Барбара Виктор
Игра на смърт (6)

Шеста глава

Малко след изгрев-слънце Реми бе събуден от някакъв дразнещ звук. Някой натискаше продължително звънеца на вратата. В началото Реми вмъкна този звук в съня си. Беше последвал жената с бебето до порутения жилищен блок близко до Латинския квартал. В съня си той бе изтичал нагоре по стълбите след тях, беше стигнал до вратата и бе натиснал продължително звънеца. Тъкмо тази настойчивост на звъненето го събуди от дълбокия сън. За миг той реши да не отваря, но внезапно си спомни. Скочи от леглото само по боксерки, бързо отиде до вратата, погледна през тесния отвор на металната шпионка, преди да отключи и да отвори рязко вратата.

— Закъсня доста часа. Очаквах те снощи.

Стария имаше изненадващо свеж и отпочинал вид. Оредялата му бяла коса бе отметната на главата му, веждите му бяха събрани над носа му.

— Няма ли да ме поканиш да вляза?

Реми отвори вратата по-широко и се дръпна, за да го пусне. Стария мина покрай него, без да спира да се ръкува, и се огледа за миг преди да седне на един от двата удобни стола във всекидневната, като внимателно подпря дипломатическото куфарче на коленете си.

— Това беше първата ми възможност да се освободя. — Мъжът се взря в раната върху бузата на Реми. — Дълбоко си се порязал!

Реми сви рамене.

— Можеше и да е по-зле.

— Копелета! Аз бях само на две преки от „Фуке“, когато бомбата избухна.

— Очевидно откъм безопасната страна на южния вятър.

— Имах късмет. Няколко души бяха порязани от летящи парчета стъкло. — Той поклати глава. — Но това няма значение, цяло чудо е, че ти си останал жив.

— Да пием тогава за нашия общ късмет — предложи Реми. — Кафе или нещо по-силничко? — попита той.

Стария погледна часовника си.

— Мисля, че случаят налага да пием нещо по-силничко, не си ли съгласен?

Реми се скри в спалнята, където набързо си сложи чифт панталони с цвят каки и тениска. Минутка по-късно той се върна с бутилка скоч и две водни чаши. Седна, напълни чашите и подаде едната на госта си.

— За късмета — предложи тост Реми.

— За живота — добави Стария.

След като приключиха с формалностите, Реми погледна към стария си приятел и наставник за миг, преди да се разсмее на висок глас.

— Ти никога ли не спиш?

В крайчеца на устните на мъжа се появи кисела усмивка.

— Как бих могъл да спя, когато всички искат да вземат частица от мен?

Реми протегна краката си и кръстоса ръце на гърдите си, след което отговори с лека ирония.

— Трябва да се научиш как да възлагаш на други задълженията си. След като имаш толкова голям персонал сега, трябва да им създаваш повече работа.

Краткият жест, с който мъжът не прие предложението, изглеждаше още по-внушителен в малката стаичка.

— И ти си като другите — с престорена раздразнителност започна той, — мислиш, че моят толкова голям персонал, както ти се изрази, гори от желание да се рови из купищата документи и доклади, които всеки ден се трупат на бюрото ми. — Той се взря в Реми над рамката на очилата си. — Истината е — продължи той, премигвайки бързо с очи, — че моите хора ми заявяват, че са твърде заети, за да удовлетворяват невъзможните ми искания.

— Значи най-после си станал реалист.

— Селекционер — поправи го мъжът с лека усмивка. — Подбирам си само хора, които са в състояние да вършат невъзможното.

Реми бе наясно, че скромността съвсем не беше най-характерното нещо за Стария. Това обаче, което го развесели най-много в момента, беше начинът, по който той се бе облякъл. Беше си сложил твърде много дрехи за необичайно топлата парижка пролет, носеше плетена вълнена жилетка под сакото от туид и приличаше на продавач в бакалия от Нова Англия през някой мразовит есенен ден.

— Да не съм прекъснал нещо, а? — запита Стария престорено вежливо, поглеждайки към спалнята.

— Стига де…

— Марти се обади днес сутринта — внезапно каза гостът.

Реми се присегна към кутията с цигари на масата. Гласът му прозвуча хладно и незаинтересувано.

— Всеки си има свое предпочитано оръжие. — Той изпусна струйка дим и добави: — За Марти това е телефонът.

Няколко дни преди трагичната случка Марти бе започнала да звъни на Реми в Берлин, молейки го да се прибере у дома — за една нощ, за седмица, завинаги, като се кълнеше, че е готова да приеме емоционалната му отчужденост в замяна на физическото му присъствие. Когато не й затвореше телефона, без да каже нито дума, той й обещаваше да й се обади. Никога не го направи. За него беше цяло изтезание дори само да чува гласа й, защото му напомняше единствено за това, че тя му е родила детето, което той обичаше повече от самия живот.

— Иска да те види.

Реми не каза нищо.

— Защо се държиш така сурово с нея?

— Тя не ме интересува.

— Итън, както знаеш, го е родила тя.

Очите на Реми се напълниха със сълзи.

— Не мога да й помогна. Аз дори на самия себе си трудно мога да помогна.

Реакцията на Стария бе незабавна.

— Нека тогава аз да ти помогна.

— Можеш ли да ми помогнеш да разбера защо седемнадесетгодишният ми син е мъртъв?

— Никой не може да ти помогне да разбереш такава безсмислена трагедия — тихо каза Стария.

— Какво ще ми предложиш?

— Надежда. Въпреки всичко, което изпитваш точно сега, след време раната ти ще зарасне.

— Такава рана никога не може да зарасне!

— Това зависи от теб.

— Никой вече не може да зависи от мен — кротко каза Реми. — Не го ли знаеш? На мен не може да се разчита.

Синът му беше починал преди близо година, блъснат безсмислено от някаква кола на отбивката на германския аутобан, жертва на злополука, при която извършителят беше избягал от местопроизшествието. Реми още не знаеше кой беше убил сина му. Очевидно, след като шофьорът бе избягал от мястото, той е бил обладан от страх — и така и не беше заловен. Момчето беше останало в кома цял месец. А Реми взе решението да бъде изключена системата за поддържане на живота му.

Стария въздъхна и когато заговори, гласът му беше благ.

— Аз разчитам на теб — само каза той. — Ти си най-добрият, когото познавам. — Стария се наведе, за да докосне Реми по рамото. — Имай малко вяра.

— От кога Бог е влязъл в твоя речник?

Стария се облегна назад и въздъхна.

— Откакто Библията и Корана станаха част от ежедневното ми четиво. Тъй като съм принуден да разбера тези откачалници, които убиват хора в името на Бога. Аз все по-често се улавям, че подлагам на съмнение цялата представа за Бога, като някой, който седи на високо и режисира всичко като някой божествен Сесил Б. Де Мил^[1]. Нека си остане между нас, но тези смахнати съсипаха представата за религията у всички ни. — Гласът на Стария се сниши, за да подчертае мисълта му. — Вярата е нещо объркващо, също толкова объркващо, както и опитите да се разберат всички причини, поради които биват убивани невинни хора.

В гласа на Реми се долови лека острота.

— Аз не бих поставил въпроса точно така — възрази той.

Стария имаше безразличен вид.

— Как би го поставил?

— Бих казал, че това е опит да се приеме неизбежността на смъртта — отговори той, — или несправедливостта, или, ако така предпочетат, безсмислието на живота.

— Затова ли хората използват Бога, за да се съсредоточат върху ритуала? — тихо попита Стария. — Може ли това да измести загубата?

Реми беше смаян от собственото си самообладание.

— Вероятно.

— По-лесно ли би се приела смъртта, ако всеки безразсъден акт на насилие се извършваше поради разумна причина? — изказа предположение Стария.

— Предполагам, че така пак се връщаме към Бога.

Гласът на Стария прозвуча рязко.

— Така се връщаме към „Фуке“.

Реми изпита облекчение, че разговорът се бе насочил към болката и мъката на непознати хора.

— Отбележи това в „и други такива“.

Стария бе решил да кара по-бавно.

— Това нападение е по-различно.

Внезапно почувствал се изморен, Реми попита:

— С какво?

— Жената, която се взриви, не отговаря на типичния профил на атентаторка самоубийца. — Той внимателно се вгледа в Реми. — Тя е от бялата раса. Руса и синеока.

— Което значи, че теорията ти е вярна. Поздравявам те.

Стария изглеждаше засегнат.

— Няма да се престоря, че не разбирам забележката ти.

Реми се наведе напред, за да напълни двете чаши.

— Поне никой не може да те обвини, че си измисляш нови врагове, за да оправдаеш съществуването на новата си служба — безгрижно рече той.

Стария се престори на изненадан.

— Че защо да правя такова нещо? Предполагам, че ти винаги си разбирал, че е само въпрос на време, преди старите и новите да намерят общ език. Омразата си е омраза. Терорът си е терор. — Той сви рамене. — Но както и да е, аз никога не съм вярвал на тези расови профили. Както винаги, американците се проявиха като наивници, когато трябваше да се проумеят тези копелета. Те обобщаваха. Създадоха общ профил на злото — екстремистът-мюсюлманин. Що се отнася до французите, при тях винаги проблемът е бил целесъобразността.

О, този доминантен йерархичен ред на нежелателните елементи, тази рихтерова скала на оскърбените! — помисли си Реми. Във Франция това винаги е било въпрос на изгода. Всички мразеха евреите, като се изключи, когато трябваше да се направи избор между тях и арабите, а в този случай арабите се оказваха губещи, освен онези от тях, които имаха нефтени кладенци и милиарди, които имаха желание да инвестират във френската икономика — хотели, висша мода или големи пътнически самолети. В такива случаи желаните араби наемаха фирми за връзка с общественото мнение, които гарантираха присъствието им на луксозни вечери в XVI район или на президентски градински увеселения в Деня на превземането на Бастилията, но само тогава, когато не си говореха на малко име с дадени лидери ренегати и с неуравновесени богати момчета, които бяха решени да взривят целия свят. В Америка необходимото условие за приятелството беше много по-директно — нефт.

— Не става дума за наивност — тихо възрази Реми. — Американците са лишени от въображение. Когато някой от способите за извършване на терористични акции бъде разкрит какво представлява, следващата логическа стъпка е да се предвиди къде и с какви методи терористите ще продължат.

— Не всички притежават твоята способност да предвиждат следващите ходове на врага.

Реми сви рамене.

— Няма нужда да ме ласкаеш — рече той. — Твоите кръстоносни походи и каузи вече не ме вълнуват. — Той се изправи и отиде до бюрото си, където хвърли поглед на няколкото неотворени плика, преди да премести погледа си към Стария. — Нищо не остана — тихо рече той. — Аз съм опустошен.

Дори да беше разочарован, изразът на лицето на Стария не издаваше това.

— Истината е, че аз съм оптимист — каза той почти развеселен. — За пръв път след трагедията имам чувството, че си готов да се върнеш.

— Защо смяташ така?

— Ти най-сетне се съгласи да се срещнем на обяд. — Той се усмихна. — Вярно е, че нашият обяд беше взривен и се превърна в пушек, но все пак…

— Може би съм си търсил компания.

— Може би си търсил истината.

Въпросът се отрони от устните на Реми, преди той да успее да го потисне.

— Каква е истината?

— Като се самонаказваш, с това няма да върнеш сина си.

Реми се дръпна от бюрото си, седна тежко на стола и си пое дълбоко дъх.

— Истината е, че аз нямам кураж да се самонаказвам.

— За това не е нужно да имаш кураж, нито да избягаш от онова, което означава нещо за теб.

— Престанах да бягам — тихо каза Реми. — Дойдох си у дома.

— Париж не ти е дом. Но дори и да беше, къде точно си се върнал? Да си седиш в апартамента и да се самосъжаляваш ли? Или, което е по-лошо, да се самообвиняваш, дотогава, докато се парализираш от вината и мъката ли? — Стария отпи от скоча. — Имам нужда от теб — само каза той.

След катастрофата Реми беше напуснал не само работата си, но и живота с всичките му проблеми, удоволствия и ежедневие. Накрая бе напуснал Берлин и слънчевия апартамент в Шьонберг, в който бе живял със сина си. Играчките — влакчета и хеликоптери, които двамата заедно бяха направили, бяха останали зарязани върху голямата маса в трапезарията — вещи, непоносимо напомнящи за това, че момчето го нямаше. Реми се бе отказал и от екскурзиите в събота и неделя до баварските ловни хижи, които бе предприемал с всякакви млади и сериозни кандидати за службата, които бе набелязвал или отхвърлял.

Бе се върнал в Париж и през следващите десет месеца рядко бе излизал от къщи. Бе се заровил в книгите, които не бе чел от времето, когато следваше в университета, и жадно се засищаше със спомените за едно време в живота си, когато нямаше нищо друго, освен надежди и мечти. В такива нощи, когато не можеше да заспи, а те бяха чести, той в хронологичен ред гледаше касети на сина си — от първата му усмивка до последното му озъбване. Отпуснал се на стола, пушеше цигара от цигара и се взираше в образите на своето момче, замръзнали във времето — като бебе, като малко дете, което прохожда, и накрая като висок юноша на фона на обединения Берлин. Обезумял от мъка, Реми хукваше навън от къщата, мълчаливо крещеше към небето и безцелно караше колата си. Никой, абсолютно никой не можеше да му предложи задоволително обяснение защо единственото му дете е мъртво.

Месеци наред Стария се бе опитвал да го извади от депресията му с увещанията си. Беше му се обаждал, беше му писал и дори беше извършил няколко безсмислени пътувания до Париж, за да си тръгне, без дори да бе видял Реми.

Реми отклони погледа си и гласът му почти не се чу.

— Аз не мога да се върна в Берлин.

— Кой е казал нещо за Берлин? — реагира Стария. — По този въпрос няма никаква промяна.

Малко след трагедията Стария бе предложил Париж да стане базата на Реми, което бе достатъчно близо до проблемните райони и достатъчно далече, за да не се натъкне на всякакви визуални опити за физическо насилие, които само ще извикат във въображението болезнени спомени. И дори ако някои от колегите на Реми смятаха, че с него е свършено и че връщането му в Париж е начин, по който Стария иска да го пенсионира в разцвета на силите му, без да го кара да се чувства ненужен, те не го казваха със завист. У дома нямаше никой, който да не смята, че той е заслужил назначението си. Както винаги, Стария бе постъпил по-скоро прагматично, отколкото емоционално. Той беше убеден, че Париж е единствената възможност Реми да започне отново работа за тях, — а също и за себе си. В края на краищата, Париж беше родното място на Реми. Той разбираше френската душа, говореше езика и лесно се ориентираше.

Стария свали очилата си и потърка очи, преди пак да ги сложи внимателно на носа.

— Върни се — тихо каза той. — Заради своята здрава психика, ако не заради друго.

Отпуснат на стола, Реми поклати отрицателно глава.

— Направи го тогава заради мен — опита се да го склони той. — Поне ми позволи да ти разкажа какво сме научили, след като ти напусна.

Реми не каза нищо. Логиката му повеляваше да откаже. Уважението, което изпитваше, го караше да не възразява. Той вдигна очи.

— Не го ли правя винаги? — попита той. — Не правя ли всичко заради теб.