Барбара Виктор
Игра на смърт (2)

Втора глава

Времето беше разкошно. Парижани бяха излезли навън на тълпи, за да се възползват от първия наистина чудесен ден на започналата доста непостоянна пролет. Под яркото слънце, заобиколени от симетричните редици на кестените, чиито млади листа шумоляха под топлия ветрец, служители и туристи се размотаваха по обяд в кафенетата по тротоарите. Паважът на Шан-з-елизе наскоро беше подновен и булевардът бе разширен, бордюрите бяха освежени с лехички с подрязани храсти, които оформяха подходите към няколко новопостроени паркинга. Дори писоарите „само за мъже“ бяха заменени със стоманени цилиндри с гладки, заоблени врати, които срещу монета от едно евро, се отваряха с плъзгане пред хората и от двата пола.

На кръстовището на авеню „Жорж V“ и Шан-з-елизе, където ресторант „Фуке“ заема цялото пространство на ъгъла, първите редици маси бяха заети от тълпи третостепенни фигури от киното, запътили се за фестивала в Кан. Средният ред маси беше зает от цяла тайфа ливански матрони с рокли с къс ръкав, които откриваха отпуснатата им плът, провиснала от предмишниците им, и тежките златни гривни, дрънчащи на набитите им китки. На висок глас, на френски със силен акцент, те разговаряха за вилите си в елегантните предградия на Бейрут, градът, който някога бе притежавал потенциала да стане Париж на Близкия Изток, — преди да последват нови бомбардировки и политически убийства. Седнала вляво от тях, една жена разсеяно ровеше салатата си. Под масата двата й дребни пудела изяждаха допълнително поръчаното говеждо мляно. Срещу нея се бяха настанили четирима ирански изгнаници, емигрирали след падането на шахиншаха. От отказа на шаха от престола насам установеният им порядък беше да обядват във „Фуке“, след което да се изнесат в близката чайна, където да играят бридж до вечерта, когато се събираха в бара на един от скъпите хотели, за да обмислят нощните си забавления.

В един и двадесет метрдотелът излезе на покритата с червен килим тераса на „Фуке“, за да огледа клиентите си. Вдясно от него немски автобус разтоварваше пътниците, дошли за характерния обяд от тартар бифтек и ягодова торта, който щеше да бъде последван от задължителната обиколка по магазините с бясно харчене на пари в „Галери Лафайет“. Той леко се усмихна на яростното търговско нашествие и в същия миг зърна Реми. С мрачната му хубост, с тъмната му набола брада и с кърпата над слънчевите му очила, метрдотелът предположи, че е някоя италианска филмова звезда, тръгнала за филмовия фестивал в Кан.

Някъде между един и двадесет и пет и един и половина същия този слънчев ден Реми погледна часовника си и осъзна, че срещата му за обяд беше закъсняла с почти половин час. Когато повика келнера, за да си поръча нещо за пиене, погледът му се спря на жената, която се готвеше да седне на съседната маса. Висока и стройна, с дълги крайници и тъмноруса коса, която свободно падаше върху раменете й, тя се движеше грациозно, привидно, без да забелязва обстановката около себе си. Беше облечена в спортни панталони и тениска, бежов кашмирен шал небрежно бе наметнат на раменете й, големи слънчеви очила предпазваха лицето й; тя носеше порцеланова урна и сгънат вестник. Когато се настани, жената грижливо остави урната в краката си. Вестникът остана сгънат на масата до салфетката й. Когато тя вдигна ръце да приглади косата си, Реми зърна златната халка на безименния пръст на лявата й ръка. В този миг жената обърна глава, свали слънчевите си очила, прикри очите си от яркия слънчев блясък и огледа величественото авеню в двете посоки. Реми не можеше да спре да се взира в нея. Тя беше наистина красива. Овалното й лице бе изящно оформено с високи скули и закръглена брадичка с малка трапчинка, имаше сочни устни.

Александра Рейн, която приятелите й наричаха Лекси, бе избрала маса в ъгъла вместо обичайната, която двамата с Ник искаха, когато се отбиваха на обяд или вечеря във „Фуке“. Урната беше на земята между глезените й, усещаше хладната й повърхност върху голата си плът. Усещаше и погледа на мъжа с наболата брада на моден дизайнер, който седеше на съседната маса. Тя обърна глава и погледна към него, преди отново да скрие лицето си със слънчевите си очила.

Келнерът се появи точно тогава, за да остави менюто на масата. Тя го вдигна и преди още да погледне в него чу думите:

— Вземете си тартар бифтек.

Необходими й бяха само няколко секунди, за да установи чий е гласът.

— Аз ли? — попита тя, като погледна през рамо, преди да се обърне.

— „Фуке“ е прочут със своя тартар бифтек — добави безгрижно Реми, сам изненадан от собствената си дързост. Почувства се неловко.

Демонстрирайки от своя страна смущение, Лекси попита:

— Вие откъде разбрахте, че говоря английски?

Реми направи жест с брадичката си.

— „Хералд Трибюн“ — отговори той, като имаше предвид вестника, който тя беше оставила на масата.

И тя отново свали очилата си и спря погледа си върху него миг-два.

Той забеляза очите й — кестеняви, продълговати.

В отговор Лекси кимна, сякаш преценяваше обяснението му, преди да премести вниманието си към келнера, който пак се беше появил да вземе поръчката й.

— Ще взема морски език — каза тя. Имаше ли значение? Тя нямаше апетит.

Когато келнерът отиде при масата на Реми, Лекси обърна глава и погледна надясно. Две блондинки, излезли от фотографии на модни тоалети на Версаче, се хранеха с един ужасно дебел мъж. Между загребванията с лъжицата на шоколадовия мус дундестите ръце на мъжа се редуваха да шарят от голата ръка на едната от гостенките му на обяда до заобленото рамо на другата. След като събра и последните няколко дразнещи трохи от масата, келнерът остана да се навърта зад стола на дебелия мъж, изчаквайки да запали пурата му, която мъжът беше извадил от вътрешния джоб на сакото си след приключване на обяда и я беше оставил грижливо до кафето си. Лекси пак съсредоточи вниманието си към Шан-з-елизе с чувството, че е посетителка от друга планета — ползваше се с привилегиите на почетна гостенка, но носеше и бремето на затворническите окови. Като се пресегна надолу, тя докосна леко урната с пръсти. В този миг забеляза сив мерцедес, който спря на тясната пътна лента, водеща надолу към подземния паркинг. Зад волана седеше мъж, а до него, на седалката на пътника — жена. В ръцете си жената държеше бебе. Лекси наблюдаваше как шофьорът слезе и отиде до ъгъла, където изчезна в един от новите цилиндрични писоари от неръждаема стомана. Жената с бебето остана на седалката в колата.

* * *

На разстояние няколко дължини зад мерцедеса смартът спря и паркира до стария кестен, който отчасти препречваше доста голяма част от терасата на „Фуке“. Стъклото от страна на пътника бе свалено и отново същата червенокоса жена от летището насочи малката видеокамера към мерцедеса. Спътникът й се наведе напред и подпря ръцете си отгоре на кормилото, като очите му оглеждаха терасата и тротоара, които се виждаха от удобната позиция в колата. Внезапно жената изруга. В отговор мъжът се наведе напред. Той успя да види как шофьорът на мерцедеса излиза от колата и се отправя към писоара на ъгъла. Жената промени позицията си и насочи видеокамерата към мъжа и го проследи, когато той извървя няколко метра и стигна до цилиндричната врата на писоара, където потърси в джоба си дребни пари. Докато жената снимаше, шофьорът на смарта беше обърнал погледа си към пътничката в мерцедеса, която слезе от колата на тротоара, като продължаваше да държи бебето в ръце. Когато леко обърна глава, забеляза и друга жена, която идваше откъм терасата на „Фуке“. Стори му се, че двете жени вървят една към друга.

* * *

Докато наблюдаваше безцелно мерцедеса, Лекси забеляза, че вратата откъм страната на пътника се отваря. Точно в този момент реши да вземе шепа прах от урната и да я разпилее пред „Фуке“. Ако не извършеше този пръв жест, може би никога нямаше да може да изпълни задачата, която я бе довела в Париж. Тя придърпа шала върху раменете си, посегна под масата и леко вдигна капака. Гребна само толкова прах, колкото можеше да се побере в ръката й, изправи се и бавно отиде до тротоара. Когато приближи мерцедеса, разпръсна прахта, която литна, понесена от топлия пролетен ветрец. Това искаше Ник, каза си в опит да се успокои. Изпълняваше обещанието си пред него. Когато се обърна, за да се върне на масата си, жената с бебето излезе от колата. Тя се приближи до Лекси и бързо й каза нещо на френски. Първата реакция на Лекси бе да я помоли да говори по-бавно. Жената кимна и повтори молбата си по-отчетливо.

— Може ли, моля? — попита тя и й подаде детето.

Инстинктивно Лекси избърса прашните си ръце в панталоните, преди да ги протегне. Бебето изглеждаше щастливо и спокойно и изобщо не се разтревожи, че го оставиха в ръцете на друг човек. Като направи жест към „Фуке“, жената внезапно се развълнува.

— Влезте вътре — каза тя. — Там е една моя приятелка. Тя ще вземе бебето.

Лекси се готвеше да протестира, когато жената повтори:

— Хайде, само влезте вътре. Не се безпокойте. — След което сякаш внезапно се беше сетила, добави: — Две минути. — Вдигна два пръста и повтори: — Две минути.

Лекси се опита да види къде вътре във „Фуке“ чака приятелката на жената. Невъзможно беше. Твърде много хора се бяха събрали там. В този момент, когато бебето вече беше в ръцете й, Лекси прецени, че жената просто иска да паркира колата си правилно. Тя се обърна, отиде към терасата, прекоси я и влезе в ресторанта.

Реми обърна внимание на сцената с интерес и любопитство. Втренченият му поглед проследи Лекси, докато тя изчезна вътре. Той отново погледна часовника си. Беше точно два без петнадесет.

Секунди по-късно бомбата избухна, като превърна мерцедеса в пламтяща купчина усукан метал.

Следващото нещо, което Реми си спомняше, беше, че стана от масата, която вече не беше там и като продължаваше да стиска салфетката, просто остана прав, зашеметен и в шок. Опитваше се да намери разумно обяснение за хаоса.

Детонацията причини оглушителна експлозия, която прокънтя в радиус от три пресечки на юг към площад „Конкорд“ и на четири на север към Триумфалната арка, като изкърти прозорци, преви уличните лампи, смачка колите и разруши голяма част от терасата. Парчета от колата, в която беше бомбата, бяха грабнати и запокитени надалече от детонацията. Желязната рамка с ребра, която някога беше представлявала капак на двигателя, се поклащаше напред-назад на тротоара, а колелата бавно се търкаляха към центъра на павираната улица. Докато се придвижваше внимателно през отломките, Реми забеляза порцелановата урна. Тя се беше разчупила на няколко едри парчета. В този момент си спомни за красивата непозната, на която само преди минути като по някакво необяснимо чудо й беше дадено да държи едно бебе. Пристъпвайки през късчетата стъкло и купчините отломки, Реми се отправи към тротоара.

Лекси, изхвърлена назад и встрани към една от циментовите колони на бара, усещаше само, че държи разплаканото бебе в ръцете си. Докато наблюдаваше с ужас разиграващата се сцена на терасата и на улицата, невъзможно й беше наистина да повярва, че е жива и че детето, което държеше, притиснато към гърдите си, също е останало живо. Като възстанови равновесието си, тя отчаяно се опита да си спомни по какъв начин се бе озовала вътре в ресторанта и изпитваше признателност, че и тя, и бебето са оцелели, но не бе сигурна какво точно се бе случило, за да се стигне до тази касапница, която виждаше съвсем наблизо около себе си. Тя инстинктивно огледа внимателно бебето, за да провери, че не е ранено, след което бързо погледна към краката и ръцете си, преди да опипа лицето си, за да види дали няма следи от кръв. Точно в този момент я порази пълната, абсолютна тишина. Сюрреална и неподправена, сякаш времето беше спряло и светът бе свършил. И тогава, след вероятно само няколко секунди мъчителният покой отстъпи пред писъците, стенанията и виковете на ужас, преди сирените да завият и колите да спират със свистене на тротоара. Лекси си запробива път към терасата, разбирайки объркването на всички около нея, които можеха да се смятат за щастливци, докато се блъскаха и бутаха, за да се спасят, макар че това вече бе станало. Пушекът беше гъст и беше невъзможно да види нищо на повече от няколко крачки пред себе си. Бебето сега й бе така познато, както собствената й кожа, и тя инстинктивно покри детето с шала си.

Малцина от обядващите бяха имали късмета на Лекси и бебето, а също и на Реми. Като по чудо, докато Лекси се бе намирала в затворената зона за хранене, Реми се бе оказал настанен до носеща стоманена греда, един конструктивен детайл, който беше спасил живота му. Фотографиите на Версаче, които седяха на съседната маса, се бяха преобразили почти изцяло в червена кръв, а келнера го нямаше никакъв. Дебелият мъж лежеше проснат на пода със смъртоносна рана на главата, а ливанските матрони, все едно че си бяха останали в центъра на Бейрут. От четиримата иранци двамата, които бяха седяли най-близо до дебелия мъж, бяха превърнали добре поддържаните си съпруги в богати вдовици, докато другите, които бяха оцелели, щяха да заминат със семействата си за Бевърли Хилс следващата седмица, предпочитайки да поемат риска на по-естествените природни бедствия като земетресения, свлачища или горски пожари. Що се отнася до германския туристически автобус, паркиран на ъгъла, онези туристи, които се бяха оплаквали, че местата им са отзад, далече от панорамната гледка на предното стъкло, те бяха останали последни да слизат и следователно успяха пак да се качат вътре, след като прахта се слегна, със собствените си крака. Останалите бяха платили скъпа цена за превъзходната си гледка към архитектурата на Париж.

Като прекоси терасата, Лекси си наложи да не гледа към онези, които не бяха пощадени. Когато стигна до тротоара, наложи й се да мине покрай горящите останки на колата. Приближавайки се, видя части от тяло, крак и ръка, които се бяха заклещили между таблото и кормилото, както и един труп и една глава, които бяха преминали през предното стъкло и се бяха приземили безцеремонно по средата на уличното движение. Беше като сън. Застанала там, без да е в състояние да се откъсне, Лекси за миг се почувства в твърде голям шок, за да направи връзката между обезглавения труп с откъснати крайници на жената и бебето, което тя сега носеше сякаш беше нейно. Само преди минути жената бе жива, въвлече я в разговор и я молеше да вземе детето й при това — или поради едно ужасно стечение на обстоятелствата, или поради предумишления акт, който бе твърде потресаващ, за да го предположи. Лекси бе завладяна от паника. По гърба й изби пот. Полазиха я тръпки. Не беше подготвена за такова нещо. Не беше достатъчно смела, за да го преживее. След това, също така внезапно, страхът й отмина и се почувства цялата завладяна от пристъп на вина. Тя отчаяно се опитваше да се успокои, застави се да си припомни звуците, които беше чула само мигове преди взрива — птиците, пляскащи с крила, листата, падащи от дърветата, звънтежа на стъклото, което наподобяваше дрънченето на ледени кубчета в празни водни чаши. За да се успокои и за да успокои бебето, тя му каза няколко утешителни думи в малкото ушенце, като постави присвитата си длан под пухестата му главичка и притисна устните си към бузата му. Детето престана да плаче. Докато вървеше, опитваше се отчаяно да възприеме чудодейното си избавление и внезапно почувства, че някой я извежда настрани от горящата купчина метал. Оглеждайки се разтревожено, видя, че е същият онзи мъж, който бе седял до нея преди експлозията.

— Ранена ли сте? — чу го да я пита и се остави да я отведе до бордюра, където внимателно й помогна да приседне.

Тя продължи да клати глава:

— Не, не, струва ми се, че не…

Той коленичи и я погледна внимателно, като постави ръце на раменете й.

— Познавахте ли жената, която беше убита в колата? — попита той, изговаряйки думите бавно и ясно. Тъмната му коса беше покрита с фин пласт бяла прах, както и дрехите му. Струйка кръв бе потекла по бузата му от порязаното място под едното му око.

Той избърса с ръка бузата си.

— Нищо ми няма — рече мъжът, като избърса кръвта в крачола на панталона си. — Помните ли жената, която се взриви? — настойчиво повтори той.

Тя само го гледаше втренчено, без да е в състояние да му отговори.

— Познавахте ли я? — пак попита той.

Лекси бе искрено смаяна, макар че точно в този момент беше завладяна от някакъв инстинкт, или, както си припомняше няколко часа по-късно, от чувството за надвиснала опасност. Кой беше той? Какво го интересуваше? Единственото нещо от значение бе, че бебето беше невредимо в ръцете й. Тя реши да рискува и отговори.

— Не — каза тя. — Не я познавах.

На лицето му просветна искра на озадаченост, изпита смут дали да продължи да настоява. Реши да игнорира отговора й, защото прецени, че тя е в шок, и пак попита:

— Сигурна ли сте, че и вие, и детето сте добре?

Отговорът й бе толкова бърз и така естествен, че изненада дори самата нея.

— Добре сме — каза тя, съзнавайки, че „тя“ е станала „ние“.

Едната й ръка беше на повитото с пелени дупе на детето, другата — в основата на главичката му. Тя бавно поклати глава.

— А какво… какво се случи? — започна тя, внезапно объркана.

— Стана взрив — бързо каза той и се изправи, — кола бомба…

Тя кимна, очите й широко отворени от ужас. Разбира се, че го знаеше, но й беше необходимо да го чуе. Нещо липсваше, макар че тя не успя да осъзнае какво в продължение на няколко объркани секунди. Погледна надолу и видя, че чантичката й все още стоеше плътно пристегната към кръста й. Кредитни карти, пари, паспорт, мобилен телефон, помисли си тя, всичко беше при нея, непокътнато. Внезапно образът на урната проблесна в главата й.

— Трябва да се върна при масата — извика тя, като се опита да се изправи.

Реми й попречи спокойно, но твърдо.

— Не можете да се върнете там. Бъркотията е голяма, ранените са много. Линейките са там. Ще ви наранят в тълпата.

По бузите й се стичаха сълзи.

— Вие не разбирате — настоя тя. — Аз трябва да се върна…

Нямаше време повече да й обяснява.

— Седнете тук — бързо каза той, — и аз ще се върна при вас, след като изнесат ранените.

Тя не се помръдна. Внезапно, сякаш примирена, погледна нагоре към небето. И тогава й се стори, че, като се изключи слънцето, нищо друго не бе останало, което дори и смътно да напомня за някогашния идеален пролетен следобед.

Когато Реми се върна при бордюра, за да намери Лекси, тя вече не беше там. Веднага щом той се скри от погледа й, тя се върна към мястото, където преди се бе намирала нейната маса. Все още носеше повереното й малко същество. От устните й се изтръгна вик на болка и тя падна на колене. С протегната напред ръка докосна счупените парчета на урната. Издаде тих стон и се опита да събере прахта и отломките, които покриваха всичко. Напразно. Прахта я нямаше, разнесена от експлозията в стотици различни посоки. Воят на сирените продължаваше, някои идваха насам, други се отдалечаваха. Стиснала детето, тя се изправи и отново се върна на тротоара. Когато стигна до улицата, спря неуверено, но изпълнена с достойнство, вцепенена, в шок, все още не беше в състояние да проумее тази трагедия, за която нито някой бе предупреден, нито имаше смисъл. В тълпата от движещи се и неподвижни фигури тя се обърна и бавно тръгна да се отдалечава от този ужас, като носеше детето, чиято мъничка главичка се гушеше във врата й. Бебето погледна нагоре и изгука, а на Лекси й се стори, че различава усмивчица. Продължавайки да върви, внезапно си даде сметка, че дори не знае от какъв пол е малкото същество, което й бе поверено. И как би могла да знае? Тя гушна детето плътно до себе си, тихо му изгука и се отправи към Шан-з-елизе.

Триумфалната арка бе само на няколко крачки, в края на Шан-з-елизе, където неспирен кръг коли се люшкаха и завиваха покрай паметника, построен в чест на всички убити при други безсмислени актове на насилие. Лекси се спря, вдигна лице нагоре към плоския покрив на арката, туристите й изглеждаха дребни като мравки от мястото, където бе застанала на тротоара. Тя направи преглед на фактите в логически ред. Беше си поставила за цел да разпръсне прахта на покойния си съпруг, а светът бе изгубил разсъдъка си. „Обещай ми“, беше я умолявал Ник, когато умираше, „че когато това свърши, ще отидеш да обядваш във «Фуке», където те целунах за първи път. Обещай ми, че ще пръснеш прахта ми по Шан-з-елизе.“

* * *

Двамата в смарта бяха потресени, макар и да останаха невредими след взрива. Минаха няколко мига, преди някой от тях да може да каже нещо. Жената се беше свлякла на седалката си, видеокамерата бе останала нагласена в скута й, а спътникът й само гледаше сцената и бавно отбелязваше в ума си подробностите на катастрофата, като клатеше глава, отказвайки да вярва на очите си. Накрая жената се обади.

— Изпуснах го от поглед — само каза тя. — Дори не знам дали се измъкна или бе убит при детонацията. — Тя протегна глава навън през прозореца. — Писоарът е изравнен със земята — добави тя.

Спътникът й продължи да клати глава, дългата му коса докосваше леко страните му.

— Не мога да повярвам — рече той почти на самия себе си. — Видя ли жената?

— С бомбата ли?

— Не, другата.

— Коя друга?

— Онази, която взе бебето от нея, точно преди атентаторката да се взриви.

Тя се разтревожи.

— Какво искаш да кажеш?

— Жената — започна той с несигурен глас. — Дойде откъм терасата на „Фуке“ и тръгна към мерцедеса. — Той спря, изглежда, не бе в състояние да обясни какво е видял. — Ти сигурно дори не съзнаваш, че си я заснела. Беше изцяло погълната да проследиш целта до писоара.

Тя стисна здраво ръката му.

— Сигурно се шегуваш!

— Жената с бомбата й подаде едно бебе, преди да се взриви — повтори той.

— Ти видя ли я?

— Не успях да видя лицето й, но я видях как пое бебето и влезе вътре във „Фуке“.

— Какво по дяволите… — Тя поклати глава. — Аз се бях съсредоточила върху него, единствено върху него от момента, когато излезе от колата.

— Не й видях лицето или поне… — измърмори под носа си той, като все още не можеше да проумее всичко.

— Това е цяло нещастие — каза жената.

— Но знам кой го направи.

— Кое?

— Знам кой я видя — рече той и започна отначало. — Знам кой я видя, че взе бебето.

Тя се обърна на седалката си и се взря в спътника си.

— Кой?

— Реми — отговори той, гласът му все още не искаше да повярва на случилото се. — Той беше там. Седеше на съседната маса. Разговаряше с нея преди взрива.

Тя сякаш не разбираше думите му. На лицето й бе изписано озадачено изражение.

— Реми… — започна тя и спря. — Ти ще можеш ли да шофираш?

Мъжът кимна и запали двигателя.

— Да се махаме, по дяволите, от тука — рече тя.

Когато завиха зад ъгъла и се отправиха в противоположната посока на „Фуке“ жената се обади по мобилния си телефон. Разговорът бе кратък. Очевидно човекът от другата страна вече знаеше за избухването на бомбата. Жената веднага пристъпи към най-важното.

— Изпуснах го от поглед — каза тя. — Не знам дали е жив или мъртъв. — Тя изчака, като очевидно слушаше гласа, който говореше в ухото й. — Връщаме се. — Тя пак направи пауза. — Но има и нещо друго — продължи тя, след което разказа какво Антон, спътникът й, бе видял. Говореше бавно. Реми седял на терасата до жената, която бе изчезнала с детето. Пак замълча и изслуша другия, преди да отговори. — Не, Антон не е видял лицето й — добави тя, като се позова на спътника си, който ловко се промъкваше с малката кола в движението. И пак замълча, след което отвърна: — Това не е възможно. Тук е пълен хаос. — Кимна, докато слушаше. — Добре — рече накрая тя.

След като изключи телефона си, тя мълчаливо остана загледана право пред себе си. Антон беше този, който наруши мълчанието:

— Какво каза Стария?

Тя му хвърли бегъл поглед и сви рамене.

— Каза ми да не казваме нищо на Реми — отвърна тя, след което добави. — Той щял да се заеме със случая. Двамата е трябвало да се срещнат там на обяд. — И тя пак сви рамене, а смартът се справи с движението и зави в една от пресечките на Шан-з-елизе.

* * *

Докато линейките и полицейските коли пристигаха и заминаваха с ранените, а обзетата от нездраво любопитство публика се струпваше масово по цялото протежение на авенюто и по околните улици, като всички се информираха едни други с доста преувеличени разкази за броя на мъртвите и умиращите, Лекси внезапно забеляза мъжа, който бе стоял до нея. Обърнат с лице в противоположната посока, той бе застанал близо до вечния огън на гроба на незнайния войн в центъра на арката. Готвеше се да го доближи, когато телефонът му иззвъня. Тя си пое дълбоко въздух и спря. И какво всъщност щеше да му каже? Че когато прахта се бе слегнала, е могла да се опита да върне бебето на съответните власти? Но на кого точно? На някой полицай, в бюрото за изгубени вещи, а може би бе трябвало просто да зареже детето до обезобразената кола и да остави на така наречените съответни власти да се оправят със случая. Колкото повече се замисляше, толкова по-ясно съзнаваше, че друг избор нямаше. Ако бебето бе изгубено кученце, нямаше да има въпроси и нямаше да й се отправят обвинения. Щяха да я похвалят, че е спасила животното, изоставено от нехайните си и безотговорни собственици. Но това кутренце принадлежеше на човешкия род, то имаше своите права, то бе закриляно от закона, макар и — очевидно — не и от майка си.

Лекси бързо се отдалечи в противоположната посока.

Реми не я бе забелязал. Той слушаше съсредоточено гласа по мобилния си телефон, който сега притискаше към ухото си. Заслуша се.

— Ако знаехме — уверяваше го познатият глас, — не бих предложил да се срещнем там.

— Е, това ме успокоява.

— При тези обстоятелства, няма да се извинявам, че закъснях — каза гласът, след което попита загрижено: — Ти нали не си ранен?

— Не, нищо ми няма — отговори Реми, а мислите му бяха насочени към жената, която бе взела детето. А сега, в бъркотията, той я бе изгубил.

— Твърде съм зает, за да се срещам сега с теб. Довечера ще дойда в апартамента ти.

— Какво има? — попита Реми.

— Имаме проблеми. Ние го изгубихме в бъркотията.

— Ние ли? — попита Реми. — Нещо бъркаш местоименията.

— По-късно ще можеш да ми поправиш граматиката.

— Очевидно… — тихо каза Реми, след което изключи телефона.

Толкова за Париж през април, мрачно си помисли той.