Барбара Виктор
Игра на смърт (24)

Двадесет и четвърта глава

Още не бе станало и единадесет часът сутринта, когато Реми спря колата си на извитата алея за коли на хотела. Разполагаше с не повече от час преди уговореното време за среща с Мари Роси, жената, която бе наддавала срещу него в „Сотби“. Той остави ключа на таблото, за да може портиерът да я паркира, и се наведе да вземе куфара и картината отзад, преди да слезе от колата. Влезе във фоайето. След като се регистрира на рецепцията, махна с ръка на пиколото, че не му е нужен. Влезе в остъклената кабинка на асансьора и се качи до третия етаж. След като отиде в стаята си, остави куфара на леглото, метна две ризи в чекмеджето и занесе тоалетните си принадлежности в банята. След десет минути пак слезе във фоайето. Отиде до рецепцията и попита портиера къде има сейф. Човекът взе ключовете от бюрото и заведе Реми до наредените в редица сейфове в помещението до рецепцията.

Реми го изчака да отключи най-големите свободни банкови касети, да му подаде ключа и дискретно да го остави сам в това помещение без прозорци. Той пъхна картината в касетата, заключи я, излезе от помещението, заобиколи рецепцията и излезе навън през въртящите си врати.

Времето беше прекрасно, идеален ден за кратки разходки край езерото. Трябваше да помисли. Докато вървеше покрай водата, забеляза чувалите от зебло, закачени за чугунените кошчета за боклук. Чувалите бяха пълни със сух хляб и кифли и носеха щампован надпис Pour les cygnes^[1]. Стана му забавно. Швейцарците бяха толкова откъснати от реалността на гладуващите по света, че изглеждаше почти комично как осигуряват храна за гладните лебеди.

Той вървеше и мислеше за Андреас, за Тоглин, за картината, за Стария, но най-вече за Лекси. Беше го изрекъл. Беше изрекъл думите като страхливец. Преди тя да бе отвърнала нещо и преди да бе реагирала, той беше избягал. Бе излязъл през вратата, беше се качил в колата и дори не бе погледнал назад. Не й бе дал възможност да изрази шока си, гнева си или радостта си от пламенния начин, по който той бе признал накрая чувствата си. В мига, в който бяха пристигнали в Монтрьо, те бяха забравили онзи миг в колата. Почти не си бяха разменили дружелюбно кимване или жест, които да го насърчат да й каже какво изпитва. Бяха двама непознати, които обитаваха едно и също пространство. И все пак… Може би, защото бе видял всичко в очите й, когато тя зърна куфара му и картината до вратата. Когато си тръгна сутринта, това беше като че напускаше миналото. Тя бе станала част от него.

* * *

Реми избра ъглова маса в бар „Роза“, тясно помещение във фоайето на хотела. Времената със сигурност са се променили, помисли си той, като се огледа в бара. През последните двадесетина години Монтрьо бе изгубил много от чара си, а този хотел бе изгубил повечето от индивидуалните си редовни гости. В интерес на справедливостта „Монтрьо Палас“ не беше единственият европейски „Палас“, чиито величествени бални зали бяха преустроени в конферентни центрове с високотехнологично оборудване, предлагащи условия за професионални прожекции на диапозитиви, като собствениците получаваха основните си приходи от чуждестранни екскурзианти, които пристигаха масово, за да се възползват от специалните тарифи, определени за големите групи. Дори барът бе изгубил своята показност. Някогашното старомодно, чаровно и изпълнено с достойнство кътче, където английските знатни дами се срещаха на чаша чай в късния следобед, а техните съпрузи се събираха вечерта, за да изпушат пурите си след вечерята, беше преобразено в една декорирана в крещящи тонове зала. Опушени сиви огледала и розова коприна на цветя украсяваха стените, подът бе покрит с розов килим, а масите с аленочервени покривки. По средата на всяка маса бе поставена роза в сребърна ваза. Докато оглеждаше помещението, Реми забеляза, че безвкусният декор удачно се допълваше с тъпите коктейли, сервирани на няколкото чужденки — напитки със зелен и червен цвят с поставени най-отгоре оцветени плодове и миниатюрни хартиени чадърчета. Колкото по-натруфена е напитката, толкова по-глупаво е момичето. Той се засмя на себе си. Губеше уменията си. Или може би старееше. Преди би се любувал на тези жени, вместо да се подиграва на избора им на коктейли и да скърби за сменилата се епоха. Той се готвеше да разгърне един вестник, когато тя влезе в бара.

Мари Роси беше едра жена, висока и набита, с приятно лице, запомнящи се черти и грива от буйна черна коса, прошарена с бели косми. Втренченият й поглед бе прям и улегнал.

— Господин Уоткинс? — попита тя.

Реми стана и подаде ръката си.

— Вие трябва да сте мадам Роси.

Мари Роси изглеждаше неподатлива на опитите му да я омая. Тя се държеше официозно и строго.

— Благодаря ви, че приехте да се срещнете с мен — каза тя, докато сядаше.

— Моля ви — отговори Реми. — Бихте ли искали да пийнете нещо преди обяда?

Тя изглежда бързаше.

— Боя се, че няма да остана на обяд — каза тя. — Но ще пия една газирана вода. За съжаление, моят… — поколеба се тя, — моят клиент има насрочени няколко срещи днес следобед.

Реми любезно се усмихна и повика келнера. След като поръча две газирани води, той се отпусна назад на стола си, за да я изслуша.

— Както знаете — започна Роси, — аз представлявам един човек, който проявява интерес към картината на Тисо, която вие купихте онзи ден в „Сотби“.

Келнерът донесе напитките им, постави ги на масата и се оттегли.

— Така и предположих, когато ми се обадиха снощи от там.

— Вие несъмнено платихте много по-висока цена — продължи тя и направи опит да се усмихне през стиснати устни. — Мога ли да ви попитам защо тази картина е толкова важна за вас?

Реми сви рамене.

— Имам клиент, който я искаше.

— Вие сте работили в Берлин. — Роси произнесе това като твърдение, не като въпрос. — Още ли сте там?

Независимо от това, дали тя знаеше дали е напуснал Берлин или не, Реми бе решен да не се отклонява от версията си, от която сега зависеше животът му.

— Бях в Щатите почти година — любезно отговори той. — Понастоящем съм в Париж.

— Разбирам — каза Роси. — Е, ние като че имаме нещо общо. Моят клиент също беше твърдо решен да придобие тази картина. За съжаление, не успях да се свържа с него, за да получа разрешението му да надхвърля определената сума. И когато вие наддадохте толкова много, бях принудена да се откажа. — Тя отпи от чашата си, без да откъсва очи от лицето му. — Сега той, изглежда, иска от мен да сключа сделка с вас. Какво ще кажете?

Реми се усмихна.

— Зависи от предложението му.

— При моя клиент нещата стоят на емоционална основа — продължи Роси така, сякаш не го бе чула. — Всъщност, той много рядко пожелава някое произведение на изкуството само на емоционална основа. — Тя леко се наведе напред. — Разбирате ли, той е прочут колекционер.

— Вие можете ли да ми кажете кой е?

— Зависи — каза тя.

— Каква ирония на съдбата — отвърна дръзко Реми. — Ние с вас сякаш сме в едно и също положение. Моят клиент също е прочут колекционер, който също изпитва една ирационална страст точно към тази творба.

— Предполагам, че вашият клиент има и други ирационални страсти?

— Вероятно — предпазливо отговори Реми. — Какво предлагате?

— Продайте ми тази картина на Тисо на една разумна цена, по-висока от цената, която платихте. Разберете от кои други творби се интересува вашият клиент и дори ако моят клиент се окаже, че не ги притежава, аз ще ви намеря това, което искате. — Тя изгледа втренчено Реми за миг. — Имам доста добри връзки. — Тя помълча. — Аз ще осъществя сделката, без да получа моя дял от комисионните.

Реми се престори, че обмисля предложението й.

— Трябва да се консултирам с моя клиент — каза накрая той. — Дайте ми десет минутки и дано да успея да се свържа с него. — Той се изправи. — Ако не успея, ще трябва да отложим всичко за утре. Вие ще бъдете ли тук или заминавате?

— Зависи от вас — отговори безпристрастно Роси.

Реми стана и излезе от бара. Той отиде във фоайето, седна на един стол в по-далечния край на рецепцията и извади мобилния си телефон. Избра номера и изчака Стария да отговори. Веднага започна по същество. Обясни накратко ситуацията и попита:

— Знаеш ли какви картини притежава Тоглин? — Изслуша отговора. — Десет, най-много петнадесет минути — каза той. — Обади ми се.

Остана там, опитвайки се да събере мислите си. Не му се искаше да чака ден или повече, докато получи достъп до вилата на Тоглин. В най-добрия случай щеше да бъде готов с отговора си за Роси след броени минути. Знаеше, че Стария разполага със списък, може би малко остарял, на повечето от произведенията на изкуството, които Тоглин притежаваше. Той се изправи и се върна при нея в бара. След като се настани на мястото си на масата, се усмихна.

— Той ще ми се обади. — Погледна часовника си. — Да изчакаме петнадесетина минутки — нехайно добави той.

Без да се колебае, тя прие и през следващите двадесет минути двамата си поговориха приятелски за пазара на изкуството. Накрая, след почти тридесет минути, тъкмо когато Реми бе поискал сметката, мобилният му телефон иззвъня. Той леко кимна на Роси и се обади. Стария му предаде необходимата информация, като Реми реагираше така, както се разговаря с клиент. Стария го разбра и мълчеше, когато Реми говореше. Когато стигнаха до цената, Стария се поколеба.

„Скулптура на Бранкузи^[2] от този период би трябвало да е от двеста до шестстотин хиляди долара — каза накрая той. Позасмя се. — Накрая, ако имаме късмет, това няма да има значение.“

След като размениха поздрави, Реми затвори телефона.

Той бързо заговори.

— Ето каква е сделката. Моят клиент ще продаде картината на Тисо за петдесет хиляди долара над цената, на която тя беше купена.

— Струва ми се разумно — веднага отговори Роси.

— А що се отнася до неговите ирационални страсти — каза Реми с лека усмивка, — той търси скулптура на Бранкузи, някоя от по-ранните му творби, от около 1906 или 1907 година.

— Имате късмет — каза тя. — Моят клиент има бронзова скулптура на детска главичка.

— Знаете ли цената?

Тя се изправи.

— Сега е моят ред да използвам телефона — каза тя, преди да тръгне да излиза от бара и да се отправи към фоайето. Върна се след пет минути.

— У вас ли е картината на Тисо?

— Ще бъде до довечера — увери я Реми.

— Ние и двамата знаем какви са сносните пазарни цени на скулптури на Бранкузи от този период — каза тя. — Предложете вашата цена.

— Първо трябва да видя скулптурата.

Тя извади малко кожено бележниче и написа адреса на една от страниците. Откъсна листчето и го подаде на Реми.

— Елате тук в шест и половина довечера и ще се договорим. — Тя се изправи. — И донесете картината на Тисо.

Реми също се изправи.

— След като видя скулптурата на Бранкузи и се споразумеем за цената, ще ви донеса картината на Тисо и чек.

Той седна и се отпусна на стола, а Мари Роси събра вещите си и излезе от бара. Дори чудовищата си имат своите слабости, помисли си той. В случая с Тоглин, това беше неговата скъпа покойна майка.