Джан Сийгъл
Децата на Просперо (15) (Ключът към дверите)

Епилог
Еднорогът

В бузата й опираше нещо — твърда и гладка повърхност, съвсем нежна. Съсредоточи се и установи, че лежи на една страна, а твърдото гладко нещо е под нея. Щом отвори очи, видя как то се е проснало и повърхността му искри в тъмното. Остана с впечатлението, че отгоре има повече светлина и сенките на невидими планини, и ниски вълни, които се разбиват над нея, макар че явно не беше мокра. После изведнъж разбра къде е.

Седна изправена и безкрайните плажове на границата на битието се простираха от двете й страни, отдалечавайки се в безкрайността, и всяка звезда във вселената се виждаше върху нощното небе. Вдиша искрящия въздух, заслушана в дишането на морето и в свистенето на звездите. Огледа се и видя, че е облечена в дрипи; сред тях голите й крака блестяха като бисери. Как и защо се е озовала тук, като че ли не беше толкова важно. Просто беше тук и така бе самата себе си — безименна и вечна. Обзе я хладно спокойствие.

Когато той се появи, знаеше, че го е чакала. Побутна я с муцуната си, рогът му блестеше по-ярко от облените й в звездна светлина крака. После изведнъж той тръсна глава и в тъмните му очи проблесна неистова болка. Еднорозите обичат ревниво, не са готови да делят с друг. Веднага би избягал от нея, ала тя скочи на крака и обви шията му с ръце.

— Остани при мен. Още веднъж, само още веднъж. После ще те пусна да си вървиш.

Яхна го, той се вдигна на задните си крака, заотстъпва, но пръстите й бяха заровени в гривата му и тя успя да се задържи. После той подскочи напред и запрепуска през пясъка, и нощта край тях полудя.

— Отведи ме у дома. — Звездите отъняха до дълги пискюли светлина, светът затрептя и потъна в небитието, а когато небитието изчезна, слънцето засия и тревата под копитата му беше зелена.

Тя слезе от гърба му и се обърна, но той си бе тръгнал, без да дочака благодарностите й, просто изчезна в ефирната мъгла. Нямаше да се върне никога повече. Стъпалата й усещаха полето и дивите цветя, и пеперудите, слънцето галеше топло лицето й. Тя беше Фернани, Фернани и Фернанда, отново беше цяла и всичко, което бе забравила, изведнъж се върна в съзнанието й като поток, разбуни заспалите й спомени, почука на сърцето й. И далеч, под сивата къща от съня й, но достатъчно близо, имаше три фигури, застинали на склона — на мъж, на момче и на куче.

— Аз съм Ферн Капъл — рече тя на глас и се разрида, и така я намериха, и тя прегърна Уил, и се вкопчи в палтото на Наблюдателя, и заплака така, както не бе плакала от дете, откакто майка й почина. А тогава си бе казала, че сълзите са се вледенили в сърцето й завинаги.

Докато разказът се изливаше от нея, двете половини на случилото се се наместваха в съзнанието й. Най-накрая с ужас, от който сълзите й секнаха, тя разбра.

— Добре се справи — рече Рагинбоун, — по-добре от най-смелите ми очаквания — ако изобщо бих могъл да ги нарека очаквания, понеже не смеех да си позволя лукса да очаквам. Ключът е приклещен в капана на времето: никой повече няма да успее да го вземе. И при загубата на толкова мощен амбулант Древният дух може би ще остане с наранена сила за дълго време.

— Ами останалото от Магнита, другите парчета? — попита Уил. — Какво стана с тях?

— Това е друга история — отвърна Наблюдателя, — чийто край тепърва предстои. С нашата история сме дотук — поне засега. Да, ти наистина се справи добре. Малцина са дръзнали да стигнат толкова далеч, поне не знам някой да се е върнал. Не съжалявай за заплатената цена. Всичко това се е случило преди много-много време. Атлантида се е превърнала в прах преди Рим да бъде построен и Троя изгорена. За нейните обитатели няма дори спомен.

— Но аз ги обичах! — извика Ферн и Уил видя страстта в очите й и отчаянието по лицето й, и осъзна с неясна болка, че сестра му завинаги се е разделила с детството. — Езрамѐ и Ууинарда, и Ипфор, който беше мой приятел… и Раф. Исках да го спася, жертвах живота си за него, но оцелях, а той загина. Аз го изпратих на смърт. Как ще продължа да живея… тук и сега… след като бях в Атлантида с него? — Докато говореше, ръката й несъзнателно стисна ефирната тъкан, която все още висеше около дрипите на непривичните й дрехи.

— Всички ще продължим — успокои я Рагинбоун, а челото му бе дълбоко набраздено. — Не се отчайвай. Ти си млада, а отчаянието лесно спохожда младите, но в крайна сметка то не е… печелившо. Кой знае? Ако си го обичала… ако и той те е обичал… теб и никоя друга… може да се появи пак. Дверите се отварят в двете посоки или поне така се предполага. Помни, че където има надежда, човек може да запази вярата си. Може да се срещнете пак някой ден. Вечността продължава твърде дълго, за да изречеш думата „никога“. — Изправи се. Лугари бе до него. — А сега трябва да се прибираш. Баща ти те чака.

— Нямаше те пет дни — каза й Уил. — Татко направо се побърка от притеснение, извика полиция и щяха да тръгнат да претърсват околността, но разбраха за Хавиер и решиха, че може да си избягала с него. Беше ужасно.

Тя изпрати с поглед Рагинбоун, който се движеше с неуморна крачка и потъваше бързо в лятната мараня.

— Кога е Някой ден? — провикна се тя, но отговорът му, ако имаше такъв, отлетя с вятъра, а мъжът и кучето, магьосникът и вълкът, сякаш се стопиха и се превърнаха в спомен.

— Хайде — подкани я Уил и я прегърна, и двамата се спуснаха по хълма, за да се приберат у дома.

Корабчето продължаваше да се бори яростно с огромните вълни. Извита като гребен водна маса — те не знаеха, че това е вълната, дошла след излизането на Ненхийдра — ги понесе нагоре и напред, докато успяха да я яхнат и да се метнат обратно в плътно зелената пропаст, където не проникваше ни лъч светлина.

Той вече разбра, че нея я няма, но не се изненада: имаше чувството, че винаги е очаквал раздялата им. В сърцето му не бе останала ни капка насмешливост, ни искрица гняв. Понесе мъката си, без да е натъжен, като камък в сърцето. Приятелите му го чакаха, лодката имаше нужда от него. Тя бе храбра и умела в морето, люлееше се с вълните, препускаше с бурята, но платната й вече бяха разкъсани от вятъра, корпусът й пропускаше, мачтите се чупеха. Вълна се сблъска грохотно с вълна и се стовари отгоре й с пълна мощ — той изпусна щурвала. Но успя да се задържи, нищо, че не нямаше към какво да посегне, решен да препуска докрай с последната си буря, докато дъските под краката му се пропукат, да запази вяра — ако има какво да се пази — в другарите си, в лодката, в нея. Тя, която така и нямаше да узнае дали изобщо е повярвал.

И така, ураганът вилнееше над него, Морето бушуваше наоколо, а мракът се изливаше отгоре.

Сирената изплува от морските дълбини, и връхлетя право в бурята.