Барбара Виктор
Игра на смърт (19)

Деветнадесета глава

След като Лекси тръгна, за да се срещне с Реми във фоайето на хотела, Сорша реши да се облече и да приготви и Крисчън за разходка. Нямаше смисъл да чакат Лекси да се върне в апартамента. Денят беше прекрасен. Щеше да й остави бележка. Вече беше решила, че ще купи сгъваема спортна количка, както и още дрехи и бебешка храна.

Сорша тъкмо оглеждаше внимателно съдържанието на дамската си чантичка, когато на вратата се почука. Крисчън беше в кошчето си. Без дори да си дава труд да отиде до вратата, тя предположи, че е келнерът, който сервираше по стаите, дошъл да разчисти масата за закуска. По-късно никога не можеше да си прости, че е оставила вратата отключена. Това обаче стана по-късно, доста по-късно. Тя извика на келнера да влезе и се обърна, когато чу, че бравата се заключва.

В стаята бяха влезли двама, мъж и жена, руси, млади, усмихнали и облечени в обикновени дрехи, не в хотелска униформа. Сорша обърна глава и присви очи, за да може да ги види по-ясно. Тя ги разгледа един по един, а след това и двамата заедно, като се питаше кои са и какво правят тук. Без да изчака те да проявят инициатива, тя каза:

— Мисля, че сте сбъркали стаята.

Когато не последва незабавна реакция, Сорша предположи, че е станала някаква грешка. Тя инстинктивно отиде при кошчето. Когато двамата не се помръднаха и не признаха грешката си, през главата й минаха различни мисли. Или бяха от охраната на хотела, или щяха да я ограбят. Тя запази спокойствие, решена да не проявява страх.

— Казах, че сигурно сте сбъркали стаята — повтори строго тя.

Сорша по-късно щеше да ги опише като лъчезарни. Имаха млади и бодри лица, хлапетии, на не повече от двадесет и пет години, приличаха на всички типични туристи. Ако трябваше да гадае, би казала, че са германци, макар че приветливото им държане я караше да мисли, че са шведи или датчани, не германци. Бяха облечени във всекидневни дрехи, спомняше си тя по-късно и за голям ужас на Реми, който я разпита след случилото се, не можеше да се сети за нищо специално или необичайно, освен че момичето носеше раничка, а на колана на младия мъж бе закрепен мобилен телефон. Въпреки че бе изпаднала в шоково състояние, Сорша успя да възпроизведе разменените реплики от момента, в който двамата бяха влезли в апартамента.

Момичето бе говорило с безупречен английски.

— Вие ли сте Александра Рейн? — бе попитало то.

— Лекси — бе добавил младият мъж.

Сорша се бе объркала.

— Не, аз съм майка й — бе отговорила тя.

Двамата си бяха разменили къси погледи, преди мъжът да пристъпи и без предупреждение да я обезвреди със сила. Жената беше отишла право при кошчето, бе вдигнала Крисчън и се бе запътила към вратата. Сорша вече бе схванала какво става и се бе разпищяла. Останалото бе станало бързо. Към лицето й бе притиснат парцал, напоен с етер, и тя престана да се съпротивлява и рухна на пода.

Когато се съвзе, Крисчън го нямаше.

Нужни й бяха няколко секунди да дойде на себе си, да стане от пода и да се задържи на крака. Тя се бе надигнала, подпирайки се на стола, и с несигурни крачки бе влязла в спалнята, препъвайки се бе отишла в банята, отваряше и затваряше шкафове и не спираше да плаче. Дълбоко в себе си съзнаваше, че действията й са напразни. Бяха отвлекли Крисчън. В отчаянието си, извън себе си от ужас, Сорша ясно съзнаваше, че не беше уместно да се обажда в полицията. Точно тогава забеляза кученцето, което скимтеше и трепереше от страх зад масата. Сорша ахна. Тя внимателно се приближи към животното и посегна да го вземе. Откъде бе дошло тук? На ръба на истеричен припадък и все още в шок, тя долавяше миризмата на етер, която все още оставаше върху дрехите й и косата. Наведе се и вдигна кученцето, опитвайки се да възстанови в съзнанието си случилото се в някакъв логичен ред. Щеше да ходи по магазините, масата за закуска, незаключената врата и след това мрак. Какво щеше да каже на Лекси? Как щеше да й каже какво се е случило? Тя бавно отиде до леглото, като носеше животното, и седна. Не можеше да си представи, че това е станало. Ако не бе пристигнала в Париж, това нямаше да стане. Лекси не би проявила такава небрежност. Небрежност. Това, което се бе случило, бе престъпление, но — странно, по нейна преценка погрешното й усещане за безопасност бе по-престъпно от всичко друго. Как бе могла да си помисли, че са в безопасност, само защото са отседнали в скъп хотел? Колко високомерно! Колко глупаво! Изпълнена с ужас при мисълта за неизбежното, Сорша най-сетне бе вдигнала телефона на хотела и бе набрала мобилния телефон на Лекси. Остави го да звъни многократно, а когато той се превключи на гласова поща, затвори. Цялата се тресеше.

В този момент Лекси бе влязла в стаята. Когато видя майка си да седи на леглото и да плаче, тя се втурна към празното кошче.

— Къде е Крисчън? — С широко отворени очи и със сълзи, които се стичаха по лицето й, тя се свлече на колене до леглото и хвана Сорша за раменете. Разтърси я и изкрещя: — Какво по дяволите стана? Къде е Крисчън?

— Взеха го — изхълца Сорша. — Влязоха в стаята, защото аз бях оставила вратата отворена, и го отвлякоха.

Лекси усети, че й прилошава и за миг имаше чувството, че ще колабира. И все пак само по инстинкт тя прояви някакво подобие на здрав разум или уравновесеност. Точно в този момент зърна кученцето, което още се гушкаше в ръцете на Сорша.

— От къде взе това нещо?

Сорша обясни объркано.

— Н-не знам — започна тя, — то беше тук, когато се свестих.

Твърде много неща, с които й се налагаше да се справя, й се събраха точно в този момент.

— Какво имаш предвид, че си се свестила? В безсъзнание ли беше?

Точно в този момент се появи и Реми.

— Кой е този? — попита Сорша с треперещи устни.

Лекси го ненавиждаше. Тя ненавиждаше и себе си. Ненавиждаше целия шибан свят, защото никога, дори в най-необузданите си сънища не можеше да си представи, че наистина съществуват такива злини.

Тя веднага се хвърли към него.

— Няма го — извика тя, като го заудря с юмруци по гърдите. — Взеха го — крещеше тя. — Ти ми обеща, обеща ми, че ще бъдем в безопасност — хълцаше тя. — Излъга ме. През цялото време си знаел…

Реми я спря, опитвайки се да обясни.

— Долу имаше човек, който охраняваше хотела. Не знам какво се е случило. — Той замълча и погледна към Сорша, която продължаваше да седи на леглото и да стиска кученцето. — Ваше ли е?

Очите на Сорша се бяха разширили от страх. Тя държеше едната си ръка на сърцето.

— Какво става, Лекси? Кой е този мъж?

Нямаше никакъв смисъл. Тя бе спряла да плаче, бе спряла да се съпротивлява и да мисли, да вижда и да чувства каквото и да бе, освен безпощадната болка. Не бе в състояние да говори.

Реми отвърна на въпроса на Сорша.

— Дойдох тук, за да ви отведа на безопасно място, но нещата са се развили много зле. — Той продължаваше да държи ръцете на Лекси, но гласът му стана строг. — Губим ценно време. Искам да се успокоиш, за да може майка ти да ми обясни какво точно се е случило.

Вероятно се бе съгласила. Не бе сигурна, но смяташе, че трябва да е така, защото не оказа съпротива, когато той я отведе внимателно до един стол. Виждаше, че Сорша е седнала на крайчеца на леглото. Реми придърпа друг стол, за да е по-близо до Лекси и да я възпре, ако тя решеше пак да се нахвърли върху него, и се настани на него.

Сорша имаше проблеми с дишането.

— Мислех, че е келнерът, който сервира по стаите — започна тя с пресекващ глас. — После си помислих, че е охраната на хотела. — Тя леко се поколеба и описа, доколкото можеше, какво се бе случило от момента, в който бе забелязала двамата в стаята, до момента, в който бе дошла на себе си на пода, а зад масата трепереше от страх кученцето.

Лекси бе преплела здраво ръце на гърдите си и се полюляваше напред-назад. Някъде отдалече слушаше как Реми разпитва Сорша за двамата, които бяха отвлекли бебето, и чуваше отговорите на майка си, но всичко това все още бе прекалено нереално, за да може да се разбере нещо.

Реми обаче бе разбрал. Той попита с тих глас:

— Когато те влязоха в стаята, носеха ли нещо?

Лекси се обади троснато, преди Сорша да успее да каже нещо:

— Защо не се съсредоточиш върху това, което те са носили на излизане? — Тя го изгледа с унищожителен поглед. — Като бебето, например.

Сорша объркано отговори:

— Аз-аз не помня дали носеха нещо?

След няколко минути Реми разбра, че жената е твърде разстроена и все още леко упоена, за да си спомни друго. Той можеше само да си представи какво се бе случило. Стана и отиде в банята, откъдето се върна с чаша вода. В този миг можеше да заложи, че Лекси е невинна. Той я придума да отпие малко, бавно, а през това време се бореше със собствената си съвест. Дали не трябваше да се обади на Стария?

Лекси имаше усещането, че се намира в някакво състояние на полуреалност, като се люшкаше между нежеланието да повярва и заливащия я на вълни ужас. Беше шокирана, че очевидно се бе приспособила към ужаса на ситуацията толкова бързо и без да загуби разсъдъка си. Тя погледна към Реми. Той беше онзи мъж с наболата брада на моден дизайнер и слънчеви очила, който светкавично бе привлякъл вниманието й във „Фуке“, същият, който разговаря с нея непосредствено след атентата, човекът, за когото тя бе вярвала, че може пак да я накара да изпита нещо. Не, не беше сгрешила. Чувстваше, че нещо не е наред, но не това, което си бе представяла. Изпитваше гняв, ненавист, недоверие и пълно и абсолютно отвращение към себе си за това, че му е повярвала. Също толкова бързо тя се спря. Какво право имаше да очаква нещо? Действията й в тази история съвсем не бяха идеално чисти и безукорни. Пуританката у нея, юдейско-християнската етика за почтен начин на живот, в която бе възпитана, я принуждаваха да признае, че не беше нищо повече от една крадла, съучастница на един лъжец.

— Кой сте вие? — внезапно попита Сорша, несъмнено възвърнала самообладанието си.

Лекси се изправи на стола си. Когато се обърна към майка си с хладен и безучастен глас, гневът й бе насочен единствено към Реми.

— Това е мъжът, за когото ти говорих. Сещаш ли се, търговецът на картини? Само дето той изобщо не е търговец на картини! — Най-внезапно тя изглеждаше готова да се нахвърли връз него. Реми пристъпи по-близо към нея.

— Питай го как се казва, мамо — продължи Лекси с леден глас. — Ти можеш да го попиташ и каквото друго искаш, но каквото й да ти отговори, все ще е лъжа. — Тя се обърна и изгледа свирепо Реми. — Кажи й — заповяда му тя. — Разкажи й за себе си. — Усещаше как сълзите щипят в очите й.

Сорша само се кокореше, втренченият й поглед се местеше от дъщеря й към Реми и обратно към нея, Лекси остана съвършено неподвижна.

— Не разбираш ли какво става тук? — запита тя през стиснатите си зъби.

— Знам само, че той… — Тя посочи към Реми: — Той не е човекът, който отвлече Крисчън.

— Поне не е имал физическата възможност — бързо отвърна Лекси. — Той беше с мен, когато те са дошли тук, и се занимаваше с това да ме обвинява, че съм откраднала бебето по тяхно желание.

Сорша отвори уста, за да каже нещо, но никакъв звук не излезе от устните й.

Вместо това Реми бе този, който заговори. Той се опита да утеши Сорша.

— Ако успеете да убедите дъщеря си да се успокои, ще можем да започнем да правим нещо положително, за да си върнем обратно Крисчън.

— На друг ги разправяй тези — изкрещя Лекси.

Без да обръща внимание на дъщеря си, Сорша се обърна към Реми:

— Къде е Крисчън?

— Отличен въпрос, мамо — извика Лекси и стана да отиде при майка си, която продължаваше да седи на крайчеца на леглото. Кученцето беше на пода и дъвчеше едната обувка на Сорша. Лекси прегърна майка си и я притисна. — Нямаше как да не се случи — прошепна тя, притиснала устни към косата на Сорша. — Аз постъпих глупаво. — Тя тихо заплака. — Аз съм виновна. Не биваше да те оставям тук сама.

Реми пристъпи предпазливо към двете жени. Сорша несъмнено бе възвърнала самообладанието си.

— Дъщеря ви е донякъде права. Аз не съм търговец на картини. А я разпитвах за бебето, защото… — Той помълча. — Но сега няма време да влизаме в тези подробности. Обещавам ви, обаче, едно нещо. Аз съм тук, за да ви помогна. — Той изчака. — Ще ми повярвате ли и ще ми окажете ли съдействие?

Лекси отговори вместо майка си.

— Поне вече не ни досаждаш с тези приказки за търговия с картини и редки книги. Радвам се, че разбираш, че вече много добре сме проумели това. А дали аз ти вярвам на това, което казваш? Не ти вярвам.

— Мене ми се струва — прекъсна ги Сорша, по-скоро за доброто на Лекси, отколкото на него, — че ние нямаме голям избор.

Тя пусна майка си и се изправи. Обърна се към Реми, а гласът й продължаваше да звучи грубо.

— Не бих искала и за миг да си помислиш, че съм променила мнението си за теб. — Тя си пое дъх. — Ти си едно безочливо копеле, което си въобразява, че хората ще му повярват на всичко, което казва, само защото… — Тя се спря. Не бе нужно да потвърждава това, което той вече знаеше, че чарът му и красивата му външност обясняваха успехите му — поне в нейния случай.

В известен смисъл той изпита облекчение от гнева й. Накрая щеше да се почувства изтощена.

— Мисли си каквото щеш, Лекси — спокойно рече той, — но ако искаш да си върнеш Крисчън, трябва бързо да действаме.

Точно в този момент звънна мобилният му телефон. Той се извърна настрани от двете жени и каза тихо няколко думи, след което се умълча. Няколко минути слушаше, без да говори нищо и накрая затвори телефона. Седна сякаш унесен в мислите си, кръвта се бе оттеглила от лицето му. Минаха няколко минути и телефонът пак иззвъня. Той се обади и още няколко минути слуша. Когато изключи телефона, забеляза, че Лекси бе оставила майка си и бе отишла в банята. Той отиде до вратата и се спря. Лекси се бе навела над умивалника и мокреше със студена вода кърпата за баня. Тя вдигна поглед нагоре към огледалото.

— Точно както каза майка ти. Били облечени като млади туристи — тихо обясни той, като предаде точно това, което бе научил. — Човекът, който охраняваше фоайето, нямало как да разбере. На влизане носели малка кучешка колибка. — Той замълча. — Кученцето е било в нея.

Тя се обърна, очите й искряха с нови сълзи.

— Оставили са кучето и са изнесли Крисчън в кучешката колибка — заяви тя с тих и несигурен глас. Внезапно коленете й се подкосиха. Реми пристъпи напред, за да я улови. Дишането й ясно се чуваше. А имаше и друго, макар че не му се искаше да й каже цялата ужасна истина точно в този момент.

— Ще си го вземем обратно — каза той, като продължаваше да я придържа. — Обещавам ти.

Но тя вече изобщо не разчиташе на неговите обещания.

— Как са разбрали къде да ни намерят?

Той пое дълбоко дъх и премести центъра на тежестта си.

— А ти как смяташ? Ти си журналистка.

Тя се изскубна от прегръдката му. Това беше краят, това беше най-лошото място, където някога бе попадала в целия си живот.

— Не знам — рече най-напред тя и после се замисли. — Предполагам, че бих отишла в бюрото на Дерик и бих се представила за заинтересована трета страна — предпазливо рече тя. — Но това не обяснява как са разбрали как се казвам и къде сме отседнали.

— Мисли — повтори Реми. — Кой е в състояние да им каже?

Тя разбра.

— Но защо ще го прави Дерик? — Беше направо невъзможно да си представи.

Реми се питаше същото, преди да си спомни, че Дерик се бе изпуснал по време на кратката им среща в ресторанта къде бе отседнала Лекси.

— Не съм сигурен — честно призна той. Какъв смисъл имаше да й споделя, че подозира, че Стария е осигурил видеозаписа?

Тя реагира незабавно.

— Това ти е било необходимо, за да ми повярваш — сбито каза тя.

Логиката на репликата й го заблуди. Прозвуча така, сякаш тя се бе успокоила достатъчно, за да му е от помощ в това, което трябваше да направят. Въпреки това той се въздържа да й разкаже останалото, макар че още не бе поставил въпроса ребром на Стария за неговия дял в случилото се.

Докато Реми размишляваше върху всички възможни причини за нетактичността на Дерик, Лекси се сърдеше на себе си по други причини. Тя трябваше да продължи да се прави на опечалена вдовица, да прикрива чувствата си и бързо да се върне в Ню Йорк, без да уважи последната молба на Ник. Изтощена, претърпяла поражение и изцедена от целия си гняв, тя се изправи.

— Иди да се погрижиш за майка си — каза Реми, като се протегна, за да подаде на Лекси влажната кърпа за баня. — След това си прибери багажа. Напускаш този хотел. — Тя пое кърпата и отпусна ръка надолу. — Хайде — тихо каза той. — Трябва да се обадя по телефона. — Той пак постави ръцете си върху раменете й. — Можеш ли да го направиш? Можеш ли да прибереш целия багаж и да бъдеш готова за тръгване след тридесет минути?

Тя почти не бе в състояние да се движи. Цялото й наранено тяло бе обхванато от някаква сънливост. Искаше само да заспи. Знаеше само, че не е в състояние да понесе още един ден или още една нощ в този ад. Той продължаваше да я държи за раменете. Тогава с някакво сякаш огромно усилие тя се освободи и се обърна и тръгна апатично към спалнята.

Докато Лекси и Сорша прибираха багажа, Реми реши да не скрива повече онова, което бе останало недоизказано по време на предишните му разговори със Стария. Той набра номера и когато Стария вдигна слушалката, гласът на Реми прозвуча студено.

— Даде ми две седмици, за да свърша всичко, както аз си знам.

— Никога не съм казвал, че аз няма нищо да правя.

— Ти не прецени правилно момента. Подцени способността на твоя враг да установи къде е отседнала Лекси и те успяха да се изпарят с бебето.

— Може би — излъга Стария. — Аз не съм съвършен. Но стореното не е непоправимо. Аз продължавам да разчитам на теб да ги заловиш.

— Ти ме излъга — продължи с ледения си глас Реми. — През цялото време си знаел.

Само за миг Стария си помисли, че Реми вече е разбрал всичко.

— Може би съм допуснал грешка — отговори той и зачака.

Реми беше подготвен за това. В ума си той многократно бе репетирал защитната си тактика. Беше научил наизуст всички реплики. Да ги произнесе сега, когато бе настъпил моментът, обаче бе съвсем друго нещо. Той не реагира.

— Тя е невинна — каза той най-накрая.

Стария също не бе склонен да реагира.

— Така изглежда — най-сетне отстъпи той. — Очевидно е, че тях не ги е много грижа за нея. Трябвало им е само детето.

— Какво искаш да кажеш?

— Че тя е свалена от екрана на радара им и това би трябвало да те успокои. Остави я временно извън играта до края на задачата. — Той знаеше, че така провокира Реми, но не можа да устои. — Съсредоточи се върху Тоглин. Между другото, къде е картината?

Този път Реми скри чувствата си, когато чу съвета на Стария за Лекси.

— На сигурно място — отговори той, имайки предвид картината на Тисо.

— Нищо не е на сигурно място — каза Стария.

— Искаш да кажеш никой, нали?

— Искам да кажа да изчезваш веднага от там и да забравиш за всичко останало.

— Нищо не се е променило. Аз продължавам да действам, както аз си знам. — Той помълча. — Но не за сметка на нея или на бебето.

— Вземи картината със себе си.

— Край на заповедите — през зъби отговори Реми.

— Предполагам, че имаш предвид през следващите две седмици. — Той се поспря. — Все още съм готов да спазя обещанието си. — И пак поспря. — Кога ще ми се обадиш?

— Когато съм готов — отговори Реми, преди да затвори телефона. Имаше време да му постави ребром въпроса за Дерик Ландън.