Барбара Виктор
Игра на смърт (26)

Двадесет и шеста глава

Реми получи съобщението на Лекси, тъкмо когато наближаваше вилата на Петер Тоглин в Лозана. Срещата му с Мари Роси беше насрочена за шест и тридесет. Вече не можеше да се връща назад. Разполагаше само с десет минути, за да пристигне навреме. Той отби от пътя, спря колата и набра номера й. Лекси отговори още след първото иззвъняване.

— Къде си? — попита той, без да й каже нищо друго.

Тя си даде сметка, че вятърът нахлува през стъклото и го затвори, преди да попита в отговор:

— Ти получи ли съобщението ми?

— Затова ти се обаждам — отвърна той и пак попита: — Къде си?

Шийните й мускули пареха като горещи въглени и тя чувстваше, че й се повръща.

— На път за Женева — каза тя. — Ти беше прав. През цялото време това си оставаше морална дилема.

Той разбра, но нямаше как да я спре.

— Не го прави, Лекси — строго каза той. — Обърни колата и се прибери у дома. Ще пристигна там след по-малко от час. Моля те — настоятелно добави той.

Няколко коли я подминаха и тя увеличи скоростта на сто и петдесет километра в час, след което смени лентата и остана вдясно, където, подкара с приличните сто и десет.

— Не, твърде късно е — каза тя, а гласът й внезапно секна. — Нямам право над него по закон, а те имат. Имат най-малкото правото да отидат в полицията и да поискат от тях да го потърсят. Аз нямам такова право.

Реми беше на предела на силите си и блъсна леко челото си в кормилото.

— Границите на законно и незаконно вече са надхвърлени, Лекси — умоляваше я той. — Прибери се у дома. Аз сбърках. Отидохме твърде далече във всичко…

Реакция не последва. Той продължи да повтаря името й, повтори го много пъти, докато осъзна, че думите му увисват във въздуха. Тя беше затворила телефона. Той пак излезе на пътя и се опита да се свърже с нея поне още десетина пъти. Когато забеляза първия пътен знак, указващ отбивката към Уши, елегантното предградие на Лозана, разположено непосредствено край езерото, той сви нататък. Докато караше, реши, че трябва да разчита на обстоятелството, че всичко се е случило толкова бързо, че никой не е имал време да отведе Крисчън някъде другаде. Но все пак това не бе моментът да си играе на игрички. Послуша инстинкта си и се обади на Стария. Когато той отговори, Реми не си губи времето в любезности.

— Андреас е мъртъв — съобщи той, без всякакво предисловие.

Последва няколко секунди тишина.

— Това променя всичко. — Стария говореше бавно. — Трябваше да се досетя. Твоята приятелка едва не се блъсна в мен, докато тичаше през фоайето на хотела — почти на себе си продължи той. — Изглеждаше ужасно.

— Подозирам, че е била там, когато се е случило.

— Подозираш ли?

Реми не си даде труда да даде израз на негодуванието си. Мислите му бяха съсредоточени сега само върху действията.

— Не разполагам с подробности — бързо обясни той. — На път съм за вилата на Тоглин, където ще обсъждам въпроса с картината.

— Ела да се срещнем на пристана за гребни лодки под наем на езерото в Монтрьо, когато приключиш там.

Реми беше готов да приеме, дори само за да успокои Стария, но размисли.

— Тя е тръгнала и отива при семейство Симоне в Женева — съобщи той.

До този момент Стария не бе предполагал, че Реми може да изгуби контрол над жената. Положението бе по-лошо, отколкото си бе представял.

— Веднага ще изпратя Айвън там.

Ала Реми отдавна вече не мислеше за пътуването на Лекси до Женева. Чувстваше, че нервната му енергия и страхът му го изгарят.

— Кажи на Имоджин да отиде във вилата на Лекси — бързо започна да нарежда той. — Ключът е заровен в земята, при растението отдясно на входната врата. Кажи й да ме чака там. Ще пристигна някъде след час. — Предусети, че ще има възражения. — Аз сбърках — изтърси той. — Трябваше да ти кажа всичко от самото начало. — Гласът му звучеше настоятелно. — Но сега не е времето да се задават въпроси. Просто ми се довери.

Стария добре разбираше, че не трябва да спори.

— Винаги съм ти се доверявал — тихо каза той. Позасмя се леко. — Предполагам, че вече не ни вълнува въпросът за cherchez la femme, търси жената във всичко. Сега ни интересува търси трупа. Каква ирония, нали?

Реми бе започнал да губи търпение.

— Сега не е време за твоите философски шегички.

— Изобщо не са философски — възрази Стария. — Само потвърждават онова, което казахме в началото.

— Какво беше то?

— Ти каза, че не можеш да влезеш в една приятелска страна и да извършиш публична екзекуция чрез обесване там, а аз ти казах, че си представям по-скоро едно частно погребение. И сега ние ще имаме това частно погребение. Въпросът е само къде и кога.

* * *

След пристигането на екипа в Швейцария, Джошуа зае позиция близо до клиниката. Малко след осем часа вечерта една черна погребална кола спря пред сградата и от нея излязоха двама мъже. Те бяха облечени в тъмни костюми и извадиха сгъваема алуминиева носилка от колата, след което тръгнаха към входа, където се скриха. Докато чакаше на хладния швейцарски въздух двамата пак да се появят с трупа, Джошуа бързо отиде до колата си, която бе паркирал от другата страна на шосето, на няколко метра от входа. Той отключи вратата и влезе вътре. Взе мобилния си телефон и набра номера на Стария. С ясен и точен глас обясни какво е положението, изслуша напомнянето веднага щом двамата излязат с трупа и се качат на погребалната кола, да се обади пак и след това да потегли с колата си. Да не звъни, когато е на магистралата. След като затвори телефона, Джошуа завъртя ключа на запалването, провери дали фаровете му са угасени, пак провери горивото и остана в колата. Наблюдаваше входа за клиниката в огледалото за обратно виждане. Минаха тридесет минути, преди да забележи, че нещо ставаше при плъзгащите се двойни врати на клиниката. Най-напред излезе някакъв мъж, облечен в бели болнични дрехи, последваха го двамата мъже, които бяха застанали в двата края на алуминиевата носилка. Те размениха няколко думи и мъжът, за когото Джошуа предположи, че е санитар, остана на мястото си, а двамата отидоха с носилката до погребалната кола. Единият, който бе отпред на носилката, мина да отвори задната врата, след което помогна на колегата си да поставят носилката отзад в колата. След като я настаниха вътре, те се ръкуваха със санитаря, отвориха страничните врати на колата и се качиха.

През времето, което запалването на двигателя отне на шофьора на погребалната кола, Джошуа пак се обади на Стария, като го информира с едно изречение, че тръгва на път. Когато погребалната кола го отмина, Джошуа запали фаровете си, изчака няколко секунди и потегли.

Пътят от клиниката до магистралата беше тесен и се виеше в подножието на планината, като минаваше през невъзможно тесен проход, след което продължаваше в две платна, които се включваха директно в магистралата, която се отклоняваше за Женева, а също и за други големи швейцарски градове, както и за Франция и Германия. Джошуа следваше погребалната кола от разстояние, докато се приближаваха към входа на магистралата. За миг дъхът му секна, когато се запита дали всъщност колата ще завие към Женева, или ще тръгне в друга посока. Мобилният му телефон бе на седалката в малко вероятния случай, че Стария бе сгрешил, когато твърдеше, че крайният пункт ще е Женева — или джамията, или летището. Задните светлини светнаха при спирането и погребалната кола само леко понамали ход, преди да обърне към малкото колело на кръговото движение и да се плъзне по дясната лента на магистралата в посока Женева. Джошуа си пое дъх и я последва.

Движението не беше натоварено и той почти нямаше проблеми да не изпуска колата от поглед. Тридесет минути по-късно видя, че колата се премества от средната лента в дясната и разбра, че тя наистина се насочва към летището. След още няколко мили колата даде десен мигач, с което стана ясно, че поема по пътя, който водеше направо към онази част от летището, която беше предназначена за частни машини. Джошуа я последва, готов да тръгне по същия път, когато осъзна, че, за да влезе в този сектор на пистата, се изисква специален пропуск. Той се придвижи колкото може по-напред, без да му се налага фактически да преминава през контролния пост и отби встрани от пътя. В далечината видя задните светлини на погребалната кола, която спря на контролнопропускателния пункт, след което бариерата беше вдигната и колата увеличи скорост, продължавайки напред. Джошуа взе бинокъла и видя няколко частни самолета на пистата, а също и погребалната кола, която в един миг изчезна зад един завой на лъкатушещия път. Той изчака, надявайки се да забележи оживление край някой от частните самолети, спрели на пистата. Минаха десет минути. Минаха двадесет минути и още нямаше нищо. Накрая, тъкмо когато той се готвеше да вземе телефона и да позвъни на Стария, видя погребалната кола да се приближава към един от самолетите. Имаше пълнолуние и за него така беше по-лесно да различи двамата мъже, които извадиха носилката от задната врата на погребалната кола. Други двама мъже се появиха от самолета, за да помогнат да внесат носилката по късата редица стъпала вътре. Минаха още десет минути и самолетът бавно започна да рулира към една от пистите за излитане. Джошуа взе телефона и звънна на Стария. Разговорът им бе кратък. След като затвори телефона, той продължи да изпълнява инструкциите на Стария, направи обратен завой и тръгна по шосето, водещо към магистралата в посока на дома на Тоглин в Лозана.

* * *

Когато Серена пристигна в Джида, жегата беше убийствена. Температурата достигаше невъзможно високи стойности, почти четиридесет и осем градуса по Целзий, като вечер слизаше едва до над тридесет и пет. Облечена в задължителната чадор и с хиджаб, които саудитският закон изискваше да се носят от всички жени и дори от тези, които не бяха мюсюлманки, Серена успя да оцелее в жегата, като остана права пред климатичната уредба, която охлаждаше стаята й в женското общежитие недалече от покрития пазар сук. Вечерта, когато пристигна, тя съблече дрехите си и взе един студен душ, преди да се увие в хавлиената кърпа и да легне на тясното легло, където най-накрая успя да се унесе в сън.

Стария беше изпратил Серена в Джида, за да установи контакт с един филипинец, който работеше при стария си вуйчо на малката сергия в сука на Джида и продаваше платове, от които шиеше рокли и ризи за гостуващите туристи. Той беше пристигнал в Джида като малко дете, един от над 900-те хиляди филипински граждани, чието пристигане и работни места се гарантираха от саудитската национална агенция по заетостта. Преди повече от година Стария бе изпратил свой човек, който да помоли филипинеца да му доставя привидно незначителна информация срещу долари в брой. Той не се бе поколебал. По-късно, след като беше оказвал услуги на Стария в продължение на няколко месеца, му беше разкрита истинската причина за вербуването му. По това време той вече нямаше друг избор, освен да приеме. Най-голямата му сестра работеше в дома на Али Карим в планините над Джида, в провинция Хиджаз, близо до Мека и Медина. При месечните си гостувания у нея той успяваше да научи, без да се издава, че изпълнява секретна мисия, местонахождението на нейния работодател. Когато Стария изпрати Серена в Джида, пътуването й съвпадна с месечното посещение на филипинеца в летния дворец на Карим.

Беше петък, когато Серена извървя пътя от общежитието си до сука, за да се срещне с резидента. Покрита от глава до пети в задължителната дреха и снабдена с временна лична карта, на която всички жени имаха снимки без фереджета, задължителен документ за посетителите на кралството, Серена намери малката сергия. Тя веднага разпозна филипинеца по снимката, която й бяха показали преди заминаването. Имаше ясни инструкции. Трябваше да се приближи към него и да попита на арабски дали има раиран копринен плат, от който искала да й ушият риза за брат й. В отговор той щеше да й покаже няколко топчета. Когато Серена избереше това, което искаше, той щеше да й увие плата в кафява хартия. В средата на пакета щеше да бъде поставено листче с информация за Али Карим.

Срещата премина без произшествия. Серена взе топчето плат със завитата в него бележка и бавно тръгна из сука, като се спираше по пътя по сергиите, за да разглежда изложените стоки. Когато стигна до единия край, където се продаваха златни бижута, тя се спря, привидно заинтересувана от една сложно изплетена верижка. Няколко минути се попазари за цената и накрая поклати глава и си тръгна. Пое в обратна посока и без да бърза, се прибра в общежитието. Когато влезе в стаята си, разви плата и извади бележката на филипинеца. Прочете я два пъти, за да е сигурна, че е запомнила всички подробности, и я унищожи, като я накъса на малки парченца, които занесе в банята, вън, в коридора и ги изгори в мивката. Али Карим беше в траур. Синът му Андреас бе починал и той се готвеше да замине веднага за Париж, за да пристигне навреме за погребението, което бе насрочено за другата сутрин. Според информацията, той щеше да бъде придружаван само от доверения си прислужник. Сестрата на филипинеца, която работеше в къщата на Али, бе получила указания да сложи в багажа няколко традиционни рокли за Бригите, майката на момчето, които щеше да бъде уместно тя да носи на погребението. Доколкото прислужницата бе успяла да разбере от другите служители, Али Карим планираше да замине за Париж с един от частните си самолети в три часа днес следобед.

Серена освободи стаята си в общежитието и помоли човека на рецепцията да повика такси, което да я откара до летището. След малко повече от час тя пристигна на международния терминал. Още щом влезе вътре, тя се отправи към малката тераса, откъдето посетителите наблюдаваха излитането и кацането на самолетите. Обади се по телефона в Монтрьо и предаде информацията на Антон, който имаше инструкции да я предаде на Стария. Той й каза да остане там и да изчака обаждането му. Пет минути по-късно телефонът й иззвъня. Трябваше да се качи на първия полет на „Ер Франс“ за Париж. Получи инструкции да не чака повече от тридесет секунди на телефона, а след като го изключи, да извади СИМ-картата и да я унищожи, като я изхвърли заедно с телефона, но на различни места. Тя изпълни нареждането, влезе в терминала и отиде до дамската тоалетна, където унищожи картата и я изхвърли в кошчето за боклук. Излезе от дамската тоалетна върна се в терминала и изхвърли телефона си в кофата за боклук до гишето на „Еър Индия“. Продължи напред с отмерена крачка и се отправи към билетната агенция на „Ер Франс“, където си купи еднопосочен билет до Париж. Извади късмет. Имаше едно свободно място в самолета, който по разписание излиташе след два часа.