Джан Сийгъл
Децата на Просперо (4) (Ключът към дверите)

Втора глава

Дойде лятната ваканция, а още не бяха намерили време да се върнат в Яроудейл. Робин се виждаше все по-често с Алисън Редмънд, очевидно по повод на литературното им сътрудничество. Но Ферн не намираше причина за излишни притеснения. Макар баща й да вечеряше с Алисън почти всяка седмица, никога не я водеше у дома, а дъщеря му от опит знаеше, че сериозните взаимоотношения неизбежно опират до запознаване с децата. На собствен терен Ферн бе способна да се справи с всякакви вредители: сладката й надменна усмивчица отблъскваше още в зародиш всякакви опити за покровителстване или изблик на топли чувства; напъните за сприятеляване оставаха безплодни пред безукорното й поведение; поривите за включване в домакинската работа биваха разколебавани при сблъсъка с превъзходното й владеене на положението и възхитителната й кухня.

Като по-малка си бе изработила система за предотвратяване на опасността от сближаване чрез влизане в ролята на непресторено наивно момиченце. Когато порасна, усъвършенства до такава степен уменията си да води разговор по време на вечеря, че знаеше точно в кой момент е най-подходящо да подложи крак на опонентката си и да изложи на показ уж най-случайно, нейната претенциозност, надутост, самовлюбеност — дори съответните качества да не бяха ни най-малко присъщи на конкретния субект.

Уил обикновено играеше ролята на апатичен съюзник и не й се месеше. Робин беше от онзи тип мъже — очарователен и безпомощен, които неизменно привличаха властни жени, решени да ги моделират по свой вкус. И по принцип успяваха до момента, в който на него не му просветне. Заподозреше ли, че се случва нещо подобно, той се опълчваше яростно, и Ферн, която го обработваше от години, разбираше, че е спечелила поредната скромна схватка. Всъщност самата тя се надяваше баща й да се ожени, но искаше да е за човек, който ще го накара да се чувства добре, който ще го направлява с нежна ръка и няма да го принуждава да върви в нежелани от него посоки. Почти беше взела решение за Абигейл Маркам — трийсетина и нещо годишна редова служителка в рекламния отдел на компанията, която Робин ръководеше. Беше жена със спокоен и ведър вид и приятно нестандартен вкус към дрехи и социални ангажименти. Но явно под въздействието на Алисън Робин като че позагуби интерес към компанията на Абигейл. Ферн следеше отблизо поведението на баща си и се надяваше приятелството му с Алисън да не надживее деловите им взаимоотношения около подготовката на книгата.

На едно парти в галерията, на което придружаваше баща си, Ферн забеляза, че Алисън го поздравява с усмивка, която й се стори малко по-щедра от обичайното, и регистрира едва доловим блясък в погледа й. Беше облякла някакви прилепнали, мрачни, асиметрични парцалки с неясен цвят в бежово-тъмносивата гама, които се връзваха добре с кестенявата й коса, а несъразмерно големите й устни бяха обилно покрити с тежко тъмно червило, така че изпъкваха неприлично на фона на бялата й кожа. Имаше някакво особено очарование в косия й поглед, в пресилената й усмивка, която сякаш никога не можеше да се прекърши в смях, в пъргавите й пръсти, които подчертаваха всеки неин жест, във вълнообразните движения на плата, увит около тялото й — пластичен и неутрален като вода. И тази странна и безкрайна матова коса, набраздена с по-тъмни жилки, която я обгръщаше като плащ…

Ферн се запита как ли я поддържа, че да израсне толкова дълга — определено прекалено дълга за европейските вкусове — и как се е стигнало до изстискването на жизнените цветове от вълнистата маса. Имаше чувството, че тази коса би могла да служи за невидимо наметало, което да действа безотказно по здрач и да я скрива от бдителни очи, докато тя върши някаква неясна, но при всички случаи нечестива работа.

„Глупости, сгълча сама себе си Ферн, какво ми става? Напоследък ми се привиждат твърде много призраци. Все пак се намирам в галерия в Уест Енд, тук е пълно с хора, които се наливат с евтино шампанско и бръщолевят глупости за упадъка на образа. Няма никакви призраци.“

Пътьом хвърли поглед на една от бутилките шампанско. Доста по-късно разбра на какво е трябвало да обърне внимание — на очевидното, а не интуицията: шампанското изобщо не беше евтино. Тя посещаваше, а понякога и помагаше в организирането на подобни партита от четиринайсетгодишна и знаеше прекрасно, че нормален човек не би прахосал качествено пиене за тълпата.

— Какво ще кажеш за картините тази вечер, Фернанда? — Гласът отстрани я свари неподготвена. За втори път.

— Трудничко е да ги огледа човек както трябва с толкова много народ наоколо — отвърна тя след малко, като вътрешно вече беше нащрек. Изобщо не бе обърнала внимание на картините.

— Разбира се — отвърна с лекота Хавиер Холт. — Проблемът с личния поглед е, че изобщо не е личен, пък и нищо не можеш да видиш.

Лицето му прилича на маска, рече си тя — перфектна марка от безшевен метал с топазени очи и коса от кована стомана. Вниманието й си намери друг обект. Алисън Редмънд поне беше жива опасност, докато Хавиер Холт изглеждаше мъртъв — учтиво и безукорно мъртъв. Искрата, която му даваше живот, можеше да идва откъде ли не, контролирана от натискането на бутони или завъртането на лостове.

— И въпреки това ми се виждаш доста съсредоточена — продължи той. — Щом като не гледаш картините, какво привлича вниманието ти?

— Хората — хладно отвърна Ферн. — Подборът ви е доста любопитен.

Той се усмихна механично.

— Кого по-точно имаш предвид? — Очевидно знаеше кой е обектът на вниманието й.

— Алисън — отвърна Ферн с привидна откритост, в която се долавяше нотка на предизвикателство.

— Естествено. Баща ти май й обръща доста внимание. Необикновена жена.

— Движи се като вода, лъкатуши като поток. Измамни ярки отражения, подмолни течения, опасни водовъртежчета. Може да е съвсем плитка, но може да е и доста дълбока. За баща ми е прекомерно необикновена.

— Убеден съм, че тя го съзнава — отвърна Хавиер с едва доловима насмешка.

Ферн не беше толкова убедена.

Когато тръгнаха за Йоркшир, изпита облекчение. Двете й най-близки приятелки вече бяха заминали на почивка и макар че Лондон щеше да й липсва, в града беше достатъчно горещо, за да се поддаде на изкушението да прекара известно време сред природата. През част от седмицата Робин щеше да се връща на работа, но дългите уикенди в Дейл Хаус и ровенето из вехториите на Нед Капъл щеше да ги отдалечи от ежедневието и да насочи мислите им в друга посока. Баща им явно очакваше деня на заминаването с нетърпение — като ученик ваканцията си и дори с повече ентусиазъм от Уил.

Когато видя Яроудейл за втори път, Ферн установи, че й е още по-трудно да анализира усещанията си: не усети някаква категорична радост, по-скоро чувство на признателност, все едно моделът на живота й се бе наместил, сякаш се бе завърнала у дома след период на небрежно и непредвидено лутане. Мрачната фасада на къщата като че някак се поотпусна; пустите прозорци разпознаха присъствието й.

Тя се качи в стаята си и с колебание, граничещо със страх, огледа склона за чудатия камък. Беше си там, на мястото. Безмълвен наблюдател, който не напуска поста си, независимо от сезона и времето, неподвижен като скала. Но той наистина е скала, напомни си Ферн и с боязън установи, че вече не изпитва страх. Изобщо не се е местил. Въобразила съм си.

Спа непробудно, без да я притесняват птичи гласове или язовци. На сутринта, насърчени от лекия ветрец и ясното слънце, тримата решиха да се разходят надолу към крайбрежието. Яроудейл се намираше в периферията на високите плата между Скарбъро и Уитби. Местността бе прорязана от дълбоки дерета, които се спускаха към скалистия, блъскан от бурите бряг на Северно море. Този ден обаче морето бе синьо и спокойно, вълните кротко се плискаха в плажа и се разтапяха в пелени от пяна.

Тръгнаха по широката плажна ивица. Замаяни от мириса на море, свалиха обувките си, за да пошляпат по ръба на вълните.

— Водата е ледена — установи Ферн.

— Трябва да внимаваме с плуването — додаде Робин. — Госпожа Уиклоу явно е права — теченията тук са коварни.

Хора се виждаха само тук-там, плажната ивица бе изненадващо чиста. Гладните чайки напразно кръстосваха в небето отгоре и надаваха пронизителни крясъци, сиротни и неутешими като океанските дълбини. Ферн разпозна в тях зов към един непознат свят, към живот, различен от всичко, което си бе представяла за себе си. Живот, в който съзнанието и опитът й щяха да надхвърлят всяко човешко въображение.

* * *

В понеделник Робин потегли за Лондон, напълнил колата си с картини, чиято цена едва ли щеше да покрие и частица от оптимистичните му очаквания. Но това не би разколебало надеждите му за останалите боклуци на братовчеда Нед.

Госпожа Уиклоу се съгласи да помага в готвенето и в поддържането на къщата, а жената на Гъс Динсдейл обеща да откара Ферн до Уитби, за да напазарува основни продукти.

Уил се бе заел да почиства фигурата от носа на кораба. Госпожа Уиклоу се оказа права — освен женската фигура в плевнята се мъдреше и доста голяма част от самия кораб.

— Виждаш ли — посочи Уил на сестра си, — тук е изписано името. Като изстържа и тия полипи, би трябвало да успеем да го прочетем. Колко ли е стар този кораб?

— Съмнявам се, че ще се справиш. За такова нещо е нужна професионална ръка — отбеляза Ферн.

— Нещо не виждам професионалисти наоколо. Ясно, ще пипам внимателно. — И той се зае да чегърта с острието на кухненския нож едно особено упорито ракообразно. — Престоял е доста време на дъното на океана. Сигурно е свикнал на доста по-грубо отношение от моето.

— Дай да ти помогна — предложи Ферн, зарязала предпазливостта и привидното си безразличие и внезапно отдадена на порива да се потопи в тайните на миналото.

След около час усърдно стъргане името най-после се появи. Не се виждаше много ясно, но все пак се четеше. Ферн през цялото време имаше чувството, че надписът няма да я изненада. Знаеше го някак инстинктивно, с онази част от мозъка си, която повечето хора смятат за неизползваема и свързана с несъзнаваното и хаотичното. Буквите образуваха две думи: „Морска вещица“. Имаше и нарисувана жена, която въпреки че имаше дълги коси и раздалечени устни, не приличаше на Алисън — гърдите й стърчаха неправдоподобно, лъскавият й корем бе извит като от каучук, а лицето й бе вглъбено като на Дидона.

Гледката не изненада Ферн. Всичко, което се случваше, й бе смътно познато, но дали от бъдещето или от миналото — това не можеше да определи.

— Страхотна е — отрони Уил. — Гърдите й приличат на ядрени бойни глави.

— Много си малък, за да обръщаш внимание на такива неща — надменно отбеляза сестра му.

— Просто завиждаш.

Госпожа Уиклоу си тръгна към пет следобед. Ферн направи по един омлет и вечеряха в кухнята под мощните звуци на последния албум на „Пет Шоп Бойс“, които се изливаха от касетофона на Уил. Дори когато Робин беше в къщата, нямаха навика да вечерят в дневната, където винаги беше по-хладно, а каменният идол се хилеше от ъгъла с вечната си зловеща усмивка — същински миниатюрен Молох^[1]. Ферн следеше стриктно вратата винаги да е плътно затворена, въпреки склонността на госпожа Уиклоу да отваря и врати, и прозорци при всяка възможност — да влизал въздух, както обясняваше.

— Има си достатъчно въздух — засече я веднъж Уил, — иначе досега да сме загинали.

Но госпожа Уиклоу смяташе, че въздухът трябва да бъде специално пускан в стаите.

Небето се заоблачи и когато си лягаха, навън нощта бе съвсем непрогледна.

— Трябва да си запалим свещи — предложи Уил, — за да потрепват във въздуха и да хвърлят огромни сенки като паяци по стените.

— Не ми говори за паяци — скастри го Ферн.

За своя изненада, сънят я споходи почти веднага, необезпокояван от кошмари.

Събуди се изведнъж в ранните утринни часове и се намери седнала в леглото, нащрек, с опънати до скъсване нерви. Пердетата бяха дръпнати наполовина, но зад тях се виждаше само ивица изсветляващо черно, което едва се различаваше на по-тъмния кадифен фон на стаята. Не полъхваше никакъв ветрец, цареше абсолютна тишина, не се чуваше боботене на превозни средства дори в далечината — още не можеше да свикне с тези неща. В тишината се усещаше напрежение, сякаш самата нощ бе притаила дъх в очакване да проскърца дъска, да падне карфица, да изкряска предупредително нощна птичка.

Сърцето на Ферн биеше толкова неистово, че цялото й тяло се тресеше. В следващия миг, точно както бе очаквала, се чу сумтенето — болезнено познато и ужасно силно, все едно идваше точно изпод прозореца й. Дрезгавият, хриптящ дъх на създание, което не оставяше следи, на безтелесен ловец, който съществуваше единствено, за да дебне плячката си. Разпозна страх в неохотата си да предприеме нещо — страх, който изпълваше не само нея самата, но се просмукваше във всичко наоколо, за да се превърне в неразделна част от помещението. Усещаше го като физически обект, като предмет.

Подът не издаде нито звук под стъпките й. Благодарение на госпожа Уиклоу прозорецът зееше широко отворен. Ферн се наведе навън в нощта.

Край стената долу се открояваше петно, което тъмнееше на фона на нощния мрак. Плътна сянка с размити и неясни очертания. Не беше язовец — белите ивици по козината му със сигурност щяха да изпъкнат. Освен това, макар да нямаше точна представа колко голям може да бъде един язовец, Ферн беше сигурна, че съществото долу е по-едро — беше по-едро от лисица и дори от овчарско куче. Сновеше напред-назад, сякаш силно притеснено. После спря внезапно и започна бясно да драска — непогрешим звук от лапи, които се забиваха яростно в земята, сякаш искаха да пробият към самите основи на къщата.

Впоследствие Ферн си даде сметка, че вероятно е прошумолила и е издала присъствието си. Съществото долу застина на място и вдигна глава. В нея се втренчиха чифт очи — блеснали яйцевидни дупки, жив огън, извиращ отвътре. Обзе я неописуем, нечовешки ужас, дива и безумна сила, която вместо да я отблъсне назад, я задърпа надолу, към земята и към втренчените в очакване очи. С огромно усилие на волята успя да се изтръгне от тази сила и се озова обратно в стаята си, затръшна прозореца с треперещи пръсти и около нея настъпи тишина.

Докато отиваше към леглото си, чу успокоителното проскърцване на дъска. Хрумна й да отиде до стаята на брат си, за да провери дали и той не е буден, да го пита какво е чул, но я повали внезапна умора и реши, че въпросите ще почакат до сутринта. Сега имаше нужда от сън… от много сън… на дневна светлина ужасът й щеше да се е превърнал в кошмар, а в лехата щяха да личат следи от местно бездомно куче.

Но преди зазоряване заваля дъжд и отми всяка надежда за отпечатъци в пръстта.

Още със ставането Ферн се залепи за прозореца и видя Уил, още по пижама и чехли, целите подгизнали, да оглежда мястото.

— Ела да се облечеш — подвикна му тя. И веднага додаде: — Откри ли нещо?

— Не. Дъждът явно е бил доста силен. — Макар и окаляно, лицето му излъчваше особена сериозност. — И ти ли го чу?

— Да. Хайде, прибирай се.

Той потъна в задната врата и Ферн механично вдигна поглед към хълма и пътеката. На сивата утринна светлина нямаше никакво съмнение: Наблюдателя беше изчезнал.

 

 

— Не е язовец — рече Ферн на закуска. — Нямаше ивици. Беше нещо голямо и тъмно — само толкова успях да видя. — Не отвори дума за абсурдния ужас, който най-неочаквано започна да я тегли надолу. Не си падаше нито по абсурда, нито по ужаса.

— Може да е било куче? — предположи Уил.

— Възможно е.

— Или вълк?

— В Англия отдавна няма вълци.

— Може да е избягал от някоя зоологическа градина… — продължи да разсъждава Уил.

— И защо ще напира да влезе в къщата? Избягал вълк би обикалял баирите, за да напада овце — ако изобщо е бил вълк, в което се съмнявам. Пък и не знам наблизо да има зоопаркове.

За кратко настъпи тишина, нарушавана само от дъвчене.

— След като се изключи невъзможното — рече след малко Уил, — каквото остане, колкото и малко вероятно да е то, явно е истината. Шерлок Холмс. Конан Дойл е вярвал в свръхестественото. А какво друго ни остава в случая? Тук става нещо странно, при това е свързано с къщата. Мислех си го през цялото време. Между другото, ти също, обаче нали си много пораснала и скучна, вече не си позволяваш да вярваш в каквото и да било. Напомни ми да не пораствам, ако с всички възрастни става така. Знаеш ли, че в лабораторията са провеждали експерименти по телекинеза^[2]? Знаеш ли, че от всеки ъгъл надничат паралелни вселени? Знаеш ли…

— Млъквай! — сряза го Ферн. — Не съм скучна, просто съм скептично настроена. По-здравословно е. А ти знаеш ли… знаеш ли, че ей там на баира, отвъд градината, има един камък, дето прилича на седнал човек, и понякога е там, друг път го няма? През целия уикенд си беше там — не е помръдвал. А тая сутрин го нямаше. Ей това знаеш ли го, а?

— Може да е човек — колебливо подметна Уил, объркан от въвеждането на нов елемент в ситуацията. — Някой скитник примерно.

— Камък е — възрази Ферн. — И нямам проблеми с очите. Стои, без да мърда дни наред, независимо какво е времето, като най-обикновен камък. Мисля, че ни наблюдава.

— Камъните не могат да наблюдават — подсети я Уил.

— Този може.

— Всичко се върти около къщата. Може да е свързано с вещите, които братовчедът Нед е домъквал от пътуванията си. Може да има вълшебен талисман, скрит на тавана, или амулет, или зеленото око на малко жълто божество, или… какво мислиш за сандъка? Може би разковничето е вътре в него!

— Прекалено лесно е.

— Въпреки това трябва да погледнем. Ключът трябва да е някъде тук.

Ферн изведнъж застина на място.

— Не знам дали има връзка — отрони бавно, — но госпожа Уиклоу спомена, че преди братовчедът Нед да умре, някаква жена разпитвала за ключове. Занимавала се с антикварни неща.

— Сигурно е знаела за сандъка.

— Откъде?

Прекараха сутринта в ровене из вехториите на тавана, но не намериха нито талисман, нито ключ. За сметка на това Уил попадна на доста вещи, които му се сториха обещаващи, включително страховит нож с извито острие, зловеща маска, по всяка вероятност африканска, наргиле, за щастие празно, както и древна карта на Индия със съответните слонове, тигри, махараджи и палати, изрисувани на нужните места. Имаше огромни количества прах и няколко паяка, най-големите и дългокраки, които принудиха Ферн да напусне терена с извинението, че било време да претърси кабинета. За жалост най-интересното в него се оказа заключеното махагоново писалище на Нед Капъл, за което — както и при сандъка — ключ не се виждаше.

— По дяволите — изруга Ферн, въпреки че бе възпитана да си мери приказките. — Обзалагам се, че всички ключове са скрити на едно място. Въпросът е къде. — Забеляза неприятни петна по тениската си, вследствие на ровенето, и отиде до стаята си да се преоблече. За този ден й беше достатъчно тършуването из тавана.

Дежурният поглед навън й разкри оловносиво небе и дъжд, който обливаше на талази суровия и неприветлив пейзаж. Извърна глава, веднага след това очите й се стрелнаха обратно. Миг по-късно тичаше презглава надолу по стълбите, захвърляйки сандалите си с непривично нехайство. Долу нахлузи чифт стари галоши, грабна анорака на Робин от закачалката и нахлупи на главата си шушлякова шапка, някога принадлежала на Нед Капъл.

Изхвърча през задната врата и се втурна към градинската порта. Отдавна неупотребяваното резе заяде, дъските бяха набъбнали от влагата, та се наложи да побутне с рамо, за да я отвори. Огромните галоши зашляпаха по пътеката и тя се заизкачва по баира. Вятърът брулеше ожесточено оголената местност. И ето че след броени мигове Ферн стоеше лице в лице с него. От периферията на шапката й капеше вода, в бързината не бе закопчала анорака и дъждът се просмукваше през тениската й.

Той вече не приличаше на камък, макар че в спокойствието и в цялото му търпеливо същество имаше нещо непоклатимо. Носеше огромна тумбеста връхна дреха с остра качулка, която бе надвиснала ниско над лицето му. Платът изглеждаше тежък и излъскан от дългото носене, в цяла гама различни нюанси — от землисто до каменисто сиво и от мъхнато до тревистозелено. Изпод качулката я гледаше също толкова повехнало лице с изтъняла върху изпъкналите скули плът, с обрулена от ветровете и опърлена от слънцето кожа, нагъната в миниатюрни бръчици около очите и устата — някои от тях родени от смях и веселие, повечето от замисленост и печал. Но това, което я плени и омагьоса, бяха очите: едновременно зелени, златисти и кафяви като пролетна гора, по-искрящи от дъжда, толкова ярки, че сякаш пронизваха самата обвивка на съзнанието й и надничаха в дълбините на съществото й.

След първото инстинктивно отдръпване душата й откликна щедро и животът й се промени завинаги. Сякаш самоличността, която си бе изградила — лишена от фантазии, уравновесена, умишлено тесногръда — започна да се съблича като пашкул и една различна, свенлива и сантиментална Фернанда предпазливо протегна пипалца в непознатата среда. Тогава тя осъзна, че до този миг не е познавала самата себе си, че всичките факти, на които се е уповавала, са били най-обикновена заблуда, издигната от дете, което се страхува да порасне. Но невежеството вече не я плашеше, понеже той знаеше коя е тя, знаеше какво представлява тя — това внасяше покой в душата й. Поздрави го, той й отвърна по същия начин и разменените поздрави разтопиха стените на малкия й космос, за да пропуснат в него невъобразимото от Външния свят.

— Доста време ти отне — подхвана Наблюдателя.

Огледа я съсредоточено. Пред него стоеше момиче с капка на носа — съвсем младо момиче — дребничко за възрастта си, с удължено сърцевидно лице и ясни черти като на изрисуван с перо портрет. Вятърът се шмугна под козирката на шапката й и я обърна, отдолу се показа късо подстригана кестенява коса, чиято линия бе заострена в шпиц по средата на високото чело. Огромните й светли очи бяха раздалечени едно от друго и напръскани със сиво-зеленикави оттенъци и дори в този миг на отваряне на съзнанието той мярна неизбродими дълбини, интелект, който винаги ще бъде нащрек. Спечели доверието й посредством елементарен трик, ала тя нямаше да се поколебае да възвърне скептичното си отношение, ако — или когато — той я разочарова.

— Приличаше ми на камък — рече тя, сякаш го обвиняваше.

— Върши работа — отвърна той. — Ако се преструваш на камък, никой не се чуди какво си намислил. Няма въпроси, няма неприятности. Няма нищо по-незабележимо и скучно от камъка.

— Не е вярно — възпротиви се тя, но категоричността внезапно бе изчезнала от гласа й. — Аз забелязах камъка.

— Външният вид понякога лъже. Може да виждаш много неща, които всъщност да не са там. Мираж, отражение, звезда, престанала да съществува преди хиляди години. Трябва да вярваш на инстинктите, а не на очите си. Ти ме познаваш доста преди днешния ден.

Ферн не направи опит да каже нещо по този въпрос.

— Ти ни шпионираше.

— Наблюдавах ви — поправи я кротко той. — За щастие, макар да съм изгубил доста неща, наблюдателността не е сред тях. Имам чувството, че съм прекарал цели векове, без да правя нищо друго, освен да наблюдавам.

Ферн не беше убедена, че той преувеличава.

— Точно така те нарекох за себе си — Наблюдателя.

— Уместно. С годините това започна да ме уморява. Има толкова много неща, които се нуждаят от наблюдение, а хората като мен, които продължават да го правят, са ужасно малко. Намери ли го вече?

— Кое?

— Онова, което търсиш.

— Не знам какво търся.

— Дълбоко философско изказване. Малцина са тези, които знаят — и по-добре. Да откриеш онова, което търсиш, е един вид падение, провал, трагедия. Но това са общи приказки, измествам темата. В случая става въпрос за конкретна вещ, която трябва да бъде намерена. От известно време върху тази къща е съсредоточено повече внимание: посетители, които не са такива, за каквито се представят; злосторници, които дебнат нощем — някои от тях човешки същества, други не съвсем. Което ме подсеща — следващия път, когато чуеш шумове в нощта, обуздай любопитството си. Ще е по-безопасно.

— Видял си го — възкликна Ферн. — Онова снощи. Какво беше?

— Нещо, което не би трябвало да е тук. Който го е изпратил, определено е избрал неподходящо средство. Но ти не се тревожи излишно: дори да намери пролука, не може да влезе, докато не бъде поканено. Древният закон все още е в сила. Не му обръщай внимание и то ще си отиде.

— Сигурен ли си?

— Не. Би било безразсъдно да твърдя, че съм сигурен. Във всеки случай изборът не беше уместен. Възможно е онзи, който го е изпратил, да е искал да покаже, че той — или тя — има силата да призовава подобни същества. — Почеса замислено гърбавия си нос. — Дано следващият му ход да е по-практичен. Надявам се.

— Следващият ход на кого?

— Нямам представа. Точно сега знам много малко. Възможностите са доста. Може да е някой, който работи сам и се опитва да разшири влиянието си, силата си — уви, всички ние се стремим към това! Може да е агент или пратеник. Зависи какво търсим. Има някои податки. — Погледът му се замъгли, после внезапно се проясни, озарен от спомена: — Някога, преди много, много време, още преди началото на историята, бил изгубен предмет. Малцина биха го разпознали, на пръсти се броят онези, които знаят тайната на неговото използване. Когато изгубеният предмет бил намерен, получателят му го помислил за безполезна вещ без никаква стойност. Семейството му го пазило, както биха таили злъч в душата си, роднините му започнали да си го предават от поколение на поколение, заедно със съответната легенда и поука, докато една млада невеста не го продала на преминаващ вехтошар срещу връзка панделки. Вехтошарят си откраднал и целувка, което не влизало в сметката. Говори се, че оттогава насетне невестата охладняла към съпруга си. Вехтошарят занесъл откупеното на колекционер на подобни вещи, понеже усетил нещо тайнствено в предмета, макар да не подозирал силата му. Колекционерът бил алхимик, една осма магьосник, седем осми шарлатанин. Двамата с чирака му изследвали предмета, прегледали дима над него за видения, надничали в кристални кълба, научили неща, които човек може да научи, като гледа пушек и венециански порцелан. Алхимикът, наред с другото, забърквал отвари за любов, а също и отрови — неособено успешно: на отварите разчитал твърде много, отровите приготвял без нужния ентусиазъм. За нещастие недоволен клиент от средите на войнстващата аристокрация решил да му отмъсти. Пребили алхимика почти до смърт, претършували ателието му, конфискували имуществото му. И предметът пак изчезнал, за да не бъде намерен никога повече. — Замлъкна, въздъхна, без да обръща внимание на вятъра и дъжда, сякаш наистина бе от камък.

На Ферн й заприлича на древно хипи, загърбило марихуаната и опиатите, което е решило да се върне с трезв ум към преследваните някога образи, плод на халюцинации. Тя беше вир-вода, трепереше от студ. Но не си тръгваше.

— Търсихме го — продължи той, — но беше минало много време, твърде късно бяхме разбрали колко е важен този предмет. Заможните родове по онова време бяха скрили богатствата си толкова добре, че дори потомците им не можеха да ги намерят. Оставяха указания и кодове, но указанията се оказваха подвеждащи, а кодовете — неразгадаеми. И дирята се изгуби. Докато най-сетне, преди двайсетина години, на един търг не бе продаден известен потир, изчезнал през въпросния период. Очевидно е бил възвърнат през последната голяма война, когато бомба разрушила стена, преграждаща тайно подземие. Изгубих дирите на другите по-маловажни предмети, които трябва да са били намерени заедно с потира, но предполагам, че пътешественик с вкус към дрънкулките е попаднал на част от тях из битпазарите. Звучи логично.

— Братовчедът Нед — рече Ферн. — А после? Него как го откри?

— Бил е открит, не зная как. Случайна среща, заклинание — все едно. Интересът на другите привлече и мен. Може би въпросният предмет се намира тук, в къщата. Ако е така, ти трябва да го откриеш първа.

— Аз ли?!

Не обърна внимание на въпроса й.

— Ако попадне в грешни ръце, може да бъде употребен не както трябва. Не знам какво точно може да се случи, пък и не искам да знам. Наблюдавах изключително внимателно хода на нещата. Хората, които се интересуват — независимо кои са те — не знаят повече от нас. Засега. Трябва да запазиш преднината си. И да го намериш първа.

— Но какво представлява този предмет?

Отговорът бе изречен бавно и тихо, сякаш Наблюдателя се страхуваше да не би някой да го чуе, въпреки че се намираха на пуст баир, далеч от всяко живо същество.

— Ключ. Нима още не си се досетила? Изгубеният предмет е ключ.

— Ами да — възкликна Ферн. — Досега търсихме ключове, за да отворим писалището и сандъка на тавана, а се оказва… че всъщност важното са били самите ключове.

— Ключът е само един. Трябва да е по-малък от останалите, от камък или от нещо, подобно на камък. Щом го видиш, ще го познаеш. Важно е да го скриеш от всички.

— А после… да го дам на теб. — Съмнението пропълзя обратно и замъгли съзнанието й. — И тогава? Ти какво ще направиш с него?

Той се усмихна за пръв път — неочаквано дяволита усмивка, която заби трапчинки в бузите му и набразди още повече линиите около очите му.

— Това е въпросът, нали? Участвам в това търсене от десетилетия, от векове. А когато то приключи — ако приключи — няма дори да знам какво да правя. Може това да се окаже последната шега — ако изобщо имаме възможност да се засмеем.

— Кой си ти? — попита тя, внезапно осъзнала, че е мокра до кости, че й е студено, че госпожа Уиклоу я вика за обяд, че стои насред голото възвишение и говори с камък.

— Кой съм аз ли? — Закачливият тон изчезна, последните остатъци от усмивката му придобиха зловещ вид. — Това е кратък въпрос с дълъг отговор, а сега не разполагаме с нужното време. Ти как мислиш — кой съм аз?

Ферн сви рамене и се постара отговорът й да прозвучи нехайно и пренебрежително.

— Наблюдател… магьосник… фокусник… скитник.

— Най-вече скитник. Ако изпитваш потребност да ми дадеш име, казвай ми Рагинбоун. Наричаха ме така преди доста време, когато всичко това — той посочи опърпаните си дрехи — все още беше само дегизировка. Сега е единственото ми аз. А аз как да те наричам?

— Фернанда. Или просто Ферн. Мислех, че вече ти е известно. — В гласа й прозвуча нотка на разочарование.

— Чета мислите ти, а не акта ти за раждане — сопна й се той. — А сега е време да вървиш, Фернанда. Обядът ти те очаква, пък и трябва да си облечеш нещо сухо. Ще дойда пак утре. Или вдругиден. Не забравяй: намери ключа. Длъжна си… да намериш… ключа…

Вятърът подхвана шапката й и щом тя се обърна да я догони, дъждът сякаш я завъртя и замъгли видимостта, а когато отново погледна нагоре по пътеката, видя само камък. Ясно се очертаваше камък с формата на седнал човек, който е спуснал качулката ниско над главата си. Ферн се затича към къщата.

За момента реши да не казва на Уил за срещата си с Рагинбоун. Не защото се опасяваше, че няма да й повярва — напротив, брат й беше склонен да приеме невероятното и дори невъзможното, като отхвърли по-близкото до ума като неспособно да подхранва вярата му. Направи го заради себе си — защото й бе нужно време, за да осмисли собствените си реакции и да свикне с получената информация. Във всеки случай Уил е още твърде млад, рече си, и е склонен да действа прибързано и необмислено, лесно се пали; и тъй като не е запознат с истинските опасности на мъглявия свят, в който бяха попаднали, би го възприел като обикновена приключенска игра. А Ферн беше убедена, че има от какво да се страхуват. Усещаше опасността както ловец тигър в гъсталака.

 

 

Уил завърза доста неочаквана дружба с викария и през следващите няколко дни, ако не ровичкаше из тавана, придружаваше Гъс на спокойни разходки из околността с цел опознаване на дивата природа и на местните легенди.

Ферн отказа поканата да се присъедини и започна методично да издирва ключовете, като напразно обръщаше шкафове и чекмеджета.

— Сигурно ги е сложил някъде на сигурно място — изрази мнението си госпожа Уиклоу.

Ферн имаше навика да прибира разни неща „на сигурно място“, затова ни най-малко не се успокои. Искаше й се пак да си поговори с Рагинбоун, но на хълма нямаше никого и тя изпита странното чувство, че е изоставена. Фактът, че сънят й не бе нарушаван от сумтенето край стената, беше малка утеха. Най-обезпокоителното им преживяване бе, когато една вечер мотоциклетистът с черната маска мина толкова близо покрай нея и брат й, че двамата бяха принудени да отскочат встрани. Но това, разбира се, можеше да се изтълкува като най-обикновено перчене — местният играч, който иска да се прави на мъж и да впечатли мацката от града. Вероятно нямаше никаква връзка с Дейл Хаус.

В петък сутринта им се обади Робин. Явно беше на доста шумно място и макар Ферн да го чуваше добре, той май не разбра много-много какво му говори дъщеря му. Оказа се, че е на летището и щял да лети за Ню Йорк. Касаело се за спешна командировка, Алисън Редмънд го свързала с някакви хора, май с някакъв американски историк, който проучвал процеси срещу вещици, страхотно вълнуващо. Та щял да отсъства известно време.

— Но, татко…!

Той припряно й заобяснява, че няма причина за притеснение. Бил уредил всичко. Алисън щяла да дойде да постои при тях, да помогне с каквото трябва, да наглежда къщата — имала страхотен усет за вътрешно обзавеждане. Бил сигурен, че Ферн ще се разбира добре с нея. (Той винаги беше сигурен, че Ферн ще се разбира добре с многобройните му приятелки.) В слушалката се чу сигналът, след който обявяваха полетите.

— Трябва да вървя, скъпа, ужасно закъснявам… — И линията прекъсна, а Ферн остана да стиска замлъкналата слушалка, обзета от безмълвен гняв. Постепенно на негово място се появиха смайване и объркване. Макар да бе свикнала с хаотичното поведение на баща си, толкова прибързани и необмислени действия минаваха всякакви граници.

— Усещам макиавелианската ръка на госпожица Редмънд в дъното на цялата работа — обяви тя на всеослушание по време на обяда и въведе Уил и госпожа Уиклоу в ситуацията. — Едно не мога да разбера — какво е намислила.

— Може да си търси съпруг — подметна важно госпожа Уиклоу. Отдавна бе станало ясно, че нейната суровост и неприветливост са само привидни и че е изцяло на страната на Уил и Ферн.

— Ами да, разбира се, помислих си го още в самото начало — подкрепи я Ферн. — Досега не съм имала проблеми с тези неща.

— Малката ни хитруша, а? — госпожа Уиклоу почти се усмихваше.

— Но след като целта й е татко, защо го праща в Америка? — продължи да разсъждава Ферн. — Един вид… — Спря по средата на изречението, преглъщайки неизречените думи.

Интересува я къщата. В кухнята не беше студено, но тя усети как през тялото й преминава внезапна ледена вълна.

— Що за човек е тази Алисън? — полюбопитства Уил. — Май не съм я виждал, а?

Ферн поклати глава.

— Умна е, поне така си мисля. Но всъщност не знам. Изглежда мършава и гладна, като Касиус в „Юлий Цезар“. Но… в същото време в нея има нещо неуловимо, нещо, което се изплъзва. Една такава ослепителна и хлъзгава, като вода, течаща върху нещо адски твърдо. Не мога да ти го обясня точно. Ще видиш сам.

— Готина ли е?

— Понякога — отвърна с колебание Ферн. — В един миг ти се струва, как да кажа, сияеща и очарователна, а в следващия вече е просто кльощава женица с грозна уста. Не говоря за външния й вид, по-скоро за самото й поведение.

— Човек трябва да внимава с такива като нея — заключи госпожа Уиклоу.

— Ти ще й видиш сметката — подсмихна се Уил към сестра си. — Не ти е за пръв път.

Следобед Ферн се сети за нещо и се ядоса, че не й беше хрумнало по-рано. Звънна на адвокатите и ги попита дали господин Капъл не им е оставил някакви ключове. За жалост просветлението й не даде никакъв резултат. Мъж, когото по гласа определи като доста възрастен, я посъветва да провери в чекмеджетата, шкафовете и така нататък.

— Вече го направих — сряза го тя.

— Значи ги е скрил някъде на сигурно място — продължи да я успокоява адвокатът.

— Точно от това се страхувах.

Опита се да си наложи да не наднича час по час през прозореца. Дългото отсъствие на Рагинбоун може би нямаше никаква връзка, но беше допълнителен дразнител.

— Оня камък пак го няма — обяви Уил по време на чая и направо я слиса.

— Кой камък? — Въпросът й беше инстинктивен.

— Оня, дето прилича на човек. Няма го от няколко дни.

— Въобразяваш си. Забрави за него. — Още не й се говореше за Наблюдателя.

Уил се вторачи в сестра си.

— Тази жена, дето ще идва… Мислиш ли, че е свързана с всичко това по някакъв начин?

— От къде на къде? — попита в отговор Ферн, преструвайки се, че не разбира какво намеква брат й.

— Не знам, но виждам, че и ти си го мислиш.

 

 

Алисън Редмънд пристигна по-късно същия ден с рейндж роувър, пълен с картини, мостри за килими и дамаски, няколко облепени с тиксо кашона и три-четири сака „Гучи“. На лицето й бе застинала особената й усмивка, а един заблуден слънчев лъч оцвети за миг кичур от избледнялата й коса. Поздрави децата преднамерено плахо, като очевидно следваше стратегията си за преодоляване на враждебността им, извини се на госпожа Уиклоу за евентуално създадените неудобства и пожела веднага да й покажат къщата, чиято атмосфера и излъчване се зае тутакси да възхвалява. Не каза „Надявам се да станем приятели“, нито започна да раздава целувки наляво и надясно. Движенията й бяха леки, неуловими, едва ли не забулени в мъгла, пръстите й внезапно изпърхваха край нечия ръка, косата й погалваше близко тяло и Ферн ясно си даваше сметка, че проявява признаци на параноя, като смята, че тези ефирни докосвания я омърсяват и оскверняват.

Алисън съумя да изрази възхищение от всичко край себе си, без да звучи прекомерно, като така умело подмами Уил да й разкаже за разкритията си на тавана, че сестра му мигом застана нащрек, прегърна го в непривичен изблик на чувства и заби нокти в рамото му, за да го накара да млъкне. Единственото нещо, което за миг наруши спокойствието на Алисън, бе дневната на първия етаж. Тя се поколеба на прага и се заоглежда, сякаш търсеше нещо с поглед, усмивката й застина. В следващия миг като че се окопити и продължи да се държи все така омайващо. Когато по-късно Ферн се сети за тази краткотрайна промяна в поведението на гостенката, намери обяснение, което й се стори малко вероятно. Все пак Алисън влизаше в къщата за пръв път. Няма начин да е забелязала, че са преместили идола.

— Да ти помогна с багажа — предложи Уил, макар и неособено сърдечно.

Алисън с престорена благодарност му подаде един куфар и каталог с мостри за килими и тръгна да качва сама кутиите.

— Повечето от картините ще останат в колата. Един от художниците ни живее в Йорк, така че натоварих някои от нещата му, за да мина през ателието му в понеделник, като се връщам към Лондон. Но има и две-три мои, които ще кача в стаята си. Винаги пътувам с картините си. — Усмихна се, сякаш за да потвърди искреността на думите си. — Някои хора не мърдат никъде без любимите си възглавници, без определена чанта или накит. Аз, опасявам се, съм така с картините. Доста е сложно при пътуване със самолет — багажът ми става ужасно тежък.

Ферн се втурна да й помогне, по-скоро от любопитство.

Въпросните картини бяха изправени отзад в колата и покрити, за да не пострадат при транспортирането. Алисън потъна в къщата и Ферн повдигна единия край на покривалото, за да погледне най-горната картина. Очакваше да види нещо абстрактно, но творбата се оказа реалистична, макар и някак поразкривена — вероятно поради грешки на художника. Изобразяваше конска глава, която надничаше над вратата на конюшня. Темата й се стори доста шаблонна, само дето в случая имаше и решетки, а откъм ъглите пропълзяваше странно обезцветяване, сякаш върху картината бе разстлан слой пръст. Гривата на коня бе неестествено дълга и буйна, челото му изглеждаше някак деформирано, сякаш творецът не се беше старал да постигне голяма правдоподобност. При все това очите на животното бяха изключително живи, потресаващо истински — подивели тъмни очи, които се втренчиха във Ферн едновременно с молба и предизвикателство. Прекарала по-голямата част от живота си в Лондон, Ферн бе яздила само няколко пъти, но обичаше конете и още не беше се отказала от мечтата си един ден да се научи да язди добре. Усети се, че протяга ръка да пипне платното, пръстите й инстинктивно посегнаха към ключалката на вратата; боята й се стори груба и твърда, като метал или ръжда.

— Не пипай! — грубият глас, променен почти до неузнаваемост, се оказа на Алисън.

Ферн подскочи. Ръката й се отпусна, покривалото падна на мястото си.

— Извинявай — усмихна се учтиво тя. — Не знаех, че толкова държиш на картините си.

За момент й се стори, че Алисън изглежда объркана. После грубостта и притеснението от създалото се положение внезапно се изпариха и върху лицето на жената се плъзна тънък воал от сърдечност.

— Картините са доста стари и крехки. Всяко докосване може да ги повреди. Имам планове да ги реставрирам. Това е мой самостоятелен проект. Истината е, че според мен това, което видя, е нарисувано върху нещо по-старо. Горните пластове трябва да бъдат отстранени много внимателно. Както може би си забелязала, съм съвсем в началото. — Ъгълчетата, които приличат на засипани с пръст, помисли си Ферн, но пак не бе изцяло удовлетворена. — Върху много шедьоври е рисувано по подобен начин, за да е по-лесно укриването и пренасянето им. Продължавам да се надявам, че съм попаднала на нещо специално.

Сама качи картините в стаята си. По взаимно съгласие я бяха настанили на последния етаж — „Да не се пречка“, както се изрази Уил — в една стая, която не бе използвана от години и изглеждаше хладна и неприветлива. Алисън изрази възхищението си от сводестия таван, от завесите и протритото кадифе на възглавницата, от опушеното огледало над камината.

— Дано не ме сметнете за параноичка, но мога ли да ви помоля за ключа от стаята. Много държа на личното си пространство. За мен то е жизненоважно — какво да се прави, просто съм си такава. Израснахме три сестри, предполагам, че всичко е започнало тогава.

— Съжалявам — обясни Ферн, — но имаме само ключовете за самата къща. Братовчедът Нед явно е прибрал всички останали на сигурно място.

— Търсихме ги навсякъде — додаде Уил, — тоест Ферн ги търси.

Ферн беше убедена, че по лицето на Алисън пробяга още една мимолетна сянка, която за миг го вкамени.

— Ще ви бъда задължена — изрече накрая Алисън, — ако не влизате в стаята ми в мое отсъствие. Сигурна съм, че разбирате.

„Разбирам ли“, запита се Ферн.

Двамата с Уил слязоха на долния етаж и оставиха Алисън да разопакова багажа си.

— Много е миличка — бе коментарът на Уил, — ако си падаш по такива. Но доколко е искрена, е трудно да се каже. Явно полага усилия, но ако е хвърлила око на татко, няма друг избор, нали така?

— Миличка е само привидно — увери го Ферн. — Само лустро, без нищо под него. Нарича се обаяние.

— Като гирлянди, сложени за украса на проскубано коледно дръвче. Май не й вярвам. Още не мога да преценя.

— Аз мога. Не й вярваш.

Завариха госпожа Уиклоу да си облича палтото.

— Ще тръгвам. Във фурната има пай. Смея да кажа, че мадам няма да го яде — много е кльощава, за да яде пай. Предполагам, че кара на кафяв ориз и ония мюсли. Добре че поне вие харесвате кухнята ми.

— Така си е — успокои я сърдечно Уил.

— Малко ми е подозрителна — додаде госпожа Уиклоу и хвърли поглед нагоре. — На човек понякога му хрумват странни неща.

— Какви например? — поинтересува се Ферн.

— Госпожица Редмънд е от Лондон — поне ти така спомена, нали?

Ферн кимна.

— Работи в галерия в Уест Енд.

— Имаше една млада жена от Гисбъро, три… не, четири месеца преди капитанът да умре. Май ви споменах. Занимаваше се с антикварни неща. Вярно, нямах възможност да я огледам добре, пък и нямаше толкова много коса, по-скоро беше късо подстригана, над раменете. Но съм готова да се закълна, че е същата жена. Дочух как приказва на капитана, едни такива сладки-сладки приказки… И да ви кажа, тя мене изобщо не ме забеляза. Тя е от тия, дето виждат само хората, които ги интересуват, а останалите изобщо не ги забелязват. Залагам петак, че беше вашата госпожица Редмънд. — Тръсна енергично глава, сякаш да се освободи от паяжина. — Ама пък може и да си въобразявам. Все пак внимавайте. Ако имате нужда от мен — третата къща в края на селото.

— Благодаря — усмихна й се Ферн, за да разсее притесненията й. Но щом госпожа Уиклоу излезе от къщата, усмивката й угасна. Отиде да нагледа пая с помръкнала физиономия.

Вечерята премина в тон на добра воля. Алисън поддържаше разговора, като споделяше с домакините идеите си за къщата.

— Струва ми се, че от плевнята може да се получи нещо наистина вълнуващо — заяви тя, след като надлежно и с възхищение бе огледала „Морска вещица“ и настоящото й местонахождение. — Баща ви много разчита на моите съвети. След ден-два ще звънне от Щатите, така че ще го попитам дали мога да започвам. Имам приятел в строителния бизнес, който се е специализирал в подобни ремонти. Мислех да го доведа, за да си каже мнението. Разбира се, трябва много да внимаваме с онзи прекрасен кораб. Но ако го покрием с брезент, нищо няма да му стане да постои малко отвън. Все пак в крайна сметка е лято, нищо, че още не е стигнало до Йоркшир!

— На мен йоркширското лято ми харесва — прекъсна я Уил. — Действа ми освежително.

Ферн си прехапа бузите, за да потисне усмивката си. Уил никога не бе споделял, че харесва свежия климат.

— Трябва само да поразчистим мястото, преди да обявим имота за продан — подчерта Ферн. — Татко няма намерение да пръска пари по него.

— Инвестицията си струва — продължи да настоява Алисън. — С малко подобрения в плевнята ще имате два имота за продаване вместо един. Ще го обсъдя с Робин, когато се обади.

Намекът беше повече от очевиден: Ферн е дете и не е нейна работа, финансовите въпроси са извън нейните отговорности. Косъмчетата по тила й настръхнаха. Личицето й застина в неподвижна гримаса, сякаш си бе надянала оловна маска. Но засега нямаше какво да стори — последната дума имаше баща й, а докато той е в Америка, на Ферн щеше да й е трудно да противодейства на влиянието на Алисън. Подозираше, че телефонният разговор няма да завърши благоприятно за нея и брат й. Почувства се объркана, още малко и щеше да изпадне в паника. Все пак успя да се овладее.

— Паят е превъзходен — обяви Алисън, докато бодваше с вилицата си от крайчето.

 

 

Легнаха си рано. Ферн лежа будна цял час, преди да се унесе в неспокойна дрямка. Потиснатите тревоги изплуваха под формата на изопачени сънища. Беше на някакво частно парти в Ню Йорк и се опитваше да се добере до баща си, който се намираше в другия край на залата, но помежду им щъкаше гъста тълпа от хора, баща й я видя, помаха й и се усмихна, сякаш всичко е наред. Разговаряше с някаква жена, явно Алисън Редмънд, но когато се обърна, Ферн установи, че не я познава, а самата Алисън се оказа точно до Ферн — беше облечена в рокля, която се диплеше като вода, косата й също беше на вълнички, така че човек не можеше да определи къде свършва роклята и къде започва косата.

— Хайде — рече Алисън, поставила дългите си пръсти на рамото на Ферн.

Хавиер Холт също беше там, застанал край „Изгубеният град“. Вратата беше отворена, пред погледа й се бяха ширнали улиците, в храма думкаха тъпани, знаеше, че не бива да прекрачва прага, но не можеше да си спомни защо. Събуди се от ярки цветове и силни преживявания, по-отчетливи от самия живот, но въпреки че се напрегна да запази спомена, той бързо изчезна. Остана й само разтуптяно сърце и силно чувство за претърпяна загуба. До слуха й достигнаха познати вече нощни шумове: безспирният вой на вятъра, рязък и внезапен крясък на птица. Тъкмо се унасяше в сън, когато сумтенето пак започна.

Въпреки страха, сякаш просмукал се в самия въздух около нея, тя изпита чувство на възмущение. Стисна зъби и го овладя, потисна малодушието си, без да забравя, но и без да приема съвета на Рагинбоун. Това бе нейният дом, макар и само за известно време, и никой натрапник, бил той животно или човек, мелез или чудовище, нямаше право да я тормози в него. Още не си бе изготвила конкретен план за прогонването му, но бе решила поне да го види, да застане лице в лице с него, да докаже на себе си веднъж завинаги, че е най-обикновен помияр, улично куче, вярно, може би малко подивяло, но въпреки това същество от плът и кръв, а не някакъв си призрачен ловец, изплувал от света на сенките.

Седна на леглото и взе фенерчето, което вече държеше до главата си. Мислеше, че е затворила прозореца, но явно беше отворен, понеже звукът беше доста силен. В следващия миг застина на място. Шумът не идваше откъм градината, а пред вратата й.

Седеше напълно неподвижна, забравила цялата си решителност. Не може да влезе, беше й казал Рагинбоун, но ето че то все пак беше вътре. В къщата, в коридора. Чуваше го как драска по пода, как раздира овехтелите килими. Мисълта й блокира, тялото й сякаш се вкамени, но не можеше да овладее бясното туптене на сърцето си, имаше чувството, че се чува дори отвъд стените. Вратата не беше заключена. Нещото, което не би трябвало да има ръка, заопипва дръжката. За няколко секунди Ферн спря да диша.

То отмина. Тя чу тихите стъпки да се отдалечават дебнешком по коридора, придружени от дрезгаво дишане. Щом шумът заглъхна, Ферн остана да стои така като че ли с часове, заслушана в очакване. Пулсът й продължаваше да бие бясно. Постепенно напрежението във въздуха около нея като че ли понамаля, над къщата надвисна привидно спокойствие.

Ферн стана от леглото толкова внимателно, че дъските почти не проскърцаха, запромъква се пипнешком към вратата, без да включва фенерчето. Трябваше да се стегне и да събере достатъчно смелост, за да отвори вратата и да надзърне в коридора. Очите й вече бяха свикнали с тъмнината и за миг й се стори, че вижда нещо — не черно животно с блеснали очи, а доста по-малко създание, свито край прозореца в дъното на коридора, сякаш се опитваше да остане невидимо, дори след като усети погледа й. Сърцето й скочи в гърлото, но в следващия миг съществото — каквото и да беше — изчезна. Коридорът остана празен. Усещаше го. Тръгна покрай стената пипнешком и влезе в стаята на Уил, без да почука.

— Кой е? — Брат й беше буден.

— Аз съм, тихо! — Затвори внимателно вратата, светна с фенерчето. — Не искам да включвам лампата, мръдни малко да седна на леглото.

— Чу ли го?

— Да.

— Беше вътре. Как е възможно? Да не би да сме забравили отворена врата?

— Няма значение — отвърна Ферн. Шепнеха, фенерчето бе на нощната масичка край леглото, мъждивата светлина хвърляше бледи сенки по лицата им. Тя установи, че стиска брат си за ръката, сякаш търсейки утеха — нещо, което той не би позволил в друга ситуация. — Не може да влезе, ако не бъде поканено. Така гласи Древният закон.

— Какъв закон? Откъде знаеш?

— Все едно. Просто знам.

— Законите са, за да се нарушават. — Уил звучеше скептично.

— Може би. — В крайна сметка Рагинбоун не беше особено категоричен. — А може би не. — Вдигна поглед към стаята на Алисън.

Уил забеляза бялото на очите й и последва погледа й.

— Мислиш, че тя…?

— Съвпадението е твърде очебийно. В деня, в който тя пристига, то влиза. Тя го е поканила. Сигурна съм, че е тя.

— Какво ще правим?

— Има и още нещо — продължи Ферн. — Когато излязох от стаята, в коридора имаше още нещо — имам предвид още нещо, освен другото. Беше мъничко и изчезна бързо, но съм сигурна, че беше там.

— Май ми идва малко в повече — рече Уил. — Алисън Редмънд, Сумтящия, „Морска вещица“, сандъкът, камъкът, дето се мести, изчезналото съкровище… а сега и това. Каквото и да е. Станаха прекалено много. Не мога да се справя с всичките. Мислиш ли… мислиш ли, че трябва да се опитаме да кажем на татко? — По тона му разбра, че брат й е обзет от ужас. Въпреки че самата тя изпитваше страх, й стана по-добре да се почувства силната. Дано само да съумееше да е достатъчно силна.

— Безсмислено е — отговори на въпроса му. — Първо, не всичко може да се каже по телефона. Второ, какво по-точно възнамеряваш да му кажеш? Че сме чули някакво същество да сумти из къщата и че не можем да намерим ключа от сандъка със съкровищата, и че мислим приятелката му за вещица? Ще реши, че и двамата сме друсани… или че бълнуваме. А дори и да реши да си дойде, нищо не може да направи. Алисън е доста по-умна от него. Ще трябва да се справим сами.

Тихото гъргорене на Уил би трябвало да е изблик на смях.

— Досега си се справяла с всички приятелки на татко.

— Този път май ще е малко по-трудничко.

Настъпи кратко мълчание. Пресегна се към фенерчето, но не стана от леглото.

— Май ще е по-добре да останеш да спиш тук — рече Уил един вид кавалерски, но тонът му не заблуди никого. — По-сигурно е да сме заедно.

— Добре, мръдни малко.

Леглото беше достатъчно голямо, но двамата се свиха на кълбо и опряха гърбовете си, успокоени от близостта на другия, след което най-неочаквано заспаха за нула време.