Джан Сийгъл
Децата на Просперо (6) (Ключът към дверите)

Четвърта глава

Утрото напомни на Ферн за времето непосредствено след смъртта на майка й, когато всеки ден отваряше очи и осъзнаваше, че светът никога повече няма да бъде същият. Един от крайъгълните камъни на съществуването й бе отместен, обкръжението й вече не беше убежище; сякаш духът й трептеше на ръба на скала, надвесен над невъобразимата бездна на несигурността.

С годините се опита да изгради нещо като бариера от устойчиви ежедневни модели между себе си и тази бездна: краткосрочни планове, постижими мечти, материални утехи, стени, издигнати вътре в самата нея. Опитваше се да забрави съществуването не само на бездната, но и на самата гледка към нея. А сега всички стени се бяха срутили, широкият свят се бе приближил агресивно, придружаван от всичките си тъмни тайни. Почувства се гола и уплашена, заобиколена от сенки и в същото време интригуващо жива, сякаш вял поток хаотична енергия бе започнал да се процежда през вените й, за да й даде свежи сили и да й подскаже безразсъдни ходове.

Седна да закусва, като си придаде най-нормален вид, все едно нищо не се беше случило, но не пропусна да огледа тайничко Алисън — видя й се недоспала и обсебена, с бледи устни и сенки под очите, с миниатюрни бръчици, които сочеха издайнически мимики.

— Мярнах бездомно куче да обикаля района — подхвана госпожа Уиклоу. — Ако го видите, прогонете го. Не искам да ми се мотаят разни помияри. Може да е опасно, пък и сто процента е пълно с бълхи.

Ферн ритна брат си под масата.

— Госпожа Уиклоу не обича кучета — рече тя и подири с очи погледа на икономката.

— Вярно е, не ги обичам — измърмори госпожата, но не каза нищо за Лугари.

— Добре ли си? — обърна се Ферн към Алисън с подчертана загриженост. — Май не си спала много добре.

— Разбира се, че съм добре — тросна се в отговор Алисън.

По-късно сутринта дойде приятелят й, за да огледа плевнята. Беше плешив индивид с бронзов тен, излъчване на работохолик и глас на говорител от Би Би Си с подчертан лондонски акцент. Носеше италиански джинси, прилепнали в ханша и бедрата, и кожено яке с отпорени ръкави, щедро обсипано с декоративни кабари. Алисън го наричаше „Роло, скъпи“; той се обръщаше към нея със „съкровище“, „бонбонче“, „любима“ и други подобни. Явно имаше желание да установи подобни фамилиарни отношения и с двамата собственици на къщата и подозрително често потупваше Уил по косата, но Алисън кротко го отклони от по-нататъшни усилия в тази посока.

Ферн и Уил ги последваха в плевнята, за да държат под око „Морска вещица“, но скоро се отегчиха от разговорите за архитектурни промени, постройки на няколко нива, планове, чертежи и Фън Шуй. По взаимно съгласие отидоха да се поразходят и не след дълго стигнаха до една могилка, откъдето спокойно можеха да наблюдават имота си. Беше слънчево, денят обещаваше да бъде горещ. Подухваше лек ветрец, който разнасяше песента на щурците, жуженето на пчелите, далечните арии на пойните птички. Някъде нежно ромолеше поточе, претичало през каменист бързей. Високо в небето белите облачета гонеха сенките си по хълмистия терен.

— Такова спокойствие — рече Уил. — Направо да не повярваш, че е възможно тук да съществуват зли вещици и магии.

— Злото е навсякъде под слънцето^[1] — цитира Ферн с толкова сериозен тон, че брат й се обърна и я изгледа изпитателно.

Мина известно време, преди Ферн да събере достатъчно смелост и да заговори за онова, което я глождеше отвътре.

— Снощи те видях да ходиш насън.

— Така ли? Не помня. Но си спомням, че сънувах кошмар. Беше наистина много странно. Поне… си мисля, че го сънувах.

— Разкажи ми.

— Събудих се — продължи Уил, — имам предвид в съня си. Имах чувството, че съм буден, но в същото време знаех, че е само сън. Сигурно ми е било облекчение. Така се изплаших по-малко. Предполагам, че щях да си изкарам ангелите от ужас, ако знаех, че е наистина.

Ферн понечи да му направи забележка за езика, но реши да не го прекъсва.

— И после?

— Слязох долу и прекосих коридора, за да вляза в дневната…

— Защо?

— Ами не знам. Това си беше в съня ми. Човек не знае защо прави определено нещо в съня си. Както и да е, дневната беше съвсем променена. Уж беше същата стая, ама изглеждаше много по-голяма, таванът беше много високо, почти не го виждах, камината бе огромна, като пещера, вътре гореше огън, но пламъците бяха сини и от тях лъхаше хлад. Цялата стая беше обляна в бледа светлина, от която всичко изглеждаше синкаво. Онзи отвратителен каменен идол беше поставен край камината върху някаква платформа и изглеждаше огромен, почти като статуя в езически храм. Очите му бяха живи, сякаш не от камък, от тях струеше светлина — като звяр в тъмна нощ.

— Говореше ли? — бързо попита Ферн.

— Не помня. Странно — сега като го описвам, звучи ужасяващо, но в съня си не бях притеснен, по-скоро се усещах като вцепенен. Отидох и застанах в един кръг, очертан в средата на стаята, а той като че ли се уголеми, стените се отдръпнаха, така че в един момент престанах да ги виждам. Все едно стоях в средата на огромна ледена пързалка, под светлината на ослепителни прожектори. Около кръга гореше огън, но от него навяваше студ, не топлина. И тя беше там, извън кръга.

— Алисън ли?

— Предполагам. Мисля, че беше тя, но изглеждаше по-различна.

— По-голяма ли? — подметна колебливо Ферн.

Уил се намръщи, съсредоточен върху спомена си.

— По-висока — заключи накрая. — Сигурен съм, че беше по-висока. И повече приличаше на вещица. Огънят хвърляше дълбоки сенки върху лицето й, като дупки на череп, устата й беше аленочервена, носеше рокля в същия цвят, която се променяше до кървавочервена при движение; косата й изглеждаше зеленикава. Задаваше ми въпроси, а аз бях принуден да й отговарям, макар дълбоко в себе си да знаех, че не е добре да го правя. — Беше забил поглед към долината край реката, но внезапно извърна глава и се втренчи в сестра си с тревожни очи. — Не беше добре, нали? Колкото повече се замислям, толкова повече се убеждавам, че не е било сън. Ферн…

— Спокойно, няма проблем. Кажи ми само — помниш ли някой от въпросите?

— Не точно. Може би само един. Попита ме за изгубеното съкровище и аз понечих да й разкажа за Атлантида, но в главата ми нахлу друга картина — пирати, стиснали между зъбите си къси саби, гърдите им обсипани със златни монети, а над „Морска вещица“ се вее знаме с череп и кръстосани кокали. Та в крайна сметка не отворих дума за Атлантида. — След кратка пауза додаде: — Май съм постъпил добре, нали?

— Страхотно — окуражи го Ферн.

— Та значи си ме видяла да ходя насън?

— Аха.

— И къде отидох?

— В дневната. Тръгнах след теб. На мен всичко ми изглеждаше нормално, но си прав, че имаше кръг, вписан в пентаграма, също и син огън, а идолът беше оживял. И говореше. За разлика от теб, аз бях будна. Не бях изпаднала във вцепенение. Никога през живота си не съм била по-изплашена.

Слънцето ги обливаше с топли лъчи. Пчелите жужаха в близките треволяци. Скакалците озвучаваха целия хълм с буйни ритми. Въпреки всичко сянката на нощта и кошмарите сякаш дебнеше съвсем отблизо.

— Явно започваме да губим следите на това, което става около нас — заключи Ферн. — Нужна ни е помощ.

— Гъс?

— Не. Предлагам ти да оставим Алисън и нейното приятелче да кроят планове за плевнята и да се поразходим. Само двамата с теб.

Запасиха се с еднолитрова бутилка лимонада от хладилника, госпожа Уиклоу им направи сандвичи.

— Не се отдалечавайте много — предупреди ги тя. — И да не се загубите! Тия хълмове са много коварни, особено като падне мъгла. Някога са ги наричали Самодивските хълмове. Е, все пак днес денят е чудесен и няма изгледи времето да се развали. Пък и самата Ферн си е същинска самодива. Нищо чудно духовете да те вземат за сродна душа. Какво да кажа на госпожицата, ако пита за вас?

— Нищо — отвърна Ферн. — Не я щем да ни се мотае в краката.

— Какви са тия духове? — попита Уил, докато се катереха по пътеката.

— Не знам и изобщо не ме интересува. Имаме си достатъчно проблеми.

Лугари ги чакаше оттатък хълма, притаена в тревата и толкова незабележима, че една пеперуда беше кацнала на сантиметри от носа й. Като се надигна, разклати тревите и пеперудата отлетя като цветче, отнесено от вятъра.

Ферн се запита дали вълчицата, подобно на Рагинбоун, не притежава способността да се слива с околния пейзаж и да се променя така, че по своя воля да се превръща в неразделна част от природата, да приема някоя от многобройните й форми, да става стръкче трева или диворасло цвете, неподвижна земя или политнал вятър, и пожелае ли, да възвърне предишния си вид.

Ферн се замисли, че всички хора са част от една обща необятна схема на Битието, истинският свят и светът на сенките, слънчевата и отразената светлина, човекът и духът. И че да осъзнаеш и приемеш това е първата крачка към отхвърлянето на собственото ти аз и от утвърждаването на душата. Да разбереш вятъра не като движение на молекули, а като пулс на въздуха, като пулс на собствения си пулс, означава да се превърнеш сам във вятър, да се носиш с него през танцуващите треви към ръба на небето…

— Ферн! — изкрещя Уил тревожно и я стисна за ръката.

— Да?

— За един миг си помислих… стори ми се някак призрачна, сякаш… не, сигурно съм си въобразил. В момента всичко ми изглежда някак особено.

— Да, явно си въобразяваш.

Последваха Лугари встрани от пътеката, през ливадите към оголено възвишение, отърсило се от зелената си пелерина и извисило рамене към небесата. Рагинбоун ги чакаше на завет от другата страна, овехтялата му дреха се сливаше с мъха и лишеите, накапали повърхността на камъка. Загърнат в топлата си груба дреха, изглеждаше доста по-сърдечен, но в същото време непроницаем както за дъжда и вятъра, така и за слънчевите лъчи.

— Е, намерихте ли го? — попита той.

— Не — отвърна Ферн, — освен това се появиха някои проблеми.

Представи му брат си и заедно се настаниха от двете страни на стареца, внезапно осъзнали, че от дългата разходка под палещите лъчи на слънцето са доста ожаднели. Известно време Ферн се бори безрезултатно с капачката на лимонаденото шише, докато Рагинбоун не го взе от ръцете й и не го отвори с лекота, пръстите му се впиха в гърлото като клещи. Уил му предложи да си разделят сандвичите.

В компанията на Наблюдателя тревогата на Ферн, допреди това граничеща с паника, леко се поуталожи. Той беше техен съюзник — поне така се надяваше тя. Възрастен, на когото можеха да разчитат в този враждебен свят, където се чувстваше безпомощна като дете.

— Лугари наистина ли е твоя? — попита го Уил, като й подаде шепа, пълна с трохи от филията.

— Не, тя принадлежи единствено на себе си. Сама избра да бъде с мен, вече мина доста време оттогава. Прибързан и необмислен избор — казах й го още навремето.

— Викарият Гъс твърди, че Лугари идвало от loup garou — продължи Уил. — Наистина ли е върколак?

— Може и да е — въздъхна Рагинбоун. — Или поне някога е била. Обичаш ли приказки?

Натъпкал устата си с храна, Уил само кимна.

— Чудесно. Тогава нека ти разкажа нещо. Имало едно време… имало едно време една чародейка, която живеела в горите далеч на север от тук и ловувала, превърната във вълчица. В началото била много внимателна, избягвала човешките следи по пътеките, когато била в животинския си облик, но постепенно се увлякла по лова, забравила за предпазливостта и започнала да вреди на собствения си род. След време местните жители се обърнали за помощ към един магьосник. Той бил много могъщ и съвсем наскоро много се променил и бил решил да въздава справедливост. Заключил чародейката във вълчия й облик и постановил да остане негова пленница, докато не открие, макар бидейки звяр, човешкото в себе си. Наредил й да му се яви след сто години и й обещал, че ако жената в нея се е пробудила, ще възвърне истинската й самоличност. И така тя била прогонена от селото, в което живеела, както и от глутниците, понеже вълците усещали, че не е като тях. Сто години кръстосвала сама гората. Препускала и препускала, докато останала съвсем без сили, пила гореща кръв, докато прогорила гърлото си, а когато отворила уста, за да даде воля на самотата и отчаянието си, не се чул никакъв звук, понеже върколаците са безмълвни като духове. Когато годините на наказанието й изтекли, отишла да намери магьосника, а той надзърнал в хищните й очи и видял в тях душата на жена.

— Не й ли върнал човешкия вид? — попита Уил. Брадичката на Лугари бе отпусната на коляното му, жълтите й очи не мигаха.

— Нямал възможност да го направи — продължи Рагинбоун. — Бил загубил силата си, а никой друг не притежавал някогашните му способности, за да го стори вместо него. И така, тя останала с него, отначало с надеждата, че все някой ден той ще намери начин да й помогне, а после… кой знае… може би по навик или водена от необяснима привързаност. Най-хубавото човешко качество е способността да се привързваш. Разбира се, тя би могла да го убие и така да развали магията. Но чудовището в нея било умряло и тя направила друг избор. — Той се усмихна на Уил, който го гледаше с известно съмнение, но и с дълбоко съчувствие. — Е, все едно, това е само приказка.

— Как е възможно магьосник да изгуби силата си? — попита Ферн.

— Като надхвърли възможностите си; като се опита да направи нещо, което не му е отредено да може. Когато амбицията надскача способностите, винаги се стига до катастрофа.

— А ще си я върне ли някога?

— Едва ли. — Рагинбоун я изгледа сурово изпод свъсените си вежди. — Веднъж изразходвана или прахосана, Дарбата не може да бъде възстановена.

Дарбата, така се бе изразил и идолът. Ако тя притежава Дарбата…

— Какво представлява тази Дарба? — попита Ферн.

— Това е друга история — отвърна Наблюдателя. — Вече ви разказах достатъчно, сега е ваш ред. Доколкото разбирам, имате доста за разказване.

И така, те му разказаха. Ферн му описа всички действия на Алисън или Алимонд, не пропусна да спомене и за проникването в стаята й и какво са открили вътре. Уил включи и преживяванията си по време на съня, а Ферн допълни разказа му със собствените си преживелици през изминалата нощ в дневната. Отначало Рагинбоун вметваше по някой и друг коментар.

— Драконова кожа — рече той за ръкавиците, — притежава редица свойства. — А когато Ферн стигна до телевизора, додаде: — Съвременни измишльотини. Нов начин за извършване на древен трик. Като кристалното кълбо, само че във формата на куб. Алимонд обича да върви в крак с модата. Въпреки всичко не мога да не призная, че е научила доста неща, които не са ми известни. Наистина доста…

По време на втората половина от разказа обаче той не каза почти нищо. Веждите надвиснаха още по-ниско над орловия му нос. Устните му се вкоравиха. Като че изобщо не забеляза кога Ферн спря да говори. Бе потънал в дълбок размисъл.

— Не е ли време да ни кажеш какво става? — попита тя накрая. — Или ще ни оставиш да паднем в яма, без изобщо да подозираме за съществуването й.

— Може и така да стане — отвърна Наблюдателя, все така намръщен. Изгледа ги продължително един по един. — Знаете прекалено много за безопасността на другите и твърде малко, за да пазите себе си. Това не ми харесва. Много сте малки за подобни проблеми, макар че проблемите не се съобразяват с възрастта.

— Аз съм вече голяма — обиди се Ферн, забравила доскорошното си чувство за непълноценност. — Пък и нали ти лично ме помоли за помощ. Всъщност помоли и двама ни.

— Помолих ви да намерите нещо — призна Рагинбоун. — Но вие намерихте…

— Неприятности — прозорливо отбеляза Уил.

— Може и така да се нарече — разсеяно отвърна Наблюдателя и взе лимонадената бутилка. Известно време мълча, докато те стояха в очакване.

Ферн си помисли, че е все едно да чакаш цвете да напъпи.

— Откъде да започна? — промърмори накрая той. — Понякога е трудно да се започне отначало. Историите се коренят толкова дълбоко в миналото, че…

— Започни от Атлантида — предложи Ферн.

— А, да, Атлантида. За нея се знае съвсем малко. Най-древните цивилизации, най-красивите градове, хора, родени с Дарбата, обречени хора. Днес Атлантида е скрита от погледа ни. Нейните духове не ни навестяват. Все пак потомците на хората, които са я напуснали, продължават да съществуват, макар да са останали малцина — отритнати от всички времена. Те съхраняват древни документи, които никой историк не е зървал. А слуховете са по-упорити и от най-силните възбрани. Атлантида бил остров, разположен на място, което вече го няма; дързък град, столица на могъща империя, съществувала преди зората на историята. Могъществото й се основавало на необикновен камък със сферична форма, голям колкото змийско яйце. Наричал се Магнита. Никой не знае как се е озовал там, нито откъде е произлязъл. Вярва се, че е дошъл от друг свят, при това не просто от друга планета, а изцяло от друга вселена. Но не е известно как се е родило това поверие. Както и да се е появил, Магнита не съответствал на нито един от физическите закони на земята. Всичко наоколо просто се прилепило към него, а хората били променени завинаги. Докато изучавах научните изследвания от онези времена, се запитах дали е възможно този камък не просто да е бил от друга вселена, а да е бил вселена сама по себе си, цялостен и самодостатъчен свят, смален от финален взрив до сфера с изключително концентрирана структура. Това би обяснило необичайното му могъщество.

— Това е невъзможно — възрази Уил. — Първо на първо, би трябвало да е с размерите на главичка на карфица. И второ на второ, гравитацията около него щеше да се изкриви.

— В контекста на два различни свята гравитацията може да означава различни неща — подчерта Рагинбоун, — а размерът на главичката зависи от големината на карфицата. Както и да е, вече казах, че това е само хипотеза. Това, което знаем със сигурност, е, че атлантидите използвали силата си, за да се обучават и да обучават, да строят и да създават, да управляват и да доминират, а впоследствие и да угнетяват. Обичайното движение по наклонена плоскост. Наричали се Даровитите, а онези, у които Дарбата се проявявала най-силно, били тачени и уважавани и постепенно се превърнали във владетелите и аристокрацията на кралството. Магнита влияел на гените им, които те разпространявали като завоеватели из далечните покорени земи; по този начин свръхестествените способности се предавали от поколение на поколение, та до наши дни. От Падението насам обаче, Даровитите са получавали множество имена, кое от кое по-малко ласкателни: Вещерите, Уродливите, Децата на Просперо.

— Какво представлява Дарбата? — прошепна Ферн. — Би ли ни обяснил по-точно?

— Телепатия, телекинеза, телегностика. Способността да се придвижваш между Времето и Вечността, между миналото и настоящето, между света и неговата сянка. Изтощителен живот и неуморно тяло. Дарбата се проявява по най-различни начини. Но човек трябва да усети, че я притежава, да се научи да я използва. Без това познание и без нужната практика тя атрофира като закърнял орган. Неслучайно е била наречена шести пръст. Мъдър е онзи, който се страхува от Дарбата. Глупаво е да не й обръщаш внимание, смъртоносно е да злоупотребяваш с нея.

— Смъртоносно за кого? — попита Ферн.

— В крайна сметка се оказва, че е било смъртоносно за Атлантида. Хората били обсебени от идеята за затворено размножаване, имало закони, забраняващи брака с чужденци. Целта била да се създава все по-можещо и по-способно потомство. Неизбежно това довело до логични последици — създаваните между близки роднини деца се раждали с увреждания, с вродени заболявания, дори със слабоумие. Имало идиоти с гигантски ръст, диктатори, обсебени от унищожителни страсти и мании. Зохрейн^[2] — последната кралица, притежаваше невъобразима мощ, но се лакомеше за още… — Ферн изведнъж си припомни неистовия глад, който бе регистрирала в изражението на Алисън. — … Копнееше да излиза извън рамките на самия свят, още жива да прекрачи Дверите на смъртта и да се завърне непроменена. Разбира се, беше луда. Само мъртвите могат да преминат през тази врата. Дали човешкият дух ще се прероди тук или някъде другаде, е въпрос на догадки и вяра: не ни е дадено да знаем със сигурност. Древните духове, които наричаме безсмъртни, са свързани с този свят до края на дните. Ала смъртните, дори Даровитите сред тях, трябва да умрат и да се отправят към неизвестното със завързани очи. Зохрейн искаше да поеме по този път ококорена, като наруши първия закон на битието. Тя вярваше, че може да използва материята на друга вселена, за да превърне себе си в ключа, който ще отключи Дверите, за да попадне в измерението, от което произтича цялата материя. И така, тя използва дарбата си, за да унищожи източника й. Тя счупи Магнита.

— Не разбирам — обади се Уил, дълбоко замислен. — Тези Двери, за които говориш… са символични, нали? Те не се виждат. А дори да се виждат, откъде знае тя, че ключът пасва?

— Разполагаш ли с ключа, можеш да направиш и ключалката — бе отговорът на Наблюдателя. — А имаш ли ключалката, не е проблем да отвориш вратата. Дверите са символ, но всеки символ представлява фундаментална истина. Ако искаш, ще ти покажа Дверите. Те постоянно са около нас.

Изправи се и плъзна двете си ръце във въздуха. Постепенно, като фокусиране на обектив, от камъка започна да изплува дъга, която впоследствие се оказа сводеста врата. Изглеждаше неимоверно стара, отвъд всяка възраст, с надвиснали ципести образувания, с пълзящи по разпадащия се трегер гъбични организми, отдавна изгубени за еволюцията. Сама по себе си вратата изглеждаше ужасно паянтова, скована надве-натри от нескопосано одялани посивели талпи, желязната брава беше ръждясала от времето. При все това между талпите нямаше пролуки и отникъде не се процеждаше светлина. Беше почти незабележима врата, вдълбана в стена, подобна на милиони други стени и паметна единствено с възрастта си. Но излъчваше една магнетична енергия, която въздействаше едновременно притегателно и застрашително. Ферн се почувства неустоимо привлечена, макар че краката й се подкосиха от ужас.

— Не приближавай — предупреди я Рагинбоун кротко и изображението постепенно избледня, докато накрая камъкът не възвърна предишния си вид. — Когато настъпи моментът да се отвори, ще разбереш. Дотогава може да я видиш много пъти, а може и нито веднъж, може да изглежда същата или различна, но винаги ще я разпознаваш. Страхопочитанието към нея не угасва никога.

— А Зохрейн? — попита Ферн, след като дойде на себе си. — Тя отключвала ли е вратата?

— Едва ли. Силата й се усеща дори когато е затворена. Ако бе дори съвсем леко открехната, привличането на Отвъдното би било толкова силно, че би дестабилизирало целия космос. Но не ни е дадено да знаем какво точно се е случило. Заради извършеното от Зохрейн Атлантида е била забранена за сладкодумците и търсачите на истината. Археолозите знаят съвсем малко за нея, Даровитите не могат да прозрат назад в хилядолетията, за да узнаят тайните й. Според някои разместването на Магнита довело до разклащане на основите, върху които се издигал островът; други твърдят, че било заради нарушаването на върховния закон. Каквато и да е причината, островът бил потопен от огромна приливна вълна, която донесла със себе си невиждана по мащабите си буря. Променена била формата на континентите, планините се превърнали в острови, океанът залял равнините. Атлантида потънала под водата и морските дълбини отворили прегръдките си да я приласкаят. Не останал камък връз камък и дори морските същества изгубили дирите й. Можем само да гадаем какво се е случило с ключа. — Замълча, въздъхна и се втренчи в отворената си длан. — Поне досега.

— Значи си го намерил — извика Ферн, осенена от прозрение. — Ти си бил, нали? Видях те на касетата. Ти беше човекът до алхимика, с когото се взирахте в пушека. — Усмихна се неволно. — Ти беше чиракът на магьосника.

— Клетият Фантоди. Не беше кой знае какъв магьосник. — В очите на Рагинбоун изплува споменът за едно далечно минало. — Що се отнася до мен… не бях особено прилежен чирак. Бях твърде умен за възрастта си и далеч надхвърлях възможностите на учителя си. Кандидо^[3] Гоби… — Повъртя името в устата си, все едно принадлежеше някому другиму. — Кандидо, който не беше чак толкова безхитростен. Бездомно хлапе, амбициозен шарлатанин, безскрупулен, безнравствен. Порасна и се превърна в Каракандал, получи познания, които смяташе за мъдрост, рискува Дарбата си, която не съумя да оцени, и загуби. Загуби уважението, силата и самоличността си. Трудно се живее без обвивката, съставлявала собственото ти аз. Това е най-трудното нещо. Какво е един магьосник без магьосничествата си? Просто човек, останал без работа. Казват, че при подобно оголване си личи истинският дух на човека. Но така говорят хората, които са си намерили цел в живота и които никога не са били лишавани от нищо.

— Какво е Каракандал? — попита Ферн. — Истинското ти име ли?

— Името, което приех в знак на почит към Дарбата си, както Алисън прие Алимонд. Такъв е обичаят.

— Тя много ли е опасна? — поинтересува се Уил.

— Изключително. Водена е от неутолим глад. Пътят, по който тръгва човек, зависи от това как и защо е открил Дарбата си. При нея нещата са се объркали още в детството й и така тя е придобила сила, която е била неспособна да разбере и която е отприщила в нея дълбока омраза и желание за мъст. Именно този акт е оформил цялото й бъдеще. — Той се вторачи мрачно във Ферн, замислен над онова, което вижда пред себе си. Лицето й беше младо и недооформено, гладко като коприна, едва загатващо за характера, който тепърва предстоеше да се развие. Долови колебание, смелост, напъпило желание, но — бе почти сигурен — неспособност да изпитва омраза. Шестият пръст, рече си. Ако го имаш, използвай го. Използвай го. Нужна ни е сила.

— Защо се мъчи да затвори коня в клетка? — попита Ферн, припомнила си всичко видяно.

— Всъщност това е еднорог. Сигурно вярва в силата на неговия рог, макар по всичко да личи, че той вече не притежава предишната си мощ — с други думи, че не е нищо по-различно от рога на белия носорог, да речем. Но Алимонд е родена в епоха, пълна със суеверия, която така и не успя да надрасне — въпреки всичките й модерни увлечения. Еднорозите са мутанти. Този, който ти си видяла, по всяка вероятност е кон вихрогон, тоест въздушен дух, а не истинско животно. Предразположен е към свръхмутации. Притежава само мимолетните магически качества на своя вид. — В настъпилото мълчание Рагинбоун плъзна поглед по ширналата се пустош, заслушан в жуженето на насекомите, отдаден на спокойствието на летния ден.

Когато проговори отново, гласът му беше поомекнал и въпреки това в него се долавяха тревожни и предупредителни, а може би изпълнени със страх нотки.

— Най-много ме притеснява идолът. Бях призован само духом, не виждах ясно зад човека, който ме призова, а възприятията на Уил бяха повлияни от транса, в който бе захвърлен. Ти обаче видя всичко. Действа безразсъдно, но извади късмет: Алисън се бе съсредоточила изцяло върху кръга и не забелязваше нищо друго. Що се отнася до идола… той е просто парче камък и не може да си върти главата.

Ферн потрепери, по тялото й премина ледена вълна въпреки лятната жега.

— Но устните му се мърдаха.

— И това явно е било в резултат на върховно усилие. Този идол е рецептор — статуя на езическо божество, която може да бъде използвана като предавател от безсмъртните, чийто представител е. В миналото редица от Древните духове са били почитани като божества: те мразели човека почти толкова силно, колкото жадували да го поробят. Религиите отдавна не са това, което бяха, и днес повечето духове спят или са изгубили част от силата си. Но все пак има и оцелели, които са се приспособили към новите методи, възползват се от слабостта на смъртните, намират преки пътища към сърцата на хората. Ти видя трима от по-нисшите, Ферн, когато Алимонд ги призова в кръга: Старицата, Ловеца и Детето. Най-могъщите рядко приемат физическа форма. Те предпочитат да използват рецептори, духове роби, амбуланти…

— Какво е това амбулант? — прекъсна го Ферн.

— Живо същество — или човек, или животно — обладано от външна сила. Най-лесно става с животни. Хората имат повече съпротивителни сили, но пък след това човекът приема натрапника, разбира се, срещу подобаващо поощрение и впоследствие заживяват като едно цяло.

— Звучи ужасно — рече Уил. — Това означава, че хора, които познаваме…

— Вселяването оставя белези — успокои го Рагинбоун. — Процесът на стареене спира, кожата се разваля, очите си личат. След шока от първоначалното нахълтване косата може да посивее или да побелее. За вселяващия се дух също има рискове. Ако се всели прекалено дълбоко в нечие тяло, при унищожаването на приемника духът може да изгуби голяма част от силата си. Но най-могъщите духове са в състояние да контролират множество амбуланти, множество рецептори, като вкарват във всеки от тях само частица от мисълта и силата си. Като предприемач, който поддържа десетина телефонни линии и води разговор едновременно по всичките; или като осморък кукловод, който има по една марионетка във всяка ръка. Опасявам се, че Алимонд е сключила убийствена сделка.

— Кой е този дух? — попита Ферн.

— Просто дух — отвърна мрачно Рагинбоун и бръчките по лицето му изпъкнаха още повече. — Това, което знаеш, ти е достатъчно.

— Нима си няма име?

— Напротив, има много имена. Но така или иначе, си остава един Дух, един разум. Една празнота, която никога няма да може да бъде запълнена. Магнита е нещо, за което той винаги е копнял. Не го познавам лично, известно ми е само онова, което съм чувал за него — казвам го с радост. Макар че веднъж се осмелих да проникна в Азмодел, Красивата долина — долината на дъното на света. Веднъж ми бе достатъчно: не бих повторил това приключение. Колкото по-малко знаеш за него, толкова по-добре. Той е най-старият от старите, най-могъщият от могъщите: хватката му не отслабва, мисълта му не заспива, омразата му е вечна. Това говори ли ти нещо? Ако Алимонд се е обърнала към него, алчността й е замъглила не само преценката, но и целия й разум.

— След като е толкова могъщ — попита Уил, — как ще се преборим с него?

— Не можем — призна Наблюдателя. — Нито вие, нито аз притежаваме тази сила. Все едно да се опиташ да се пребориш с вихрушка.

* * *

Разговорът не беше особено обнадеждаващ, но въпреки всичко Ферн се почувства по-окуражена. Щом се прибраха в къщата, отвори речника, за да провери какво означава телегностика. „Познание за далечни събития, което се смята, че е получено без помощта на какъвто и да е нормален сетивен механизъм“ — това гласеше определението. През нощта сънува болка. Беше болка, каквато никога не бе усещала и не си бе представяла, че е възможно да изпита; беше се вкопчила в корема й, в дълбините на самата й същност, разкъсваше я, впиваше в тялото й невидимите си зъбци. Коремът й беше подут от болката, бедрата й бяха разчекнати и кръвта от раздраните й вътрешности изтичаше на талази между краката й. Струваше й се, че крещи, но явно никой не я чуваше.

„Алис Гидингс!“ Над нея се бе надвесила жена с изпито лице. „Засрами се, каква е тая врява! Ти си ми седмата и никой досега не ме е вбесявал толкова.“ А зад нея се чу друг глас: „Твърде рано е. Непростимо рано“. После болката се уталожи и от слузта между краката й изплува скимтящо голо телце, приличаше на мишле без козина. Тя го взе и изпита такава неимоверна любов, че мигом забрави цялото си страдание, чак се разрида от любов. Но щом го постави на гръдта си, мъничето не засука, беше стиснало здраво очета, а крайниците му висяха отпуснати като на кукла. „Мъртва е“, обади се единият глас. „Вземете я от нея.“

В следващия миг се озова на някаква морава, покрай нея мина ездач с изваян като от порцелан профил, със златни къдрици, блеснали на слънцето; извърна се, но не я забеляза. Сърцето й биеше лудо от глад и гняв, запълнили празнината, отворила се на мястото на любовта й.

Най-сетне се озова пак сред полето, както преди, и Ферн бе Алис, а Алис беше Ферн, усещаше калта между пръстите на краката си, сърцето й излъчваше сияние, което сгряваше цялото й тяло, а когато погледна дланта си, сякаш видя планетите да кръжат под тънката й кожа. Някъде в далечината изплува къщата с островърхия покрив, над нея плаваха облаците, тя призова мълнията, която й отвърна, а гласът й бе гласът на вятъра. Не забеляза тъмната фигура, която протегна ръце към нея, видя само светлия силует пред къщата в далечината, с озарени от свещта изваяни къдри. Но пламъците постепенно започнаха да се уголемяват, докато облизаха тавана. Бурята се спусна ниско над земята, за да ги посрещне. Порцелановият профил се пропука от топлината. Тя усети вкуса на огъня и на кръвта, но не беше достатъчно. Угасналата любов бе оставила една празнина, която едва ли някога щеше да бъде запълнена.

Внезапно Ферн изпита страх, вкопчен в капана на свирепа омраза и пустота; опълчи се, за да извоюва свободата си, ала сънят я обви като паяжина, омота се около мисълта й като воал и когато най-сетне тя успя да намери изхода, попадна директно в друг сън, в следващ пласт.

На сутринта се чувстваше изтощена и този път Алисън обърна внимание на сенките под очите й.

— Сънувах кошмар — отвърна кратко Ферн и се запита как ли би реагирала събеседничката й, ако я нарече Алис или Алимонд вместо Алисън.

Денят беше особен. Разходиха се по брега със семейство Динсдейл. Алисън също се присъедини. Изглеждаха като най-нормална компания, излязла да отмори на чист въздух. Отливът разкриваше скални плочи, разделени с пясъчни ивици, тук-там застлани с гъсти пътечки от водорасли. В залива потъваха десетина ручейчета, които си проправяха път между камъните и бързаха да се върнат в морето. Ниските вълни заораваха в пясъка, по плажа плисваха мимолетни дантели от пяна, които бързо се разпадаха под жарките слънчеви лъчи. Духаше освежителен вятър. Северно море бе ледено. Въпреки студа Алисън отиде да поплува. Мъжете огледаха дребното й тяло и дългата й коса, която се вееше като дим, понесен от вятъра. Мокра, тя изглеждаше още по-дълга, краищата й стигаха чак до бедрата на Алисън. Червеният бански прилепваше по тялото й като кожа.

— Приличаш на сирена — рече й Ферн, припомнила си един мимолетен образ от касетата.

— Вярно — подкрепи я Уил. — Като Лорелай от тевтонската легенда — онази самодива, дето подмамвала горките моряци и ги водела към тяхната гибел. Не може да не си чувала поемата на Хайне. Подмамвала ли си някого напоследък, Алисън?

— Я стига глупости — отвърна с усмивка тя, а в погледа й блесна отражението на морето.

Ферн се извърна и тръгна към водата, но усети как погледът на Алисън се врязва в гърба й като студен пръст. Вълните бяха изкарали на брега нещо, което допреди миг го нямаше — беше бяло, ала не бе риба, въргаляше се и се мяташе по плажната ивица. Имаше тумбеста форма като шамандура, но по-тежко, зад него се носеха пипалца с възлести фаланги. Ферн веднага го позна от съня си с мъртвото бебе, но не отиде да погледне по-отблизо. Хвърли поглед към Алисън и я обзе внезапна жалост, ужас пред колосалната пустота, погълнала и любовта, и загубата, боязън пред ограбените желания, които напразно се опитваха да запълнят тази празнота. Улови се, че се пита как ли се е чувствала Алисън, като е знаела, че Дарбата й може да й даде всичко, освен онова, което желае най-силно. Отмъщението, триумфът, завоеванията — всичко това сигурно е изглеждало безсмислено и напразно, трохи, хвърлени да задоволят глада на един великан. Осени я внезапна разтърсваща мисъл — ето защо Алисън иска да отвори Дверите. Не защото се стреми към властта — независимо от твърденията й пред Древния дух, а заради смъртта. Царството на смъртта, ако изобщо съществува такова място. Дори Рагинбоун не знае какво лежи отвъд прага…

Като че ли видя Алисън да се рее в царството на сенките, в търсене на люлка, където една мъртвородена душа спи като чепата вейка, недокосната от зеленина. Обзе я внезапен ужас, от който я побиха тръпки: манията за величие бе нещо разбираемо, нещо, с което човек може да се бори и да контролира; ала майчиният копнеж по отрочето, умряло в утробата й, бе фикс идея, която не се поддава на разумно тълкуване. Сега, докато наблюдаваше Алисън, Ферн за пръв път осъзна колко опасна всъщност е тази жена.

Неволно отвърна поглед и обгърна морето, ала вълните се бяха стопили; върху тях се бе разстлала само тънката дантела на пяната, сякаш храчка, лепната връз пясъка.

 

 

Нямаше начин да узнаят дали Алисън е предприела ново търсене на ключа.

— Естествено, тя не осъзнава, че има конкуренция — заключи Ферн. — Подозира, че търсим нещо, но мисли, че не знаем какво. Останала е с впечатлението, че продължаваме да преследваме пиратски съкровища. При тези обстоятелства вероятно е предоволна да ни остави да поразчистим терена предварително. Вероятно си казва, че дори и да намерим ключа, няма да знаем предназначението му, а тя лесно би могла да ни го измъкне.

— Сигурно, но ти още не си го намерила, доколкото знам — изгледа я подозрително Уил.

— Поне го търсих — отвърна сестра му.

Алисън замина за Лондон едва във вторник следващата седмица. Робин се бе обаждал два пъти, но макар Ферн да успя да размени някоя дума с него, се отказа от всякакви по-нататъшни опити да разбуди заспалия му здрав разум. Вместо това нанесе удар под кръста, като придаде на гласа си скръбни хленчещи нотки и му припомни за плановете, които бяха кроили за лятото — нищо че ги бе заклеймила, когато той ги сподели с нея. Накрая подчерта, че в Йоркшир изобщо не е забавно без него. В крайна сметка, разсъди насаме по-късно, настоящите им проблеми може да са всичко друго, но не и забавни. Робин отвърна с уверение за скорошно завръщане, при което Алисън изтръгна слушалката от ръката й и се зае да му обяснява подробности около различни случаи на лов на вещици в САЩ и нейни приятели, пръснати из целите щати, които той не бива да пропуска да посети. На Ферн не й оставаше друго, освен да се надява бащинските му чувства да надделеят над изследователската страст.

В понеделник следобед, докато се напъваше да си представи баща си, нахлул на бойното поле като смаян рицар, озовал се насред неочаквана битка, й хрумна, че всъщност Робин не може да направи почти нищо. Би могъл да помоли Алисън да си тръгне, но бе по-вероятно да я покани да остане още. А ако се натъкне на каквото и да е необичайно или свръхестествено явление, веднага би намерил разумно обяснение, колкото и невероятно да е то.

Увесила нос след това прозрение, Ферн заряза работата си, на която и бездруго не обръщаше особено внимание през последния половин час, и се запъти към селото под предлог, че отива за портокалов сок.

На връщане мярна Алисън, увлечена в задушевен разговор. Алисън не я забеляза и Ферн се спотаи край един зид. Мотористът бе спрял край самия банкет на шосето и Алисън като че разговаряше с него от известно разстояние. Държеше се рязко и властно.

Ферн осъзна едва по-късно, че при всичките й досегашни срещи с моториста той никога не бе свалял каската си. Въпреки жегата черните ръкавици, черното кожено яке, лъскавите кожени панталони и тежките боти покриваха тялото му плътно, така че не се виждаше нито сантиметър от кожата му; каската покриваше и косата, и врата му; затъмнената маска скриваше лицето му изцяло. Моторът изглеждаше тежък и тромав, но палеше отведнъж и тръгваше уверено като кон, влязъл в ритмичен галоп. Отдалечи се бързо и Алисън се отправи към къщата с енергична крачка.

Ферн я последва, след като благоразумно изчака няколко минути.

— Видях те да говориш с един човек на мотор — подметна на Алисън по време на вечерята, внимателно оглеждайки лицето й за каквито и да е следи от неудобство.

— Видяла си ме… а, да. Да. Онзи моторист. Ами беше се загубил. Питаше накъде е пътят за Уитби. Дано да не съм го объркала с обясненията си.

— Излъга ни — рече Ферн по-късно. — Не я е питал за пътя. Той е местен — виждали сме го вече толкова пъти.

Строителите се появиха на сутринта, след като Алисън замина за Лондон. Роло и двамата му помощници окупираха плевнята, показвайки ясно на Ферн и Уил, че не е препоръчително да се мотаят насам-натам, докато се работи. А когато тримата си тръгнаха вечерта, заключиха плевнята. Прекалената фамилиарност на Роло при всяко влизане в къщата — особено спрямо Уил — действаше като още по-голяма спирачка.

— Кой ще плаща за това? — промърмори Ферн. — Татко не е имал възможност да направи нещо повече от устно потвърждение.

В сряда тя реши да попита.

— Назначени са от Алисън — докладва по-късно на брат си. — Което означава, че тя отговаря за заплащането според уговорката им с татко. Разбира се, той никога няма да откаже да плати, колкото и да е голяма сметката. Нали го знаеш какъв е. Въпреки това тя поема огромен риск. Питам се защо ли е толкова важно за нея?

На този въпрос нямаше точен отговор.

 

 

Рано на следващата сутрин пред Дейл Хаус спря много дълга бяла кола. Гюрукът й беше вдигнат, купето блестеше от чистота, по металните части нямаше нито едно петънце. Изглеждаше съвсем не на място из тесните йоркширски пътища — като акула в аквариум за декоративни рибки. Косата на шофьора лъщеше като металните аксесоари, униформата му беше светъл спортен копринен костюм, който подчертаваше допълнително загара на кожата му. Като го видя, госпожа Уиклоу помръкна повече от обикновено, а Уил стана ненатрапчиво любопитен и подчертано намръщен.

Ферн предпазливо поздрави госта.

— Ако търсите Алисън — рече тя, — би трябвало да е в Лондон. Замина във вторник.

— Отбих се непредвидено — отвърна Хавиер Холт. — Бях на посещение при един от най-добрите ни клиенти — в Шотландия. Не представляваше трудност на връщане да мина оттук. Мога само да се гордея с добросъвестността на служителката си. — Начинът му на изразяване се стори на Ферн ненужно и твърде префърцунен. — Природата тук е превъзходна, а тази къща притежава удивителна атмосфера. Имам представа колко допада това на Алисън. Истината е, че тя сподели с мен колко се радва, че има възможност да погостува тук.

— Нима? — попита Ферн.

— Няма ли да ми предложите питие — промърмори той — или поне чаша чай? — Подигравателната нотка в едва доловимата му усмивка бе предназначена специално за Ферн.

— Чай — отвърна домакинята с любезна усмивка.

Госпожа Уиклоу им поднесе желаната напитка, като показа на Ферн готовността си да се намеси, ако Хавиер премине границите на джентълменското поведение. Уил, решил, че гостът е пълна досада, вече беше изчезнал. Останала насаме с Хавиер, Ферн все по-ясно усещаше заплахата, която се излъчваше от цялото му същество — лъскавата външност, показната вежливост, тънкото предизвикателство в гласа, което тя от време на време долавяше.

— Употребяваш ли алкохол? — попита гостът. — Имаш вид на скромен въздържател, но съм сигурен, че е измамно. Притежаваш излъчването на зряла жена и външността на викторианска госпожица. Днес рядко се среща.

— Знаеш много добре, че пия — сряза го Ферн. — В галерията ме видя с шампанско в ръка. Може би не си обърнал внимание.

— Моля за извинение. — Думите му бяха изтънчено неискрени. — Всъщност тогава гледах теб, а не чашата ти. Заинтригува ме. Идеалната дъщеря, която направлява безпомощния си баща със смесица от отдаденост и пресметливост. Питам се дали някога си позволяваш непристойно поведение. Пиеш, но никога не прекаляваш. Имаш приятели, но не и гаджета. Схванал ли съм картинката?

— Може би — отвърна Ферн. — Във всеки случай не виждам причина да ти разкривам картинката, както се изрази — нито на теб, нито на друг непознат.

— Нима ме смяташ за непознат? Двамата с баща ти имаме общ бизнеспроект. Това би трябвало да ме издигне поне до нивото на познат, ако не нещо повече.

— Ти си познат на баща ми — отвърна Ферн. — Не на мен. — Осъзнаваше, че е прекрачила границата на добрия тон, но й се стори любопитно вълнуващо.

Хавиер не изглеждаше обиден, в загладените му обноски се усетиха едва доловими признаци, че му е забавно.

— В такъв случай би ли ми дала възможност да задълбоча познанството ни. Ако Алисън беше тук, щях да я поканя да вечеряме навън. Сега каня теб.

— На вечеря! — ахна в изненада Ферн. — Имаш предвид в ресторант? — Беше се случвало да хапне картофки с риба или пица с приятели от мъжки пол, но никога не бе вечеряла в истинския смисъл на думата сама с друг мъж, освен с баща си. Реакцията й в този случай обаче се дължеше не само на шока от получената покана.

— Защо не?

— Намираме се насред Йоркшир — възмути се Ферн. — Не съм сигурна, че наоколо изобщо има ресторанти. Е, поне не реномирани. — Като лондончанка не беше склонна да вярва, че извън графствата около Лондон изобщо съществува добра кухня.

— Ако това е единствената причина, поради която ми отказваш…

— Не! Искам да кажа, защо ще искаш да ме водиш на вечеря?

— Ами познай.

Госпожа Уиклоу се възпротиви категорично. Уил остана като гръмнат („Човек би помислил, че си му любовница“). След първоначалното объркване Ферн взе решение. Нещо й подсказваше да бъде нащрек, макар да не знаеше точно защо — не й се вярваше, че Хавиер ще си позволи да я ухажва или да се държи непочтено по какъвто и да е начин. Каза на Уил, че ще използва случая да го поразпита за Алисън, но всъщност се поддаде на импулс, който само наполовина се дължеше на любопитството й. Хавиер Холт й се струваше едновременно отблъскващ и интригуващ: опасенията й се дължаха на странното му хипнотично очарование.

Подбра внимателно тоалета си, без да е сигурна дали е в ролята на момиче, подготвящо се за среща, или на войник, тръгващ на война. Най-хубавите й дрехи бяха останали в Лондон, но разполагаше с къса черна рокля, съвсем семпла, попаднала в Йоркшир случайно, понеже я взе в колата, след като я бе прибрала от химическото. Услужи си и с кремавото копринено сако на Алисън, което висеше в коридора. Обикновено не заемаше чужди дрехи, дори от приятели, но сега преглътна скрупулите си — импровизираните вечери налагаха спешни мерки.

— Не разбирам защо се стараеш толкова — вметна Уил, докато гледаше как сестра му се гримира. — Първо, е адски стар и второ — изглежда пълен тъпак.

— Казах ти — този човек е шеф на Алисън. Не е изключено да има пръст в цялата работа. Пък и съм любопитна.

— Любопитството състарява.

— Аз не съм стара.

Хавиер я заведе в старомоден пъб в близко село, чието име тя така и не разбра. Дългата бяла кола пърпореше кротко по селските пътища, по небето бавно се разстилаше зеленикав мрак, погнал бледата привечерна луна. Кръчмата представляваше тумбеста каменна сграда с дебели зидове като преграда за йоркширските студове, с ниски стрехи, надвиснали над прозорците, от които вече струеше жълтеникава светлина. Вътре имаше бар, около който седяха шепа хора, и ресторантска част с облицовани в дървена ламперия стени, където също нямаше много посетители.

Хавиер избра маса в най-тъмния ъгъл на помещението и поръча питиета. Сервитьорката запали свещ: треперливият пламък набра смелост и заблещука между двамата, удължен от невидимо течение до тънка огнена жилка. Лицето на Хавиер, премрежено от мекия блясък, изглеждаше като на византийски светец — златист овал, неестествено гладък, изваяни ноздри и бадемови очи, подчертани от собствените си сенки.

— Защо ме доведе тук? — попита Ферн, докато опитваше непривичния вкус на джин тоника си с преднамерена небрежност.

— А ти защо дойде? — И след малко: — Не съм ли виждал Алисън да носи подобно сако?

— Възможно е — отвърна Ферн. — Кремавите сака по принцип си приличат.

— Не е ли малко големичко за теб?

— Не! Аз съм малка за него.

Той се изсмя, като че наистина му беше забавно, но Ферн забеляза, че в смеха му има нещо неискрено, едва доловим дисонанс, сякаш смехът бе споразумение, което той бе приел, макар вече да не изпитваше никакво удоволствие от него. Скритата заплаха, която усети под лъскавата външност, й се стори далеч по-застрашителна от всичко, което бе доловила досега у Алисън Редмънд — макар да не можеше да определи причината. Устата му се разкриви в иронична усмивка, в очите му пробягаха пламъчета — вълнички, след миг застинали в маска, която криеше под себе си невидимо, но по всяка вероятност злокобно присъствие. Имаше чувството, че просветлението ще я озари всеки миг; но менюто беше пред нея и беше време да си избере ястие и да отпие от чашата си, да подхване разговор. Спомнила си обяснението, което даде на брат си, попита Хавиер откога се познава с Алисън.

— От неотдавна — отвърна той, — ако говорим за познанство в тесния смисъл на думата. Макар че в известен смисъл имам чувството, че винаги съм я познавал, може би не само в този живот. Начертах формата на пространството и тя беше вътре, за да го запълни. Усещам настроенията й, без да е нужно да ми ги описва с думи. Нищо, което тя прави, не ме изненадва. — „Защо ли“, запита се Ферн. — В живота на човек има съдбоносни срещи. Те са част от нещо, което е било писано да се случи, дребен, но значим детайл в огромна и неразгадаема схема. Усещала ли си подобно нещо?

Незнайно защо, тя се сети за Наблюдателя.

— Значи така усещаш срещата си с Алисън?

— Може би това важи и за твоята среща с мен.

След джин тоника на масата се появи вино; поднесоха им предястия. Хавиер вкуси храната си като познавач, но без насладата на неподправения апетит. Ферн почти не обърна внимание какво слага в устата си — това важеше и за яденето, и за пиенето. Бургундското беше плътно и тежко и скоро обгърна мозъка й с леност.

— Какво трябва да покаже нашата среща? — попита тя най-накрая.

— Още не съм съвсем сигурен — призна той. — Схемата, както вече казах, е неразгадаема и на никого от нас не е дадено да прозре далеч напред. Твърде често сме принудени да вървим пипнешком по пътя си, слепи като къртици в тъмното; при все това дори къртицата достига целта си. Ти си на такъв етап в развитието си, че е време да вземеш някои решения. Нямам предвид курсове, колежи и кариера: говоря за нещо далеч по-фундаментално. Пред теб има много пътеки, но всички те са забулени. Принудена си да избираш на сляпо като къртица. Но пък, от друга страна, ние сме по-висши същества от всякакви пълзящи и гризачи: ние не живеем само водени от инстинктите си, умеем да разчитаме мимолетните знаци, които съдбата ни дава. Възможно е да притежаваш сила. Трябва да се научиш да я използваш. Аз мога да те науча.

— Сила ли? — Сърцето й затуптя толкова яростно, че в гърлото й заседна буца. В първите няколко секунди не успя да преглътне хапката си. — Какво… какво имаш предвид под сила? И на какво можеш да ме научиш ти?

Той не пропусна едва доловимото натъртване върху местоимението.

— Ти си млада и красива — подхвана лежерно. — Това е вид сила. Но младостта не знае как да борави със своите очарования, а когато се научи, те вече са започнали да изтляват. Мога да ти предоставя своя светски съвет.

— Благодаря — поотпусна се Ферн, — но не мисля, че…

— Не ти е нужен наставник? Жалко. Инстинктът невинаги е добър водач. Младите са склонни да се уповават сляпо, да вярват с цялото си сърце — но това го знаеш, нали, моя сериозна и чувствителна Фернанда? Знаеш твърде много… за възрастта си. — Лековатият му тон вече стана сериозен, насмешката бе изместена от заплаха, при това всичко стана тъй неочаквано, че Ферн бе слисана и объркана. — Не си готова да се обречеш във вярност, без да се поколебаеш, без да поразпиташ, без да проучиш другите възможности.

— Какво ми предлагаш? — прошепна тя.

— Образование. В живота е пълно с неща, на които и най-добрият университет не може да те научи. — Може би намекваше за обичайните уроци за преминаване към зрелостта. А може би не.

По време на основното ястие Хавиер смени темата, заговори за изкуство и литература, поразпита Ферн за Бош и Дали, за Милтън и „Макбет“. Агнешкият котлет беше леко алангле в средата и тя се улови да наблюдава с любопитство как сътрапезникът й захапва мръвката с изящна прецизност, как белите му зъби се впиват в полусуровата плът. При редките случаи, когато погледите им се засичаха, тя си въобразяваше, че искриците в тях се движат, че струят от зеницата с главозамайваща скорост. („Това е дракон, не го гледай в очите…“) С мъка отвръщаше поглед.

— Макбет е интересен образ — рече тя, почувствала се по-дръзка от виното, — но според мен вещиците изглеждат нелепо. Като герои от пантомима.

— Пантомимата е за деца — възрази Хавиер. — В измисления свят на театъра е допустимо децата да се смеят на Страшното. Това е един вид игра — вътре си на сигурно място, далеч от реалния свят. Ала възрастните знаят, че не подобава да се смееш на Страшното. Ти порасна ли вече, Фернанда? Пантомимата превръща действителността в игра, но от това светът не става по-малко истински. Ти вярваш ли във вещици?

— Разбира се, че не — отвърна Ферн, но пребледня.

— Нима никога не си мечтала да яхнеш вятъра, да погнеш облаците, да танцуваш като слънчев лъч по водата? Нима не ти се ще да надзърнеш в миналото през празно огледало, или да чуеш песента на звездите, или да придърпаш дъгата, да призовеш отдавна мъртви хора? Ти имаш въображение: използвай го, дай му жизненост и сила. Превърни го в свое оръжие — оръжие по-мощно и по-смъртоносно от всичките тромави машини, изобретени от съвременния човек. А красотата ти, Фернанда… нима не си мислила за това? Мимолетната ти младост, скоропреходния ти цъфтеж… Ти си като ранно цвете, като предпролетно кокиче — но можеш да превърнеш тази красота в образ от кристал и олово, който никога няма да избледнее или да изгуби свежестта си, няма да се промени, няма да угасне. Замисли се — да бъдеш завинаги красива, завинаги обичана. Нима не би се възползвала, ако имаше тази възможност? — Светлините в очите му бушуваха, ала тя избягваше погледа му. — Вярваш ли в магьосничества, Фернанда? Или все още си вкопчена в Страшното?

— Кой си ти?

Ала тя знаеше. От известно време отговорът на този въпрос витаеше в подсъзнанието й, спотаен в очакване тя да събере смелост да му се опълчи. Знаеше го, когато попита Рагинбоун преди няколко дни. „Процесът на стареене може да бъде спрян… косата може да стане бяла или сива…“ Зад маската временният обитател се усмихна на прозрението й.

— Кой си ти?

Ресторантът наоколо като че се разми, стояха в средата на огромна равна пустош. В долчинките се стелеше мъгла, от нея стърчаха голите клони на призрачни дървета. Звездите трептяха в натежалия сумрак. От каменистите върхове се спусна вятър, който я прониза до мозъка на костите. Пламъкът помежду им не потрепваше.

Усмивката му се стопи, стените, облицовани с ламперия, се върнаха по местата си.

— Казвам се Хавиер Холт — отвърна той безучастно, без явно намерение да я лъже. — Кой да съм?

— Чувала съм гласа ти и преди, но идваше от устата на каменен идол. Предполагам затова звучеше доста по-различно. — Знаеше, че трябва да се страхува от него, че трябва да стои неподвижно и да мълчи, но виното бе проникнало в кръвта й и един импулс, по-силен от алкохола, я тласкаше напред. Не беше любопитство, а необходимост — необходимостта да получи информация и да си изясни нещата, да види врага пред себе си, да се запознае с фактите, да има избор.

— Ти не бе призована — рече той и гласът му прозвуча едновременно остро и меко.

— Все пак дойдох, макар и непризована.

— Не беше, ни най-малко. — Забрави да се усмихне, било то и подигравателно. — Значи си видяла ритуалите в кръга. Все едно. Даровитите имат ярки сънища: да речем, че това е причината. Колкото до въпроса кой съм аз… какво има в едно име? Може да съм Яхве и Израил, Азимут и Азмордис^[4], Ингре Ману, Бабалукис, Ксикатли. Нима името може да ти разкрие същността на душата? Можеш ли да познаеш по някаква си нищо не означаваща табелка дали съм магьосник или демон, човек или свръхчовек? Нима е дадено на едно дете да съди кое е добро и кое зло, или на едно име, което е най-обикновена дума, да поставя нещата по местата им?

— Не съм дете — небрежно отвърна Ферн, захапала стръвта.

— Ще видим. Постарай се да намериш каквото търсиш, донеси ми го — Алисън ще ти го вземе, ако успее; другите, с които може би вече си се сблъскала, вероятно също ще опитат. Аз обаче няма да го взема, а ще ти разкрия тайните му, ще споделя с теб силата му…

Ето защо й е казал да не ме призовава, помисли си Ферн. Не й вярва и иска да ме използва вместо нея…

— Определил си ми място и роля, която да изпълня? — попита внезапно тя. — Ще успея ли някога да те изненадам?

Устните му изтъняха в кратка насмешка.

— Да ме изненадаш? Едва ли. Ти си в капана на собствените си страхове, от който няма да успееш да се освободиш. За да направиш своя избор, ще ти е нужен кураж. Да задържиш ли силата или да се освободиш от нея? Да прогледнеш или да си останеш къртица. — Очевиден избор. — Предизвикателството може да се окаже твърде голямо за теб.

Тя вдигна брадичка — от рязкото движение за миг й се зави свят. Хрумна й, че е доста пияна.

— Не знам — подхвана колебливо. — Трябва… трябва да помисля. Моля те, отведи ме у дома.

Можеше да я отведе в Дейл Хаус или където пожелае — тя нямаше как да му избяга. Беше загубила връзка с Времето и Мястото. Когато се огледа, с облекчение установи, че още са в ресторанта, макар барът в дъното на помещението да тънеше в мрак, а всички гости и персоналът май се бяха изпарили. Пламъкът пращеше и се гънеше, свещта догаряше. Друга светлина нямаше. Ферн не помнеше Хавиер да е платил сметката, но явно го бе направил, понеже се канеше да става. Тя понечи да се изправи, но подът се олюля под краката й. Пламъкът потрепна за последно и тя като че се озова на онова пусто голо място, под ледените звезди. Хавиер я пое в обятията си въпреки опита й да се възпротиви и я отнесе до колата.

Нямаше спомен как се е прибрала.