Даниъл Силва
Агентът (7)

7. Летище Хийтроу, Лондон

Габриел бе прекарал по-голямата част от живота си в изплъзване от полицията и службите за сигурност в Европа, затова с голяма неохота се съгласи да бъде посрещнат на другия ден следобед на летище Хийтроу от агенти на МИ5.

Забеляза тримата посрещачи веднага щом влезе в залата за пристигащи. Не беше трудно: бяха облечени в еднакви шлифери, а единият държеше негова снимка. Бяха го инструктирали да изчака агентите да приближат, затова си наложи да отиде на гише „Информация“ и да прекара няколко минути, преструвайки се, че преглежда списъка с лондонските хотели. Накрая, изгарящ от нетърпение да предаде своята информация, преди терористите да нанесат удара си, отиде при тях и им се представи. Агентът със снимката го хвана под ръка и го изведе навън до една лимузина „Ягуар“. Габриел се усмихна. Винаги тайно бе завиждал на британските шпиони и техните автомобили.

Задният прозорец се спусна няколко сантиметра и една ръка с дълги тънки пръсти му направи знак да се качи. Това бе ръката на самия Греъм Сиймор — дългогодишния и високоуважаван заместник генерален директор на МИ5. Мъжът наближаваше шейсетте, но годините му се отразяваха добре — като на отлежало вино. Костюмът му на фино райе от „Савил Роу“ му стоеше безупречно, а леко прошарената гъста руса коса му придаваше вид на манекен от реклами за скъпи, но ненужни накити. Когато Алон седна в колата, Сиймор го изгледа мълчаливо с гранитносивите си очи. Не изглеждаше очарован, но и малцина в неговото положение биха се радвали. Нидерландия, Франция, Германия и Испания — всички те имаха полагащия им се дял от мюсюлмански радикали, но сред професионалните разузнавачи съществуваше разногласие по въпроса коя страна е епицентърът на европейския ислямски екстремизъм. А това бе Обединеното кралство — страната, която Греъм Сиймор се бе заклел да пази.

Габриел знаеше, че кризата, пред която беше изправена Великобритания, бе назрявала дълги години и до голяма степен бе причинена от самите англичани. В продължение на две десетилетия, от началото на 80-те години на миналия век до атентатите на 11 септември 2001 г., британските правителства — както на лейбъристите, така и на консерваторите, бяха отворили врати за най-фанатичните религиозни бойци. Прогонени от страни като Египет, Саудитска Арабия, Йордания и Сирия, те пристигаха в Лондон, където бяха свободни да публикуват, да проповядват, да кроят заговори и събират пари. В резултат Великобритания — страната на Джон Лок, Уилям Шекспир и Уинстън Чърчил — неволно бе позволила да се превърне в най-големия инкубатор на насилническа идеология, която целеше да разруши всичко, за което някога се бе застъпвала. Изправени пред задаващата се буря, Британската служба за сигурност и разузнавателната служба бяха избрали пътя на приспособяването пред този на съпротивата. Екстремизмът бе толериран, докато бе насочен навън, към светските арабски режими, Америка и разбира се, Израел. Крахът на тази политика на примирение стана достояние на целия свят на 7 юли 2005 г., когато три бомби експлодираха в лондонското метро, а четвърта пръсна на парчета градски автобус на Ръсел Скуеър. Загинаха петдесет и двама души и още седемстотин бяха ранени. Извършителите на тази кървава баня не бяха бедни мюсюлмани от чужбина, а британски младежи от средната класа, които се бяха обърнали срещу своята родина. И всички доказателства сочеха, че това е само началото на бурята. Според тайните служби на Нейно величество броят на терористите, живеещи в страната, беше близо шестнадесет хиляди, като три хиляди от тях бяха обучени в лагерите на Ал Кайда. Последните сведения сочеха, че Обединеното кралство е изместило Америка и Израел като приоритетна цел.

— Странно — каза Сиймор, — но като проверихме списъка с пътниците на полета от Амстердам, никъде не срещнахме името Габриел Алон.

— Очевидно не сте гледали достатъчно внимателно.

Заместник генералният директор на МИ5 протегна ръка.

— Не прави това, Греъм. Няма ли по-спешни неща, с които да се заемем, от името в паспорта ми?

— Дай ми го.

Габриел му подаде паспорта си и се загледа през прозореца в трафика по шосе А-4. Беше три и половина следобед, а вече бе тъмно. „Нищо чудно, че арабите стават екстремисти, когато се преместят тук — помисли си той. — Навярно липсата на светлина ги подтиква към джихада и терора“.

Греъм Сиймор отвори паспорта и зачете на глас данните:

— Хайнрих Кивер, място на раждане — Берлин. — Погледна към Габриел. — Източен или Западен?

— Хер Кивер определено е човек от Западен Берлин.

— Имахме споразумение, Алон.

— Да, знам.

— То гласеше, че ще опростим многобройните ти грехове в замяна на едно просто задължение от твоя страна: да ни информираш, когато пристигаш в нашата страна, и да се въздържаш от провеждане на операции на наша територия, за които не си поискал разрешение и сътрудничество.

— Седя на задната седалка на лимузина на МИ5. Какво по-голямо сътрудничество и уведомление ти е нужно?

— А какво ще кажеш за паспорта?

— Чудесен е, нали?

— Знаят ли германците, че злоупотребявате с техни документи за самоличност?

— Злоупотребяваме и с ваши документи, Греъм. Точно това правим.

— Ние не го правим. Британските тайни служби считат за необходимо да пътуват само с британски паспорти.

— Колко спортсменско от тяхна страна — вметна Алон. — Но е далеч по-лесно да пътуваш по света с британски паспорт, отколкото с израелски. И по-безопасно. Пробвай да отидеш в Сирия или Ливан с израелски паспорт. Това ще е преживяване, което никога няма да забравиш.

— Умник. — Сиймор му върна паспорта. — Какво си търсил в Амстердам?

— Бях там по лични дела.

— Обясни по-подробно, ако обичаш.

— Боя се, че не мога.

— Знаеха ли нидерландците, че си там?

— Не точно.

— Ще го приема за „не“.

— Винаги съм знаел колко си добър, Греъм.

На лицето на Сиймор се изписа досада — знак, че му е писнало от словесния двубой. Негостоприемното посрещане не беше изненадващо за Габриел. Британските служби не харесваха неговата Служба. Те бяха арабисти по образование, антисемити по възпитание и все още бяха обидени на евреите, че бяха изхвърлили империята от Палестина.

— Какво имаш за мен, Габриел?

— Мисля, че бойна група на Ал Кайда от Амстердам е влязла във Великобритания през последните четиридесет и осем часа с намерението да извърши голям атентат.

— Само една група? — подхвърли иронично Сиймор. — Сигурен съм, че ще се чувстват като у дома си.

— Толкова ли е зле, Греъм?

Сиймор поклати утвърдително прошарената си глава.

— По последни данни ние наблюдаваме над двеста мрежи и отделни групировки на известни терористи. Половината от нашите млади мюсюлмани заявяват открито своето възхищение от Осама бен Ладен и над сто хиляди подкрепят атентатите в лондонската транспортна мрежа, което означава, че разполагат с голям контингент от потенциални доброволци, от който да черпят в бъдеще. Извини ме, че не изглеждам разтревожен само защото още една група от фанатизирани мюсюлмани е решила да пристигне тук.

— Може би не е само още една група, Греъм. Може би те са реална заплаха.

— Всички са реална заплаха — отвърна Сиймор. — Освен това не си сигурен, че са тук, нали?

— Опасявам се, че да.

— В такъв случай нека да се уверя, че съм разбрал правилно. В страната има шестнадесет хиляди известни ислямски терористи, но би трябвало да отклоня човешка сила и ресурси за откриването на група, за която мислиш, че може да е във Великобритания? — Думите му бяха посрещнати с мълчание и заместник генералният директор на МИ5 си отговори сам: — Ако беше някой друг, щях да отбия колата от пътя и да го накарам да слезе. Но ти имаш някаква следа, нали? Какво те кара да мислиш, че може да са тук?

Габриел му подаде плика със снимките.

— Това ли е всичко, с което разполагаш? Няколко снимки от ваканцията на Ахмед в Лондон? Нямаш билети за влака? Нито документ за наета кола? Нито прихванати имейли? Нямаш видео- или аудиозаписи?

— Те са били тук с наблюдателна мисия преди четири месеца. И името му не е Ахмед, а Самир.

— Самир кой?

— Самир ал Масри, улица „Хьодсонстраат“, номер 37, Ауд Вест, Амстердам.

Сиймор се вгледа в снимката, на която Самир стоеше пред сградата на Парламента.

— Нидерландец ли е?

— Египтянин, доколкото знаем.

— Доколкото знаете? А какво ще кажеш за другите членове на тази група фантом? Разполагаш ли с имената им?

Алон му подаде листчето с имената, което му беше дал Ибрахим Фаваз в Амстердам.

— Имаме информация, че групата се ръководи от джамията „Ал Хиджра“ на улица „Ян Хазенстраат“ в Западен Амстердам.

— И си сигурен, че е египтянин?

— Така се представя в Амстердам. Защо?

— Защото наскоро прихванахме в чата разговори на някои от най-радикално настроените ни египетски съотечественици.

— Разговори за какво?

— За взривяване на сгради, разрушаване на мостове, сваляне на самолети, избиване на хиляди хора в метрото… и други такива неща, които хората обсъждат, докато пият чай и хапват бисквити.

— Откъде идват?

Сиймор се поколеба за миг, после отговори:

— От Финсбъри Парк.

— Естествено.

Навярно нямаше по-показателен символ за сегашната сложна ситуация във Великобритания от централната джамия в Северен Лондон, известна като „джамията от Финсбъри Парк“. Построена през 1990 година с пари, дарени от краля на Саудитска Арабия, тя беше една от най-радикалните в Европа. През нейните врати бе минал всеизвестният терорист със скрити в обувките му експлозиви Ричард Рийд, както и „двадесетият хиджакър“ Закариа Мусауи, и алжирският терорист Ахмед Ресам, арестуван малко преди 2000-та година за заговор, целящ да взриви международното летище в Лос Анджелис. През 2003 г. британските спецотряди бяха нахлули в джамията по време на разследване за подготвян терористичен акт, включващ употребата на рицин. Това бе довело до смяна на ръководството. По-късно се разкри, че един от членовете на новосформираната управа е бивш ръководител на „Хамас“. След като увери британското правителство, че е миролюбив гражданин, му бе разрешено да остане на поста си.

— Значи мислиш, че Самир е ръководителят на групата?

— Така ми каза моят информатор.

— Доколко може да се вярва на източника ти?

— Спомняш ли си миналогодишния заговор за взривяването на самолет на „Ел Ал“ над летище Схипхол?

— Онзи, който нидерландците предотвратиха?

— Те не го предотвратиха, Греъм. Ние го предотвратихме с помощта на същия източник.

Сиймор сведе очи към снимките.

— Не е много за начало — каза той, — но се опасявам, че съответства на профила на най-мащабния сценарий за атентат, който сме разработили.

— Какъв е той?

— Базирана в чужбина бойна група, която работи с наблюдатели и подкрепления, окопани в тукашната общност. Членовете на действащата група се обучават и подготвят на място извън нашия обсег на наблюдение и влизат в страната в последната минута, така че да нямаме време да ги открием и да провалим намеренията им. Очевидно всичко това изисква комплексно планиране и умел стратег. — Той вдигна снимките. — Може ли да ги задържа?

— Твои са.

— Ще накарам имиграционната служба да провери имената и да види дали твоите момчета наистина са влезли в страната. Ще дам копия от снимките и на колегите ни от Отдела за борба с тероризма в Скотланд Ярд. Ако от столичната полиция сметнат заплахата за реална, могат да поставят още хора при обектите, които Ал Масри е посетил.

— А какво ще кажеш за повишено ниво на заплаха? — попита Габриел. — И засилване на наблюдението над местните екстремисти във Финсбъри Парк?

— Ние не действаме като нашите американски колеги. Не алармираме за повишено ниво на заплаха всеки път, когато сме напрегнати. Смятаме, че единственият резултат от това е нарасналият цинизъм на британското общество. Колкото до местните египтяни, ние вече ги наблюдаваме достатъчно отблизо.

— Надявам се да е така.

— Колко време възнамеряваш да стоиш в Лондон?

— Само тази вечер.

Сиймор му подаде визитка. На нея фигурираше единствено телефонен номер.

— Това е номерът на мобилния ми телефон. Обади ми се, ако откриеш още нещо в Амстердам. Да те закарам до хотела ти?

— Не, благодаря, Греъм.

— А до тайната ви квартира?

— До посолството ще е чудесно. Ще си поговоря с шефа на местната централа и с шефа на охраната на посолството, за да се уверя, че ние ще вземем подходящите мерки.

— Предай моите поздрави на шефа на централата. Кажи му да постъпи както намери за добре.

— Имаш ли намерение да ме поставиш под наблюдение, след като напусна посолството?

— Нямам излишни хора, иначе щях да го направя.

Лъжеше естествено. Честта сред шпионите стигаше само дотук.

* * *

Срещите на Габриел в посолството се проточиха повече от очакваното. Началникът на охраната превърна петминутния брифинг в разпит, който продължи близо час, а шефът на местната централа прие рутинния жест на любезност като възможност да впечатли човека, когото очевидно смяташе за свой бъдещ началник. Кулминацията настъпи около осемнадесет часа, когато посланикът се появи без предупреждение и настоя Алон да вечеря с него в Найтсбридж. Габриел нямаше готово извинение и бе принуден да изтърпи една ужасно скучна вечер в разговори за комплицираните връзки между Израел и Великобритания. По време на вечерята той често си мислеше за Ели, който кротко си четеше папките в снежния Амстердам, и му се искаше да е там с него.

Минаваше десет часът, когато най-сетне влезе в тайната квартира на Службата на Бейзуотър Роуд, която гледаше към Хайд Парк. Остави чантата си в коридора и бързо огледа обстановката. Апартаментът бе семпло обзаведен, както повечето безопасни квартири, и доста просторен за лондонските стандарти. Хладилникът бе добре зареден и една деветмилиметрова берета го очакваше в кухненския килер заедно с допълнителен пълнител и две кутии муниции.

Габриел зареди пистолета и го занесе в спалнята. Вече три дни не бе спал като хората и трябваше да мобилизира цялата си издръжливост и способност да се концентрира, за да издържи вечерята с посланика, без да заспи над чашата си с вино. Съблече се бързо и се просна на леглото, после пусна телевизора и намали звука му, така че ако се случи нещо през нощта, да бъде събуден от новините. Запита се дали столичната полиция вече се е задействала заради информацията, която бе донесъл от Амстердам. Двеста активни терористични мрежи, шестнадесет хиляди известни терористи, три хиляди мъже, които са били обучавани в тренировъчни лагери на Ал Кайда… МИ5 и лондонската полиция имаха за какво да се тревожат и без петимата младежи от Амстердам. Този следобед бе усетил нещо в държането на Греъм Сиймор — примирението, че е само въпрос на време, преди Лондон да бъде ударен отново.

Той вече посягаше към ключа на лампата, когато забеляза жълтия бележник на Самир, подаващ се от страничния джоб на пътната му чанта. „Вероятно там няма нищо“ — помисли си, но се познаваше достатъчно добре, за да знае, че няма да може да заспи, докато не се увери. Намери молив в горното чекмедже на нощното шкафче и прекара следващите десет минути в нанасяне на леки щрихи по повърхността на бележника. Тайните на Самир постепенно изплуваха пред очите му. Борове на планински връх, пясъчни дюни в пустиня, паяжина от разклоняващи се линии. Самир ал Масри, привърженик на джихад и ерген мърляч, обичаше да си драска, докато размишлява.