Даниъл Силва
Агентът (55)

55. Харич, Англия

Коледа, 5:30 ч.

Харич — древно пристанище, разположено на мястото, където се сливат реките Стур и Оруел, бе тъмен и заспал под яростната атака на поройния дъжд в коледната утрин. Във водите на залива Рамзи не се виждаше нито един търговски плавателен съд, а на фериботния пристан имаше само няколко коли, които изчакваха първия сутрешен рейс до континента. Капаците по прозорците на къщите в средновековния градски център бяха затворени и той бе напълно пуст, ако не се брояха чайките.

Такава бе обстановката, която завариха шестимата агенти на израелското външно разузнаване, когато пристигнаха в четири и четиридесет и пет сутринта. В пет часа вече бяха потвърдили, че в склада на Уест Док Стрийт има хора, а в пет и петнайсет бяха успели да поставят малка безжична камера в ъгъла на един счупен заден прозорец. В момента те се бяха разпръснали из околните улици. Яков бе застанал на пост на Стейшън Роуд, на стотина метра от склада. Йоси бе заел позиция на Рифайнъри Роуд. Одед и Мордекай бяха скрили микробуса за наблюдение под един надлез на шосе А-120. Михаил и Киара, които бяха прекарали нощта върху мотоциклета БМВ, се намираха в задната част на микробуса и наблюдаваха екрана на видеоприемника. Картината беше лоша, но въпреки това виждаха достатъчно добре какво се случва във вътрешността на склада. Четирима облечени в черно мъже товареха големи варели в задната част на микробус „Воксхол“ под надзора на слаб мъж с египетски черти и виненочервен пуловер.

В пет и четиридесет петимата мъже изчезнаха от обхвата на камерата. Десет минути по-късно се върнаха с последния компонент на оръжието им за масово унищожение — мъж в синьо-бял анцуг с окървавено, подуто лице и овързано с изолирбанд тяло. Киара, която виждаше Габриел за първи път след Хампстед Хийт, избухна в сълзи.

— Моля те, Михаил, кажи ми, че е жив.

— Жив е, Киара.

— Откъде си сигурен?

— Нямаше да го вкарват при бомбата, ако беше мъртъв.

Всъщност най-доброто доказателство, че е жив, помисли си мрачно Михаил, бе главата му. Ако Алон беше мъртъв, тя вече нямаше да е на раменете му. Той не сподели тази мисъл с Киара. Беше преживяла достатъчно през изминалата нощ.

В пет и петдесет и пет четиримата мъже в черно се преоблякоха в ежедневните си дрехи. Трима от тях се качиха в товарен камион „Мерцедес“ и напуснаха склада. Четвъртият се настани зад волана на микробуса, а мъжът с египетските черти и виненочервения пуловер се качи отзад при Габриел. В шест часа воксхолът зави по Уест Док Стрийт и се отправи към изхода на шосе А-120. Четири превозни средства го последваха предпазливо. Яков беше първи, а последни бяха Киара и Михаил с мотоциклета. Михаил седеше отзад, на мястото на стрелеца.

* * *

Габриел отвори едното си око, после полека отвори и другото. Опита да раздвижи крайниците си, но не успя. Темето му опираше в нещо метално. Изви врат и видя повърхността на стоманен варел. Имаше още пет такива, свързани с мрежа от жици, които водеха до детонатор, сложен на конзолата до шофьора. Ишак седеше срещу Алон. Беше кръстосал крака и в скута му лежеше пистолет. Усмихваше се, сякаш бе доволен от хитрия начин, по който бе разкрил на израелеца как ще бъде екзекутиран.

— Къде отиваме? — попита Габриел.

— В рая.

— Шофьорът ти знае ли пътя, или просто следва носа си?

— Знае го — отговори Фаваз. — Подготвя се за това пътуване много отдавна.

Габриел извърна глава и го погледна. Мъжът беше гладко избръснат, няколко години по-млад от Ишак и стискаше волана с две ръце, сякаш шофираше за първи път.

— Искам да седна — каза Алон.

— Мисля, че е по-добре да останеш легнал. Ако седнеш, ще те боли.

— Не ми пука!

— Добре тогава.

Той хвана агента за раменете и го подпря безцеремонно на стената от страната на пасажерската седалка. Фаваз беше прав. Изпитваше болка в седнало положение. Всъщност болката бе толкова силна, че едва не припадна. Но сега поне можеше да вижда отчасти предното стъкло. Навън все още беше тъмно, но в единия край небето постепенно изсветляваше до тъмносиньо. „Първата светлина в коледната утрин“ — помисли си той. Движеха се с умерена скорост и не се чуваше шум, следователно пътуваха по второстепенен път. Алон зърна за миг една пътна табела: Шраб Енд 3. Шраб Енд? Къде, за бога, се намираше Шраб Енд?

Внезапно дочу бръмченето на друг двигател. Звукът постепенно се усили, явно някакъв мощен мотор се приближаваше с висока скорост. Габриел отвори очи и видя как моторът ги задмина сред облак от пръски. После погледна Ишак и отново попита къде отиват. Този път слабият мъж само се усмихна. Това беше усмивката на мъченик. Габриел затвори очи и си помисли за мотора. Стреляй смъртоносно — каза наум. Всъщност Михаил не можеше да стреля по друг начин.

* * *

Узи Навот остави радиостанцията и погледна Шамрон.

— Михаил казва, че са запазили местоположението си от момента, в който напуснаха склада. Единият шофира, а другият е отзад при Габриел. Казва, че може да простреля чисто шофьора, но няма как да улучи и двамата.

— Трябва да ги накарате да спрат, Узи. Някъде, където експлозията няма да отнеме невинен живот.

— А ако не спрат?

— Измисли резервен план.

* * *

Габриел се помъчи да не мисли за тях. Опита да не се чуди как са го проследили, от колко време ги наблюдават и следват или как възнамеряват да го измъкнат. За него те не съществуваха. Бяха призраци. Илюзия. Замисли се за други неща. За болката в счупените си ребра. За вкочанените си крайници, които сякаш горяха. За Ари, подпрян на бастуна си от маслиново дърво. Ние се движим като сенки, удряме като светкавица и после изчезваме. „Направете удара скоро“ — помисли си той, защото се опасяваше, че всеки миг може да падне от Моста над джаханнам.

Представи си циферблата на часовник и стрелката, която отброява секундите. Опита се да долови звука на други превозни средства и зачете надписите по пътните табели, профучаващи край тях: Хекфордбридж… Бърч… Смитс Грийн… Типтрий… Грейт Бракстед… Габриел познаваше отлично географията на Европа, но въпреки това не можеше да се ориентира. Накрая видя табела за Челмсфорд и разбра, че са някъде на североизток и пътуват към Лондон по древен римски път.

Когато наближиха село на име Лангфорд, шофьорът внезапно намали. Фаваз стисна пистолета и изгледа въпросително по-младия мъж.

— Какво има? — промърмори той на арабски.

— Отпред има катастрофа. Махат ми да спра.

— Полиция?

— Не, само шофьори.

— Не спирай.

— Блокирали са пътя.

— Заобиколи — нареди му Ишак.

Шофьорът завъртя рязко волана. Микробусът се наклони, качи се на банкета и се раздруса, като изпрати вълни от болка по тялото на Габриел. Докато подминаваха мястото на катастрофата, той видя висок оплешивяващ мъж в средата на четиридесетте, който размахваше жално ръце, умолявайки ги да спрат. До него стоеше мъж със сипаничаво лице и се взираше в смачкания си фар, сякаш се опитваше да измисли правдоподобно оправдание за пред жена си. Алон погледна към Фаваз, когато микробусът се върна отново на пътя и се понесе с пълна скорост към Лондон.

— Коледа е, Ишак. Що за човек би зарязал на пътя двама шофьори в коледната утрин?

Вместо отговор, мъжът го блъсна грубо на пода. Сега Габриел не виждаше нищо друго, освен подметките му, долната част на шестте варела с експлозив и жиците, които ги свързваха с детонатора върху таблото. В стремежа си да пристигнат навреме в Лондон Фаваз неволно бе осуетил първия опит да го спасят. Габриел знаеше, че при втория опит няма да прибегнат до хитрост. Той затвори очи и наостри слух, за да чуе ръмженето на мотора.

* * *

Навот заповяда на Йоси и Яков да се върнат в смачканите коли и погледна Шамрон за нови инструкции.

— Страхувам се, че това продължи достатъчно дълго — каза Стареца. — Атакувайте ги в полето, където никой друг няма да пострада. И го изкарайте цял.

* * *

Ишак четеше мълчаливо Корана, когато Габриел чу бръмченето на приближаващия мотор. Той се съсредоточи върху пистолета, който лежеше в скута на слабия мъж, и сви овързаните си крака в готовност за удар. В продължение на няколко секунди бръмченето се усилваше, после внезапно спря. Фаваз вдигна поглед от Корана и погледна през предния прозорец. Когато моторът не се появи, той се обърна разтревожено към Алон, сякаш предчувстваше какво ще се случи. В момента, в който посегна към пистолета си, на предната седалка се разхвърчаха стъкла и плисна кръв. Шофьорът, прострелян на няколко места в главата, се наклони и завъртя волана с последен спазъм на безжизнената си ръка. Когато микробусът изскочи от пътя, Ишак се опита да насочи оръжието си към Габриел, но той вдигна свитите си крака и го изрита от ръцете му. Терористът се хвърли отчаяно след него. В този момент микробусът се преобърна.