Барбара Виктор
Игра на смърт (12)

Дванадесета глава

След обяда Дерик и Лекси, с Крисчън, който се бе сгушил у нея, тръгнаха по Шанз-Елизе. Минаха покрай „Рон Поан“, където фонтаните, заобиколени от лехи многоцветни лалета, оформяха кръстовище с кръгово движение, по което колите трябваше да заобиколят, преди да продължат напред, към площад „Конкорд“, където булевардът свършваше. От едната страна на кръговото движение имаше няколко ресторанта, музеи и един театър. От отсрещната страна имаше малка градинка, успоредно на американското посолство. Дерик поведе Лекси към градинката, където двамата се поразходиха, след което той предложи да седнат замалко и да поговорят, преди да отидат в посолството. Лекси прие и избра пуста пейка, която се огряваше пряко от слънцето. Тя закри Крисчън от прахта, която се носеше от лекия ветрец, седна и вдигна очи към Дерик, когато той се настани до нея. Усещаше, че има да й казва нещо специално. Мълчанието му означаваше, че се затруднява да го каже. Той започна с това, че я попита за Ник. Дали е страдал? Дали краят е бил в мир? Дали е знаел, че умира? Обичайните въпроси. Отговори му, доколкото можеше, без да изпада в патологични подробности.

— Не исках да развалям обяда ни — каза накрая Дерик. — Сигурно си се чувствала неудобно да говорим за това. — Той имаше мрачен вид. — Каква трагедия! Сигурно за теб е било доста тежко.

— Предполагам, че за него е било още по-тежко — отговори тя тихо.

Дерик се засуети.

— Знаеш ли, Лекси — започна той, Ник беше изключително популярен. — И пак се запъна. — Аз, ами, всъщност това не е моя идея, но от отдела за външни новини у дома предложиха да направим интервю. Искам да кажа, че можеш да не се съгласиш, но историята е адски интересна.

Тя можеше да бъде по-деликатна, но реши друго.

— Какво значи да е адски интересна?

— Това, че си дошла в Париж, за да разпръснеш прахта му, а след това, искам да кажа, след това ти се случва да преживееш онова нападение просто така. — Той махна с ръка към Крисчън. — Бебето. — Дерик вдигна ръка. Не ме разбирай погрешно, разбирам те, ако не си готова да говориш за това. Аз дори им казах, на онези в Ню Йорк, че се съмнявам дали ще се съгласиш, но те продължиха да настояват, че Ник всяка вечер е присъствал в милиони всекидневни по цял свят.

Тя се изруга мълчаливо. Колко наивно бе от нейна страна да не предположи, че Дерик веднага ще се обади в Ню Йорк, за да им каже за бебето.

— Каза ли им?

— Боя се, че целият свят знае за „Фуке“.

— Не, не. — Лекси се улови, че гласът й изразява нетърпение. — Имах предвид, за бебето.

— Е, да, наистина, споменах за него — призна той. — Не знаех, че е тайна.

— Не е тайна — студено каза Лекси. — Просто бих предпочела сама да кажа на всички. Когато съм готова.

— Ами, съжалявам. Както и да е, те се вълнуват за теб и смятат, че това ще бъде… — той се поколеба.

Лекси изправи рамене, сякаш готова да посрещне юмручния удар. Ако посмееш да изречеш тази дума, каза си мислено тя, аз сигурно ще те блъсна и ще те съборя от пейката. Тя затаи дъх.

— Финал — каза Дерик. — В Ню Йорк смятаха, че това ще бъде като финал за всичките му поклонници.

Каза го. Тя се почувства замаяна и вбесена, но не даде израз на чувствата си. Беше й необходим, за да преодолее още едно препятствие — посолството.

— Ще си помисля — каза тя, като й бе ясно, че единственото нещо, за което щеше да си помисли, е как да запази спокойствие.

Двамата станаха и бавно пресякоха градинката в посока авеню „Габриел“, където американското посолство заемаше почти целия квартал между четири улици. Знамето беше вече свалено наполовина на пилона в знак на траур за американците, които бяха изгубили живота си във „Фуке“. Дерик беше уредил всичко, за да бъдат приети в резиденцията на посланика. От двете страни на улицата, пред каменната сграда, в която бяха настанени дипломатът и неговото семейство, имаше засадени на равни интервали кестени, а помежду им бяха разположени квадратни циментови блокове за защита срещу коли бомби. Дълга редица сини автобуси, превозващи жандармите, бяха паркирани край най-близкия до градинката тротоар, а въоръжени полицаи, с провесени на рамо автомати бяха застанали мирно от двете страни на алеята за коли, която водеше към резиденцията. Точно когато Лекси и Дерик се приближиха, трима от охраната с бронежилетки заобиколиха един малък бял фургон, който се опитваше да влезе в двора на къщата. Охранителите пъхнаха огледало, което движеха под превозното средство, за да претърсят отдолу пода на фургона за скрито оръжие или бомба. Лекси знаеше, че тези охранителни мерки не са в отговор на взрива във „Фуке“, те бяха въведени всъщност след Войната в залива от 1991 година, когато Америка достигна върха на своята непопулярност във Франция.

След като Дерик съобщи името си и подаде паспорта си за проверка, дадоха им знак да преминат през първия контролен пост, без да ги задържат. На охраната вече бе предадено, че Лекси и бебето й нямат документи за самоличност. След проверката тримата продължиха към сградата, където трябваше да преминат през детектор за метал. Една от жените от охраната помогна на Лекси да извади Крисчън от носилката, която бе пусната по лентата. Когато Лекси пренесе Крисчън през сензорното устройство, той се размърда в ръцете й. Загука и загъргори, видимо необезпокоен от всичко, което го заобикаляше. Очите му се спряха на Лекси, своя новооткрит отправен пункт на близост и защита. В отговор Лекси го целуна по бузата. Дерик премисляше случая, Лекси го следваше. Когато се качваха по късно по ред мраморни стъпала към официалната резиденция, тя си наложи да изглежда любезна.

— Всичко това е много мило от твоя страна — рече тя приветливо.

— То е нормално — отвърна той. — Аз искам да направя всичко възможно, за да ти помогна.

Тя беше нащрек и се застави да запази спокойствие.

— Знам това.

— Колкото повече мисля по случая, толкова по-силно се убеждавам, че интервюто ти с мен ще ти помогне да оставиш зад себе си всичко това и да можеш да продължиш напред в живота си.

В този момент тя разбра, че думите бяха безполезни. Дерик Лъндън щеше да направи всичко възможно, за да се хареса на централата в Ню Йорк, като направи предаването за живота и смъртта на Ник. С нея или без нея. Обстоятелството, че тя бе оцеляла при бомбения атентат в момента, в който се разпореждаше с прахта на Ник, и че имаше дете, за което твърдеше, че е родено едва няколко месеца преди смъртта на Ник, щеше да добави само драматизъм и патетика към материала. Улови се, че се пита дали няма да може да приключи всичко, ако просто го нокаутира. Вместо това обаче се усмихна с една от най-милите си усмивки.

— Ти вече ми помогна невероятно много, Дерик — каза в отговор Лекси. — След малко ще се срещнем с посланика. — Беше развълнувана. — Като си помисля само колко много време и бюрократични пречки ми спестяваш. — Осъзнавайки, че ръцете й треперят, тя беше признателна, че се налага да прегръща с тях Крисчън.

* * *

В мига, в който Лекси бе поканена в стаите, обитавани от семейството, и бе представена на посланик Ръдърфорд и съпругата му, тя определено почувства ясно, че е на чужда територия. Значи, това беше Америка. След почти две години, прекарани в чужбина, през които тя четеше за атмосферата в страната, сега се намираше сред хора, които за добро или за зло имаха власт над бъдещите им съдби, нейната и на Крисчън.

Посланикът се настани в центъра на сцената.

— Е, приятели, нека ви информирам какво става с атентата — започна той, говорейки натрапчиво и помпозно. — Французите извършват обичайните стъпки за захранване на всичко в компютрите на „Бригад Криминел“ на Кедорфевър. Оттам те ще прехвърлят информацията на Интерпол или Европол, както сега ги наричат, а там тази информация ще бъде качена в няколкостотин международни база данни. Честно казано, единствената възможност за намиране на чудовищата, които са участвали, е да се използва информатор. Но дори и тогава шансовете за извършване на фактически арести са минимални.

— Никаква представа ли няма кой стои зад всичко? — попита Дерик. — Неофициално.

С изключителен драматизъм посланикът отговори:

— Неофициално, моето правителство концентрира вниманието си върху обичайните заподозрени. Проблемът е този, че великият Сатана на атентаторите самоубийци се превърна в изтъркано клише. Този атентат може да е дело на всекиго. — Той премести погледа си от единия към другия. — В крайна сметка, в този момент ние просто не знаем.

— Обичайните заподозрени ли? — простодушно попита Лекси.

Посланикът се усмихна.

— Всичко е само предположения, разбира се, но това е от този тип акции, които Али Карим финансира — отговори той сухо.

При самото споменаване на името през цялата нервна система на Лекси премина режеща болка. Али Карим, тази мрачна личност, която въпреки всичко оставаше включен в не един международен списък на търсените престъпници, ала известен и с това, че има високопоставени приятели. Стомахът й се сви на топка, ушите й запищяха. Не каза нищо.

— Както вероятно вече знаете — обърна се само към Дерик посланикът, — синът му е включен в нашия списък за наблюдение, което не означава почти нищо за французите. Работата е там, че Андреас Карим често идва тук, защото майка му има апартамент в Париж. — Той се усмихна, макар че очите му гледаха студено. — Французите са доста снизходителни, когато става въпрос за допускането на всякакви хора в страната, без да им създават проблеми. Всички знаем, че те дадоха убежище на някои от най-големите престъпници и терористи на света, или им позволиха да пристигнат на лечение тук. Между нас да си остане, но имам някои приятели във Вашингтон, които наричат Франция бунището на Европа. — Той се прокашля и добави бързо: — Не е моя работа да правя преценки. Официално ние зачитаме това, че французите демонстрират търпимост към определени лица, които в други страни, бихме могли да кажем, са нежелани. Несъмнено моите лични чувства отразяват тези на нашия президент. Французите имат право да решават кой да пристига в страната им. Което включва и чужди дипломати, защото ние също сме техни гости. — Гласът му внезапно смени тона си. — Официално не е регистрирано влизане на Андреас Карим във Франция през последните няколко дни. — Той поклати глава. — Както вече казах, ние просто не знаем кой е замесен в атентата. Знам само, че двама американци са мъртви и други четирима са ранени, единият сериозно.

— Бог да ги прости — прошепна съпругата на посланика.

Половин час по-късно, след като се размениха общи приказки за положението в света и след като беше изразено съчувствие към неотдавнашната загуба, която Лекси бе преживяла, наред с огромен брой безсмислени разсъждения за тероризма — в спектъра от възмущението до крайния патриотизъм, посланикът най-сетне стигна до въпроса за новия паспорт на Лекси. Бебето трябвало да бъде вписано в документа на майката. Лекси трябвало само да дойде пак утре сутринта със съответните снимки и документи. Тя беше инструктирана къде да отиде, даде й се името на личния сътрудник на посланика, който щял да я „придружава“ през целия този процес. С обичайните въпроси, като тези за датата и мястото на раждане на Крисчън, на Лекси сякаш й бе по-лесно да се справи в комфортната обстановка на всекидневната на посланика. Тя отговори, без да се запъва. От мига, в който бе решила, че Крисчън е на три месеца, почти на четири, тя беше изчислила точната дата на раждането му и безупречно можеше да опише, как е започнало то във вилата им в Монтрьо. Ако Ник не бил толкова болен, тя е можело да планира раждането да стане в някоя близка клиника. Но тъй като и той, и тя искали заедно да преживеят събитието, били осигурили акушерка, която да помогне на Лекси да даде живот на бебето у дома. Беше неуязвима в спокойствието си, когато даваше отговор на въпросите на съпругата на посланика за хигиенните условия и психологическите предимства от раждането у дома. Мисълта й бързо, сякаш с механичен шум на машина преценяваше всички възможности, преди тя да даде правилни отговори на въпросите. Това си беше неин материал и нейно предаване. Нямаше продуценти, които да оправят объркания текст, нито наслаждаващи се на аналните натрапливости коректори, които да й звънят и да я питат за имена, дати, селища. Изумена от собствените си умения да съчинява романтични истории, като обединява факти и фантазии, като печели време и предлага впечатляващи фрази за периода преди и след раждането, по нейна преценка изпълнението й не бе нищо повече, освен въпрос на оцеляване — на нея самата, и на Крисчън, който бе спокоен и доволно гукаше през цялото време на посещението им.

Трябваше да отдаде дължимото и на Дерик. Той бе договорил мястото на срещата с типичната за британците самоувереност, като не допускаше нито за миг, че ги очакват специални съображения, а постоянно изразяваше лека изненада и признателност за любезността и отзивчивостта към изпадналата си в беда приятелка. Той беше идеалният гост. Дори предложи на дипломата възможността да изкаже — по чуждата телевизия — възмущението си от извършителите, както и да заяви солидарността на своята страна с Франция. Оръдейният залп бе даден, едва когато те се сбогуваха на вратата.

— Швейцария не е член на Европейския съюз — започна посланикът и за миг Лекси нямаше никаква представа за какво говори той. — Бюрократичните спънки и други такива — продължи той, като южняшкият му акцент се засили, а той заговори с небрежен и простоват глас.

Тя внимателно се вслуша.

— Разбирам, че сте изгубили всичките си документи при атентата, заедно с акта за раждане на този мъничкия тук — продължи той, като докосна вратлето на Крисчън с показалеца си, преди да стигне до решителния момент. — Ще ни трябва препис.

Озадачена и слисана, Лекси се поусмихна.

— Разбира се. — Бе трябвало да се досети. Всичко изглеждаше толкова лесно.

— Ако Швейцария беше член на Европейския съюз — с почти извиняващ се глас каза посланикът, — можехме да имаме достъп до общата база данни. — Той сви рамене. — Но вие ги знаете тези швейцарци! Отказаха да се присъединят, за да пазят банковата си система от любопитни очи. — Той се засмя и като по даден знак и превзетата му съпруга също се засмя. — Така че, боя се, но ще ви се наложи да се свържете със службата по гражданско състояние в Монтрьо и да вземете препис от там.

В мислите си тя тичаше, вървеше напред към един мираж, който не спираше да отстъпва назад в далечината. Чувстваше се напълно и съвсем сама, неуравновесена и неадекватна. Чувствата й бяха в пълен безпорядък. Искаше й се да се засмее от чисто облекчение, че швейцарците са отказали да се присъединят към еврото и всички останали изисквания и предписания на Европейския съюз, които щяха да ги превърнат в законна и финансово обвързана част на обединена Европа. Обща база данни как не! Имаше Господ на изгубените и откраднати деца и несъмнено Той е седял в швейцарския парламент, когато се е внесло и е било отхвърлило предложението за присъединяване към Европейския съюз. Минаха няколко секунди преди реалността да надделее и краткият първоначален изблик на комична еуфория да прерасне в отчаяние. Да получи препис от нещо, което не съществува в официална швейцарска служба беше също толкова лесно, колкото да отпътува на друга планета, яхнала някое конче. Бягай, глупачко такава, рече си мислено тя, просто се втурни навън. Чу Дерик да говори нещо, докато тя събираше вещите си и поставяше Крисчън в носилката.

— Можете ли да издадете паспорт на Лекси, преди да пристигне документа за бебето?

— Не виждам защо не — отвърна посланикът. — Винаги можем да добавим името на малкия Крисчън после.

Очарователна, спокойна и с невероятно чувство за лично достойнство, Лекси стисна протегнатата ръка на посланика и се ръкува с госпожа посланичката, усмихна им се с къса усмивка, благодари и на двамата за отделеното й време и бавно си тръгна. Слезе надолу по три реда стълби, покрай детектора за метали, през вратата, покрай остъклената будка на часовия, докато стигна до улицата. Когато накрая се спря на отсрещния тротоар, който ограждаше градинката, Лекси се обърна и застана с лице към Дерик. Беше твърдо решена да избегне по-нататъшното обсъждане на телевизионното предаване за Ник и улови ръката на Дерик с двете си ръце.

— Наистина съм ти признателна за това, което направи за мен. Аз ще проведа необходимите телефонни разговори, когато се прибера в хотела.

— Ако ми дадеш точните данни — отвърна Дерик, явно по-уверен за своите позиции, — ще ти спестя суетнята и ще се свържа със съответните хора в Монтрьо. Мога да уредя да ми изпратят акта за раждане в бюрото по факса.

Искаше й се да изкрещи.

— Не се безпокой. Аз ще поема тези неща. Няма проблеми. — Тя изчака какво ще последва. Трябваше му само секунда да продължи. Той поне беше предсказуем, трябваше да му отдаде заслуженото Лекси.

— Не е ли по-добре да дадеш интервюто на мен? Въпрос само на време е преди всички да разберат, че си била във „Фуке“. Знаеш какви са журналистите. Ще напишат материалите си, без дори да се консултират с теб.

Твърде добре познаваше тя журналистите. Можеше да си представи сантименталните предавания, псевдоискреността на истинския миг в телевизионната беседа, както и звуковите ефекти от мястото на събитието. Можеше да си представи хората, които познаваше, как превключват каналите, за да научат, че тя, както изглежда, бе скрила бременността си. Допълнителните въпроси щяха да предизвикат безчет въпроси и нахлуване в личния й живот. Сантименталното предаване бе само нещо по-деликатно. Тя потръпна вътрешно. Откажи. Това беше нейният свят и за нейно щастие подозрителността и оцеляването бяха почти част от нейната ДНК. Инстинктът й подсказваше да откаже. Мъдростта й подсказваше да отложи фактическото обявяване на решението си.

— Дай ми два дни — помоли пак тя. Стисна рамото му. — Обещавам — увери го.

В момента нищо не бе от значение, освен да има бистър ум, за да преодолява препятствията едно по едно. Точно сега искаше да остане сама, да се върне пеш сама с Крисчън в хотела. Имаше нужда от чист въздух, за да обмисли всичко. Дерик не настоя. Той я целуна по двете бузи и я остави да си тръгне през градинката.