Джан Сийгъл
Децата на Просперо (10) (Ключът към дверите)

Осма глава

Уил пръв установи, че сестра му я няма. Събуди се рано сутринта с усещането, че нещо не е наред; сякаш секунди след като отвори очи, целият свят се бе завъртял с част от градуса, оставяйки всичко леко разместено. Инстинктивно разбираше, че е пропуснал нещо съществено, че ако се бе събудил само миг по-рано, би го забелязал, каквото и да е то. Но сега бе пропуснал шанса си завинаги. Стомахът му се сви в зловещо предчувствие.

Никой нормален млад човек не би се надигнал от леглото още в ранни зори, но след като полежа малко насила, Уил се измъкна от постелята, наметна някакъв халат и механично се запъти към стаята на сестра си. Почука и след като не получи отговор, натисна бравата и влезе. Гледката на празното легло го стресна. В крайна сметка, рече си, Ферн може също да се е събудила и да е решила да отиде да се поразходи. Няма причина да се притеснява толкова, да изпада в паника. После забеляза картината.

Сестра му я беше вдигнала на тоалетката си пред огледалото. Уил, който досега не я бе разглеждал подробно, усети как погледът му потъва в платното, докато започна да различава дори невидими за човешкото око детайли. За момент си представи, че този миниатюрен пейзаж е жив: огледа въртящите се колела, движещите се крака, разветите поли и рокли, всички те толкова малки, че достигаха до съзнанието му като някакъв измамен код, увеличен посредством усилие на въображението му до мимолетна реалност. Разтърка очи и край — престана да го вижда. Но и този кратък миг му бе достатъчен, за да го изправи на нокти.

Хукна надолу по стълбите, изхвърча в градината бос, с долнището на пижамата си, върху което бе навлякъл халата на голо, извика Лугари. Бе готов да изтича да потърси Рагинбоун някъде из ливадите, но вълчицата прескочи ниския зид и се озова в краката му.

— Няма я — рече й той и клекна, за да застане право срещу жълтите вълчи очи. Животното го близна по лицето в непривичен прилив на нежност, сякаш се опитваше да го успокои. — Мисля, че е отишла в миналото. Видях онази картина… дето е на Алисън, но сега е у Ферн. Досега не се бях замислял какво е нарисувано, всичко е толкова миниатюрно, но като я видях, изведнъж осъзнах, че е град, може би Атлантида… и се движеше. Доведи Рагинбоун. Тя няма да се справи сама. Трябва да й помогнем.

Лугари го близна пак, погледът й внушаваше спокойствие и загриженост. После се обърна, пак прескочи зида и изчезна сред ливадите.

Уил влезе в къщата, облече се и отиде в кухнята да закуси препечени филийки. Рагинбоун дойде след няма и час, но на Уил, който от време на време хвърляше в кошчето овъглени филийки, чакането му се стори безкрайно. Качиха се съвсем тихичко на горния етаж, за да не събудят Робин.

— А, тази картина значи — отрони Наблюдателя и се надвеси ниско над платното. — Трябваше да я разгледам по-обстойно. Какъв съм глупак. Но пък знае ли човек, може да е за добро. Вратата е отворена — макар да няма отчетливо изобразен коридор, ако е достатъчно наблюдателна, би могла да открие обратния път. Ако човек е убеден в действията си, все ще намери начин. — Изправи се, разтърка гърба си, който понякога му се струваше вкоравен като ствол на дърво. — Ами виж, в момента нищо не можем да направим. Отишла е там, където не бихме могли да я последваме. Боя се, че сме обречени да чакаме.

— Да чакаме ли? — избухна гневно Уил. — Да седим и да чакаме? Защо… защо не тръгнем след нея… защо не й помогнем…

— Не можем. Не притежаваме Дарбата. Аз загубих своята, а ти все още не си я намерил, ако изобщо я притежаваш. Трябва да останем тук.

— Но Вратата е отворена! Усещам картината, усещам как ме дърпа към себе си. Усещам я!

— Възможно е. Ала ключът зове само Даровитите. Дори да бъдем пуснати да преминем, не бихме могли да осъществим намеренията си, още повече пък да се върнем обратно. Наред с другото може да се окаже, че сме допълнителен товар за сестра ти. Тя избра да действа сама, защото знае, че сама би се справила най-добре. Показа го в плевнята, нищо че в крайна сметка не пожъна успех. Тя притежава нужната смелост, решителност и късмет. Какво повече бихме могли да й предложим?

— Но нали е невъзможно! Как би могла да намери ключа, когато я залива приливна вълна? Как би могла да заключи Вратата, ако тя вече не съществува? Пък и нали самият ти каза, че няма да успее да се върне. Невъзможно е!

— Магията е възможна.

Слязоха в кухнята и Наблюдателя приготви на Уил сладък чай и безупречни препечени филийки.

— Кога ще разберем? — попита Уил. — Имам предвид, кога ще знаем дали ще се върне? Всъщност кога ще се върне?

— Това, струва ми се, е най-важният въпрос. Когато човек пътува физически във времето, няма какво да го държи свързан с настоящето, така че не може точно да се определи кога ще се върне. Макар да поддържаш тясна връзка с времевата зона, от която идваш, колкото повече оставаш в миналото, толкова повече отслабва тя и конкретните минути и часове губят значение. Може да се появиш обратно миг след напускането, а в същото време да си отсъствал цял месец. Но може да се появиш и след седмица, дори след година. Може направо да прескочиш настоящето и да се озовеш в бъдещето. Непредвидимо е.

— Направо ме окрили — отвърна Уил. — Започвам да разбирам защо Ферн невинаги беше склонна да ти вярва.

— Никога не бива да имаш пълно доверие на когото и да било — усмихна се Рагинбоун и лицето му се набръчка покрай устата. — Непредсказуемостта е важен елемент на интелекта.

— Стига си се правил на много умен. Виж, все трябва да мога да направя нещо. Не мога просто да стоя и да чакам…

— Можеш да се молиш.

 

 

Когато Робин слезе на закуска, Рагинбоун си беше заминал.

— Ферн излезе рано — нехайно подметна Уил. — Каза, че може да отсъства целия ден. Взе си сандвичи. — Реши, че споменаването на сандвичите ще придаде повече достоверност. И бездруго беше овъглил достатъчно филийки, така че не можеше да се каже колко точно хляб е употребен. Баща му изобщо не би забелязал несъответствието, но госпожа Уиклоу несъмнено би обърнала внимание.

Робин преглътна информацията заедно с безразборната си закуска.

— Сестра ти… хм, така де, искам да кажа, добре ли е? — Уил изглеждаше искрено безучастен. — Нали разбираш, дали не е влюбена или нещо такова? Ходи една такава отнесена, разхожда се сама… Това е съвсем непривично за нея.

— От къде на къде пък ще е влюбена! — сопна му се в отговор Уил, един вид, е, да, Ферн си има своите странности, ама чак пък да се влюби — абсурд. — И изобщо не е отнесена. Просто… много мисли. Сигурно е от възрастта. Както и да е, хората на село са различни. В Лондон като излезеш, отиваш някъде — на кино, по магазини, на среща с приятели. Тук няма много къде да се ходи, пък и не се намират много приятели, така че излизаме по разходки. Би трябвало да си доволен. Много е здравословно.

— Явно ви е наистина скучно — отрони Робин, връхлетян от обичайното си чувство за вина. — Можем да поканим ваши приятели…

— Да бе, какъв смисъл има — прекъсна го бързо Уил. — Нали и бездруго скоро заминаваме за Франция.

— Не ми се видяхте особено ентусиазирани.

— Ами знам ли… — сви рамене Уил в двусмислен жест, сякаш типично по тийнейджърски сменя настроенията си непредвидимо. — Като се замисля, идеята не е лоша. Като се върне Ферн…

— Като се върне ли? Че колко ще продължи тая нейна разходка?

Няколко хилядолетия, според мен, каза си Уил наум.

— Исках да кажа, че ще поговоря с нея, като се върне. Не се дръж като дете, татко…

Успокоен, Робин потъна в мълчание, нарушавано само от отпиването на чая, после се зарови в някакви оферти, заразглежда цветни керамични чинии и накрая — неизбежно — се оттегли при телефона.

Да можеше да си замине за Лондон, помисли си Уил. Беше парадоксално, но присъствието на баща му, който толкова им липсваше, докато беше в Щатите, сега му се струваше истинско проклятие. Де да можеше Робин да не се притеснява толкова, продължи мислено Уил, и без него си имам достатъчно грижи, а сега трябва да се тревожа и за това, че той се тревожи. Само дано Ферн е добре, Боже мой…

Дали това минава за молитва.

Точно преди обяд, след като за пореден път го повика и не получи никакъв отговор, Робин се качи да потърси Уил, за да го покани на масата. Завари сина си в стаята на Ферн, взрян в картината на тоалетката й. При влизането на баща си Уил се стресна и застана пред платното, но беше прекалено слаб, за да го закрие напълно.

— Не съм ли я виждал в галерията? — възкликна Робин. — Май е онази картина, която търсеше Хавиер. „Изгубеният град“. Спомена ми за нея на погребението. Ферн явно я е намерила в крайна сметка. Ще му звънна следобед. Спомена, че тази седмица ще е в Йорк, щял да обикаля художници ли, клиенти ли. Някъде май записах номера му. Да отметна поне тая задача.

— Не! — извика Уил. — Искам да кажа, изобщо не е спешно, нали така? За къде си се разбързал толкова?

— Хавиер си иска картината. Тя не е наша, както ти е известно. Какво ти става?

— Харесва ми — отчаяно заобяснява Уил. — Много… много ми се ще да я задържим. И на Ферн й харесва.

— Ами тогава… ще му направя оферта.

Свали картината долу и я подпря на един стол в дневната.

— Доста е странна — отбеляза Робин. — Цветен офорт. Смесена техника. Има някак призрачен вид, не мислиш ли? Какво е това в средата?

— Би трябвало да е град. Само че е нарисуван ужасно миниатюрен. Направо не мога да си представя как е направено. Не се взирай толкова отблизо, татко — ще ти се кръстоса погледът.

— Странно — продължи Робин. — Почти съм готов да се закълна, че помръдна. Сигурно е някакъв визуален трик. Хитро измислено. — Обърна се и погледът му механично огледа стаята, бръчките на челото му се вгънаха още по-навътре. — Къде се е дянала фигурката? Онази, дето Ферн никак не я харесваше. Сигурно я е бутнала в килера, а?

— Ами не… — заекна Уил и трескаво се зае да търси подходящо обяснение. — Боя се, че… се счупи.

— Счупи ли се? Че тя беше от камък! — Уил, неспособен да измисли друго, по-убедително обяснение, реши да запази мълчание. — Беше антикварна рядкост — продължи Робин. — Вероятно струваше доста пари. Как, да му се не види, се счупи? Знам, че на Ферн изобщо не й беше любима, но…

— Алисън я счупи — отвърна монотонно Уил. — Не знам как е станало, но вината е нейна. По килима сигурно още има парченца.

— Сигурен ли си, че е Алисън? Няма да се ядосам, ако… е, може би малко. След като казваш истината…

Синът му го изгледа с леден поглед.

— Сигурен съм.

— Съжалявам — подметна неловко Робин. — Просто наистина не разбирам… Изпусна ли я, имаш ли представа? Все пак имай предвид, че дори да я е изпуснала, на пода има килим… Та, значи, казваш, тука е станало?

— Така мисля — рече Уил без никакво желание да спори повече. — Поне Алисън така каза.

— Сигурно камъкът е бил пропукан — продължи да размишлява на глас Робин. — Имало е някоя от онези невидими пукнатини, които направо разцепват предмета, ако без да искаш го удариш на точното място. Или по-скоро там, където не трябва. И въпреки това явно ударът е бил доста силен.

— Ще обядваме ли? — попита Уил и подхвана баща си под лакътя. — Хайде да вървим, че ще изстине и госпожа Уиклоу ще се обиди.

— Обядът е салата.

— Ами, значи ще се стопли.

По-късно, докато Робин се обаждаше на Хавиер Холт, Уил се измъкна през задната врата и хукна да търси Наблюдателя.

 

 

— Не ми харесва тая работа — рече Рагинбоун, след като чу новината. — Трябваше да скриеш картината.

— Да ми беше казал по-рано.

— Смятах те за достатъчно разумен, без да е нужно да ти напомням такива неща. Е, може все още да не е твърде късно. Значи казваш, амбулантът е в Йорк. Колко време мина, откак му се обади баща ти?

— Не знам точно. Поне два часа. Може би повече. Ти каза, че ще си наблизо, ама това е доста широко понятие. Търсих те къде ли не, идвам тук най-накрая. — Седяха на брега на Яроу, близо до мястото, където онази твар бе изпълзяла от водата. — Какво правиш точно тук?

— Чаках.

— Ферн ли?

— Просто чаках. Чаках знак — добър или лош. Ела. — Изправи се на крака. — Да вървим в къщата. Трябва да скрием картината. Ако се наложи, ще я унищожим.

— От какво точно се страхуваш? — попита Уил.

Но Рагинбоун вече се катереше по хълма, за да излезе на пътя.

Беше доста свъсен следобед, духаше упорит вятър, който успяваше да разсее жегата. По долината и околните хълмове пробягваха чевръсти сенки, които променяха осветеността на пейзажа толкова рязко, че човек имаше чувството, че светът се върти под неподвижно застиналото небе. За миг Уил си представи как потъва в хаотичния поток на Времето, докато сестра му се губи някъде далече назад, откъсната в незнайно кътче на миналото, където никога повече няма да проникне светлина и живот. Тъй като бе твърде млад, той имаше нужда от подкрепа и съчувствие. Още не се бе научил да се опълчва на необратимото без страх. Вкопчи се в ръкава на Рагинбоун, но още докато се накани да каже нещо, бяха стигнали шосето и внезапен мощен порив на вятъра отнесе думите му в незнайна посока.

В далечината забелязаха бледата лъскавина на кола, която тъкмо свиваше по алеята.

— Той е — рече Уил, забравил другите си грижи.

— Кой? — попита Рагинбоун.

Когато дойдоха пред къщата, завариха вратата затворена и изгубиха ценни секунди, докато изтичат до задния вход. Изпълнявайки заповедите на Наблюдателя, Лугари ги следваше неотлъчно. Госпожа Уиклоу посрещна с почуда и неодобрение нахълтването на непознат в кухнята си, още повече на човек с обрулено лице и дрехи като на плашило.

— Уилям! — възкликна тя, което в нейния случай бе категорична проява на строгост. — Нямам представа кой е този човек, но баща ти…

— Приятел е. Къде е Хавиер Холт?

— А, той ли. — Новият обект на неодобрението й, за който й припомни Уил, временно измести вниманието й. — В дневната е, май взема някаква картина. Господин Робин го остави да си върши работата и се прибра в кабинета си…

Но Уил, непознатият и Лугари вече летяха по коридора. Госпожа Уиклоу ги последва. Чуха я да вика Робин по име, докато Рагинбоун отваряше вратата на дневната, мърморейки си нещо на атлантидски. Дневната беше празна. Картината беше облегната на стола точно така, както я бе оставил Робин, но предпазното стъкло бе счупено, от средата плъзваше гъста мрежа от тънки ивички, които се разпростираха чак до периферията. Миниатюрното изображение на града съвсем не се виждаше.

— Къде е? — попита Уил. — Сега Ферн изобщо няма да може да се върне.

— Тя и бездруго нямаше да може да се върне оттук — отвърна Рагинбоун с необичайно за ситуацията спокойствие и потупа картината по гърба, за да се увери, че е непокътната. — Нито пък той.

— Какво имаш предвид? Къде е той?

— Тръгнал е след нея. Или след ключа. При всички положения — към миналото.

Влизането на госпожа Уиклоу, следвана по петите от Робин, прекъсна всякакви допълнителни обяснения. Последваха безразборни въпроси, объркване (Робин), подозрителност (госпожа Уиклоу), неловък опит за запознаване.

— Това е господин… — подхвана Уил, но спря насред изречението, дал си сметка, че „Рагинбоун“ не е достатъчно сериозно име за достопочтен обитател на реалния свят.

— Уочман^[1] — помогна му възрастният мъж, като си послужи с името, с което го бе нарекла Ферн.

— Стопанинът на Лугари — додаде Уил.

— Щом той е Наблюдател — рече госпожа Уиклоу полугласно, — значи кучето му е Пазач. Ама кого наблюдават и кого пазят — ей това питам аз. Вижте, господин Робин, тука стават много неща, за които не сте уведомен, и според мен е крайно време да ги узнаете. — Беше явно, че в числото на неуведомените включва и себе си.

— Точно така. Да започнем от там — къде, да му се не види, е Хавиер?

— Замина — отвърна Уил дръзко.

— Колата му е отпред — възпротиви се баща му.

— Заминал е без колата си — включи се Рагинбоун. — Изчезнал е като дим. Знаем, че не е използвал задния вход — госпожа Уиклоу щеше да го види. Не е минал и отпред — двамата с Уил бихме го засекли, нали в крайна сметка го видяхме да влиза именно оттам. Пък и би се качил в колата си. С две думи — изобщо не е излизал оттук. Просто изчезна.

— Абсурд! — възкликна Робин. Госпожа Уиклоу явно беше скептично настроена. — Хората не изчезват просто ей така. Може да се е заключил в мазето…

Погледнаха в мазето. За всеки случай провериха и на горния етаж. Мина известно време, докато се уверят, че цялата къща е празна.

— Няма го — заключи накрая госпожа Уиклоу. — Това поне е ясно, за разлика от всичко останало. — Изгледа Рагинбоун сърдито, но скришом. — Ще пийна един чай.

— Аз имам нужда от нещо по-силно — обади се Робин.

— Как ще обясним всичко това? — изсъска Уил в ухото на Рагинбоун.

— Никак — отвърна Наблюдателя. — Хората сами ще си намерят обяснения. Винаги става така.

— Мисля, че трябва да уведомя полицията — тъкмо казваше Робин, докато си наливаше от скоча, който наскоро си бе купил от безмитната зона. — Доста неловка ситуация, държа да отбележа. Мъж изчезва като с вълшебна пръчица, при това в моя дом. Полицията със сигурност ще реши, че има нещо подозрително. Нали така, все пак не може просто да се… изпари.

— Такива неща се случват — отвърна Рагинбоун и прие доста колебливо предложената чаша скоч, която му подаваше Робин. Капъл старши се питаше дали странният приятел на сина му е бивш предприемач или университетски преподавател, изпаднал в немилост вследствие на редовна злоупотреба с алкохол. — Светът е пълен с неразрешени загадки. И все пак ми се струва, че не е добре да се прибързва с уведомяването на полицията. В крайна сметка Хавиер Холт е възрастен човек — вие не сте отговорен за неговото здраве и безопасност. А каквото е изчезнало, трябва да се появи — все някъде. Сигурно ще се върне.

— Колата му е тук. — Робин явно не беше съгласен с това предположение. — Не може просто ей така да я зареже пред къщата ми.

— И защо не? — попита Рагинбоун.

— Не ми харесва тая работа — поклати глава госпожа Уиклоу, след като гостът си тръгна. — Това, дето му викат тайнствени загадки, са си най-обикновени небивалици. Но хората не изчезват просто ей така. Особено противни мазни типове като нашия господин Холт. Той е от ония, дето все се появяват там, където най-малко им е мястото.

— Но така или иначе сега го няма — прекъсна я Робин. — Просто… го няма.

 

 

— Ако Хавиер е отишъл в миналото — подхвана Уил, щом двамата с Рагинбоун останаха насаме, — това означава ли, че и Древният дух е там?

— Не съвсем. Нещата са малко по-сложни. Не забравяй, че Древният дух вече съществува в миналото. Може би няма желание да се върне във време, в което има риск да бъде изправен лице в лице със самия себе си. Използването на амбулант го предпазва от този риск или поне той трябва да вярва в това. Във всеки случай Древните духове изглежда са отбягвали Атлантида — страхували са се от силата на Магнита. Така или иначе, доколкото ми е известно, той не би могъл да контролира амбулант в миналото от позицията си в настоящето — марионетката е твърде далеч от кукловода. Любопитна ситуация. В крайна сметка може да се окаже, че амбулантът не е просто обикновен приемател — той има своя воля, свой дух; вярно, душата му е отнета, но мозъкът му поддържа определено ниво на самостоятелност. За постигането на всичко това предполагам, че се е наложило да вкара част от своята сила в него.

— Искаш да кажеш, че е станал много силен?

— Възможно е. — На устните на Рагинбоун се появи подобие на усмивка. — Но ако амбулантът се изгуби, той определено ще изгуби и голяма част от силата си.

— И как това може да помогне на Ферн?

— Никак. Ние не бихме могли да й помогнем по никакъв начин. — Дори да имаше едва доловимо натъртване на местоимението „ние“, Уил не го долови. — Но ако амбулантът бъде унищожен или няма възможност да се върне, това би могло да ни е от помощ тук. Азмордис би изгубил голяма част от същинската си сила. А това може само да ни радва.

— Това изобщо не ме интересува. Аз се притеснявам само за Ферн.

— Продължавай да се притесняваш. Нима някой може да каже на какво е способна любовта? Безсмъртните са склонни да я презират, наричайки я „плътска слабост“, ала ние, човеците, я поставяме на висок пиедестал. Любовта на семейството, любовта на приятелите, любовта на влюбените. Харесва ни да вярваме, че тя устоява, след като всичко останало изтлее. Най-безценната суета. Може би…

— Стига вече философстване — прекъсна го Уил. — Не съм в настроение.

Рагинбоун се усмихна и млъкна.

Уил прекара най-дългия следобед в живота си — по-дълъг дори от онзи път, когато чакаше Ферн да се върне, след като ги подгони мотористът. Рагинбоун си тръгна — „Вятърът ще ми прочисти главата от философските мисли“ — а Уил се върна при реката, но сенките вече ги нямаше. Слънцето проблясваше сред облаците и вървеше в крак с въртящата се земя, сякаш отказваше да позволи на деня да поеме към своя заник.

Както винаги, когато човек има време за убиване, Уил си помисли за няколко неща, които би могъл да свърши, и реши, по една или друга причина, че нито едно от тях не си струва. Часовникът му се бе счупил няколко седмици по-рано и когато се прибра, той по-скоро почувства, отколкото знаеше със сигурност, че става късно. Следобедът бе все така облян в златисто, вятърът бе стихнал и бе станало адски жежко. Колата на Хавиер си стоеше на алеята. За момент Уил си я представи как остава завинаги там — блестяща, застинала в очакване, без никой да влезе в нея, без никой да я потърси. Хавиер сигурно е взел ключовете у себе си, помисли си горчиво Уил. Какво ли ще прави с ключове от кола в миналото? И после, татко сигурно вече е ужасно разтревожен за Ферн. Какво ще му кажа? Ами тя за малко отскочи до друго измерение. Не знам кога ще се върне… Да му се не види! Рагинбоун можеше да помогне малко повече…

Прекрачи прага на кухнята. Госпожа Уиклоу явно бе убедена да си върви у дома. (Уил беше сигурен, че не е минало без обстоятелствени увещания: икономката отдавна беше решила, при това не без основание, че семейство Капъл се нуждаят от далеч повече внимание и грижи от братовчеда Нед.)

Часовникът, който пъплеше едва-едва, уведоми Уил, че е седем и пет.

Баща му беше в хола.

И в края на краищата не се оказа толкова трудно.

— Къде е Ферн? — попита Робин. В гласа му не се долавяше страх, нито несигурност, само ужасяващата пустота, която поглъща далечната половина на тревожността.

— Няма я, татко. Също като Хавиер. Просто я няма. Няма я.