Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Secret Servant, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране
in82qh (2014)
Разпознаване и корекция
Mummu (2015)

Издание:

Даниъл Силва. Агентът

Американска. Първо издание

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Стилов редактор: Димитрина Ковалакова

Компютърна обработка: Костадин Чаушев

Коректор: Недялка Георгиева

Художествено оформление на корицата: Георги Атанасов Станков

ИК „Хермес“, Пловдив, 2009

ISBN: 978-954-26-0783-0

 

Формат 84/108/32 Печатни коли 26

Печатница „Полиграф юг“ АД — Хасково

История

  1. — Добавяне

Втора част
Земята на чужденците

11. Ню Скотланд Ярд

събота, 12:26 ч.

— Няма да се оплаквам прекалено много от силния удар по главата.

Лимузината на Греъм Сиймор излезе от предния двор на Скотланд Ярд — централата на лондонската полиция, и зави по Бродуей. Шефът на МИ5 изглеждаше много уморен. И имаше защо. Бомбени експлозии бяха разтърсили метрото при станциите Марбъл Арч, Пикадили Съркъс, Лестър Скуеър и Чаринг Крос. Шестима американски дипломати и охранители бяха убити в Хайд Парк, дъщерята на американския посланик — Елизабет Холтън, бе изчезнала и се смяташе за отвлечена. И единственият арестуван досега беше Габриел Алон.

— Поискаха да вдигна ръце и да хвърля пистолета — продължи Габриел. — Подчиних се на заповедта им.

— Опитай се да видиш нещата от тяхната гледна точка. Канел си се да застреляш човек в главата и си бил заобиколен от осем трупа. Невероятен късметлия си, че изобщо са ти дали възможност да се предадеш. Били са в пълното си право да те застрелят. Така са обучени да постъпват, когато се сблъскат с предполагаем атентатор самоубиец.

— Нямаше ли да е чудесно? Единственият човек, който се опита да предотврати атентата, застрелян от лондонската полиция. — Сиймор посрещна думите му с гневно мълчание, но Алон продължи да говори: — Трябваше да ме послушаш, Греъм. Трябваше да повишиш нивото на заплаха и да обезпокоиш някои от познатите ти терористи. Може би Елизабет Холтън и другите американци щяха да останат в посолството, вместо да ходят да тичат в Хайд Парк.

— А аз ти казах да стоиш настрана от това.

— И затова ме остави да стоя шестнайсет часа в онази килия? Затова им позволи да повдигнат отново обвинения срещу мен, да вземат пръстовите ми отпечатъци и да ме снимат?

— Прости ми, че не ти се притекох на помощ по-рано, Габриел. Бях малко зает.

Алон погледна навън към мокрите улици на Уестминстър. Те бяха почти безлюдни, като се изключат полицаите, които стояха на пост на всеки ъгъл. Греъм Сиймор имаше право. Лондон току-що бе преживял най-кървавия си ден от Втората световна война насам. Той нямаше право да се оплаква, че е прекарал по-голямата част от него в Скотланд Ярд.

— Колко са загиналите, Греъм?

— Жертвите са много повече от тези при атентатите през юли 2005-а — отговори Сиймор. — Досега имаме триста убити и над две хиляди ранени. Но тези бомбени експлозии очевидно са имали вторична цел: да предизвикат хаос в столицата, за да могат похитителите да се измъкнат незабелязано. За наше съжаление, всичко е изпълнено перфектно. Който и да е планирал този атентат, е дяволски жесток… и дяволски добър.

— Какво разбрахте за самоличността и произхода на атентаторите?

— Младежи, второ поколение британски жители от Финсбъри Парк и Уолтамстоу в Източен Лондон. И четиримата са с египетски произход и са посещавали малка джамия в Уолтамстоу, наречена „Ал Салаам“.

— Джамията на мира — подхвърли Габриел. — Колко подходящо.

— Имамът е изчезнал и е неоткриваем, както и неколцина членове от управата на джамията. Изглежда, местните момчета са извършили бомбените атентати, а твоят човек — Самир, и последователите му са се заели с отвличането.

— Успяхте ли да проследите бусовете?

— И двата са били закупени от фирми, собственост на човек, наречен Фарук ал Шахаки. Предприемач с египетски произход, роден в Лондон, който има бизнес дела в цяла Великобритания и Близкия изток.

— Къде е сега?

— Снощи е отлетял за Пакистан. Поискахме от пакистанското разузнаване да го открие.

— Късмет! — каза Габриел. — Успяхте ли да проследите маршрута им с уличните камери за наблюдение?

— Донякъде — отговори Сиймор. — Но в един момент свиват в уличка без камери и изчезват от полезрението. Открихме бусовете в един гараж в Мейда Вейл, който е бил нает от един от атентаторите самоубийци.

— Някой поел ли е отговорност?

— Твърде много са, за да ги проследим в момента. Атаката има всички характеристики на дело на Ал Кайда. Предполагам, че ще научим повече, когато похитителите поставят исканията си.

— Ще бъде по-добре за всички, ако намерите Елизабет Холтън, преди хората, които я държат, да започнат да поставят исканията си.

— Работим по предположението, че все още се намира на територията на Великобритания. Имаме хора на всички летища, гари и пристанища в страната. Крайбрежната охрана се опитва да затвори бреговата линия, но това никак не е лесно, тъй като тя е дълга тринайсет хиляди километра. От Отдела за борба с тероризма разпитват информатори и заподозрени симпатизанти на терористите, както и хора, които познават атентаторите самоубийци. Освен това претърсват къща по къща кварталите с преобладаващо мюсюлманско население. Нашите мюсюлмани вече започват да се ядосват. Ако не внимаваме, нещата много бързо могат да излязат извън контрол. — Сиймор погледна Алон. — Много жалко, че не си успял да раниш някого от терористите в Хайд Парк. Страшно се нуждаем от информация.

— Може и да съм — рече Габриел.

— Какво искаш да кажеш?

— Стрелях няколко пъти в задницата на единия от бусовете. Трябва да наблюдавате центровете за спешна помощ за араби с огнестрелни рани, получени при неизяснени обстоятелства.

Лимузината зави към Милбанк и продължи край Темза към Ламбет Бридж. Мобилният телефон на Греъм иззвъня. Той го вдигна до ухото си, промърмори няколко думи и затвори.

— Американците — поясни. — Двеста разследващи от ЦРУ, ФБР и Съдебния департамент кацнаха на Хийтроу снощи и започнаха работа в сутерена на американското посолство на Гроувнър Скуеър. Те са в постоянна връзка с „Кобра“ — специална комисия, оглавявана от министъра на вътрешните работи, която координира действията на британското правителство в кризисни ситуации като тази.

— Прилично ли се държат?

Сиймор изпусна тежка въздишка.

— Както може да се очаква при подобни обстоятелства. Засега това е основно работа на британската полиция, което означава, че няма какво друго да правят, освен пасивно да наблюдават и да ни притискат да действаме по-бързо. Дадоха ни да разберем, както и на целия свят, че независимо от факта, че госпожица Холтън е кръщелница на президента, Съединените щати няма да преговарят с терористите за нейното освобождаване.

— Ако преговарят, нито един американски дипломат по света вече няма да е в безопасност — каза Габриел. — Това е труден урок, който научихме отдавна.

— Ние предпочитаме една по-прецизна интерпретация на същия принцип. Ако при добронамерено преговаряне можем да си върнем жената жива, не виждам нищо лошо.

— Предполагам, че изцяло зависи от това какво ще трябва да дадете в замяна.

Алон погледна през прозореца към Темза. Тринадесет хиляди километра брегова линия, безброй малки пристанища и частни летища… От личен опит знаеше, че с малко интелект и пари един терорист може да отведе заложника си почти където си пожелае. Година по-рано неговата съпруга бе отвлечена от стаята си в недостъпна британска психиатрична клиника. Беше отпътувала принудително с кораб за Франция, преди някой да е разбрал, че я няма.

— Изглежда, че вие и американците сте се погрижили за всичко — каза той. — Което означава, че не ми остава нищо друго, освен да напусна Лондон и да се престоря, че никога не съм бил тук.

— Страхувам се, че това е невъзможно, Габриел.

— Коя част от него?

— И двете.

Сиймор извади от куфарчето си сутрешния брой на „Таймс“ и му го подаде. Водещото заглавие гласеше: Насилие и отвличане в Лондон. Едно друго заглавие в долния край на страницата привлече вниманието на Алон: Израелски разузнавач, замесен в нападението в Хайд Парк. Под заглавието имаше размазана снимка на Габриел, насочил беретата си в лицето на Самир ал Масри. На вътрешните страници имаше втора снимка: тази, която му бяха направили в Скотланд Ярд след атентата.

— Снимката в парка е направена от минувач с мобилен телефон. Некачествено, но за сметка на това драматично. Поздравления, Габриел. Предполагам, че сега друга група терористи ще поиска главата ти.

Алон включи страничната лампичка и прегледа статията. Тя съдържаше истинското му име, както и доста подробно описание на професионалните му постижения.

— Твоята служба ли е отговорна за това?

— Повярвай ми, Габриел, в момента си имам достатъчно главоболия. Не ми трябва още едно. Източникът е неясен, но очевидно изтичането на информация е дошло от някого в полицията. Предполагам, че е някой висш служител, който се опитва да се подмаже на голям вестник. Независимо как е станало, това означава, че няма да ти бъде разрешено да напуснеш страната, докато не бъдат изяснени надлежно в съда всички въпроси относно участието ти в този случай.

— Подробностите за моето участие в този случай са съвсем ясни, Греъм. Дойдох в Лондон да те предупредя, че група терористи от Амстердам вероятно е пристигнала в Англия, за да извърши мащабен атентат. Ти избра да пренебрегнеш предупреждението ми. Искаш ли да разкрия това надлежно пред пресата?

Сиймор, изглежда, внимателно обмисли въпроса, преди да отговори:

— Срещу теб има няколко сериозни обвинения, в това число и влизане в страната с фалшив паспорт, незаконно притежание на огнестрелно оръжие и противозаконна стрелба на обществено място.

— Стрелях с незаконното си оръжие в трима терористи убийци.

— Това няма значение. Ще трябва да останеш във Великобритания, докато полицията изясни всичко. Освобождаването ти ще предизвика вой и скърцане със зъби от всички страни. — Сиймор се усмихна уморено. — Не се притеснявай. Уредихме ти удобна квартира. Късметлия си. Ще напуснеш Лондон. Ние ще трябва да останем тук и да живеем с последиците от този атентат.

— Моята служба знае ли, че съм задържан?

— Скоро ще го узнае. Току-що уведомихме офицера за свръзка във вашето посолство.

Колата зави по алеята на Темз Хаус — величествената крайбрежна централа на МИ5. Воксхол Крос — щабквартирата на британските разузнавателни служби МИ6[1], се издигаше на отсрещния бряг на реката и гледаше към Албърт Имбанкмънт.

— Шофьорът ми ще те закара до едно от нашите най-сигурни убежища — каза Сиймор. — Дори не си помисляй да избягаш. Той е добре въоръжен и е отличен стрелец.

— Къде ще отида, Греъм? Нямам паспорт.

— Сигурен съм, че би могъл да се снабдиш с такъв.

Сиймор посегна към вратата, но спря.

— Има ли още нещо, което да ни кажеш, Габриел? Нещо, което може да ни помогне да открием Елизабет Холтън?

— Казах ти всичко, което знам.

— Всичко, освен името на твоя източник от Амстердам.

— Обещах да го защитя, Греъм. Знаеш какво означава да защитиш източник.

— В подобни времена източници като твоя трябва да бъдат използвани и изгорени.

— Предпочитам да го запазя, Греъм. Той рискува живота си, идвайки при нас.

— А не ти ли е хрумвало, че е възможно да е свързан по някакъв начин със случая?

— Не е.

— Надявам се да си прав — отговори Сиймор. — Според моя опит източниците рядко казват цялата истина. Всъщност в повечето случаи лъжат. Това правят те. Точно затова са източници.

* * *

Временният дом на Габриел се оказа очарователна къща, заобиколена от двеста акра частна земя сред ниските хълмове на Котсуолдс. Управителят на имота Спенсър, грубоват червенокос ветеран от МИ5, го запозна с правилата на следващата сутрин, по време на безгрижната му закуска в огряната от слънце трапезария. Имаше неограничен достъп до телевизия, радио и лондонските вестници, но не и до телефон. Разрешено му бе да използва всички стаи в главната сграда, но се налагаше да ограничи до минимум взаимоотношенията си с обслужващия персонал. Можеше да се разхожда сам на територията на имението, но ако искаше да отиде в селото, трябваше да му се организира ескорт. Всичките му действия щяха да бъдат наблюдавани и записвани. Всеки опит за бягство щеше да завърши с провал и да доведе до лишаване от всички привилегии.

Габриел прекарваше времето си, като внимателно следеше развоя на британското разследване. Сутрин ставаше рано и четеше купчинката лондонски вестници, които го очакваха в стаята за закуска заедно с чая и препечените филийки. След това отиваше в библиотеката и търсеше британските и американските новинарски канали за достоверна информация за съдбата на Елизабет Холтън и самоличността на похитителите й. Седемдесет и два часа след отвличането никой не бе поел отговорност и нямаше обявени искания. Посланик Холтън стоически отправи апел за нейното освобождаване, същото направиха американският президент и британският министър-председател. Дните се нижеха бавно и телевизионните експерти бяха склонни да допуснат, че дъщерята на посланика е била убита от похитителите или е загинала още при нападението. Габриел смяташе тези хипотези за прибързани и най-вероятно — неверни. Той бе видял изпипаната операция в действие. Беше убеден, че накрая похитителите ще се покажат и ще заявят своите искания.

На четвъртия ден от своето затворничество той си уреди да отиде до селото и прекара близо час в скитане по магазините на главната улица. Купи вълнен пуловер за Киара и красив дъбов бастун за Шамрон. Когато се върна в къщата, завари Спенсър в предния двор, размахал лист хартия, сякаш съдържаше необикновено важни новини, дошли от далечния край на кралството. Така и беше. Британците се бяха съгласили да свалят всички обвинения срещу Габриел в замяна на неговите свидетелски показания при официалното разследване на атентатите. Имаше запазено място за вечерния полет за Тел Авив, уредено му бе самостоятелно и безпроблемно качване на борда. Една кола щеше да го вземе след час. Колата все пак се оказа с ескорт. Автомобилите бяха американски, както и изисканият на вид мъж, облечен в дипломатически сив костюм, който седеше на задната седалка на лимузината.

— Добър ден, господин Алон — каза посланик Робърт Холтън. — Позволете ми да ви закарам до летището. Бих искал да поговорим.

* * *

— Всъщност на мен дължите освобождаването си — продължи посланикът. — Когато разбрах, че още сте задържан, обадих се на министър-председателя и настоях веднага да ви освободи.

— Знаех, че американците имат значително влияние на Даунинг Стрийт, но не подозирах, че имат властта да освобождават затворници.

— Последното нещо, което би искал министър-председателят, бе да види как отправям публично искането си. Проучването на общественото мнение показва, че сега съм най-популярният човек във Великобритания. Моля ви, кажете ми защо изобщо пресата си дава труд да прави подобно проучване?

— Отдавна съм се отказал от опитите да разбера пресата, посланик Холтън.

— Същото проучване показва, че по-голямата част от британците вярват, че съм си навлякъл това нещастие заради приятелството ми с президента и негласната ми подкрепа за войната в Ирак. Сега нашите врагове използват войната, както и подкрепата ни за израелската държава, за да оправдават всякакви грехове.

— Боя се, че така ще бъде още дълго време.

Посланикът свали очилата си и разтри носа между очите си. Изглеждаше така, сякаш не бе спал дни наред.

— Единственото ми желание е да можех да освободя дъщеря си с едно телефонно обаждане. Не е лесно да разполагаш с власт и в същото време да се чувстваш безпомощен. Имах всичко, което исках от живота, но ми отнеха единственото нещо, което не бих могъл да изгубя.

— Ще ми се да бях пристигнал пет секунди по-рано — каза Габриел. — Може би щях да успея да им попреча да отведат дъщеря ви.

— Не се обвинявайте за случилото се. Ако някой изобщо има вина, това съм аз. Аз приех тази работа. Аз бях този, който помоли Елизабет да зареже живота си и да дойде тук с мен. И пак аз я оставих да тича в Хайд Парк три пъти седмично, макар да се страхувах, че може да се случи подобно нещо.

Робърт Холтън сложи отново очилата си и се вгледа замислено в Габриел.

— Но представете си изненадата ми, когато разбрах, че тайнственият мъж, убил трима от терористите в Хайд Парк, сте вие. Президентът е мой близък приятел, господин Алон. Ако не бяхте вие, той можеше да бъде убит във Ватикана тази година.

В действителност личният секретар на папата — монсеньор Луиджи Донати, бе спасил живота на президента. Габриел само бе застрелял убиеца — поддръжник на радикалния ислям, който бе успял да проникне в редиците на швейцарската гвардия.

— Според британците какви са изгледите да открият дъщеря ви? — попита той.

— За съжаление вбесяващо малки. Днес нахлуха в три жилища, където мислеха, че може би я държат. Оказа се, че разузнаването е сбъркало. Това, което не разбирам, е защо терористите още не са отправили искания.

— Защото знаят, че несигурността ви причинява огромна болка. Искат да се чувствате благодарен, когато най-сетне се покажат и го направят.

— Сигурен ли сте, че ще поискат нещо в замяна?

— Да, господин посланик. Но трябва да сте подготвен за факта, че почти сигурно ще е нещо, което не можете да им дадете.

— Опитвам се да не забравям, че са замесени по-важни принципи и политически въпроси от съдбата на дъщеря ми — каза Холтън. — Подготвям се за възможността да се наложи тя да умре заради безопасността на дипломатите по целия свят. Но това никак не ми се струва честна замяна, господин Алон. И въобще не съм сигурен, че е цена, която съм готов да платя. Всъщност съм почти сигурен, че ще им дам всичко, което поискат, за да върна жива дъщеря си.

— Те точно това целят, господин посланик. Ето защо изчакват да отправят исканията си.

— Вашето правителство има опит в тези неща. Какво смятате, че ще поискат?

— Затворници — отговори Габриел. — Почти винаги искат това. Може да са няколко или само един, но много важен затворник.

— Като онзи от организаторите на атентата от 11 септември, когото ние държим?

— Зависи кой я е отвлякъл.

— Възнамерявам да предложа голяма награда за предоставена информация.

— Колко голяма?

— Петдесет милиона долара.

— Подобна награда със сигурност ще предизвика появата на шарлатани и мошеници. И тогава британците ще се окажат затрупани от лавина от фалшиви сведения и следи. Това по-скоро ще затрудни разследването, отколкото да му помогне. Засега ви препоръчвам да държите портфейла си затворен, господин посланик.

— Това вероятно е мъдър съвет. — Холтън изгледа мълчаливо Габриел. — Предполагам, че не бих могъл да ви убедя да останете няколко дни в Лондон и да помогнете за откриването на дъщеря ми.

— Боя се, че трябва да се прибера у дома и да поема отговорността и последствията от факта, че снимката ми се е озовала във вестниците. А и това е работа за вас и британците. Естествено, ако се сдобием с някаква информация, веднага ще ви я предадем.

Телефонът иззвъня. Посланикът вдигна слушалката от конзолата и я доближи до ухото си. Заслуша се за момент с напрегнато лице, после прошепна:

— Благодаря ви, господин премиер.

Затвори телефона и погледна към Алон.

— Лондонската полиция преди малко е нахлула в къща в Уолтамстоу, Източен Лондон. Нищо. — Замълча замислено. — Току-що ми дойде наум, че вие сте последният човек, който е видял дъщеря ми… искам да кажа, последният свестен човек.

— Да, господин посланик, предполагам, че съм аз.

— Видяхте ли лицето й?

Габриел кимна утвърдително.

— Да, сър, видях лицето й.

— Те нараниха ли я?

— Не изглеждаше да е ранена.

— Беше ли уплашена?

Алон отговори честно:

— Сигурен съм, че беше много уплашена, сър, но не отиде доброволно. Бореше се с тях.

В очите на Робърт Холтън внезапно блеснаха сълзи. Личеше си, че са сълзи на гордост.

— Радвам се, че се е борила — каза посланикът. — Надявам се, че го прави и в този момент.

Бележки

[1] Външното разузнаване на Великобритания. — Б.пр.