Даниъл Силва
Агентът (62)

62. Йерусалим

— С твоя екип проведохте забележителна операция — отбеляза Ейдриън Картър.

— Коя?

— Сватбата, разбира се. Жалко, че операцията в Лондон не мина също толкова гладко.

— Ако беше минала гладко, нямаше да си върнем Елизабет.

— Вярно е.

Един сервитьор се приближи до масата им и доля кафе на Картър. Габриел се обърна и погледна стените на Стария град, които проблясваха меко под нежната слънчева светлина. Беше понеделник сутрин. Картър се бе обадил в апартамента му в седем, за да провери дали случайно не е свободен за закуска. Алон се бе съгласил да се срещнат тук, в ресторанта на терасата на хотел „Цар Давид“, защото знаеше, че Ейдриън Картър не прави нищо случайно.

— Защо си още в Йерусалим, Ейдриън?

— Официално съм тук, за да проведа среща с агентите от нашата местна централа. Неофициално — за да се видя с теб.

— И Сара ли е тук?

— Тръгна си вчера. За съжаление трябваше да използва граждански полет. — Картър поднесе чашата с кафето към устата си, но не отпи, а остана загледан в Габриел. — Случвало ли се е нещо между вас двамата, за което трябва да знам?

— Не, Ейдриън, нищо не се е случвало между нас нито по време на тази операция, нито при предишната. — Алон разбърка киселото си мляко. — Затова ли остана в Йерусалим? За да ме попиташ дали съм спал с една от служителките ти?

— Не, разбира се.

— Тогава защо си тук, Ейдриън?

Картър бръкна в горния преден джоб на сакото си, марка „Брукс Брадърс“, извади един плик и го подаде на Габриел. Лицевата страна на плика беше чиста, но щом го обърна, Алон видя, че на капака има надпис, напечатан на машина: Белият дом.

— Какво е това? Покана за барбекю в Белия дом?

— Бележка — отговори Ейдриън, после добави някак педантично: — От президента на Съединените американски щати.

— И сам виждам това. Какво пише вътре?

— Нямам навика да чета чужда поща.

— А би трябвало.

— Предполагам, че президентът иска да ти благодари за това, което направи в Лондон.

— Щеше да е по-добре да го бе направил публично преди месец, когато ме въртяха на шиш.

— Повярвай ми, Габриел. Ако се беше изказал публично в твоя подкрепа, сега щеше да имаш още повече неприятности. Тези неща често имат обратен ефект и понякога най-доброто, което можеш да направиш, е да не правиш нищо.

Един облак закри слънцето и за момент температурата сякаш спадна с няколко градуса. Алон отвори бележката, прочете я набързо и я пъхна в джоба на якето си.

— Какво пише?

— Лично е, Ейдриън, и ще си остане такова.

— Добър човек — отбеляза Картър.

— И ти ли получи такава?

— Бележка от президента? — Той поклати глава. — Опасявам се, че положението ми е малко незавидно в момента. Не е ли удивително? Освободихме Елизабет, а сега сме под обсада.

— И това ще премине, Ейдриън.

— Знам. Но не ми помага особено. В Лангли има няколко млади бунтари, които смятат, че твърде дълго съм на този пост. Казват, че съм се издънил. Че не е трябвало да ти отстъпвам по-голямата част от операцията.

— Смяташ да се оттеглиш ли?

— Не — отговори решително Картър. — Светът е твърде опасно място, за да бъде оставен в ръцете на млади бунтари. Смятам да остана на поста си, докато спечелим войната срещу тероризма.

— Надявам се, че си роден във фамилия на дълголетници.

— Дядо ми доживя до сто и четири.

— А Сара? Тя пострада ли по някакъв начин?

— Не — каза Ейдриън. — Само шепа хора знаят, че изобщо е участвала.

Слънцето отново се показа иззад облаците. Докато Габриел си слагаше слънчевите очила, Картър извади от сакото си втори плик.

— Този е от Робърт Холтън. Опасявам се, че знам какво пише вътре.

Алон го отвори: кратка ръкописна бележка и чек на негово име на стойност десет милиона долара. Прибра писмото и върна чека на Картър.

— Сигурен ли си, че не искаш да размислиш?

— Не искам тези пари, Ейдриън.

— Те ти се полагат. Ти рискува живота си, за да спасиш дъщеря му, при това неведнъж, а два пъти.

— Така правим ние — рече Габриел. — Кажи му, че му благодаря, но не ги искам.

Картър остави чека на масата.

— Имаш ли нещо друго за мен, Ейдриън?

Американецът кимна утвърдително и погледна към стените на Стария град.

— Имам едно име — каза той.

— Сфинкса?

Картър кимна. Сфинкса.

* * *

Гласът му — и без това тих — се снижи до шепот. Изглежда, преди да дойде в Израел за сватбата на Габриел, Картър се бе отбил за кратко в Южна Франция, при това не на почивка — той не бе почивал истински от 11 септември насам, — а за да проведе една операция. Целта на тази операция беше не друг, а принц Рашид бен Султан, който пристигнал на Ривиерата, за да се отдаде на хазарт в казината на Монако. Принцът играл зле и загубил доста пари — факт, който пуританът Картър явно бе счел за особено обиден, — а когато на следващата сутрин се върнал на летището в Ница в нетрезво състояние, заварил Ейдриън и членовете на един паравоенен отряд на ЦРУ да си почиват в луксозната обстановка на личния му „Боинг-747“. Картър показал на ядосания принц пълното му с грехове досие, изготвено от ЦРУ, грехове, които включваха финансова подкрепа за Ал Кайда, за чуждестранните бойци и сунитските бунтовници в Ирак, както и за египетската военна групировка „Мечът на Аллах“, която наскоро бе похитила кръщелницата на президента на Съединените американски щати. После Ейдриън му дал възможност да избира — пътуване до Рияд или до залива Гуантанамо^[1], Куба.

— Прилича ми на наша операция — отбеляза Габриел.

— Да, доста прилича на операция на Службата.

— Обзалагам се, че принцът е избрал Рияд.

— Това беше единственото му мъдро решение през онази нощ.

— Какво му струваше пътуването до вкъщи?

— Едно име — отговори Картър. — Въпросът сега е какво да правим с това име. Едната възможност е да действаме съвместно с египетските ни колеги и да изпратим този приятел на съд в Съединените щати. Така справедливостта ще възтържествува, но на определена цена. По време на процеса ще излязат наяве връзките ни с Египетската служба за сигурност. Освен това ще се сдобием с още един затворник от „Мечът на Аллах“, когото те несъмнено ще се опитат да освободят, излагайки на опасност живота на американски граждани.

— А ние не можем да го допуснем.

— Не, не можем — съгласи се Ейдриън. — Което ни води до възможност номер две: да се справим тихомълком с проблема.

— Нашият любим метод.

— Точно така.

Габриел протегна ръка. Картър бръкна отново в джоба си и извади парче хартия. Алон прочете написаното върху нея и се усмихна.

— Можеш ли да се погрижиш да изчезне? — попита Ейдриън.

— Не би трябвало да е проблем — отвърна Габриел. — Но се опасявам, че за целта ще трябва да похарчим малко пари в Кайро.

Картър му подаде чека на Робърт Холтън.

— Това ще стигне ли, за да бъде свършена работата?

— Даже ще остане. Но какво да правя с рестото?

— Задръж го.

— Може ли да убия и принца?

— Може би следващия път — отговори Ейдриън. — Още кафе?