Барбара Виктор
Игра на смърт (27)

Двадесет и седма глава

Вилата на Петер Тоглин представляваше огромна шистена постройка от деветнадесети век, с незакривана от нищо гледка към Женевското езеро.

Реми се приближи към портата от ковано желязо и позвъни. В отговор чу глас по малкия домофон, монтиран под охранителната камера. Реми се представи като Стефан Уоткинс, фалшифицираният му паспорт в пълна готовност в джоба му, ако му го поискаха. Вратата се отвори с щракване. Реми мина през портата от ковано желязо и тръгна по постланата с камъчета алея, която водеше към къщата, когато се появи охраната, як мъж с обръсната глава, с излъскани до блясък черни обувки и влажна зелена престилка над бялата му риза и тъмните памучни панталони. След него вървяха два шоколадови на цвят добермана, единият мъжки, а другият женски, като игриво хапеха маншетите на панталоните му. Служителят на Тоглин нареди на кучетата да го следват по петите, кимна в знак на поздрав към Реми и го покани да го последва през масивната двойна дъбова врата на вилата.

Мари Роси го чакаше. Тя му се стори пребледняла.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза отривисто тя. — Бихте ли ме последвали, моля?

Реми усети, че е разстроена.

— Каква красива вила — коментира той, ускорявайки ход, за да не изостане от нея. Концентриран в себе си, мобилизиран с всичката си придобита с тренинг в живота подготовка, той разбираше, че му се предлага само един шанс.

— Всъщност ние отиваме в малката къща в двора, където излагаме нашите предмети на изкуството.

Те стигнаха мълчаливо до другия край на настланата с камъчета алея, където се издигаше проста квадратна постройка, отделена от основната сграда с огромна, засадена с всякакви зеленчуци градина. Вратата не беше заключена. Реми вървеше след Роси и изчака тя да му даде знак да влезе вътре и да се настани на единия от двата стола, разположени край правоъгълната стъклена маса. Стените бяха голи, боядисани в бяло, а стаята се осветяваше от миниатюрни прожекторчета, поставени в четирите ъгъла на тавана. Пред едната стена, вдясно от масата, върху стоика от ковано желязо беше скулптурата на Бранкузи. Реми разпозна в нея една от ранните творби на автора, от около 1906 или 1907 година. Представляваше бронзова скулптура на детска глава.

Роси веднага премина по същество.

— Можете да не се съмнявате, че разполагаме с удостоверение за автентичност.

— Не се съмнявам — отговори Реми. — Може ли? — изправи се той и се приближи до скулптурата. Бръкна в десния си джоб, извади очила и се взря в творбата, преди да се изправи. — Направо е прекрасна.

Роси остана безучастна.

— Предполагам, че отговаря на изискванията на вашия клиент.

Реми се върна и седна на стола си. Роси не се бе помръднала. Както бе седнала с ръце, сплетени в скута, тя беше олицетворение на спокойствието и благоприличието. Единственият признак за това, че се чувства неспокойна, бяха устните й, които нервно потрепваха и се мърдаха.

— Смятам, че отговаря — отвърна Реми, като пак погледна към творбата. Вие обсъдихте ли цената с вашия клиент?

Тя неловко се раздвижи на стола си.

— Всъщност, не сме — започна тя и сякаш мереше думите си. — Един член на семейството почина — рече накрая тя.

Той сведе поглед към стъклената маса, за да скрие радостта си от наученото преди много години за слабостта на човешките същества. За нуждата да говорят. За необходимостта да се изповядват. За възможността да се използва бедата или дори скръбта за осигуряване на финансово и емоционално превъзходство. Жената не изпитваше никакво угризение да използва сполетялото Тоглин нещастие, за да събуди у Реми съчувствие и да спечели признание от своя шеф.

— Разбирам — каза Реми. — Съжалявам да чуя това. — Изглеждаше резервиран. — Може би сега не е най-подходящият момент да обсъждаме делови въпроси.

— Напротив — веднага реагира тя. — Ако смятах, че не е удобно, щях да отменя срещата. — Гледаше го с уверен и втренчен поглед. — Моят клиент е съгласен с вашите условия за картината на Тисо — продължи Роси. — Мисля, че говорихме за петдесет хиляди долара над покупната цена.

В този момент той зае умишлено неопределена поза.

— Това е така, ако моят клиент приеме да я продаде. С което пак се връщаме на скулптурата на Бранкузи и това дали вашият клиент сериозно възнамерява да извършим размяната.

За пръв път във външния вид на Роси се появи някаква слабост. Изглеждаше раздразнена.

— Мислех си, че този въпрос е уреден.

Реми се поусмихна.

— Аз за първи път виждам тази скулптура — с равен глас каза той. — Нямаше как да знам какво представлява. Вие не казахте нищо конкретно. Сега трябва да споделя с моя клиент мнението си на основа на пазарните стойности и по тази причина смятах, че вие ще предложите цена. — Той помълча. — Или поне ще направите оферта.

— Дори ако можех да предложа цена, ако правилно ви разбирам, вие пак няма да сте в състояние да вземете решение.

— Цената на картината на Тисо не е проблем — избегна отговор Реми.

— Нямах предвид картината на Тисо — хладно реагира Роси. — Аз бях приела, че част от сделката е уредена.

— Тази сделка е на две нива — доста любезно отговори Реми. — Аз, всъщност, се надявах да мога да се срещна директно с вашия клиент. В най-добрия случай, мислех, че можем да обсъдим с него няколко евентуални покупки на предмети от колекцията му.

Тя изглеждаше буквално шокирана от предложението му.

— Защо моят клиент да се съгласява да се среща с вас, когато аз съм тук? — Опита се да изглежда така, сякаш предложението му й се струва забавно. — На мен не би ми минало и през ума да искам да се срещам директно с вашия клиент.

Реми сви рамене.

— Ще ми бъде приятно да ви уредя среща, ако смятате, че това ще бъде полезно за интересите и на двама ни.

— Това е абсурдно — реагира Роси.

В този момент мисълта, която го бе споходила мимолетно в колата, заживя свой собствен живот. Беше опасно, но той знаеше какво му трябва, за да постигне резултат — с идеално групиране на съответните ходове, пълно синхронизиране до последната секунда и, ако имаше късмет, отвличане на вниманието на Тоглин с внезапната смърт на племенника му в съчетание с амбициите на Роси.

— Разбирам — спокойно каза Реми. — Моментът е неподходящ предвид проблемите на вашия клиент…

— Това няма нищо общо — отсече Роси. — Неговата лична… — Тя сякаш търсеше подходящата дума — скръб — най-сетне можа да продължи, — е точно това, което е. Лична.

Реми седна напред на стола си.

— Какво предлагате? Има ли някакъв начин да се свържете с него, за да придобиете представа каква ще е цената на скулптурата на Бранкузи? Ако това стане, аз мога да се свържа с моя клиент и да го убедя да сключи сделката, като ми се довери.

Реми забеляза, че тя преценява всички за и против, ако наруши спокойствието на Тоглин в момент като този. Предвид предполагаемата причина за срещата им, най-прекрасната част беше тази, че Реми изобщо не го бе грижа нито за картината, нито за скулптурата. Той достатъчно дълго бе изучавал досието на Тоглин, за да познава психологическите нюанси на характера му. Тоглин беше майстор на разделянето на живота си на категории. Скръбта по племенника нямаше нищо общо с това да получи каквото иска, а той искаше картината на Тисо по причини, които надхвърляха деловата му прозорливост. Това беше първият момент след избухването на бомбата във „Фуке“, когато Реми чувстваше, че взема връх. Необходимо му беше само да преброи участниците. Колко хора обитаваха вилата и колко се навъртаха из района на градината. Ако имаше голям късмет, можеше да се измъкне безнаказано. Направи преглед на всичко, което вече му бе известно. Пистолетът му беше в колата. Колата беше заключена. Ключовете се намираха в десния джоб на сакото му. Ръцете му бяха свободни. Не носеше нищо. Небето беше ясно. Не валеше. Анализира действията, които възнамеряваше да предприеме, ако му се откриеше и най-малка възможност. Спомни си какво му бе казал Стария. На Имоджин и Антон им беше известно, че само двама души обитаваха вилата — Енрике и бавачката. Освен това, естествено, и кучетата.

Роси бръкна в джоба си и извади портативна радиостанция. Когато я включи, чу се пукот и един глас се обади на немски. Каза само една дума. Ja? Да? Роси отговори бързо на немски.

— Шефът може ли да се обади?

Гласът от другия край не говореше ясно, но Реми чу най-важното, нещо за сестра му. Значи Тоглин беше там с Бригите.

— Виж какво можеш да направиш — нареди Роси. — Помоли го да ми се обади на мобилния телефон. Аз съм с клиента.

Няколко минути двамата останаха в мълчание. Роси барабанеше с пръсти по стъкления плот и се взираше някъде зад Реми, с фиксиран върху голата стена зад него поглед. Реми седеше със скръстени на масата ръце. В ума си той броеше от сто надолу. Когато стигна до четиридесет и три, мобилният телефон на Роси иззвъня. Разговорът отново бе на немски, макар че тя рядко произнасяше по някоя дума — да, не и понякога разбирам.

След като затвори телефона, тя започна да говори механично, несъмнено повтаряйки точно онова, което Тоглин й бе поръчал да каже.

— Вие разполагате с нашата оферта за картината на Тисо — каза тя. — Видяхте скулптурата на Бранкузи и ние имаме готовност да обявим цена. Сделката не се променя. Както ви казах, аз няма да взема никаква комисионна.

— Да, помня. Това е много великодушно. — Той внимателно я наблюдаваше.

— Пазарната цена на скулптурата на Бранкузи е около шестстотин хиляди долара. — Устните й нервно се местеха.

— Това е най-високата пазарна цена — любезно каза Реми.

— Да кажем тогава петстотин хиляди.

— Да кажем четиристотин хиляди и ще имаме сделка.

— При едно условие — отговори Роси. — Сключваме сделката тази вечер, а това означава картината на Тисо да бъде доставена тук и да си разменим чековете. Ако сте съгласен, готови сме да продадем скулптурата на Бранкузи за десет процента под пазарната й стойност, като я фиксираме на четиристотин хиляди долара.

Без да отговаря Реми извади своя мобилен телефон и набра номера на Стария.

— В момента гледам скулптурата на Бранкузи — започна той, — и ми се струва, че е това, което търсите. В състояние ли сте да вземете решение, без да сте я видели?

Стария разбра.

— Имоджин е на път за вилата на жената, а Серена се свърза с нас от Джида. Погребението е утре сутрин в Париж.

Реми кимна окуражително към Роси, която напрегнато го наблюдаваше. Той повтори цифрите на двете покупки, като добави, че те ще са валидни, само ако сделката бъде приключена тази вечер. После пак замълча, докато Стария говореше.

— Някъде преди десет минути Антон ми съобщи, че товарят куфарите в един мерцедес в задния двор на вилата. Това се пада откъм страната на езерото.

— Чудесно — каза Реми и продължи разговора, усещайки, че Стария има да му казва и друго. — Бих предпочел директно да ви доставя скулптурата на Бранкузи още тази вечер. — Той се поспря. — Ами, значи, въпросът е уреден. — Ще дойда там преди полунощ. — Той затвори телефона и се усмихна. — Marche conclude, сделката е приключена — рече той на френски. — Done deal, споразумяхме се, както говорят в Америка.

Роси изглеждаше поуспокоена. Тя стана.

— В колко часа да ви очаквам да се върнете тук?

Реми също стана, подпрял ръце на масата. Той погледна часовника си. Беше почти седем часът. Слънцето залязваше.

— Преди девет. — Той се изправи и изчака да го отведат до колата му. Подаде й ръка. — Предайте моите съболезнования на вашия клиент.

Тя вяло стисна ръката му. Не обърна внимание на думите му за клиента й и го изведе от малката къща, минаха през градината и тръгнаха към настланата с камъчета алея. Двата добермана лудуваха на тревата недалече от портата от ковано желязо. На няколко крачки встрани, близо до входа на вилата, някаква жена, цялата облечена в бяло държеше в прегръдката си малко дете.

— Не се плашете от кучетата — успокои го Роси. — Те са кротки, когато виждат, че сте желан гост.

Реми се наведе да ги потупа и каза:

— Красиви животни.

Със застинала на лицето й усмивка Роси отвърна:

— Те са прекрасни животни. Дружелюбни, умни и игриви. — Тя внимателно наблюдаваше Реми. — Макар че са обучени да убиват, когато им се заповяда при нужда. Но вие не бива да се безпокоите.

— Предполагам, че зависи от това кой им подава командата — спокойно каза той.

— Само стопанинът им и Енрике — каза тя, сочейки към охранителя, който току-що бе тръгнал да заобикаля къщата в посока езерото.

— Това звучи успокоително — каза той, като си даваше сметка, че жената, която държеше бебето, се приближава към портата от ковано желязо, която водеше към улицата. — Как се казват? — Нужни му бяха още двадесетина секунди.

— Тристан и Изолда — отговори Роси и сви рамене. — Какво мога да кажа? Моят клиент е безнадеждно романтичен.

Колко деликатно от страна на Тоглин, помисли си Реми, да не нарече любимците си Адолф и Ева. Това би била една истинска германска романтична история, една същинска Вагнерова трагедия. Той си наложи да се съсредоточи. Очите му следяха всичко, докато бързо си правеше сметката. Енрике беше в задния двор. Щяха да са му нужни поне тридесет секунди, за да осъзнае какво е станало и още пет, за да подаде команда на кучетата. Тоглин и сестра му бяха във вилата. Бавачката бе дребна жена, която сякаш не обръщаше внимание на нищо друго, освен на бебето, а Роси можеше да бъде обезвредена за не повече от десет секунди. Той отклони вниманието си от кучетата и го насочи в посока на бавачката. Тя очевидно просто се разхождаше из района. В момента, изглежда, бе решила да се насочи към портата. Очите му оглеждаха тревата. На земята беше паднала бебешка дрънкалка. Роси вървеше малко пред него, на две или три крачки от електрическия бутон. Колата на Реми беше паркирана на три крачки вдясно на улицата откъм страната на вилата. Слънцето напълно се беше скрило и се чуваха звуци на щурци на фона на буколическия пейзаж в тучната градина на Тоглин. Две светлинки се виждаха на партера на вилата в близката далечина. За Реми тук беше бойното му поле. Беше сам. Роси натисна бутона. Вратата се плъзна и се отвори. Две крачки напред и той събори Роси на земята. Притисна с палеца си сънната й артерия, отстрани на шията, й и преброи до пет, достатъчно дълго време, за да загуби тя съзнание, без да й причинява някакви трайни увреждания. Когато Роси се смъкна на земята, бавачката предупредително изпищя. Още четири секунди и бебето беше в прегръдките му. Бавачката продължаваше да пищи. Още шест секунди и Реми беше до колата си, прегърнал бебето, като държеше ключа за запалването в ръка. Нови четири секунди и той бе влязъл вътре, а бебето се намираше на седалката до него. Той заключи вратите. Запали почти без да поглежда назад. Едната му ръка беше на кормилото, другата върху коремчето на бебето и той превключи на втора предавка, като вече бе сигурен, че никой не го следва. Пусна детето, за да може да сменя скоростите, превключи на трета и ускори колата по магистралата в посока Монтрьо, като придържаше с една ръка бебето.

Крисчън плачеше. На небето се появи фрагмент от луната, която излизаше иззад един облак и се мушваше зад друг, пак се показваше над върховете на дърветата и не изоставаше от колата, чак докато Реми накрая спря пред вилата на Лекси.

Четиридесет минути от старта до финала без произшествие. Когато вдигна бебето, за да го вземе в ръце, установи, че целият е мокър от пот. Бързо тръгна към вратата, която се отвори, преди да бе имал възможност да позвъни. Стария беше там, сякаш за да го поздрави, само че, съдейки по изражението на лицето му, той не беше никак доволен. Зад него стоеше Имоджин. Бебето продължаваше да плаче.

— Трябва да му се сменят пелените и да се нахрани — каза Реми, като й подаде детето.

Имоджин взе Крисчън от Реми.

— Аз нямам никакви бебешки дрешки.

— В кухнята — бързо каза той. — Лекси ги донесе от Париж.

— Остави ни насаме — отсечено каза Стария. Той мина покрай Реми и се отправи към всекидневната. Реми го последва.

— Седни — нареди му той.

— Мога да слушам и прав — реагира Реми.

— Както желаеш. — Гласът му беше леден. — Ти получи това, което искаше, без моята благословия, точно както ми бе обещал. — Той помълча. — Или както ме бе заплашил.

— Премини по същество.

— Ти провали легендата си. Действаше по своя инициатива и направи така, че те сега са нащрек, и всичко това, защото се увлече в емоциите си.

— Може да съм си провалил легендата, но Тоглин не знае кой ме е изпратил.

— Няма да водим полемика. Ти не изпълни заповедите. Приоритетът не беше нито детето, нито жената. Трябват ни Али Карим, Тоглин и сестра му и ти знаеше това от самото начало.

— Чудесно — спокойно каза Реми. — Аз излизам от играта.

— Съвсем не — реагира Стария с лека усмивчица. — Само че сега, до края на операцията ще получаваш заповеди от човек от американското разузнаване, който работи с нас.

Реми изглеждаше изненадан.

— Не знаех, че това е съвместна операция.

— Не е.

— Журналистът — кратко каза Реми.

— Журналистът — студено отвърна Стария. — Той поема контрола над всичко, когато заемем позиции около джамията в Париж.

Реми кимна, преди да си поеме дъх.

— Чудесно, ще получавам заповеди от него, но сега нямам време за това. Можеш да ме информираш подробно за всичко по-късно, когато сме в Париж. В момента трябва да отида в Женева. Лекси е при семейство Симоне и дори не знае, че детето е в безопасност.

Стария се изправи и пристъпи към Реми. За миг той го изгледа втренчено с нескрита антипатия.

— Айвън току-що се обади. Той е вече там и до този момент твоята приятелка не се е появила — каза той, като погледна бегло часовника си. — След около четиридесет и пет минути Серена ще кацне на „Шарл дьо Гол“. Тя ще отиде направо в джамията.

Реми беше твърде притеснен, за да настоява за подробности от Стария.

— Не искам те да остават тук — каза той, имайки предвид Имоджин и бебето. — Твърде опасно е.

Стария отговори язвително.

— За детето ти носиш отговорност.

Той се замисли над тази дилема, над ситуацията, която го бе тормозила, откакто напусна вилата на Тоглин. Точно в този момент се появи Имоджин, която носеше бебето и шишето с мляко. Детето се бе умирило. Реми взе от нея детето и шишето. Той влезе във всекидневната, седна и се залови да храни Крисчън. Стария и Имоджин го наблюдаваха слисани. Никой от тях не коментира.

Докато хранеше сгушеното в ръцете му бебе, Реми състави стратегията си.

— Най-безопасното място за него е в Париж. — Той вдигна поглед. — В моя апартамент. Майката на Лекси може да ни посрещне там.

Не му убягна от вниманието, че търси детегледачка на бебето, за да може да залови банда международни терористи, също така, както би постъпил и ако искаше да гледа вечерта филм в някое кино в предградията. Тази мисъл леко го развесели. На Стария обаче не му беше никак весело.

Реми се обърна към Имоджин:

— Обади се в нашето посолство в Берн и ми намери номера на хотел „Меридиен“ в Париж.

Имоджин веднага стана. Когато вдигна слушалката, тя забеляза оставената от Лекси бележка. Погледна я, докато разговаряше с техните хора в посолството и си записваше на отделно листче номера на телефона на хотела. Върна се при Реми и протегна ръце, за да вземе бебето. Реми вече се бе изправил на крака. Той й подаде заситения и сънлив Крисчън, взе листчето и набра от мобилния си телефон номера. Докато чакаше да го свържат със стаята на Сорша Рейн, той си даде сметка, че тя няма никаква причина изобщо да му вярва. И все пак можеше да опита. Когато Сорша се обади, той си наложи да запази спокойствие.

— Бебето е в безопасност. То е тук, при мен, във вилата на дъщеря ви в Монтрьо.

Тя бързо реагира:

— Къде е дъщеря ми?

— На път за Женева — внимателно обясни той. — Тя не знае, че бебето е в безопасност.

Независимо дали му вярваше или не, инстинктът й бе безпогрешен.

— Няма да си давам труд да ви питам защо пътува за Женева — сухо каза Сорша, преди да пристъпи към непосредствената ситуация. — Какво искате от мен?

— Ако тя случайно ви се обади, да й кажете за бебето. Помолете я да ми се обади, а ако не иска, предайте й, че съм на път за Женева. Опитайте се да я спрете да не ходи в къщата на семейство Симоне, ако още не го е направила. Кажете й да ме изчака в „Грап д’Ор“, кафенето край езерото.

— А ако тя не ми се обади и ако аз не успея да се свържа?

— Планът остава същият — бързо отговори Реми. — Аз съм инструктирал моите хора да отнесат бебето в апартамента ми в Париж. — Той й даде адреса. — Те трябва да пристигнат там след около четири часа. Искам да освободите вашия хотел и да вземете такси до моя апартамент. — Той й продиктува шифъра за входа на сградата и на етажа. Даде й и номера на мобилния си телефон, а също и този на Имоджин.

— Ако случайно пристигнете преди тях, просто изчакайте пред моята врата. Разбрахте ли?

Кой знае защо гласът й прозвуча почти развеселено.

— Не, естествено, че не разбирам — каза тя. — Но защо е необходимо това? Аз не разбирам нищо от момента, в който двама сладки млади хора ми притиснаха парцал, напоен с етер, в лицето. От този момент нататък, заповедите отдавате вие. Що се отнася до мен, нищо не се е променило и по тази причина съм в хотел „Меридиен“ в Париж с едно кученце и се питам какво правя тук.

Той не можа да сдържи усмивката си. Крушата не падаше по-далече от дървото.

— Да вървим — каза той, след като приключи разговора.

— Като се вземе предвид колко е часът, единственият начин да се пристигне в Париж, е с кола — обърна се към Имоджин Стария. — Готова ли си да шофираш?

— Разбира се — отговори тя.

— Ще отидеш право в моя апартамент — обясни Реми. — Сорша Рейн би трябвало да е там, когато ти пристигнеш. В това време аз ще пътувам към семейство Симоне. Ако намеря Лекси, ще я докарам обратно с мен. Ако не, пак ще съм в Париж преди утре сутрин.

Чувстваше се като човек, понесен от течението. Взе бебето от Имоджин и й поръча да не забрави да вземе изкуственото мляко и пеленките. Когато тя се върна от спалнята с голяма чанта, на лицето й беше изписано странно изражение.

— Ето — каза тя, като му подаде късче хартия, докато поемаше бебето от него. — Тя е оставила бележка.

Реми взе бележката. Съвършено безмълвен, той я прочете и препрочете, след което отново я прочете за трети път. Би я прочел дори още веднъж, ако Стария не бе настоял да побързат и да се махат от вилата.

— Налага се да тръгваме — каза Стария.

Реми ги последва, заключи вратата и тръгна към колата си. Имаше си вече нови тайни, помисли си той, като се настани на седалката на шофьора, тайни, които никой на света не можеше да го убеди да разкрие. Мисълта за нея смекчаваше болката на наранената му душа. Ако нещо й се случеше, не знаеше дали ще може да преживее още една такава загуба.