеше. Сякаш винаги е знаела.

Ключът.