Даниъл Силва
Агентът (6)

6. Западен Амстердам

— Наистина очаквах с нетърпение тази тайландска храна — каза Ели Лавон.

— Ще ти взема, но след като проникнем в апартамента на Самир.

— Кажи, моля те, къде смяташ да намериш тайландска храна в три часа през нощта?

— Аз съм много изобретателен.

Габриел изтри един участък от замъгленото предно стъкло и погледна през него към входа на улица „Хьодсонстраат“. Лавон сведе очи и започна да подръпва копчетата на палтото си.

— В оперативни ситуации не би трябвало да използваме наети коли, освен ако не са от сигурен източник.

— Знам, Ели.

— Освен това не би трябвало да влизаме с взлом и да претърсваме жилището без съответното подкрепление и одобрение от „Цар Саул“.

— Да, чувал съм това.

— Нарушаваш твърде много правила. Така се допускат грешки. Очаквах да прекарам нощта в хотел „Европа“, а не в ареста на нидерландската полиция.

— Кажи ми къде бих могъл да намеря сигурна кола и подкрепление в три часа сутринта в Амстердам?

— Дотук с твоята изобретателност. — Лавон погледна мрачно през прозореца. — Огледай се, Габриел. Виждал ли си някога толкова много сателитни антени? — Той бавно поклати глава. — Те са паметник на европейската наивност. Европейците си мислят, че могат да приемат милиони имигранти от най-бедните мюсюлмански региони в света и да ги превърнат в порядъчни социалдемократи само за едно поколение. И виж резултата. По-голямата част от мюсюлманите в Европа живеят в гета и кипят от гняв.

„Оказали са се в капан между два свята — помисли си Алон. — Нито изцяло араби, нито нидерландци. Изгубени в земята на чужденците“.

— Това място винаги е било инкубатор на насилнически идеологии — каза той. — Комунизъм, фашизъм, нихилизъм, анархизъм. Ислямският екстремизъм е просто най-новият вирус, който се размножава бурно в благоприятната европейска среда.

Ели кимна замислено и духна няколко пъти на ръцете си.

— Знаеш ли, Виена ми липсваше дълго след като се върнах в Израел. Липсваха ми кафенетата. Липсваше ми разходката по любимите ми улици. Но постепенно осъзнах, че този континент бавно умира. Европа тихо се оттегля в историята. Тя е стара и уморена, а младежите й са толкова песимистично настроени, че отказват да имат достатъчно деца, за да осигурят собственото си оцеляване. Те не вярват в нищо друго, освен в своята тридесет и пет часова работна седмица и августовската си отпуска.

— И в антисемитизма — вметна Габриел.

— Това е единственото, което никога не ми липсва — каза Лавон. — Вирусът на съвременния антисемитизъм се роди тук, в Европа, но след войната се разпространи в Арабския свят, където мутира и стана още по-силен. Сега Европа и радикалните мюсюлмани си го предават един другиму, заразявайки се взаимно. — Погледна към Алон. — И ето ни пак тук, две чудесни еврейски момчета, седящи в кола на ъгъла на европейска улица в три часа през нощта. Господи, кога ще свърши това?

— Никога няма да свърши, Ели. То е вечно.

Лавон се замисли и мълча няколко минути.

— Как смяташ да проникнеш в апартамента? — попита той.

Габриел бръкна в джоба на палтото си и извади малък метален предмет.

— Никога не съм могъл да използвам тези неща — каза Ели.

— Аз имам по-ловки ръце от теб.

— „Най-ловките ръце в занаята“, по думите на Шамрон. Но все още не знам какво мислиш, че ще откриеш. Ако Самир и неговата група наистина са действащи агенти, апартаментът ще е чист.

— Ще се изненадаш, Ели. Стратезите им са страхотни, но редовите им бойци не са блестящи „хирурзи“. Те са склонни към небрежност. Оставят разни неща да се търкалят наоколо. Правят малки грешки.

— Същото се отнася и за разузнавачите — вметна Лавон. — Помислил ли си за възможността да влезем право в капана?

— Затова са беретите.

Алон отвори вратата, преди Ели да успее отново да възрази, и излезе от колата. Пресякоха булеварда, като спряха веднъж, за да изчакат преминаването на празна боклукчийска кола, и завиха по Хьодсонстраат. Беше тясна странична уличка, от двете страни на която се издигаха ниски жилищни постройки. Двуетажните сгради, еднотипни и грозни, приличаха на излезли от творба на Оруел. Пред всяка от тях имаше малка полукръгла ниша с четири врати, две от които бяха за апартаментите на първия етаж, а другите две — за тези на втория.

Габриел веднага се насочи към номер 37 и докато Ели му пазеше гърба, се зае с отключването на секретната брава на апартамент Г. След десет секунди тя се предаде. Алон мушна шперца в джоба си и извади беретата, после натисна дръжката и прекрачи прага. Постоя за миг неподвижно в тъмнината, стиснал в протегнатите си напред ръце пистолета, като се ослушваше и за най-слабия шум, и най-малкия намек за движение. Не чу нищо и махна на Лавон да влезе.

Ели включи миниатюрно фенерче и тръгна напред към всекидневната. Мебелите бяха купени от битпазара, подът бе застлан с напукан линолеум, а стените бяха голи, с изключение на един туристически афиш, на който се виждаше Куполът на скалата в Йерусалим. Габриел отиде до дългата импровизирана маса, направена от плоскост върху дървени подпори, която явно бе служила за бюро на Самир. На нея нямаше нищо, освен жълт бележник и евтина настолна лампа.

Той включи лампата и разгледа бележника. Две трети от страниците му бяха откъснати, а най-горният лист беше празен. Алон прокара пръсти по повърхността му и усети вдлъбнатините от буквите. Аматьорска грешка. Подаде бележника на Лавон, после взе фенерчето и освети под ъгъл повърхността на масата. Тя бе покрита с фин слой прах, с изключение на един правоъгълник в средата — мястото, където бе стоял компютърът, преди Самир да напусне Амстердам.

— Заеми се с мебелите — каза той. — Аз ще огледам останалата част от апартамента.

Алон отиде в кухнята. Остатъците от последното събиране на домакина с последователите му от джамията „Ал Хиджра“ бяха разхвърляни по покритите с линолеум кухненски шкафове: празни кутии от готова храна, мазни картонени чинии, използвани пластмасови прибори, смачкани пакетчета от чай. Той отвори хладилника — любимо място за съхранение на експлозиви — и видя, че е празен. Празни бяха и всички чекмеджета. Габриел погледна в шкафа под мивката и откри само една неотворена опаковка с почистващ препарат. Самир, ислямският теоретик и пропагандатор на джихад, беше типичен ерген мърляч.

Алон спря за миг във всекидневната, за да види докъде е стигнал Ели, после се отправи по късия коридор към задната част на жилището. Спалнята беше в същото отвратително състояние като кухнята. Един обикновен матрак лежеше леко накриво върху металната рамка и чекмеджетата на скрина бяха полуотворени. Както изглежда, Самир бе събрал багажа си съвсем набързо.

Габриел измъкна най-горното чекмедже и изсипа на леглото съдържанието му: вехто бельо, разнородни чорапи, картонено кибритче от дискотека на Лестър Скуеър в Лондон, плик от фотографско ателие, намиращо се зад ъгъла. Той пусна кибритчето в джоба си, отвори плика и прегледа снимките. На едната Самир беше на Трафалгарския площад, на другата стоеше до кралски гвардеец пред Бъкингамския дворец, на третата се возеше на виенското колело „Милениум“, на четвъртата беше пред сградата на Английския парламент. Но последната снимка, на която Самир позираше с четирима приятели пред американското посолство на Гроувнър Скуеър, накара сърцето му да прескочи един удар.

След пет минути той вече крачеше спокойно по пустия тротоар на Хьодсонстраат със снимките в джоба си и Лавон до него.

— Ако датите на снимките са реални, това означава, че Самир и последователите му са били в Лондон преди четири месеца — каза той. — Вероятно някой трябва да отиде дотам и да поприказва с нашите приятели от МИ5^[1].

— Разбирам накъде биеш — отговори Ели. — Ти ще препуснеш към Лондон като рицар на бял кон, а аз трябва да ослепея от четене на останалите книжа на Соломон Роснер.

— Поне ще можеш да получиш своята тайландска храна.

— Защо изобщо трябваше да я споменаваш?