Барбара Виктор
Игра на смърт (11)

Единадесета глава

Болката беше попреминала и Андреас бе буден, с бистър ум и в състояние да приеме малко храна. След дълги разговори с Париж и Женева майка му и вуйчо му бяха решили, че Бригите и Андреас ще заминат за Монтрьо след два дни, както бе настоял Тоглин, като обаче Андреас ще пътува с влак, а Бригите със самолет. Вуйчо му, освен това, бе инструктирал сестра си в деня преди заминаването й за Швейцария да се прибере в апартамента си, за да може да отпътува оттам. Предпазливост, бе предупредил той, в комбинация със здравословна доза параноя. Двамата с Андреас трябваше да се разделят. През цялото време тя трябваше да не забравя, че вероятно ги следят. Междувременно Ханс Фелс, швейцарският лекар на Андреас, извършваше всички необходими приготовления за пристигането им в клиниката си.

Андреас прекарваше времето си в игра на карти с майка си. След бомбения атентат двамата следваха еднообразен дневен режим — игра на карти след вечеря, докато той се измореше, след което тя го придружаваше до спалнята и присядаше на леглото му, докато той не се унесеше в сън.

През една особено мрачна и влажна парижка вечер, дълго след като любезният лекар си бе тръгнал и уличните лампи като мънички жълти луни процеждаха светлината си през жалузите на прозореца на трапезарията, а картите за игра лежаха пръснати върху дъбовата маса, Бригите Тоглин Карим седеше облегната назад и внимателно се взираше в сина си. Дълги години тя бе мълчала и бе приемала решенията, които съпругът й и брат й вземаха. Сега Андреас бе на нейно разположение, сам, зависим от нея, както когато бе момче, и изплашен, както никога преди. Тя се взираше няколко минути в него, а неговият поглед бе сведен към сгънатите в скута му ръце. Беше прекрасен, слабичък като баща си, с хармонично тяло, с широки плещи и тънък кръст. Жълто-зелените му очи бяха резултат от смесицата на нейните кристално сини и черните като въглен очи на съпруга й, в тях още се четеше непокорство, което така често бе разярявало баща му. Тя го познаваше по-добре от всички други, как като ученик в Лондон бе замаскирал зад бунтарството си укривания срам, който изпитваше като мелез, син на саудитски шейх. Тогава, през осемдесетте години, арабите бяха тези, които бяха завладели града, превръщайки го в недостъпен за британците, те бяха съсипали хотелските стаи около Хайд Парк^[1] и за тях се носеха слухове, че готвели храната си върху псевдообюсонските килими, че се перчат с инкрустирани с диаманти ръчни часовници „Ролекс“ и примамват недодяланите английски провинциалистки в дискотеките, в залите за хазарт и в леглото. Дори когато се бяха преместили в Париж, Бригите си спомняше как в класа му, в който имаше много други синове на богаташи от европейски произход, на Андреас му се бе наложило да търпи арогантните и надути французи, както и суетните деца на чуждестранните дипломати с благороднически титли. Тя му бе единственият приятел, другар в игрите, обожаващ го спътник и ментор, дотогава, докато бе станал мъж и бе усвоил репертоара от магически думи, с които прелъстяваше красиви чужденки от всякакви националности. Беше го изгубила някъде по пътя към удовлетворяването на страстите му, прищевките на вуйчо му и негодуванието на баща му от всички, които оскверняваха суровата му вяра.

Докато си спомняше различните етапи от живота на сина си и как тя винаги се бе притичвала да изправи грешките му, Бригите внезапно загуби самообладание. Тя не за пръв път се гневеше на съпруга си и брат си за влиянието им върху нейния единствен син. Сега, обаче, смяташе, че има много повече основания за гнева си. Нито Али, нито Петер бяха постигнали някакъв напредък в издирването на бебето.

— Как е могло това да се случи? — осмели се най-сетне да попита тя.

Андреас вдигна поглед, челото му се свъси в мрачно изражение.

— Мен ли обвиняваш, мамо? — с въпрос отвърна на въпроса й той и гласът му прозвуча необичайно рязко.

Рязко, пренебрегвайки изблика на гняв на сина си, тя продължи.

— Тази Доминик, швейцарката, ти почти не я познаваше. Може би си постъпил твърде необмислено.

Той измърмори нещо на арабски, след което пак заговори на френски.

— Elle etait parfaite. Тя беше идеална.

Бригите разбираше критериите му от самото начало: чиста, невинна, наивна и притежаваща необходимите биологически съставки, за да роди идеалното бебе на нейния син.

— Тя беше неуравновесена. Ти трябваше да забележиш това.

Андреас не отговори нищо. Истината бе, че той бе манипулирал и използвал неуравновесеността на Доминик, за да я прелъсти. Спомни си първия път, когато я видя. Само един разговор бе достатъчен, за да плени сърцето на студентката швейцарка в онова малко кафене, недалече от вилата на баща му на Женевското езеро. От самото начало той бе установил, че тя е скучна и без въображение, една млада жена, която гледаше на симптомите на мизерията по света без почти никакво любопитство за причините. Не беше нито активистка, нито пацифистка, нито вярваща, нито атеистка, беше доста обикновено момиче, което послушно бе изкарало с труд училище, което спазваше правилата и се опитваше да оправдае очакванията на швейцарското си семейство от висшата класа. Най-ценното й качество, както бе смятал навремето Андреас, бе желанието й да угажда, да се доверява, да се учи. Тя беше идеалният ученик. А той беше идеалният учител, метафоричното божество, в чиито нозе тя бе готова да седи и да пие отровата му до самия край. Той нямаше никакви съмнения за това. Андреас знаеше силата си. Той беше красив и очарователен, през целия си живот бе такъв и жените се въртяха около него на тумби. Необходими му бяха само три дни, за да вкара Доминик в леглото си и също толкова кратко време, за да я накара да се хвърли презглава в авантюрата на плаща и камата като в най-стария номер, описван в книгите.

Андреас бе взел в прегръдките си пълничкото и некрасиво момиче, след като бе правил любов с нея, бе започнал разговор с нея, бе я предразположил и й бе изразил състраданието си, когато тя му бе описала как се чувства изхвърлена отвсякъде. Бе имала много малко приятелки в училище, не притежаваше почти никаква вяра — нито в себе си, нито в родителите си, които приемаха за дадено, че тя накрая ще се омъжи за някое с нищо незабележимо и посредствено швейцарско момче. С добре обмислен израз на съчувствие, съчетан с неумолима логика, той накрая я убеди да се разбунтува срещу привилегированите си корени. Първият белег на бунта й беше, че пренебрегна установения от родителите си вечерен час и започна да се прибира много по-късно. В няколко случая изобщо не се прибра. Насърчавана от него, Доминик започна да презира лекомислените постъпки в своя, както той я убеди, безсъдържателен живот. Като я подтикваше предпазливо, той я накара да говори оскърбително за безразличието на хората, които по-рано й бяха близки, към страданията на другите. Накрая тя започна да вярва, че е твърде полезна, за да остане цял живот в Женева. Той работи с момичето, докато я накара да се чувства желана и напълно да разчита на него, като я убеди, че тя съществува само като негова жена, негов другар в живота, негов духовен партньор. Той придаде на нейния малък живот смисъл. Предложи й величие вместо меланхолия, драма, с която да замени отегчението си, и накрая я превърна в своя робиня на любовта и смъртоносно оръжие. Ако тя проявяваше съмнения в него, той я утешаваше с обещанията си, ако демонстрираше и най-малък остатък от съвест, той я убеждаваше, че актовете на насилие не са нито престъпни, нито безнравствени, ако се приложат за борба с безочливостта на онези, които държаха света под свой контрол. В един момент Андреас дори й даде статии и изрезки за други млади момичета от добри семейства — германки и италианки, — които бяха успели да оставят своите кървави следи през седемдесетте и осемдесетте години на двадесети век, като бяха осигурили достъп до оградените със стени разкошни домове на своите семейства. Това бяха момичетата от „Червените бригади“ и групата „Баадер–Майнхоф“, които бяха изпълнили ролята си на коварни слугини на други любовници насилници. Доминик в крайна сметка започна да вярва, че при тези обстоятелства, откупът, кражбата и причиняването на телесни повреди не се свързват толкова с измяната, колкото с една оправдана кауза, при положение, че в цял свят цареше социална несправедливост.

За сравнително къс период от време размерът на сумите нарасна. Тя започна да краде от дома на баща си и то не защото Андреас имаше нужда или го интересуваха бижутата или среброто. Това бе само проверка на нейната лоялност, знак, че тя вече не се бои от наказание от родителите си. И което бе по-важно то бе доказателство, че за нея той беше нейната луна, нейното слънце, единственият й източник на светлина в този иначе унил свят.

Тя се развиваше все повече и в други области. При първия път, когато той отне девствеността й, бе реагирала като най-разпалено кученце от порода лабрадор, без координация, тромаво, задъхано, което искаше да се целува с влажна уста в най-неподходящите моменти. С нежност и търпение той я обучи да бъде по-изтънчена в правенето на любов, да го удовлетворява с обузданост и нюансираност, докато успя да я формира не само в духовно, но и в сексуално отношение. Бавно и методично той стана нейният учител в нюансите на любовта и опасността, възнаграждавайки я с нощи на страст, отказвайки й онова, което бе започнала да очаква, когато срещнеше нейната съпротива. След време дори я убеди да удовлетворява сексуалните потребности на някои от най-доверените му бойци. Каза й, че това е изпитание на нейната лоялност, доказателство, че разбира, че в този свят бойците са братя по кръв, че са едно и също нещо и че споделя и разменят и най-интимните си и скъпоценни притежания.

Пресметливо и убийствено той я бе задържал при себе си в продължение на шест месеца, докато тя накрая не му съобщи, че е бременна с дете от него. Тогава точно той я бе отвлякъл мистериозно от Женева, надалеч от всичко, което някога й бе било познато. Заминаха за Афганистан, където Доминик се запозна с истинските жертви на сляпата омраза на неговия баща. През деня тя се движеше след нещастните и окаяни хора, предлагаше утеха на опечалените и лекарства и облекло на бедстващите. Когато бременността й стана по-очевидна, Доминик се превърна в земна героиня за всички, които възнамеряваха да станат мъченици на каузата. Бойци и приятели се впускаха да целуват ръката й ида докосват корема й, в който носеше детето на своя любовник, последното неродено внуче на техния неистов човешки бог, който ги хранеше и обличаше, който им доставяше оръжие и лекарства. През петия й месец Андреас уреди да се изследва зародишът й, като се взе проба от околоплодната течност, за да се провери дали кръвната група на ембриона е съвместима с неговата. Това беше само първата стъпка. Когато се увери, че детето, което тя носеше, отговаря на първоначалните критерии за неговото собствено оцеляване, той й разреши да продължи да износва бебето до термина. Точно тогава Андреас започна да използва Доминик за други задачи. С русата си коса, със сините си очи и издутия си корем, с фалшиво име във фалшив холандски паспорт Доминик можеше да пътува безпрепятствено из цяла Европа. Тя беше неговият сокол, един незабележим куриер, човек, който можеше да пренася пари в брой, чекове и други привидно безобидни вещи, без да събужда подозрение. По това време тя изгаряше от желание да изтърпи трудности, които надхвърляха представите за социалната съвест на едно богато момиче. Той я убеди, че е предопределена да извърши велики дела, че той има планове за нея, които навеки щяха да я превърнат в сложна част от живота му.

Когато идеите приемаха конкретни форми и плановете се превръщаха в реалност, когато Андреас се придвижваше от недостъпния Афганистан към елегантните столици на Европа, той не можеше да предвиди такъв катастрофален финал на тяхната връзка. Ала невъобразимото се случи, когато Доминик стана господарка на собствената си съдба и се взриви пред ресторант „Фуке“. Андреас не искаше дори да мисли, че е било възможно това да е непредвиден нещастен случай. Момичето знаеше наизуст установения ред. Заедно го бяха репетирали безброй пъти. Тя беше осведомена в необходимата степен, за да се гарантира успехът. Носеше раницата. Разбираше, че устройството ще детонира бомбата. Колата, която бе предвидено да я отведе в рая, бе паркирана близо до американското посолство, лимузина без отличителни знаци, невъзможно да бъде проследена.

Същата вечер, докато седеше в трапезарията на лекаря си в парижкото му убежище, Андреас беше колкото ядосан, толкова и объркан от нежеланието на майка му да разбере съвършенството, с което той бе избрал, прелъстил и обучил момичето. Нямаше смисъл да изостря напрежението помежду им. Майка му можеше да загуби също толкова, колкото и вуйчо му. Мерцедесът беше регистриран на компанията „Ориент Трейдинг“, която можеше пряко да бъде проследена и да се стигне до нея, не до Петер. Пропускът беше на майка му. Тя бе възнамерявала да промени регистрацията, докато бяха в Париж. Но дори тази потенциална опасност не го глождеше. Имаше известна истина в това, което майка му казваше. След цялото това време и усилия, които бе вложил в Доминик, беше нещо повече от унижение, че тя го бе предала по този начин.

— Мила мамо, аз притежавам твоята интуиция — поласка я той, превърнал се пак в нежен и всеотдаен син. Усмихна се. — Но така или иначе, ти я познаваш. Ти ми даде благословията си. Сама каза, че тя е идеалната жена — нито умна, нито изтънчена, а неопитна, трогателно лишена от вяра в себе си.

Все още нервирана, Бригите погледна сина си право в очите.

— Ти си глупак! Подценяваш жените, също като баща ти.

Гласът му прозвуча изразително, той беше преминал в отбрана.

— Аз я притежавах — възрази Андреас.

— Не ставай смешен — реагира Бригите. — Как можа всичко да стане така, щом си я притежавал?

— Ако знаех, че… — започна той, но Бригите го прекъсна.

— Бебето, глупако — гневно рече тя. — Болката, която е изпитвала заради детето. — Очите й гледаха студено. В гласа й прозвуча презрение. — Ти нямаш никаква представа какво значи да износиш един човешки живот.

Това наистина бе една константа, която Андреас бе пропуснал да обмисли. Преди да забременее, Доминик беше предсказуема. Тя приемаше отчуждението си от приятелите и семейството си като дребна цена, която плащаше, за да има неговата любов. А когато Андреас бе очаквал, че всеотдайността й ще достигне невъобразимо доказано високо ниво, едно друго чувство, един инстинкт да закриля и отглежда детето бе надделял.

— Очевидно и баща ми няма представа — каза той.

— Баща ти — каза тихо, с презрение Бригите, — той никога не можа да разбере чувствата на една жена, когато ставаше въпрос за детето й.

Али, Петер и Андреас предварително се бяха споразумели за последния етап на плана. След раждането на бебето от Доминик нямаше вече нужда. Нямаше друг избор. Тя трябваше да умре.

Али Карим бе дал указания на Андреас да съобщи на Доминик, че баща му е против техния брак, че не желае да приеме едно дете, чиято майка е европейка, че е твърдо решен синът му да остане венчан за каузата им и да си вземе няколко жени мюсюлманки, които да му родят чистокръвни бойци.

Андреас бе направил така, както баща му му бе наредил.

Когато изслуша всичко, Доминик се разплака. Стана безутешна, потисната и изплашена. В отговор Андреас я успокои с целувки, потисна най-лошите й страхове, предразположи я с гневни думи срещу баща си и се закле, че по-скоро ще умре, отколкото да бъде заставен да изостави нея и бебето им.

Бригите изслуша внимателно сина си и поразмисли над обяснението му, след което попита:

— Когато я остави в Бейрут, преди да бе родила, имаше ли тя някакви основания да се съмнява в теб?

— Никакви — отговори Андреас.

* * *

Две седмици преди термина на Доминик, Андреас дойде да я вади в модерния апартамент в Бейрут, който гледаше към крайморския булевард. Зимата бе започнала, но температурата бе скочила на двадесет и пет градуса. Доминик бе отметнала от лицето си дългата си мръсна руса коса и облечена само в дълга бяла памучна рокля, която едва покриваше издутото й тяло, седеше върху украсения с орнаменти подръчник на креслото във всекидневната. Тя мълчаливо наблюдаваше Андреас, който влезе, като с нищо не наложи присъствието си, а само се наведе да я целуне по челото. Когато той седна, влезе една от прислужниците с поднос, върху който имаше две стъклени чаши, пълни с пресен чай с джоджен, който плуваше в горещата вода.

— Тя не пие достатъчно — каза жената, като остави подноса. Доминик вдигна очи да я погледне.

— Остави ни сами — нареди Андреас.

Когато жената излезе, той отпи глътка от чашата.

— Много е горещ — каза й, — ще се изгориш.

Видя, че тя няма никакво намерение да се навежда, за да вземе чая. Почти не можеше да се движи.

— Добре ли си? — попита я той.

Тя кимна и отстрани един мокър косъм от челото си.

— Бях в Джида — продължи той, — уредих някои последни неща за пътуването ни.

Забеляза изражението на лицето й — сякаш той се беше побъркал да си въобразява, че тя би могла да отиде, където и да било в това положение.

— Не сега — продължи той, предусещайки реакцията й. — След като се роди бебето.

— В края на януари — най-после се обади тя.

— Ти готова ли си? Молиш ли се по три пъти на ден, за да събереш сили?

За миг образът на младото момиче с воднисто светлите очи и изражение на радост върху лицето, което бе зърнал да го чака пред университета в Женева, сякаш се появи отново. Гласът й бе развълнуван.

— Понякога се моля да размислиш и да заминем някъде завинаги. Само ние двамата с бебето.

Андреас тъжно поклати глава.

— Това е пътят, който би поел нашият враг — безотговорно и егоистично. А нашият път е славен — каза той и помълча. — Нашият път е предопределен двамата заедно да бъдем в рая за вечни времена.

Тя изглеждаше разтревожена.

— Баща ти не е ли размислил.

Андреас се престори, че изпитва мъка.

— Нашата съдба е да бъдем заедно завинаги — избегна въпроса й той. — Баща ми няма власт над това, което Аллах ни е повелил.

Тя не каза нищо.

— Дяволите да го вземат баща ми с неговото неодобрение към жената, която обичам — внезапно заяви той. — Аллах ми даде смелост да избера Него пред земния си баща. — Той се наведе напред да докосне корема й. — И аз се моля за теб и за нашето дете постоянно, когато не спя. Моля се да те намеря по-красива, отколкото си сега, когато бъдем поканени на трапезата на Аллах.

Трудно беше да се разбере в каква степен нейната душа още търси доказателство. Андреас знаеше със сигурност само, че в негово отсъствие тя бе необщителна и тъжна. Прислужницата му докладваше всеки ден как плаче за него и не може да спи. До този момент логиката на баща му бе необорима. Да запознае момичето с бомбите и другото оръжие и да я застави да се грижи за мъртвите и умиращите беше само част от обучението. Да я остави сама в Бейрут през най-трудните месеци на бременността, да зависи от него за всичко беше още по-решаващо, за да си осигури безрезервното й подчинение.

Тя бе поставила ръце върху корема си и само кимаше.

— Да заспя завинаги с теб и моето бебе не ме плаши — каза тя. — Другият път е толкова бурен — с болката.

Усмивката му бе ослепителна, това бе онази усмивка, с която преди толкова време я съблазняваше в онзи скучен бар в Женева, недалече от университета, в който тя ходеше на глупавите си лекции.

— Да умрем от собствената си ръка, без да убием врага си е грях според нашата религия, ти знаеш това — само каза той. — Ние ще сложим край на нашия живот, като разрушим тяхното посолство в Париж. Това ще е предупреждение, че ще бъдат предприети по-решителни мерки, докато те не разберат, че нашето намерение е да поставим на колене нечестивите военолюбци.

— Аз се страхувам — каза тя с глас, тих като шепот.

Той се изправи и отиде при нея, смъкна се на колене и сгуши главата си при нероденото им дете.

— От какво, скъпа моя? От вечното щастие ли?

След по-малко от шест седмици Доминик роди. Когато бебето беше само на няколко часа, лекарите извършиха по-сериозни изследвания на новороденото, за да определят дали то има необходимите стойности на хемоглобина, за да спаси живота на Андреас. Лабораторните изследвания на кръвта бяха готови за двадесет и четири часа. Детето имаше положителен резус-фактор, група 0. Два часа по-късно се получиха изследванията на костния мозък, които показваха, че при бебето седемнадесет от всичко двадесет клетки бяха съвместими с тези на баща му. Шансовете за успешна трансплантация и следователно за оцеляването на Андреас бяха очевидно в негова полза. Беше въпрос на най-много месец, докато се извършеха някои предоперативни дейности, преди първата от четирите трансплантации да можеше да започне в клиниката в Монтрьо, в Швейцария.

Когато бебето стана на два месеца, Доминик с него и Андреас напуснаха Ливан.

* * *

Бригите внимателно слушаше сина си и клатеше глава, когато той описваше душевното състояние на Доминик. Няколко мига тя остана мълчалива. Накрая заговори, грижливо подбирайки думите си.

— Проявил си небрежност — започна тя. — Тя сигурно е подслушала някакъв разговор или нещо друго. Как иначе може да знае, ако не е така?

Челото му се набърчи.

— Тя не знаеше за дистанционното управление — нетърпеливо отговори той. — Знаеше само за фиксирания към раницата шнур.

Бригите обмисли отговора му.

— Ти си се готвел да слезеш от мерцедеса в подземния гараж до „Фуке“ — каза тя, почти на самата себе си. — След това си имал намерение да отидеш пеш до американското посолство, където е била паркирана другата кола. — Тя сякаш потъна дълбоко в мислите си, преди да продължи. — Когато стигнеше до американското посолство, си се готвел да настаниш Доминик в колата.

— Казах й точно това, което ти ми каза. Че ще мина с бебето покрай ъгъла на предградието „Сан Оноре“, за да можеш да я целунеш за сбогом.

— След което ти щеше да взривиш бомбата от безопасно разстояние — завърши Бригите. Тя си пое дълбоко дъх. — Баща ти изобщо не разбира какво може да изпитва една жена — заяви тя с глас изпълнен с ярост. — Глупост е било да се вярва, че тя ще убие собственото си дете. Тя е видяла възможност да спаси бебето, когато си я оставил сама пред „Фуке“. В онзи момент изобщо не я е интересувал твоят план. Разбирала е, че е обречена. Единствено я е интересувало детето. — Бригите поклати глава. — Ти дори не си бил фактор вече. Тя вече не е била твоето малко войниче, твоята покорна робиня на любовта. — Тя помълча. — Тя вече е била само една жена, която иска да спаси детето си на всяка цена.

Андреас започна да говори пред нея с гласа на човек, който възразява на някой невменяем.

— Ти беше убедена, че всичко ще стане по плана. — Очите му изпитателно се взряха в нея. — А сега, мамо, да не искаш да ти повярвам, когато ме уверяваш, че Петер ще намери бебето?

Тя се загледа някъде встрани, след което се наведе напред и улови брадичката на сина си с ръце.

— Давам ти дума. Аз ще намеря бебето ти. Не Петер и не баща ти. Аз.

Андреас умираше.

Нямаше никакво значение, че мерцедесът сега бе предмет на интензивна международна проверка.

Нямаше никакво значение, че ударът по американското посолство не бе успял.

Бригите бе преди всичко майка. Състоянието на нейния син беше твърде критично, за да се започне търсенето на друг донор, от който да се вземе костен мозък, за да се продължи животът му. Дар от Бога бе, че бебето е родено с идеални генетични компоненти, които да осигурят излекуване на Андреас, или в най-лошия случай да облекчат критичното му състояние.

Бригите Тоглин Карим се замисли за брат си и за съпруга си, като бе наясно, че и на двамата им липсва финес и въображение, каквито тя винаги бе притежавала. Те бяха отлични стратези, когато ставаше въпрос за насилствени действия. Тя, от друга страна, беше експерт по въпросите на алчността. Парите бяха отговорът, макар че точно в този момент тя не можеше добре да прецени как нещата ще се обърнат в нейна полза. Едва часове по-късно, когато не можеше да заспи и реши да прегледа няколко броя на „Интернешънъл Хералд Трибюн“, успя да види, това, което й трябваше. В броя на вестника от деня след атентата някакъв журналист от Ай Ти Ен бе публикувал обява в колонката за съобщения, че търси всякакви аматьорски видеозаписи от времето преди и след взрива във „Фуке“. Разбира се! Защо не се бе сетила по-рано?