Барбара Виктор
Игра на смърт (22)

Двадесет и втора глава

На Лекси й стана ясно, че това е неговият апартамент, още щом влезе вътре. Скромен, с достатъчно място само за един човек, видимо нищо не подсказваше кой и какъв може да е собственикът. Стаите не разкриваха нищо. Леглото бе недокосвано от човешка ръка, кърпите за баня не бяха използвани, бяха наредени сгънати и огладени, а кухнята беше безукорно чиста, заета само от крайно необходими вещи. Лекси предположи, че той ще реши, че е жадна. Тя отвори хладилника. Пак същото. Всичко изящно, сведено до минимум. Бутилка шампанско, две луксозни бири, кутийка черен хайвер, английски конфитюр от портокали, отлежал чедър и една неотворена опаковка италианско еспресо. Тя се върна във всекидневната. Бюрото възбуди любопитството й, безукорно чисто, без нито едно листче хартия по него. Тя огледа всичко — компютъра, принтера, клавиатурата и двата телефона, всичко, което му бе нужно, за да води война от всекидневната си.

Когато той се появи с няколко листа хартия в ръка, тя стоеше до прозореца.

— Прислужницата си е отишла преди малко — сериозно рече той, — така че извини ме, че е толкова подредено.

Тя не му обърна внимание, като предпочете да зяпа разсеяно през прозореца.

Той беше прибрал факсовете, веднага след като пристигнаха в апартамента.

Във всекидневната на Реми Лекси се настани сковано на стола с твърда облегалка до бюрото му. Тя беше сплела ръце в скута си. Оглеждайки се, бе твърдо решена да запомни всяка подробност в стаята. Чу стържещ звук — Реми бе притеглил друг стол насам, за да седне с лице към нея. Той се настани на стола.

— Искам да ги прочетеш — тържествено рече той.

Тя не направи опит да го отблъсне. Взе документите и започна да ги чете. В един момент вдигна очи и видя, че той се бе изправил и се осмеляваше да пристъпва от крак на крак. Когато тя свърши да чете, погледна пак към него. Откакто бе пристигнала тук преди не повече от десет минути, сега се бе почувствала така, сякаш е остаряла с най-малко сто години. Гласът й прозвуча несигурно:

— Изразявай се по-ясно.

Реми не отговори нищо няколко секунди.

— Току-що ми се обади човекът — бързо каза той, — който провежда нашата операция. Той ми изпрати тези факсове — добави той.

Сантиметър по сантиметър тя потъваше в умопомрачение.

— Човекът, който провежда операцията ли? — с недоверие повтори тя.

Реми задържа погледа й.

— Това не е важно, Лекси — решително заяви той.

Лекси усети, че страните й парят.

— Неприятно ми е — каза тя, а по лицето й се стичаха сълзи. — Неприятно ми е това, че изгубих себе си. Нямам никаква представа какво ще се случи с бебето, с майка ми, с мен, с който и да е от нас. Просто изпълнявам заповеди като едно от твоите малки войничета. — Тя спря, за да се овладее и когато продължи, гласът й прозвуча така, сякаш не принадлежеше на никого. — Само ми върни бебето, за Бога. Дължиш ми това!

Нейното бебе. Какво можеше да каже той? Че не й дължи нищо, също както и Стария не му дължеше нищо на него, въпреки че му даде думата си да му позволи да действа както той си знае през мизерните две седмици? Дори Стария бе излъгал. Искаше му се да може да изругае, или да хвърли нещо, или просто да напомни на Лекси за това, че преди всичко тя сама се е поставила в това положение. Никой не й бе казвал да си тръгне с това дете. Но той беше достатъчно благоразумен.

— Ще го върнем.

Това е лудост, помисли си тя. Аз си съчинявам този кошмар. Той бе актьор в тази ужасна пиеса, също така, както и тя имаше да играе роля в сценария, написан дълго преди тя да се появи в полезрението му. Щеше да изчаква, след това щеше да изчака допълнително до последно действие, когато или неговият живот щеше да угасне по естествен път, или тя щеше да се самоубие. Тя пак се спря. Кой точно беше врагът в тази ужасна ситуация? Тя не бе в състояние да се контролира и се впусна в атака.

— За чия сметка? — реагира тя. — Кой ще бъде принесен в жертва на всички твои благородни каузи? Кой ще плати този път за това, че Крисчън ще бъде върнат?

Завладя го ледено спокойствие, скривайки хаоса и чувството за вина, което се надигаше у него. Ако можеше тя само да знае, помисли си той.

— Не те обвинявам за това, че се съмняваш…

Тя язвително реагира:

— Не се дръж снизходително с мен!

У Лекси пак припламна една последна искра храброст и й възвърна онази идентичност, която й бе открадната заедно с Крисчън. Тя се изправи на стола, с вдигната глава, с изпънат гръб и си пое дъх с препълнени гърди. Разбираше, че я води там, където той искаше, а на нея не й оставаше никакъв начин да го спре.

— Добре — рече тя. — Бабата и дядото на бебето по майчина линия. Мари Клод и Анри Симоне. — Тя погледна бегло факса. — Родителите на Доминик — продължи Лекси, отчасти на самата себе си, преди да вдигне очи към него. — Женевските банкери. Тя произхожда от добро семейство. Трябва ли аз да изпитвам съжаление към тях?

— Аз не ти казвам какво да изпитваш.

Тя задържа погледа му.

— Това е правен проблем и нравствена дилема — тихо каза той и пак й даде възможност да реагира.

Тя възмутено се нахвърли върху него:

— Ти си най-подходящият човек, който може да говори за право и нравственост!

— Вероятно не съм — отговори той спокойно. — Ала господин и госпожа Симоне нямат друга вина, освен това, че са загубили контрол над дъщеря си, не смяташ ли така?

Тя разбра, че споменаването на дядото и бабата по майчина линия на бебето имаше за цел да я накара да премине в отбрана и да й напомни определението за тържеството на произхода над възпитанието. Сега тя разбра за какво става дума, как Реми не е имал никакво намерение да отстъпи дори в най-малка степен предимството си. Тя беше само една глупава романтичка, една наивна американка, една разглезена жена, която вярваше, че животът наистина й дължи нещо в замяна за това, че бе страдала за собствената си слабост. Тя бе изпитвала страх да не загуби Ник, като не му се подчини и просто да забременее без негово разрешение или благословия. Тогава, обаче, не й бе стигнала храброст. Като задържа Крисчън, само убеждавайки се, че бебето й принадлежи, и като наистина вярваше, че някой някъде е решил, че това е най-правилното нещо, което можеше да направи, всичко това бе доказателство, че храбростта й е била неуместна. Тя разбра какво се готви да направи той. Този мъж, който седеше пред нея, бе твърде умен, за да постави равенство между нейното престъпление и това на Андреас Карим. Спасяването на бебето и дори задържането му така, сякаш беше нейно, бледнееше в сравнение с онова, което това чудовище бе извършило, взривявайки невинни хора. Противопоставянето, обаче, на чувството й за нравственост, да не говорим за законността на ситуацията, на чувствата на родителите, които и бездруго бяха загубили дъщеря си, представляваше нещо, на което тя не можеше да намери оправдание. Беше победена. Колкото и да се опитваше, не можеше да продължи атаката. В едно беше сигурна. Дори и ако имаше свои собствени деца, нямаше да се поколебае и за миг, когато Крисчън бе оставен в ръцете й. А и след това, след като колата се взриви, тя пак би си тръгнала с него и би го спасила от нещо, което тогава не можеше нито да определи, нито да обясни.

— Какво предлагаш? Да почукам на вратата им и да им върна Крисчън ли? Това да не е част от твоя план? Е, ти сигурно дори си забравил, че той вече не е и при мен, за да го връщам.

В далечината зави сирена. Слънцето беше скрито зад облаците. В стаята беше станало мрачно. Двамата водеха спора си на едно по-нюансирано и по-сложно ниво.

— Всичко, което казваш, е логично — коментира той, продължавайки да говори с неясен глас. — Ако ти, обаче, знаеше тези обстоятелства, тогава щеше ли да откажеш на жената, която ти пъхна Крисчън в ръцете?

Лекси бе ужасена:

— Никога!

Искаше й се той да може да насочи разстрелващия си поглед върху някой друг. Но друг човек там нямаше. Двамата бяха сами.

— Откъде можеш да си сигурен, че те дори са знаели, че дъщеря им е била бременна?

— Не мога — чистосърдечно си призна Реми.

— А ако не са знаели?

— Има ли някакво значение?

Лекси остана смаяна.

— Нямат ли право да научат? — реторично зададе въпроса си тя.

Той за миг я погледна внимателно.

— Тази дилема е почти Соломоновска — тихо каза той. — Ти не би ли спасила Крисчън, дори ако накрая станеше така, че той останеше при родителите на биологическата си майка?

— Разбира се, че бих го спасила — веднага отговори тя.

В душата й пак бе проблеснала бяла светлинка и това й даваше възможност да вижда всичко по-ясно, дори в цялата чудовищност на ситуацията.

— Не е честно — проплака тя, — особено сега, след като всичко това се случи. — Не можеше да продължи. Като се поколеба само за миг, тя улови главата си с ръце. Пое си дълбоко дъх и отпусна ръце в скута си. — Жестоко е.

Той бавно пристъпи към бюрото. Наведе се и прелисти някакви книжа, преди да седне на мястото си. Лекси бе останала седнала на стола си с твърда облегалка, с профил към него.

Той продължи да я притиска невъзмутимо.

— Как ще разрешиш този проблем?

— Ти си този, който знае всички отговори — отвърна Лекси и се изправи. Наведе се към него, опряла плътно ръце в плота. — Какво, по дяволите, искаш от мен? — настойчиво попита тя. — Кой, по дяволите, си ти, за да решаваш кой трябва да живее и кой да умре? Какво ти дава право да се държиш като Господ?

Тя неволно бе го засегнала по болното място. Улови унилия му поглед. После се дръпна встрани, издърпа един стол и го тръшна на пода пред него, така, че застана с лице към него. Седна и скръсти ръце на гърдите си.

— Нека си изясним нещо, Стефан ли си, друг някой ли си. И двамата знаем, че вече имаш план. И каквото и да кажа аз, е без значение, така че нека си спестим всичко това и просто ми отдай заповед за тръгване на марш. Да се залавяме за работа, какво ще кажеш?

Той седеше, потънал в мълчание, докато тя продължаваше с тирадата си, и я изчака да свърши. Изглежда бе свършила. Внезапно бе утихнала.

— Преди повече от година семейство Симоне са обявили дъщеря си за безследно изчезнала — тихо каза той. — Въпрос само на време е френските власти да разпознаят в атентаторката тяхната дъщеря. Оттук те ще направят връзката с Андреас Карим, и преди да се усетиш, цял свят ще разбере, че тя му е родила бебе. — Той наблюдаваше реакцията й. Лекси слушаше внимателно думите му и го чакаше да продължи. — Не забравяй, че твоят приятел разполага с видеозапис на това как ти вземаш бебето от атентаторката, преди тя да се самовзриви. Накрая властите ще те намерят и ще те разпитат и кой знае още какво.

Тя прокара ръце по косата си. Лицето й стана на червени петна. Беше й горещо, беше изморена и ядосана и не виждаше никакъв изход от положението.

— Какво искаш ти от мен?

— Не аз, Лекси — спокойно каза той. — Но съм сигурен, че семейство Симоне ще искат нещо от теб, защото ти си човекът, който последно е забелязан да държи техния внук. — Той се премести напред на стола. — Никой не знае, че главорезите на Карим са взели бебето от твоята хотелска стая.

— Вземи видеозаписа — нареди му тя. — Просто иди в бюрото на Ай Ти Ен, удари го по главата и вземи видеозаписа.

— Дори и да можех, вече е твърде късно. Вредата е нанесена.

В продължение на години животът му на повърхността бе изглеждал безупречен. Когато изгуби сина си, почувства се така, сякаш съществуваше зад някаква стъклена преграда и се движеше сред хората в тази отделна преграда, която не му позволяваше да изпитва чувства. Докато седеше при нея и я слушаше, почувства се разнебитен. Искаше да зареже всичко и да се разсмее, но толкова много неща бяха заложени на карта.

— Какво искаш да направя аз?

— Дотук това е най-хубавият въпрос, който задаваш — каза Реми, давайки израз на задоволството си, сякаш тя му беше една от ученичките отличнички. Той вдигна вежди и зачака.

Тя го погледна с подозрение.

— Какво смяташ да правиш със семейство Симоне?

— Имаме време да решим това — каза той, като знаеше прекрасно, че намерението му бе само да посее зрънце съвест в иначе объркания й ум.

Тя остана неподвижно и се запита за миг дали раната на лицето му не е инфектирана.

— Прочете ли другия факс?

Тя погледна надолу към книжата в скута си. Когато спря да чете, поклати глава.

— Твоите дарби са безброй. Как успя да се добереш до медицинския картон на Андреас?

Той седна и я погледна право в очите. Тя отвърна на погледа му.

— Преди да ти отговоря, искам да ти направя едно предложение — бързо каза той. Нямаше повече какво да губи. — Отсега нататък ще ти казвам всичко. Няма да има повече тайни. Можеш да ме питаш каквото искаш и аз ти давам дума, че ще ти отговоря честно. В замяна ти ще следваш моите указания. Ако имаш въпроси или съмнения, помоли ме и двамата ще обсъдим всичко, което те безпокои, независимо колко незначително е. Няма да го преценявам, ще ти отговарям. Но ти също трябва да говориш абсолютно честно с мен. — Той се обърна назад на стола си. — Не предприемай никакви самоинициативи, Лекси. — Той пак се обърна към нея. — Ако го направиш, ще загинат невинни хора.

Тя веднага разбра, макар че не можеше да го докаже. Неговото така наречено предложение да му стане бойна другарка целеше тя да бъде поставена в отбрана. Нито за миг не му бе повярвала, че най-после са заели равностойни позиции.

— Споразумяхме ли се?

Той протегна ръка и тя я пое. Двамата стиснаха ръцете си, споразумение, изцяло наситено с измама. И двамата действаха на ръба на закона.

Тя го погледна, като не искаше да вярва на наглостта му.

— Да започнем със записа — тихо каза тя. — Как се е сдобил с него Дерик?

Реми й обясни. Не спести нито една подробност, като споменаваше Стария като човека, „който провежда операцията“. Още тогава я очарова това, че те, или плашещото ние, което Реми бе използвал на няколко пъти, бяха опасни хора. Тя разбра за какво ставаше дума. Реми й предлагаше да тръгне по най-изпитаната първа стъпка от серията хлъзгави стъпала по нанадолнището.

— Ето, сега знаеш как Дерик се сдоби със записа — приключи Реми.

Тя кимна.

— Едва ли би могло да ми стане по-ясно — отговори тя с нотка на презрение в гласа. — И се предполагаше, че трябва да вярвам, че ти не си знаел нищо за това допреди малко, нали? В какъв прекрасен свят живеем само, а?

— Не съвсем — безучастно отговори Реми и преди тя да зададе следващия си въпрос, той вмъкна темата за бебето. Когато продължи, не правеше усилия да не говори, без в гласа му да звучи завист.

Да си тръгнеш с едно дете, и то не с кое да е, а с детето, чиято майка се е подготвила да се самовзриви в един голям европейски град, като избие, осакати и рани стотици хора, не беше нещо, което можеше да бъде прието с леко сърце, нито от властите, нито от извършителите на престъплението. В сравнение с тази, както можеше да се приеме, хуманна постъпка, която Лекси бе извършила, когато Крисчън уютно бе пъхнат в ръцете й, клетите господин и госпожа Симоне, които носеха вината, че са наивни, не заслужаваха дори да бъдат плеснати през ръцете. Що се отнася до шефа му, той беше направил това, което беше длъжен да направи. В това не бяха вложени никакви емоции. Емоция беше грозна дума.

— Ако се върнем пак на медицинския картон на Андреас — каза той, сменяйки темата, — несъмнено лекарят на покойния ти съпруг е доста прочут в областта си.

В гласа й прозвуча тъга.

— Той не се оказа достатъчно подготвен, за да спаси Ник. Предполагам, обаче, че е въпрос и на шанс.

През следващите петнадесетина минути двамата обсъждаха Ханс Фелс, специалиста по редки заболявалия на кръвта, който прилагаше гениалните си способности в очарователната клиника в Монтрьо. Лекси отговори на всичките въпроси на Реми без никакво колебание, като се позоваваше на проучванията, които бе провела за него, когато Ник разбра, че е болен, и разнообразяваше разказа си с личните си впечатления от този човек от времето, когато бе поел грижите над покойния й съпруг. Немскоезичен швейцарец, женен, сдържан, но изключително човечен, описа го тя, педантичен, разсъдлив и най-вече привърженик на евтаназията, защото ненавиждаше човешките страдания от всякакъв вид. Що се отнася до политическите му възгледи, те не бяха обсъждали нищо по-лично от неговото неодобрение към американската политика в Близкия Изток. Лекси сви рамене.

— Ако използвах това като критерий — рече тя, — половината свят щеше да бъде под подозрение.

Реми леко се усмихна.

— Ако отидеш случайно в Монтрьо — попита той, — дали Фелс ще сметне, че е странно, ако му се обадиш?

Тя веднага отговори:

— Напротив. Той ще го сметне за странно, ако не му се обадя.

— Как ще разбере, че си там?

— Ще разбере, защото моята вила е край езерото. Недалече от неговата. А и Монтрьо е едно малко селце. Виждах го да бяга за здраве край езерото почти всяка сутрин. — Тя се замисли за малко. — При няколко случая, когато Ник още имаше сили да излиза, се натъквахме на него и жена му в хотел „Монтрьо Палас“.

Реми се замисли над отговорите й. Професионалната репутация на Фелс, според това, което бе научил, преди да говори с Лекси, беше безупречна. Нямаше нищо непорядъчно, нямаше недоволни пациенти, нито критично настроени колеги. Той беше човек, посветил се на лечението на болните си, а когато това станеше невъзможно, помагаше им да отидат в един по-добър свят.

— Той очевидно не е имал проблеми с швейцарските власти — замислено рече Реми. — Те, изглежда, приемат неговите методи, макар и евтаназията официално да не е легализирана там.

— Съществува едно мълчаливо споразумение — обясни Лекси. — Той работи само в своята клиника. Не обслужва болни или умиращи пациенти в обществени болници или по домовете им.

Реми изглеждаше доволен.

И какво от това, ако никой не смяташе Ханс Фелс за нещо повече от един по-рафиниран и изтънчен Джак Кеворкян^[1]? Бедните се трудеха, за да умрат. На богатите им се налагаше да постъпват по свой собствен начин. Той се замисли за сина си.

В онази безименна болница, недалече от германския аутобан, не бе имало такъв Ханс Фелс, а само един млад и изтормозен лекар, който бе станал негов едничък духовен съветник и медицински консултант. Нямаше никакъв ритуал, нито нещо светло и тихо в края. Мозъкът на момчето бе мъртъв. Беше безнадеждно. Дишаше, само защото една машина вършеше цялата работа. Обрат не можеше да настъпи. Беше типичен случай, с безкрайна равна черта в неумолимата електроенцефалограма. Възрастта не бе от значение. Нямаше никакво значение дали човек бе на седемнадесет или на седемдесет години. Животът бе свършил. Единственото, което Реми успя, бе да направи онзи последен жест, с който преобрази сина си — обичта на живота си, от пациент — в статистическа единица.

Застави се да се върне към Ханс Фелс. Като се приемеше, че лекарят е един всеотдаен медик, би било основателно да се предполага, че единствената му професионална грижа беше лечението на пациентите му или оказването на помощ на техните най-скъпи близки да приемат жестоката реалност на живота.

— Справедливо ли е да се каже, че доктор Фелс не произнася морални присъди? Смята ли се той за човек, който стои над тези неща? В края на краищата, той като лекар е дал клетва да лекува всички, независимо от това кои са или какво са извършили през живота си.

— Съмнявам се дали той би отказал да лекува някого по нравствени причини.

— Кажи ми, Лекси — продължи Реми, — дали той би те осъдил за постъпката ти?

Не бе никак случайно това, че той формулира следващия си въпрос така, че да прозвучи преднамерено скучно и шаблонно. Това предизвика реакцията, която очакваше, обаче, когато видя, че Лекси леко трепна.

— Разбирам — тихо каза тя. — Връщаме се пак на въпроса чий грях е по-голям, дали моят, когато взех детето, или на оная луда, която взриви „Фуке“? — Тя се овладя. — Въпросът е глупав.

Тя усети как интересът му към нея се затегна като въже около врата й.

— Отговори все пак, Лекси — настоя той, като я изгледа премерено.

— Не зная дали той би ме осъдил — каза тя най-накрая, като продължаваше да отбягва погледа му.

Реми се премести напред на стола си. Нямаше смисъл да развива по-нататък този въпрос.

— Когато пристигнем в Монтрьо — започна той, — ще искам да се обадиш на Фелс. Ще му обясниш, че си се върнала, за да освободиш вилата, защото се връщаш в Ню Йорк. Ще го попиташ дали можеш да се видиш с него, това е съвсем естествена молба. — Той помълча. — Бъди внимателна, когато отидеш в клиниката.

Тя остана изненадана от енергичността в гласа му.

— Аз-аз… не разбирам.

Реми веднага разбра, че е прибързал. Не бе необходимо да я плаши още, защото тя бе вече достатъчно изплашена.

— Не ми се ще да се натъкнеш на някого там. Като казвам някой, имам предвид Бригите Карим. — Той помълча. — Тя знае името ти — повтори той.

— Вижда ми се малко вероятно — каза Лекси. — Ако отида да се срещна с доктор Фелс в клиниката му, ще си уговоря конкретен час. Не мога да си представя, че тя ще виси край кабинета му по същото време, когато аз съм там. Той винаги взема мерки пациентите и роднините им да не са заедно.

Той не се успокои от това обяснение, но реши да не настоява повече.

Разгледа някакви книжа и попита:

— Къде настаняват пациентите за трансплантация? На кой етаж?

— Когато Ник беше евентуален кандидат за трансплантация, бяха го настанили на най-горния етаж, непосредствено до кабинета на доктор Фелс.

— Колко пациенти за трансплантация могат да бъдат настанени в клиниката?

Тя помисли малко.

— Четири или пет, не повече. Той кимна.

— Има ли в клиниката някой, който да не е много предпазлив? Имам предвид, дали там работи някой, който би бил малко по-разговорчив и би разкрил информация за пациентите?

Лекси обмисли въпроса му.

— Може би.

— Помисли още по този въпрос — каза Реми и добави: — Клиниката е малка. Има по-малко от сто легла. Несъмнено Карим ще е регистриран под различно име. Ако имаш достъп до някой не толкова дискретен служител, ще можеш да разбереш кога Крисчън е преместен там. Почти съм сигурен, че Андреас и бебето ще бъдат настанени в една и съща стая.

Тя леко потръпна. Стана й лошо при мисълта, че Крисчън ще бъде подложен на инвазивни процедури.

— И тогава какво? — попита тя.

— Другото ще оставиш на мен — само каза той. — Ти си ми необходима само, за да разберем къде са.

Той почака за миг, за да види дали тя ще продължи да се съпротивлява. Когато не го направи, той разбра, че и тя не е много по-различна от толкова много други хора. Неговият малък таен свят на професионален разузнавач си оставаше достатъчно загадъчен за непосветените. А в нейния случай имаше и още един важен фактор, който да я въвлича в центъра на неговата битка.

Тя продължи да мълчи.

Накрая Реми заговори.

— Сигурно има и други неща, които искаш да знаеш — подтикна я той. — Питай — спокойно — каза той. — Хайде, попитай ме каквото искаш и аз ще ти дам честен отговор.

Тя не бе подготвена за неговата внезапна откровеност и за миг не се сещаше какво да пита. Отметна косата от врата си и си пое дълбоко дъх.

След това кимна бавно.

— Кой си ти?

Реми нямаше никакво намерение да я лъже. Преди да й представи, обаче, истината, а не някоя измислица, той беше ясно дал да се разбере, че е единственият човек, който можеше да й върне Крисчън. Щеше да се справи с всички морални и правни аспекти на ситуацията по начин, който нито щеше да се връща натрапливо в съзнанието му, нито щеше да я компрометира. Крисчън също. И започна методично да обяснява за Петер Тоглин, за сестра му Бригите и за тяхната връзка с Али Карим. Внимателно и логично, с нотка на деликатно съчувствие към невъобразимо затрудненото й положение, като я накара да разбере, че никога досега двамата не се бяха оказвали в такава близост. Противно на убежденията си той й разказа за картината и за това, че се надява накрая да си уреди среща с Петер Тоглин през следващите няколко дни. Когато свърши, само сви рамене.

— Това ли е всичко? — саркастично попита тя.

Без предупреждение тя се наведе над бюрото и блъсна дървения плот с две ръце, като разпиля книжата по пода. Не се спря дотук и продължи атаката си.

— Кой си ти? — гневно повтори въпроса си тя. — Да започнем оттук. Име? Националност? Семейно положение? Кръвна група? Професия? Или още по-добре, каква е длъжностната ти характеристика?

Той се дръпна назад на стола си и внимателно се вгледа в нея. Тя притежаваше изкусната способност така да обръща нещата, че противникът й да преминава в отбрана. За съжаление, тази нейна тактика вече нямаше ефект върху него. Бившата му жена би казала, че няма съвест. Стария би го укорил, че е твърде мек като инквизитор. Той знаеше истината. След смъртта на сина му нищо не му се струваше достатъчно сериозно, за да го накара да се съобразява с чуждата болка. Досега. Удивен от това как чувствата му към тази жена се бяха усилили, след като за пръв път я бе зърнал във „Фуке“, сега той можеше само да се удивлява на своята ранимост. Докато я наблюдаваше как полага усилия да скрива чувствата си, той се запита дали тя наистина вярва, че е жертва на заговор на зли сили и не е направила нищо необикновено, което да може да обясни точно как и защо бе попаднала в тази ситуация. Накрая той я видя по-ясно на фокус. Александра Рейн имаше нужда да се закали. Като се замисли за нейното избухване, той си даде сметка, че чувството й за оцеляване е инстинктивно. За света тя притежаваше красота, ум и демонстрираше храброст. В действителност беше абсолютно неопитна.

Той започна бавно и ако тя си бе дала труд да го погледне, сигурно щеше да зърне съвсем слабо забележимите весели пламъчета в очите му, леката нотчица добро настроение край устата му, а то можеше и да е от облекчение, че най-после беше в състояние да я запознае със своя случай, като представи автентични доказателства.

Името му било Реми Кановас. През ноември, и всъщност на трети, щял да стане на четиридесет и девет години, тоест зодия скорпион, макар че не проявяваше абсолютно никакъв интерес към астрологията, паранормалните явления и провидението. Кръвната му група била нула положителна. Роден бил в Париж, където живял за малко като дете, преди да се премести с родителите си в Лондон. В края на шестдесетте години баща му бил удостоен с честта да стане посланик в двора на Сейнт Джеймс^[2], представляващ малката спартанска страна, която оказваше съпротива във всички неблагоприятни условия, когато ставаше въпрос за оцеляване. През това време, докато посланик Кановас и съпругата му живеели в официалната резиденция в Лондон, единственото им дете Реми прохождало и растяло и станало буйно малко момченце. През цялото си ранно детство той посещавал английско частно училище, докато баща му не бил върнат за кратко у дома, където момчето било изпратено в чуждоезиково училище, докато се чакало следващото назначение на баща му в Италия. На седемнадесетгодишна възраст Реми говорел и пишел свободно на пет езика, бил живял в половин дузина европейски градове и имал мечта да стане концертиращ пианист. На осемнадесетгодишна възраст бил призован в армията, където останал почти десет години и накрая служил в елитна разузнавателна част, преди да се уволни и да продължи да работи като цивилен. Дарбата му за езици и способността му да запомня и най-дребните подробности за лица и места не останали неизползвани или незабелязани. Той започнал работа на новото си поприще. След това се оженил. Впоследствие се развел. Що се отнася до естеството на работата му, тя била разнообразна. В продължение на няколко години, пропътувал цял свят облечен в смокинг, пил шампанско на редица безсмислени светски приеми на Лазурния бряг през лятото, в Биариц през есента и в Кщаат^[3] през зимата. Това било времето, когато някои социопати още се ползвали с репутацията на порядъчни хора и с протекцията на лакомите за нефта западни нации, политици и магнати. В онези години му било наредено да се навърта там и да разучава кой на кого е най-голям апологет. Когато в края на двадесети век нивото на насилие станало по-безразсъдно, което по-рано било извън сферата на възможното, неговата длъжностна характеристика била променена.

Той спря да говори. Разбира се, че биографичната му справка бе непълна. Той просто не беше напълно готов да обмисля всичко, останало в сърцето и душата му. Особено тази частица, която бе свързана с чувствата, които изпитваше към нея. И особено трагедията със сина му.

Тя не каза нищо. Внезапно се бе поуспокоила. Улови се, че наблюдава Реми и се опитва да разбере погледа му, устните му, плещите му, ръцете му, всичко, от което можеше да подразбере оттук-оттам нещо, ако той изобщо се изпуснеше.

— Франция е странно място, където да упражняваш твоята мръсна професийка. Не знаех, че французите са променили симпатиите си и внезапно са се влюбили във вас и са намразили арабските ви врагове.

— Ще се изненадаш да разбереш как симпатиите са се променили през последните десет години — отговори с равен глас той. — Ти си напълно права, Лекси, и си добре информирана. Французите не искат да дразнят никого тук. Твърде голям е залогът, при положение, че арабската общност се е заселила в предградията на Париж и из цялата страна. Сега обаче се появиха и други променливи величини. Хората се боят да не се отчуждят от единствената останала свръхсила. Винаги съществува заплахата от терористични нападения като това във „Фуке“.

В този момент тя не можеше да прецени дали този, който говореше, е Стефан или Реми. Искаше да не го оставя на мира, да го изтласка до възможния предел и да провери колко е издръжлив. Истината бе, че тя усещаше, че той се оказваше в несъмнено неизгодно положение, когато трябваше да запазва гладката си външност. Помежду им имаше нещо, което неутрализираше способността й да го презира и спираше неговото умение да си служи с измама.