Барбара Виктор
Игра на смърт (16)

Шестнадесета глава

Имоджин Кели беше ирландка, слаба и червенокоса, с прекалено много лунички и с фини черти на лицето, които създаваха погрешното впечатление за вродена упоритост, като с това се създаваше впечатлението за най-добрия хамелеон, който Стария имаше на свое разположение. Актриса по душа, тя се беше заловила с най-близката до същинското излизане на сцената професия. През шестте години, през които бе работила в екипа, единственият й уязвим момент беше любовната й връзка с Реми малко след трагедията, която бе, както тя бе обяснила на Стария, по-скоро от жал, не от страст. Това беше лъжа и както тя, така и Стария знаеха това. Имоджин не беше комплицирана жена. По онова време тя бе пожелала Реми, а Реми се беше побъркал от скръб. Нейното желание и неговата болка ги бяха събрали. На Стария не му беше нужно много време да погледне на връзката им с оптимизъм. Ако Имоджин, или пък който и да било друг, всъщност, можеше да накара приятеля му да изпита нещо — каквото и да е, заслужаваше си да си затвори очите за правилата.

След като си размениха любезности Стария премина към деловите въпроси.

— Видях видеото — каза той. — Случайно или не, ти си заснела как атентаторката й предава бебето.

Тя смаяно попита с тих глас:

— Това добре ли е?

— За нашите цели е много добре. Сега ни е нужно само рибата да клъвне стръвта. — Настроението му се промени и той стана сериозен. — Помолих те да дойдеш, защото искам да си поговоря с теб за нещо. Имам проблем с Реми.

Тя изглеждаше леко изненадана.

— Какво е станало?

Стария пое дълбоко дъх.

— Наложи ми се да го изолирам от някои неща в тази операция — започна той — и това ме притеснява. — Той внимателно се взря в Имоджин за няколко секунди. — Няма да те лъжа. Разказвам ти това, защото ти го познаваш… — Той сякаш търсеше подходящи думи.

Имоджин се усмихна.

— Защото имахме връзка.

— Точно така — каза Стария и се наведе напред на стола си. — Виж какво, не говоря за всички онези месеци, когато той се бе скрил в апартамента си и отказваше да види, когото и да било, след като синът му умря. Това е нещо различно. Той не е същият човек, поне по отношение на мен. Откакто се срещна с жената, която си тръгна с бебето на атентаторката, той укрива информация.

— Зная — тихо каза тя. — Изглежда нашето момче се е влюбило. До уши. Любов от пръв поглед и всички тези глупости, за които четем в книгите, но не вярваме, че е възможно някога да ни се случат.

— Ти как разбра?

— Разбрах го от момента, в който му се обадих веднага след атентата. Той не спомена и дума. А беше седнал до нея. Антон го видя.

Той кимна.

— Аз бих приел, че постъпва предпазливо. Но когато не ми даде честен отговор, когато аз го разпитах, разбрах, че имаме проблем. — Той пак помълча. — А след това я видях. Дерик я доведе в същия ресторант, в който аз и Реми обядвахме. Дори и да не знаех нищо, погледите, които си размениха, разкриха всичко. Моят проблем е, че той все още е основното действащо лице в тази операция. А и при сегашните обстоятелства е дори нещо повече.

— Нека да отгатна — остроумно предложи Имоджин. — Защото вече я е прелъстил ли?

Стария не си даде труд да й отговори, защото не му беше толкова забавно като на Имоджин. Той беше стар и опитен воин. Гордееше се с това, че може да преценява хората. В този случай очевидно бе пропуснал нещо.

— Нещата вече назряват с всеки изминал ден. Реми ще разбере, или поне ще заподозре, че аз зная нещо. Вероятно ще поиска да действа, както на него му се иска и да продължи сам. Искам ти да бъдеш на негово разположение. Той не може да се справи с това сам и няма към кого да се обърне. Ако това стане, остави го да вярва, че ти го подкрепяш — дори за моя сметка. Разбираш ли?

Тя кимна.

— Ами Дерик?

— Както е планирано, Дерик ще се изпусне на обяд, че е дал съобщение, че търси видеозаписи на атентата. После той ще изобличи жената в лъжа. Надявам се, че това ще укрепи още по-силно връзката между Лекси и Реми. Ако тя е умна жена, ще осъзнае, че Реми е единственият й шанс.

— Реми има ли някаква представа, че Дерик работи за нас?

— Никаква — отговори Стария. — Поне засега.

Срещата им свърши. Имоджин се готвеше да си тръгне, но се обърна.

— Кажи ми, шефе — някак нехайно попита тя, — какво щяхте да направите вие, ако нашето момче не беше стъпило накриво?

Той тъжно се усмихна.

— Вероятно щях да му кажа да направи това, което той се готви да направи и сега. Да я прелъсти. Да я накара да разбере, че той е единственият й шанс и след това да й разиграе постановка. — Той сви рамене. — И в единия, и в другия случай аз нямам избор.

След като Имоджин си тръгна, Стария остана известно време седнал, сам, потънал в размисли.

Взаимоотношенията между него и Реми бяха започнали преди четиридесет години, когато момчето не бе навършило още осем години. Стария и бащата на Реми бяха колеги, и двамата изгряващи звезди в дипломатическата служба. Но докато бащата на Реми се занимаваше със светската страна на процъфтяващата си кариера, Стария беше идеалист, самотник и саможивец, упорит, несклонен да прави компромиси с възгледите си, за да си осигури успех. В крайна сметка беше преценено, че е негоден за работа в дипломатическия корпус, но е подходящ за изпълнение на специални задачи, за извършване на детайлни и щателни анализи, повечето от които се извършваха в ума му. Ако се използваше медицинска метафора, той се смяташе за патолог, а не за общопрактикуващ лекар. Това бе призванието му. Той притежаваше умения за диагностициране, притежаваше хипнотична сила, когато ставаше въпрос за разрешаване на загадки и, което бе всепризнато, нямаше талант или търпение да се занимава с баналности или светски задявки.

Когато за пръв път двамата с Реми се срещнаха, между тях веднага възникна дълбока симпатия, която продължи да се развива, докато момчето растеше. Стария и жена му, за съжаление, бяха бездетни, докато родителите на Реми не само обичаха силно своя син, но и често го оставяха сам да си блъска главата. Стария се превърна в негов втори баща, единствената личност, която го обграждаше с безусловна обич и го учеше, че хуморът е толкова решаващ, колкото и интелектът, а безразличието — по-ефикасно от омразата. Съзнателно или не, Стария възпита у момчето онези отличителни черти, които се превърнаха в инстинкти, не толкова в умения.

Никой не остана изненадан, когато Стария подготви Реми за работа в службата. И като образ на баща, и като наставник, и като шеф Стария беше премерен в привързаността към протежето си. Те винаги бяха успявали да функционират на две различни нива — лично и професионално. И това беше единствената мисъл, която го успокояваше точно в този момент.

* * *

Когато в края на деня телефонът иззвъня, Дерик беше сам в бюрото.

Звънеше му жена, която говореше английски с акцент и която обясни, че била независима филмова документалистка, която се интересувала да закупи запис от атентата във „Фуке“. Била видяла обявата във вестника и се питала дали някой не е предложил аматьорски филм. Дерик реагира уклончиво. Жената беше изключително учтива и внимателна, когато се заинтересува, дали ако при него попаднат кадри от атентата, би преценил, че може да й продаде част от тях или всички, дори ако вече са били излъчени по Ай Ти Ен?

Специалните права не били проблем. Тя разполагала със средства да плати прилична цена.

Той помисли върху молбата й няколко мига, преди да й даде отговор. Каза й да намине в бюрото му, където да обсъдят нещата, макар че добави, че ще трябва най-напред да се консултира с централата в Ню Йорк. Жената каза, че може да дойде при него до един час. Това можеше да е човекът. А можеше и да не е. Той предупреди Стария, който изпрати Антон в бюрото.

* * *

Тя не каза на никого къде отива. Когато Андреас я попита, увери го, че има да свърши бързо няколко поръчки и ще се върне достатъчно рано, за да отиде до апартамента си, преди да отпътува за летището и да хване полета си до Швейцария.

Бързо взе вана и когато се изправи пред огледалото, реши да не скрива кръговете под очите си и да не си слага руж или червило. Искаше да създаде впечатлението, че е една изтормозена професионалистка, изцяло погълната от задачата да събере необходимите компоненти, за да направи документалния си филм. В апартамента на лекаря държеше ограничен брой дрехи и си избра една смачкана блуза и същото костюмче, които носеше, когато пристигна тук преди три дни.

Облече се, среса косата си назад, прибра я в стегнат кок на тила и отново се видя в огледалото. Когато излизаше от апартамента, погледна ръчния си часовник. Разполагаше с два часа да приключи сделката и да вземе багажа си от своя апартамент, преди да отпътува за летището. Договорено беше лекарят да заведе Андреас на влака.

На ъгъла на улицата тя спря пред банкомата и изтегли максималната разрешена сума от две хиляди евро. Бързо се отправи към стоянката на такситата, качи се в първата кола от колоната и даде на шофьора адреса на бюрото на Ай Ти Ен на улица „Рю дьо Понтьо“. Петнадесет минути по-късно слезе от таксито и влезе в сградата.

Беше точно осем часът вечерта.

Вратата зад нея се затвори и отвори и тя чу стъпките, които се приближаваха откъм другия край на мраморното фоайе. Тя се обърна, като си позволи за кратко да погледне към журналиста, преди той да се приближи и да се представи. Бригите се усмихна неуверено. Не беше необходимо да изглежда прекалено обаятелна. Беше тук да сключи сделка и от опита, който имаше, тези хора бяха всичките пълна измет.

— Казвам се Дерик Ландън — бодро се представи мъжът.

Бригите се ръкува с него.

— Сабине Реслер — каза тя, беше си измислила това име в таксито на път за насам. — Благодаря ви, че приехте да се срещнете с мен така бързо.

— Естествено — отговори Дерик, като я поведе към бюрото. — Само ми дайте една минутка — добави той и й посочи стола. — Искате ли кафе?

Защо не, реши тя. Цялото й тяло я болеше.

— С удоволствие — отвърна тя, а гласът й прозвуча леко по-приветливо.

След не повече от пет минути Дерик пак се появи с кафето и диска в ръка.

— Преди да ви покажа с какво разполагам — любезно рече той, — бихте ли ми разказали нещо за вашия проект?

Тя очакваше такъв въпрос.

— Аз съм независима документалистка — започна тя. — Швейцарка съм и съм сътрудничила доста на швейцарската телевизия.

Знаеше, че ако той провери това, с нея бе свършено, макар че се съмняваше дали ще си даде този труд. Като прецени, че бе поискала срещата, без някой да я познава, тя бе сравнително уверена, че той се интересува повече от парите, отколкото от преценката за професионалните й умения.

— Едва ли е необходимо да ви обяснявам, че светът със сигурност доста се е променил от времето, когато аз започвах. — Тя леко се усмихна. — В миналото усилията ми бяха насочени към по-малко драматични теми, като гладът в Африка или екологичните проблеми. През последните няколко години ме привличат жените, извършители на самоубийствени атентати. Предполагам, че е заради вечната тема за това, че жените са предназначени да създават живот, а не да го унищожават. Работя върху този проект от шест месеца и е обяснимо, че когато онзи ден това се случи в Париж, разбрах, че ще ми осигури финала, който ми бе необходим.

Дерик я слушаше. Бригите имаше усещането, че е направила добро впечатление. Тя полагаше всички усилия да говори непретенциозно, скромно и сериозно за работата си. Общуваше твърде прямо и искрено с него, за да я заподозре, че е изпратена от конкурентна телевизионна компания да му отнеме материала.

— Ако правилно разбирам — каза Дерик, — вие се интересувате от онази част, която започва от момента, в който колата спира до тротоара, и завършва с момента на взрива. В материала има и други кадри, които вероятно са неподходящи за вашата цел. Можем да ги изрежем заради вас.

— Защо не ми покажете всичко и след това аз да реша. — Тя посегна към чантичката си и си сложи очилата.

Докато Дерик слагаше диска в компютъра и регулираше настройките, двамата накратко си поговориха за времето, за атентата и за отсъствието на прозрачност в новините на французите. Бригите леко смени тона на гласа си, когато направи комплимент на Дерик за неговите репортажи.

Той се усмихна.

— Опитвам се да бъда безпристрастен. Невинаги ми се удава лесно, особено когато се случи нещо като това.

Екранът се освети и се появиха кадрите. Бригите седна напред на стола си и се загледа съсредоточено в монитора.

Прекрасен пролетен ден в Париж. Панорама в общ план на Шан-з-елизе и ресторант, Фуке. На терасата на ресторанта има много хора, а още повече се разхождат по главното авеню. След това един самотен сив мерцедес спира до тротоара между терасата и спускащия се надолу вход на подземния гараж. Камерата леко се разклаща в този момент и се премества към масите и към улицата, преди пак да се фокусира върху колата. Камерата е уловила жената.

Като потискаше външно вълнението си, Бригите мълчаливо гледаше записа.

Мерцедесът е паркиран произволно пред „Фуке“. Жена, която носи малко дете, слиза от колата. Тя е млада, русокоса, по-ниска и по-пълна от Лекси. Между двете се провежда кратък разговор, преди тя да подаде бебето на Лекси.

Бригите седеше мълчаливо и наблюдаваше как Доминик дава детето на някаква непозната. Тя мълчаливо я прокле.

Дерик седеше неподвижно, кръстосал ръце на гърдите си. Кадрите продължаваха.

Камерата е неустойчива, но се спира в едър план върху Лекси, която държи бебето в ръце и върви към ресторанта. Тя прекосява терасата и изчезва вътре. Миг по-късно експлозията заличава всички образи. Остава само звукът — писъци, викове, стонове, трошащи се стъкла, чупещи се с трясък маси и други мебели. Камерата пак започва да снима, като улавя в кадър мъртви и умиращи, преобърнати маси, разсипана по земята храна, кръв, късове плът, пълна паника и бъркотия. След още няколко секунди образите потрепнаха и екранът потъмня.

— Ужасно — каза тя, като клатеше глава. — Чудовищно. — Тя се обърна към Дерик. — Очевидно има кадри, от които нямам нужда — предпазливо рече тя.

— Очевидно — отвърна Дерик, като се питаше как тя ще повдигне въпрос за Лекси. Цялото това изпълнение му се виждаше много увлекателно.

— Например — започна Бригите, съгласна с него, като се престори, че обмисля видяното, — повечето от общия панорамен план към „Фуке“, преди колата да се взриви, не е необходим. — Тя помълча. — Всъщност, кадрите с атентаторката, преди тя да се самовзриви, биха могли да представляват интерес.

Не е лошо, помисли си той. Нито е прекалено нетърпелива, нито е безразлична.

— Точно в тези кадри е влязла и една моя колежка от Ню Йорк — сухо каза Дерик.

Бригите изглеждаше удивена.

— Тя фактически е успяла да поговори с атентаторката преди взрива, така ли?

— Случайно съвпадение. Лекси най-случайно е била там и е цяло чудо, че нито тя, нито бебето са били ранени.

Дерик виждаше как умът на Бригите трескаво работи. Да не би да я бе улеснил твърде много?

— Лекси ли? — престори се на неразбрана тя.

— Да, точно така. Тя просто най-случайно се оказала там, когато бомбата се взривила. И, както казах, тя и бебето наистина са извадили късмет.

— Никога не съм я виждала на екрана — сякаш случайно отбеляза Бригите.

— Тя не се е появявала на екрана от повече от година. Съпругът й почина наскоро. Сигурно сте го гледали него. Ник Блейк?

— Разбира се — бързо реагира Бригите. — Лекси Блейк — повтори тя името.

— Рейн — поправи я Дерик. — Тя използва името Александра Рейн. — Той сви рамене. — Приятелите й я наричат Лекси. — И той се ухили.

Бригите вече разполагаше с името. Тя доста умело сега смени темата и попита:

— Кога ще можете да се консултирате с централата в Ню Йорк?

— Тази вечер.

Бригите вече обаче се бе сдобила с това, което й бе нужно, и не се интересуваше от приключването на сделката. Образът на жената бе доста неясен, за да се разпознае лицето й. Тя разполагаше, обаче с името й и беше научила, че е журналистка от Ай Ти Ен. Това беше предостатъчно.

— Защо не ми оставите телефонния си номер и аз ще ви се обадя, след като получа одобрението на централата в Ню Йорк.

Бригите не бързаше да разкрива чувствата си.

— Колко смятате, че ще поискат?

— Нека не изпреварваме нещата. — Дерик усети, че Бригите нервничи.

— Ще ви дам номера на мобилния си телефон и ще чакам да ми се обадите.

След като бързо написа на листче номера си, тя се изправи. Единствената й грижа беше да се измъкне оттук. Дерик се изправи и я изпрати до вратата. Двамата се ръкуваха и Бригите си тръгна от бюрото.

* * *

Когато се намери на улицата, тя осъзна, че ръцете й треперят. Трябваше да помисли. Отправи се към едно кафене на ъгъла и седна там. Антон я бе проследил. Въпросът обаче бе спорен какво да се прави, защото Стария бе решил, че не иска да залавя нито Тоглин, нито Бригите поотделно. Той се бе насочил сега към по-високи залози — към Андреас и Али.

Бригите трябваше да хване самолета. Тя погледна часовника си — имаше много малко време. Извади мобилния си телефон и набра номера на брат си в Швейцария. След няколко секунди той се обади. Бригите му обясни къде е била и какво е видяла. Реакцията му бе незабавна. Тя трябваше да тръгне за Швейцария, както бяха планирали. Междувременно той щял да проведе нужните телефонни разговори и да научи всичко за Александра Рейн. Било въпрос на часове, щели да намерят тази жена и да си върнат бебето.

Тя усети как сърцето й се разтуптя и затвори телефона. Стана и се запъти към стоянката за таксита на ъгъла.

Антон я следваше и взе таксито след нейното. Разбра, че се връща в апартамента си на авеню „Фош“. Дотук нямаше нищо изненадващо.

Когато таксито тръгна към апартамента й, тя тихо изруга брат си. Копеле такова, дори не й изказа признателност за изобретателността й, защото тя бе успяла там, където той се бе провалил. Както винаги, майката трябваше да спасява детето си.

* * *

След като Бригите си тръгна от бюрото, Дерик се облегна назад на стола си, подложил ръце под главата си.

— Да, дяволите да ме вземат — рече той и набра Стария. Когато той вдигна телефона, Дерик не си даде труд да любезничи.

— Хванах една едра женска баракуда — каза той весело.

— Отлично — каза Стария. — Даде ли й името на жената?

— Естествено и тя дори знае, че Лекси е вдовицата на Ник Блейк. Ако аз би трябвало да проверя, ще ми отнеме вероятно пет минути да разбера, че е в Париж, и още пет, за да разбера къде е отседнала.

— Продължавай със следващата стъпка — каза Стария. — И ме дръж в течение.

* * *

Когато телефонистката на хотела се обади, Дерик помоли да го свърже със стаята на Лекси. Това отне само няколко секунди. Когато тя вдигна слушалката, Дерик веднага започна по същество.

— Лекси, ти ме излъга — просто каза той.

Тя се поколеба само за миг.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз пуснах обява в „Хералд Трибюн“, защото ми трябваха любителски кадри от атентата. — Той я изчака да реагира. Тя не каза нищо. Той продължи. — Донесоха ми видеозапис. — Той пак се поспря. — Видях всичко, Лекси.

Гласът й прозвуча изненадващо спокойно.

— Какво всичко, Дерик?

— Как атентаторката ти подава бебето, преди да се самовзриви.

Тя замълча.

— Ти ме излъга — повтори той.

Тя премина в нападение с дързост, която надхвърляше всякакви граници на нормалната самозащита.

— Не знам какво си видял, но е очевидно, че е извън контекста. — Той понечи да я прекъсне, но тя не искаше и да чуе. — Ако излъчиш този запис, в което се съмнявам, защото много добре знаеш колко силно ръководството обичаше Ник и колко са чувствителни всички към моята скръб, за теб ще настъпят последици, доста по-сериозни от всичко, което досега ти се е случвало. Ако бях на твое място, щях да престана да отправям необосновани обвинения и щях да продължа да си живея живота.

— Не ме заплашвай — каза той.

Чуваше я как диша в последвалата тишина.

— Просто си върши работата — каза накрая тя.

— За Бога, Лекси, ние сме колеги. Мислех, че ще станем приятели — неуверено каза той.

Тя отново го сряза.

— Какво общо има това с всичко останало?

— Не е редно, Лекси, не е редно.

— Виж какво, Дерик — хладно заяви тя. — Неотдавна загубих съпруга си. Имам бебе, за което трябва да се грижа, а и за малко не ни взривиха. Какво искаш от мен?

Той помълча няколко секунди.

— Истината — тихо промълви той.

— Истината е, че теб днес човек изобщо не може да те разбере — каза тя. — Ако бях на твое място, щях да се откажа от тази работа, преди да съм вдигнала телефона да се обадя в Ню Йорк и да им разкажа как ме тормозиш. — Тя трясна слушалката.

* * *

Когато затвори телефона, Лекси се тресеше. Тя се отпусна за миг назад и пое няколко пъти дълбоко дъх. Колко видеозаписа имаше? Тръпки я побиха при тази мисъл. Опита се да се успокои и да мисли рационално. Той бе споменал за един видеозапис. Тя трябваше по някакъв начин да се докопа до него и да го унищожи. Припомняйки си мислено разговора, беше наясно, че единственото вярно нещо, което бе казала, бе какви чувства изпитва ръководството на Ай Ти Ен към Ник. Дерик бе назначен отскоро и не бе част от компанията, която бе работила заедно от десетилетия. Никой в Ню Йорк всъщност не го познаваше.

Тя остана спокойна няколко минути и се опита да прецени какво да прави. За щастие, Сорша беше в съседната стая с бебето. Но така или иначе, тя бе взела това решение. Никога не бе ангажирала майка си с професионалните си отношения, а по нейна преценка случаят беше такъв. Когато накрая взе решение, мислено си взе и бележка да се обади на своята агентка в Ню Йорк. Вече бе време да й каже, че малко преди смъртта на Ник им се е родило бебе. Щеше да я инструктира да съобщи новината на Ай Ти Ен, които можеха да излъчат съобщение за печата. Ако с това се отдаваше дължимото на Ник Блейк, тя с най-голямо удоволствие бе готова да се включи и да разкаже за последните месеци, дни и часове от живота на съпруга си, включително и за радостта, която му бе доставило детето през последните му мигове на просветление. Но все пак този видеозапис й трябваше. Макар и да беше сигурна, че Ай Ти ЕН ще застанат зад нея, ако не толкова от лоялност, поне от уважение към паметта на Ник, Дерик притежаваше доказателство за нещо, което можеше да изложи нея и бебето на риск.

* * *

По-късно същата вечер, съгласно уговорката им, Дерик вдигна слушалката, за да се обади на така наречената авторка на документални филми от Швейцария за решението на Ню Йорк за видеозаписа. След като избра номера, който тя му бе дала, обля го вълна на облекчение, когато гласът на оператора му съобщи, че номерът е невалиден. Той провери повторно, за да бъде абсолютно сигурен, че не е направил грешка, и пак набра номера. Номерът наистина бе невалиден. Той въздъхна с облекчение. Дотук всичко бе добре.