Даниъл Силва
Агентът (13)

13. Летище „Бен Гурион“

четвъртък, 22:47 ч.

Приемната за ВИП гости беше празна, когато Габриел пристигна на летище „Бен Гурион“ късно същата вечер. Мина сам по дългия бял коридор и излезе в мразовития нощен въздух. Бронираната лимузина на Шамрон бе паркирана на кръговото кръстовище и от отворения наполовина заден прозорец се виеше струйка цигарен дим. Зад нея бе спрян втори автомобил, пълен с абсурдно млади бодигардове — нова добавка към охраната му след опита за покушение срещу него. Ари прекарваше старините си, обграден от деца с пистолети. Алон се страхуваше, че такава ще бъде и неговата съдба.

Той се качи отзад в лимузината и затвори вратата. Шамрон го изгледа мълчаливо, после вдигна покритата си с кафяви петна ръка и даде знак на шофьора да тръгва. Минута по-късно, докато се носеха с пълна скорост към Йерусалим през Юдейското плато, той сложи в скута на Габриел купчина израелски вестници: „Хаарец“, „Маарив“, „Йедиот Ахаронот“, „Йерусалим Пост“. Снимката на Алон бе на първата страница на всеки от тях.

— Изпратих те в Амстердам за няколко дни кротко да четеш и ето какво ми носиш. Знаеш ли, Габриел, има и лесни начини да се измъкнеш от вечеря с министър-председателя.

— Всъщност аз я чаках с нетърпение.

Шамрон го изгледа недоверчиво.

— Поне тонът на статиите е положителен, не като пердаха, който обикновено ядем, когато наши агенти бъдат разкрити по време на акция. Още веднъж си национален герой. „Хаарец“ те нарича „недотам таен суперагент“. Това е любимото ми определение.

— Радвам се, че намираш нещата за забавни.

— Ни най-малко не ги намирам за забавни — отвърна Ари. — Предприехме необичайна стъпка, като те изпратихме в Лондон, за да се увериш, че британците разбират сериозността на предупреждението ни. Те решиха да не му обърнат внимание и резултатът е касапницата в метрото и попадането на дъщерята на американския посланик в ръцете на ислямски терористи.

— Да не говорим за шестимата мъртви американски дипломати и охранители.

— Да, като че ли всички са ги забравили. — Шамрон запали друга цигара. — Откъде знаеше, че ще нанесат удар в Хайд Парк?

— Не го знаех. Просто имах теория, която за съжаление се оказа вярна.

— И какво те доведе до тази теория?

Габриел му разказа за рисунката в бележника, взет от апартамента на Самир ал Масри в Амстердам. Ари се усмихна. Той гледаше на превъзходната памет на Алон като на едно от най-добрите си постижения. Габриел вече я притежаваше, когато бе дошъл при него, но той го бе научил как да я използва.

— Значи ги предупреди неведнъж, а два пъти — изтъкна Шамрон. — Нищо чудно, че британците се държаха като магарета по време на преговорите ни за твоето освобождаване. Имах усещането, че използват арестуването и затварянето ти като начин да упражнят натиск върху нас.

— С каква цел?

— За да не разкриеш при публичния процес за атентатите истинското съдържание на двата ти разговора с Греъм Сиймор.

— Смяташ, че си пази задника?

— Сиймор е влязъл в последния етап на дългата си забележителна кариера. Той почти вижда своята къща в провинцията и почетното си място в борда на уважавана финансова компания в Сити. Не би желал някакъв размахващ пистолет израелец да го препъне на финала.

— Последното нещо, което ще направя, е да се „хвърля върху меча си“, за да защитя репутацията и пенсионирането на Сиймор.

— Така е, но и ще направиш всичко възможно, за да не го поставиш в неудобно положение. Ще трябва да обмислим някаква версия, която да включва част от истината, за да защитим както твоята, така и неговата репутация. — Ари се усмихна. Обмислянето на версии беше едно от любимите му хобита. — Сразяването на Греъм Сиймор не е потребно на никого. Ще имаш нужда от него и приятелите му в следващия си живот.

— И какъв ще е той?

Шамрон го огледа внимателно през облака цигарен дим.

— Да си преднамерено недосетлив също не е особено полезно, Габриел. Много добре знаеш какво подготвям за теб. Време е да поемеш ръководството. Ключът за тронната зала е в ръцете ти.

— Може би, Ари, но има един проблем. Аз не го искам. Съществуват и други неща, които искам да правя през остатъка от живота си.

— Боя се, че е време да зарежеш детинщините.

— Имаш предвид реставрирането?

— Точно така.

— Не го считаше за детинщина, докато го използваше за прикритие на един убиец.

— Реставрацията служи и на двама ни дълго време — отвърна Шамрон, — но този период приключи.

Минаха край изгорения корпус на бронетранспортьор — останка от свирепите боеве в Баб ал Уад по време на Войната за независимост.

— Бил съм в заседателната зала на министерството по време на кризи — каза Алон. — Виждал съм как нашите лидери се разкъсват на парчета. Това не е начинът, по който искам да прекарам следващите десет години. Освен това всички тези бивши генерали ще виждат в мое лице просто едно момче с пистолет.

— Вече не си момче. Наближаваш възрастта, когато хората в правителството достигат апогея на кариерата си. Ти просто достигаш своя апогей по-рано от тях. Винаги си бил нещо като вундеркинд.

Габриел вдигна броя на „Хаарец“.

— А какво ще кажеш за това?

— Скандала? — Ари сви рамене. — Кариера без скандали не е истинска кариера. А и повечето от твоите скандали ти спечелиха важни съюзници във Вашингтон и Ватикана.

— Спечелиха ми и доста врагове.

— Те са твои врагове независимо от действията ти. И ще останат такива дълго след като тялото ти бъде положено до това на Дани на Маслиновия хълм. — Шамрон изгаси фаса си. — Не се притеснявай, Габриел, това няма да се случи утре. „Смъртта“ на Амос ще е бавна и само шепа хора ще знаят, че пациентът бере душа.

— Колко ще трае?

— Година. Най-много година и половина. Имаш достатъчно време да реставрираш още няколко картини за твоя приятел в Рим.

— Няма начин това да остане скрито цяла година, Ари. Винаги си казвал, че разузнавателната служба е най-неподходящото място за съхранение на тайни.

— В момента само трима души са посветени в това: ти, аз и министър-председателят.

— И Узи.

— Трябваше да го включа в играта — каза Шамрон. — Узи е моите очи в Службата.

— Може би за това и аз съм ти нужен там.

Стареца се усмихна.

— Не, Габриел, искам те там, за да мога да затворя очи.

— Не смяташ да умираш, нали, Ари?

— Искам просто малко да подремна.

Алон се обърна и погледна през задния прозорец на лимузината. Втората кола ги следваше отблизо. Той се извърна към Шамрон и го попита дали има някакви новини от Лондон за Елизабет Холтън.

— Все още нищо от нейните похитители — отговори Стареца. — Нищо и от британците, или поне нищо, което искат да кажат публично. Но е възможно ние да получим полезна информация.

— Откъде?

— От Египет. Рано тази сутрин нашият най-голям „актив“ в ЕСС ни изпрати сигнал, че има нещо за нас.

Съкращението ЕСС означаваше Генерална дирекция на Египетските служби за сигурност — учтив начин за назоваване на египетската тайна полиция.

— Кой е той? — попита Габриел.

— Вазир ал Заят, шефът на Отдела за борба с религиозния екстремизъм. Той има една от най-трудните задачи в Близкия изток: да не позволи на египетските ислямски екстремисти да съборят режима. Египет е духовният център на ислямския фундаментализъм и естествено египетските ислямисти са основният компонент на Ал Кайда. Вазир знае за световното джихадско движение повече, от когото и да е друг на света. Той ни осведомява за стабилността на режима на Мубарак и ни подава всяка информация, която подсказва, че египетските терористи са се насочили към нас.

— Какво има този път?

— Няма да го узнаем, докато не разговаряме с него — отвърна Шамрон. — Срещаме се извън страната.

— Къде?

— В Кипър.

— Кой е наблюдаващият агент?

— Шимон Пацнер.

Пацнер беше шефът на централата им в Рим, която играеше ролята и на централа на Службата за операциите в цялото Средиземноморие.

— Кога Шимон ще замине за Кипър?

— Утре сутрин.

— Кажи му да остане в Рим.

— Защо?

— Защото аз ще отида в Кипър да се срещна с египтянина.

Ари посрещна изявлението на Алон с мълчание.

— Твоето участие в този случай официално приключи — каза накрая. — Сега това е проблем на американците и британците. Имаме си достатъчно грижи.

Габриел се облегна назад.

— Бях там, когато се случи, Ари. Искам да направим всичко, което можем, за да я намерим.

— И ще го направим. Шимон Пацнер се занимава с Вазир от три години. Той ще отиде в Кипър и ще ни прати доклад за срещата си.

— Сигурен съм, че е така, но настоявам да отида там вместо него.

Старата стоманена запалка на Шамрон блесна в тъмнината.

— Още не си мемунех, синко. Освен това, забрави ли, че снимката ти е във всички вестници?

— Не опивам зад желязната завеса, Ари.

Шамрон поднесе огънчето към цигарата и после го угаси с един замах на жилавата си китка.

— Използваш собствените ми думи срещу мен — каза той. — Върви, Габриел… замини утре за Кипър. Но гледай в отдела за промяна на самоличността да направят нещо с това твое лице. С действията си в Хайд Парк си спечели още един враг.

— Греъм Сиймор ми каза същото.

— Е — процеди неохотно Ари, — поне е бил прав за нещо.

* * *

Двайсет минути по-късно Габриел влезе в апартамента си. Лампите във всекидневната светеха и във въздуха се носеше леко ухание на ванилия. Той остави чантата си на новия диван и влезе в спалнята. Киара седеше в края на леглото и съзерцаваше пръстите на краката си с очевиден интерес. Тялото й бе увито в хавлия, кожата на голите рамене и краката бе силно загоряла от слънцето. Тя вдигна поглед към него и се усмихна, сякаш не бяха се виждали няколко минути, а не няколко седмици.

— Ти си тук! — каза Киара с насмешлива изненада в гласа.

— Шамрон не ти ли спомена, че се връщам тази вечер?

— Може и да го е направил.

Габриел отиде до нея и махна кърпата от главата й. Гъстата й влажна коса се разпиля по мургавите рамене. Тя вдигна лице, за да я целуне, и разхлаби хавлията, с която бе увито тялото й. „Ари беше прав“, помисли си той, когато Киара го дръпна на леглото. Може би в крайна сметка трябваше да остави Пацнер да отиде в Кипър, за да се срещне с египтянина.

* * *

След като се любиха, и двамата почувстваха глад. Габриел седна до малката маса в кухнята и се загледа в новините по телевизията, докато Киара приготвяше фетучини^[1] с гъби. Беше облякла една от ризите му и отдолу нямаше нищо друго.

— Как разбра, че съм арестуван?

— Прочетох го във вестниците като всички останали. — Тя му сипа чаша червено вино. — В Буенос Айрес всички бяхме бесни.

— С каква работа се занимавахте там?

— Знаеш, че не мога да ти кажа.

— Знам, че сте наблюдавали група на „Хизбула“. Просто искам да разбера дали си била част от екипа за наблюдение или придружаващ агент.

— Бях част от екипа — отговори Киара. — Вече не се занимавам с работата на придружител.

— Защо те изтеглиха?

— Заради преекспониране пред обектите. — Внезапно на малкия екран се появи лицето на Елизабет Холтън. — Хубаво момиче — каза Киара. — Защо са я отвлекли? Какво искат?

— Може би утре ще разбера. — Той й обясни за пътуването си до Кипър.

— А какво става с вечерята ти с министър-председателя?

Габриел отдели поглед от телевизора.

— Откъде знаеш за нея?

— Шамрон ми каза.

— Дотук със секретността на операцията. Какво точно ти каза?

Тя пусна фетучините във врящата вода и седна до него.

— Че си се съгласил да наследиш от Амос поста генерален директор.

— Не съм давал съгласието си.

— Шамрон ми каза друго.

— Той отдавна чува само това, което иска да чуе. Какво друго ти каза?

— Че иска да уредим личния си живот възможно най-скоро. Смята за неуместно генералният директор да живее с жена без брак, особено ако тя по някаква случайност е агент на Службата. Мисли, че трябва да ускорим плановете си за женитба. — Киара сложи пръст под брадичката му и обърна лицето му към своето. Съгласен си, нали?

— О, да, разбира се — побърза да отвърне Габриел. Беше разбрал, че всяко колебание да се включи в обсъждането на плановете за брак се възприемаше от нея като нежелание да се оженят. — Трябва да сключим брак възможно най-скоро.

— Кога?

— Какво имаш предвид?

— Въпросът е много прост, Габриел. Кога смяташ, че трябва да се оженим?

— В края на пролетта — каза той. — Преди да стане много горещо.

— През май?

— Май е идеалното време.

Киара дръпна пръста си от брадичката му и нервно загриза нокътя си.

— Как ще организирам сватба за шест месеца?

— Има професионални организатори, които ще ти помогнат.

— Сватбата не е операция, Габриел. Тя би трябвало да се организира от семейството, а не от професионалисти.

— А какво ще кажеш за Геула Шамрон? Тя ми е нещо като майка.

— В момента има достатъчно грижи около съпруга си.

— Още една причина да потърсиш помощта й за сватбата. Повярвай ми, Геула ще приеме с готовност.

— Всъщност това не е лоша идея. Нищо чудно, че Шамрон иска ти да си шефът. Първото нещо, което трябва да направим, е да изготвим списък на гостите.

— Това е лесно — каза той. — Просто покани всички от Службата, Шабак^[2], Аман^[3], повечето хора от правителството и половината депутати от парламента. О, и не забравяй министър-председателя.

— Не съм сигурна, че искам да присъства на сватбата ми.

— Страхуваш се да не бъдеш засенчена от осемдесетгодишен старец?

— Да.

— Той има три дъщери. Ще гледа да не те измести от центъра на вниманието в твоя голям ден.

— Нашият голям ден, Габриел. — Водата закипя. Тя се изправи и отиде до печката. — Сигурен ли си, че утре трябва да заминеш за Кипър?

— Искам да чуя със собствените си уши какво има да ни казва египтянинът.

— Но ти току-що се прибра вкъщи.

— Ще е само за ден-два. Защо не дойдеш с мен? Ще можеш да се погрижиш за тена си.

— В Кипър е студено по това време на годината.

— Значи искаш да отида сам?

— Ще дойда — заяви Киара. — Нищо не каза за обзавеждането на апартамента. Харесва ли ти?

— О, да — отговори той бързо. — Чудесно е.

— Открих кръгло петно на малката масичка. Да не би да си слагал чаша с топла напитка без подложка?

— Беше Узи — оправда се Габриел.

Тя сипа фетучините в голяма цедка и се намръщи.

— Узи е такъв мърляч — каза Киара. — Не знам как го търпи Бела.