Даниъл Силва
Агентът (8)

8. Бейзуотър, Лондон

Петък, 7:02 ч.

Събуди го телефонът. Както във всички безопасни квартири, той имаше примигваща лампичка, която показваше, че някой звъни. Тази светеше в синьо. Сякаш полицейска кола безшумно бе влязла в спалнята.

— Буден ли си? — попита Ари Шамрон.

— Вече да.

— Още спиш?

Габриел погледна часовника си.

— Седем сутринта е.

— Тук е девет часът.

Особеностите на международните времеви зони не интересуваха Шамрон. Той смяташе, че всеки агент на Службата, независимо от местоположението му, е длъжен да спи и се събужда в синхрон със самия него. В Службата това бе известно под името „Шамроново централно време“.

— Как мина срещата ти с Греъм Сиймор?

— Напомни ми да не използвам паспорта си на името на Хайнрих Кивер, когато отново влизам във Великобритания.

— Той реагира ли на информацията, която му даде?

— Изглежда, има си по-големи главоболия от няколко младежи от Амстердам.

— Така е.

— Ще трябва да информираме нидерландците за положението.

— Щом Ели приключи с прочистването на архива на Роснер, ще извикаме нидерландския агент за свръзка в Тел Авив и ще си поприказваме с него.

— Само гледай да предпазиш нашия информатор. Той е от хората, които трябва да оставим за черни дни.

— Не се притеснявай, разговорът ни ще бъде много кротък.

— Самолетът пристига в Амстердам в ранния следобед. Ако двамата с Ели работим през нощта, би трябвало да приключим до сутринта.

— Боя се, че Ели ще трябва да довърши работата без теб. Няма да се връщаш в Амстердам.

— А къде ще ходя?

— У дома — отговори Ари. — Един бодел ще те вземе след час и ще те откара до Хийтроу. И се опитай, когато се качиш на самолета, да не изглеждаш така, сякаш те е драла котка, както правиш обикновено. Довечера ще вечеряме на улица „Каплан“.

На улица „Каплан“ се намираше кабинетът на министър-председателя.

— Защо ще вечеряме там?

— Ако нямаш нищо против, предпочитам да не обсъждам нашите висши държавни и разузнавателни дела пред подслушвачите на МИ5 и Британската правителствена централа.

— Това е сигурен телефон.

— Няма такова нещо — възрази Шамрон. — Просто гледай да се качиш на този самолет. Ако попаднеш в задръстване, звънни ми от колата. Ще се обадя на „Ел Ал“ да задържат самолета.

— Няма да го направиш.

Линията прекъсна. Габриел остави слушалката на вилката. Ще вечеряме на улица „Каплан“. Досещаше се каква ще е темата на разговора. Очевидно Амос нямаше да оцелее дълго. Той погледна към телевизионния екран. Три фотогенични млади жени водеха сериозна дискусия за сексуалните лудории на най-известния британски футболист. Габриел потърси пипнешком дистанционното, но вместо това напипа бележника на Самир. Тогава си спомни как се бе събудил посред нощ и бе гледал рисунката — не боровете и пясъчните дюни, а следите от разклоняващите се линии.

Отново се вгледа в нея. Той бе надарен с почти перфектна визуална памет — дарба, доразвита от изучаването на история на изкуството и работата му като реставратор. В паметта си съхраняваше стотици хиляди картини и можеше да определи автентичността на една творба само като разгледа няколко мазки на четката. Беше убеден, че линиите не са случайни драсканици, а част от някакъв чертеж, и бе сигурен, че вече го е виждал някъде.

Алон отиде в кухнята и си направи кафе, после отнесе чашката до прозореца. Започваше да се развиделява и сутрешният трафик в Лондон вече бе подновил бесния си ритъм. Някаква жена, която много приличаше на бившата му съпруга, стоеше на ъгъла и чакаше да се смени светлината на светофара. Когато светна зелено, тя пресече Бейзуотър Роуд и изчезна в Хайд Парк.

Хайд Парк.

Той погледна бележника, след това отново през прозореца.

Възможно ли е?

Върна се до бюрото и дръпна най-горното чекмедже. Вътре беше атласът „Лондонските улици от А до Я“. Извади го и го отвори на карта 82. Тя показваше най-близкия ъгъл на Хайд Парк и заобикалящите го улици на Мейфеър, Мерилбоун, Бейзуотър и Сейнт Джонс Уд. Пешеходните алеи в парка бяха изобразени с пунктирани линии. Габриел ги сравни с отпечатъка в бележника на Самир.

Те съвпадаха напълно.

Хайд Парк…

Но защо терористите ще искат да извършат атентат в парка?

Замисли се за снимките, които бе открил в апартамента на Самир: Самир на Трафалгарския площад, до кралски гвардеец пред Бъкингамския дворец, возещ се на виенското колело „Милениум“, пред сградата на Парламента. Самир с четирима приятели пред американското посолство на Гроувнър Скуеър. Пак погледна картата в атласа „От А до Я“.

Гроувнър Скуеър се намираше на две пресечки източно от парка, в Мейфеър.

Вдигна телефона и набра един номер.

* * *

— Греъм Сиймор.

— Искам да предупредите американците за групата от Амстердам.

— Каква амстердамска група?

— Хайде, Греъм… не му е времето.

— Хората от имиграционната служба прекараха нощта в търсене. Досега не са открили никакво доказателство, че мъже с имената, които ми даде, са в страната.

— Това не значи, че не са.

— Защо смяташ, че са се насочили към американците?

Габриел му каза.

— Искаш да вдигна тревога на Гроувнър Скуеър заради някакви линии в бележник?

— Да.

— Няма да го направя. Няма достатъчно доказателства, които да подкрепят подобно обаждане. Освен това, ходил ли си напоследък на Гроувнър Скуеър? Сега е истинска крепост. Нито един терорист не може да припари близо до сградата.

— Обади им се, Греъм. Ако не го направиш, ще го сторя аз.

— Чуй ме, Алон, и то много внимателно. Ако смяташ да създаваш проблеми в моя град, с Божията помощ ще…

Габриел прекъсна връзката и набра друг номер.