Даниъл Силва
Агентът (17)

17. Американското посолство в Лондон

петък, 17:19 ч.

В импровизирания оперативен център имаше само един телефон, който никога не се използваше за изходящи обаждания. Той беше свързан с модерно дигитално записващо устройство, както и с мрежата за проследяване на обажданията на лондонската полиция. Телефонната слушалка беше червена, а звукът бе усилен до максимум. Само един човек имаше право да се докосва до него: специален агент Джон О’Донъл, ръководител на програмата за управление на кризи във ФБР и шеф на групата за преговори при операции за освобождаване на заложници.

След изчезването на Елизабет Холтън телефонът бе звънял четиридесет и седем пъти. До този момент нито едно от обажданията не бе прието за достоверно от О’Донъл и неговите партньори от лондонската полиция, като исканията на някои от обадилите се бяха породили кратки изблици на смях в инак мрачните дни. Един от позвънилите каза, че ще освободи Елизабет Холтън срещу сумата от сто хиляди британски паунда. Джон се съгласи да преговаря и мъжът бе арестуван по-късно същата вечер на паркинга на една кръчма в Западен Съсекс. Друг заяви, че ще я освободи, когато Америка изтегли войските си от Ирак. Трети каза, че ще го направи, когато Израел разруши селищата си по Западния бряг. Тийнейджър поиска среща с известна американска актриса със съмнителен талант. Друг заяви, че ще освободи заложничката срещу билети за футболния мач между „Арсенал“ и „Челси“ през уикенда. Един мъж се обади, защото бе изпаднал в депресия и имаше нужда да поговори с някого. О’Донъл поговори с него пет минути, за да се увери, че от Скотланд Ярд са проследили обаждането, и пожела на човека приятна вечер, докато полицаите се придвижваха към него, за да го арестуват.

Обаждането, което постъпи в телефонната централа на посолството малко след осемнадесет часа, беше съвсем различно. Мъжът беше променил гласа си по електронен път — първият позвънил, който използваше такова устройство. „Имам информация за Елизабет Холтън — спокойно каза той на телефонистката. — Свържете ме със съответния човек. Ако изтекат повече от пет секунди, ще затворя и тя ще умре. Разбрахте ли ме?“

Телефонистката поясни, че наистина е разбрала, и учтиво го помоли да остане на линия. След две секунди телефонът на О’Донъл в оперативния център иззвъня. Той вдигна червената слушалка и бързо я долепи до ухото си.

— Обажда се Джон О’Донъл от Федералното бюро за разследване — каза той отчетливо. — С какво мога да ви помогна?

— На брега на Бийкън Пойнт — съобщи електронно промененият глас, — погледнете под обърнатата лодка. Това искане ще е нашият първи и последен контакт.

Линията прекъсна.

О’Донъл затвори телефона и прослуша обаждането на записващото устройство, после вдигна слушалката на друг телефон, който звънеше директно в Скотланд Ярд.

— Това ми се видя достоверно — каза той.

— И аз съм на същото мнение — рече полицаят в другия край на линията.

— Проследихте ли го?

— Беше от мобилен телефон. Нещо ми подсказва, че няма да го хванем. Звучеше като истински професионалист.

— Къде се намира Бийкън Пойнт?

— На южния бряг, на около петнайсет километра източно от Плимът.

— На какво разстояние е от Централен Лондон?

— На около двеста и четиридесет километра.

— Искам да съм на мястото на получаването на… каквото и да е то.

— Кралските военноморски сили ни предоставят „Морския крал“ за такъв сценарий; намира се на лондонското летище за хеликоптери.

— Къде е това летище?

— На южния бряг на Темза, между мостовете Батърси и Уондсуърт.

— Кажете им да включат двигателите. Можете ли да ме откарате дотам?

— Две полицейски коли ще бъдат пред посолството след две минути.

— Изпратете ги на Ъпър Брук Стрийт — каза О’Донъл. — Там няма репортери.

— Дадено.

* * *

Полетът до южния бряг продължи час и половина и бе твърде неприятен заради силния вятър, предвестник на надигащата се буря откъм Атлантическия океан. Когато хеликоптерът се заспуска към Бийкън Пойнт, О’Донъл погледна през прозореца и видя огърлицата от лампи по малката пясъчна ивица и сините светлини на полицейски коли по пътищата, свързващи околните села Кингстън, Хотън и Рингмор. Зоната за приземяване беше малък участък сред голите хълмове зад плажа. Джон бе посрещнат от дежурния офицер — набития заместник-началник на полицията на Девън и Корнуол, носещ напълно подходящото име Блънт^[1]. Той запозна накратко агента от ФБР с обстановката, докато вървяха по пясъчната пътека към брега.

— Сигурни сме, че в района няма бомби или друго оръжие — каза Блънт. — Преди двайсетина минути използвахме дистанционно управляем робот, за да погледнем под обърнатата лодка.

— Има ли нещо там?

— Нищо, което може да се види с камерата, но е възможно нещо да е заровено под нея. Решихме да изчакаме вашето пристигане, преди да местим лодката.

Те прекосиха дюните и спряха на около осемнайсет метра от лодката. Малкият осемфутов плавателен съд, боядисан със сива и бяла лющеща се боя, бе заобиколен от половин дузина полицаи с бронежилетки, каски и спуснати визьори. С отривисто кимване заместник-началникът на полицията им даде знак да действат и лодката скоро стоеше на кила си. За седалката на кърмата беше залепено с тиксо едно DVD в прозрачна пластмасова кутия. Блънт го отлепи и веднага го подаде на О’Донъл, който го отнесе в хеликоптера и го мушна в лаптопа си. Когато картината се появи на екрана, Джон тихо изруга и погледна към британския полицейски служител.

— Искам да ми направите една услуга.

— Ще направя всичко, което е по силите ми — отговори сериозно Блънт.

— Кажете на вашите хора, че са ни погодили номер. Извинете им се за неудобството и им благодарете от името на американския народ и на посланик Холтън за чудесно свършената работа.

— Страхувам се, че не ви разбирам, господин О’Донъл.

Джон погледна към екрана.

— Това дивиди не съществува. Сега разбирате ли?

Блънт кимна утвърдително. Отлично бе разбрал.