Даниъл Силва
Агентът (44)

44. Олборг, Дания

петък, 12:15 ч.

— Каретата ви пристигна, господин Алон.

Ларс Мортенсен вдигна ръка и посочи схлупеното сиво небе. Габриел погледна нагоре и видя един „Гълфстрийм-5“ да се спуска бавно в края на пистата на летището в Олборг. Лекото движение накара главата му отново да запулсира. Бяха необходими осемнайсет шева, направени от един сънен лекар в Скаген, за да се затворят трите рани на скалпа му. Лицето му беше изпъстрено с малки разрези, причинени от експлодиралото блиндирано предно стъкло на колата. Някак си бе успял да затвори очи в момента на взрива, въпреки че не си спомняше да го е правил.

Следващите събития от онази вечер обаче си спомняше кристално ясно. Принуден от похитителите да изхвърли телефона си на остров Фюн, той бе изминал пет километра с пострадалото ауди със счупено предно стъкло, докато намери обществен телефон. Беше се обадил на Картър и Мортенсен от паркинга пред малък супермаркет в покрайнините на Скаген и им бе разказал за случилото се с подходящи за необезопасена линия думи. После се бе върнал с колата при дюните и бе наблюдавал как вилата бавно изгаря до основи. Двайсет минути по-късно беше чул далечния вой на сирени и бе видял как първите полицаи и пожарникари се запътват изумени към местопрестъплението. Един униформен полицай го бе засипан с въпроси, докато медиците се опитваха да попият кръвта от лицето му. „Говорете с Ларс Мортенсен от разузнавателната служба — беше му казал Габриел. — Той ще ви обясни всичко“.

— Сигурен ли сте за броя на труповете във вилата? — попита сега той Мортенсен.

— Питате ме за десети път.

— Отговорете ми отново.

— Бяха само три — на двамата терористи и стареца. Никакви следи от Елизабет Холтън. — Ларс помълча, докато изчакваше самолетът да се приземи на пистата и да профучи край тях със затихващ рев на двигателите. — Не е точно като историята за Аврам и Исак в Библията. Още не мога да повярвам, че той е организирал убийството на баща си.

— Това е версията на Ал Кайда — рече Габриел. — Убий всеки, който дръзне да ти се противопостави, дори да е от твоята кръв и плът.

Самолетът беше стигнал края на пистата и сега обръщаше към мястото, където го очакваха двамата мъже.

— Ще направите ли всичко възможно да запазите в тайна участието ми в този случай? — попита Алон.

— Винаги има вероятност отнякъде да изтече информация. За нещастие, през миналата нощ имахте контакт с много хора. Но що се отнася до моята служба, вие и екипът ви никога не сте били тук.

Габриел вдигна ципа на коженото си яке и протегна ръка.

— В такъв случай за мен беше удоволствие да не се срещна с вас.

— Удоволствието беше изцяло мое. — Мортенсен стисна ръката му предупредително. — Но следващия път, когато идвате в Дания, бъдете така добър да ми се обадите предварително. Ще обядваме заедно. Кой знае? Може би ще успеем да си поговорим за нещо наистина приятно.

— Всичко е възможно. — Алон излезе от колата, после изгледа Ларс през отворената врата. — Замалко да забравя нещо.

— Какво?

Той му разказа за беретата, която се бе наложило да изостави на отбивката във Фюн. Мортенсен се намръщи и промърмори нещо на датски под носа си.

— Съжалявам — каза Габриел. — Изскочи ми от ума.

— Едва ли сте се сетили да извадите патроните, преди да я хвърлите в онзи боклукчийски кош.

— Не, за съжаление.

— На ваше място щях да побързам да се кача в онзи самолет, преди да съм размислил дали действително да покрия участието ви в тази бъркотия.

Габриел тръгна по пистата към „Гълфстрийм“-а. Стълбата беше спусната. Сара се бе облегнала до отворената врата с кръстосани глезени и ръце в джобовете на дънките. Картър седеше отпред в кабината и разговаряше по телефона. Той кимна на Алон да се настани на срещуположната седалка, после затвори телефона и се втренчи замислено в него, докато самолетът се издигаше отново в оловносивото небе.

— Къде е екипът ми? — попита го Габриел.

— Измъкнаха се тихомълком от Копенхаген рано тази сутрин. Не разбрах къде отиват. Предполагам, че са заминали за Амстердам.

— А ние?

— Британците ни гарантираха, че можем да се приземим на лондонското Сити Еърпорт. Аз отивам в посолството, за да изчакам крайния срок. Теб ще те ескортират до летище Хийтроу без излишни въпроси. Предполагам, че оттам ще можеш да се прибереш вкъщи.

Алон кимна.

— Щастливец си ти, Габриел. Ще си отидеш вкъщи. А аз ще отида в Лондон, за да понеса последствията от снощния ни провал. В момента не си особено популярен във Вашингтон. Всъщност там има доста хора, които искат да те накажат, в това число и президентът. И този път съм затънал в лайната заедно с теб.

— Една кариера без скандали не е никаква кариера, Ейдриън.

— Шекспир?

— Шамрон.

Картър се усмихна накриво.

— Службата има по-различни стандарти от Управлението. Вие приемате случайните грешки, стига да са възникнали в преследване на благородна кауза. Ние не толерираме провалите. Провалът не съществува като опция.

— Ако беше така, щяха да са затворили щабквартирата в Лангли преди много време.

Картър присви очи, заслепен от внезапната слънчева светлина, проникнала в кабината. Той свали сенника и изгледа продължително Габриел.

— Тя не беше там, Ейдриън. Изобщо не е била там. По всяка вероятност все още е някъде във Великобритания. Всичко това беше само една сложна илюзия, измислена от Сфинкса. Подхвърлили са онзи билет за ферибота в джоба на мъжа, когото раних в Хайд Парк, и са го оставили сред дюните в Норфък, за да го намерят британците. Сфинкса е наредил на Ишак да остане във връзка с жена си в Копенхаген, защото е знаел, че рано или късно Националната агенция за сигурност или някой друг ще чуе за него и ще направи връзка. И когато направихме връзката, Сфинкса забави нещата, така че да не остане почти никакво време до крайния срок. Иска да ви разочарова, обезсърчи и съсипе зад кулисите. Иска да ви убеди, че сте нямали друг избор, освен да освободите шейх Абдула.

— Майната му на шейх Абдула! — изруга Картър с нетипична за него злоба. После бързо възвърна самообладанието си. — Мислиш ли, че Ибрахим е бил част от тази илюзия?

— Той беше нещо реално, Ейдриън. Ибрахим беше отговорът на молитвите ни.

— И го убиха заради теб.

— Уморен си, Ейдриън. Не си спал от доста време. Ще се постарая да забравя, че изобщо си казал това.

— Прав си, Габриел. Не съм се наспал. — Той погледна часовника си. — Разполагаме само със седем часа — седем часа, преди да умре една забележителна млада жена. И защо?

Прекъсна го звънът на телефона му. Картър го вдигна до ухото си, изслуша мълчаливо човека от другата страна на линията и затвори.

— Робърт Холтън току-що е изпратил по факса оставката си до Залата за кризисни ситуации в Белия дом. Предполагам, че в крайна сметка не е издържал на напрежението.

— Грешиш, Ейдриън.

— Имаш ли друго обяснение?

— Ще се опита да спаси дъщеря си, като преговаря директно с похитителите.

Картър грабна отново телефона и бързо набра някакъв номер. Габриел се облегна назад на седалката си и затвори очи. Главата му започна да пулсира. „Предпремиера на предстоящите атракции“ — помисли си той.