Даниъл Силва
Агентът (57)

57. Рънсел Грийн, Англия

Коледа, 6:42 ч.

Край пътя имаше красив жив плет. Те се бяха врязали в него като върха на молив в мека хартия и се бяха преобърнали в нивата от другата му страна. Микробусът се бе приземил на покрива си и съдържанието му се беше пръснало по калната земя като играчки по пода на детска стая. На петдесетина метра от мястото, на което колата най-накрая бе спряла да се търкаля, се разхождаха група охранени фазани, сякаш не се беше случило нищо необичайно. Прозорците на къщата от варовик в края на нивата започнаха да светват един по един в коледната утрин, която обитателите й дълго нямаше да забравят.

— Къде е Ишак? — попита Габриел, когато Киара сряза последната лента изолирбанд.

— В микробуса.

— Жив ли е?

— Да.

— В съзнание ли е?

— Не ми се вярва — отговори тя. — Ти изхвръкна рано от микробуса. Той не беше такъв късметлия.

— Помогни ми да стана.

— Трябва да лежиш, Габриел. Ранен си.

— Направи каквото ти казвам, Киара. Помогни ми да стана.

Тя го изправи и той изпъшка от болка. Направи крачка напред и се спъна в една буца. Киара, която продължаваше да го държи под ръка, го задържа да не падне.

— Седни, Габриел. Почакай да дойде линейката.

— Никакви линейки. Просто ми помогни.

Михаил дотича тромаво, все още с пистолет в ръката, и двамата с Киара помогнаха на Алон да се дотътри до микробуса. Шофьорът висеше с главата надолу от предпазния колан на седалката си, от раздробения му череп капеше кръв. Ишак лежеше отзад, носът и устата му кървяха, левият му крак беше строшен над коляното като кибритена клечка. Габриел погледна към Михаил.

— Издърпай го навън за крака — каза му той на иврит. — За счупения крак.

— Не го прави — примоли му се Киара.

— Махни се! — Алон погледна отново към Михаил. — Направи каквото ти казах или ще го сторя сам.

Михаил се пъхна в микробуса през отворените задни врати и изпълни нареждането. Миг по-късно Фаваз се гърчеше на земята в краката на Габриел. Неспособна да понесе гледката, Киара се отдалечи. Алон погледна надолу към Ишак и попита:

— Къде е моето момиче?

— Мъртва е вече — отговори мъжът, като се давеше в кръв.

Габриел протегна ръка към Михаил.

— Дай ми пистолета!

Той му го подаде. Алон го насочи към счупения крак и натисна веднъж спусъка. Писъците на Фаваз отекнаха над нивата, а пръстите му се забиха в меката пръст. Фазаните излетяха и закръжиха над главите им.

— Къде е моето момиче? — повтори тихо Габриел.

— Мъртва е!

Още един изстрел. Още един писък на болка.

— Къде е моето момиче, Ишак?

— Вече е…

Бум.

— Къде е моето момиче, Ишак?

— Аллаху акбар!^[1]

Бум.

— Къде е Елизабет?

— Аллаху акбар!

Бум. Бум.

— Кажи ми къде е, Ишак.

Той насочи пистолета и се приготви да стреля отново. Този път Фаваз вдигна ръка и между виковете от болка успя да изрече:

— Амблър Роуд номер 17… двама мъченици… Уестминстърското абатство… в десет часа… Аллах е велик.