Барбара Виктор
Игра на смърт (13)

Тринадесета глава

Настанен в обезопасената зала на своето посолство недалече от Шан-з-елизе, периодично претърсвана за подслушвателни устройства, където телефоните бяха осигурени с шифрована честота, Стария обмисляше информацията, която бе получил. Както подозираше, Реми и жената бяха прекарали повече от час заедно. Това не го изненада. Той знаеше, че в мига, в който той напусне ресторанта, Реми ще отиде да разговаря с нея. Единствено не беше сигурен дали да запознае без заобикалки Реми с фактите, или не, и просто да продължи така, сякаш е напълно неосведомен за измамата.

На вратата се почука. Човекът, когото чакаше, беше пристигнал. Стария се изправи, за да го посрещне. Двамата се ръкуваха и си размениха кратки шеговити забележки, преди да седнат и да започнат да обсъждат делови въпроси. Тъй като цял живот бе страдал от това, че е двадесет сантиметра под средния ръст, мъжът компенсираше физическите си размери с прекомерен апетит към храната, жените, парите и всички други луксове, които му се струваше, че заслужава. Макар че мъжът беше интелигентен, Стария така и не успя да го обикне. Мъжът не беше от любимците му. Разполагаше с надеждни източници и информацията му обикновено беше достоверна, но съзнаваше от самото начало, че дължи лоялност преди всичко и най-вече на собственото си правителство.

— Има важно ново развитие — спокойно започна мъжът.

Стария изчака. Дразнеше го това, че мъжът сякаш се наслаждаваше на напрегнатото очакване.

— Продължавай. Слушам те.

Мъжът извади от джоба на сакото си някакви бележки.

— Току-що получих това от моите хора, пет минути, преди да си тръгна от работа. — Той пое дълбоко въздух.

— Преди три години на Андреас Карим му е поставена диагноза неходжкинска лимфома. — За състоянието му се грижи лекар, който е световноизвестен специалист в тази област. — Мъжът погледна бележките си. — Постъпвал е няколко пъти в малка частна клиника в Монтрьо, в Швейцария.

Стария се наведе напред на стола си.

— За известно време изгледите са били добри. В продължение на две години нямал усложнения, но преди година рухнал физически, след като в стомашно-чревния му тракт с магнитно ядрен резонанс е открит тумор. По-нататъшните изследвания показали, че туморът е злокачествен. Името на лекаря му е Ханс Фелс. Изглежда, Фелс е поддържал състоянието му стабилно с минимални дози на експериментално лекарство, което официално не се продава по аптеките. Единствената му надежда обаче за пълна ремисия е трансплантация на костен мозък.

— Трансплантация на костен мозък — повтори Стария, присвил очи.

— Както вероятно знаете, изключително деликатен въпрос е да се намери съвместим донор, а и процедурата потенциално отнема много време.

Умът на Стария трескаво работеше, като събираше и изхвърляше всякакви маловажни и уместни факти, с които разполагаше по тази тема, а те бяха ограничени.

— Предполагам, че Тоглин и майката и бащата на Андреас вече са предложили услугите си като потенциални донори.

— Нито Тоглин, нито майката на Андреас са се оказали съвместими. А що се отнася до Али Карим, няма как да разберем, дали са му правили изследвания.

— Какви са изискванията за съвместимост? — попита Стария.

— За да се сведе до минимум рискът от отхвърляне на присаденото вещество, оптималният донор често е еднояйчен близнак. В други случаи най-подходящият донор на костен мозък би бил брат или сестра, както и първото или четвъртото дете на човека.

Стария поклати изумено глава.

— И защо така?

— Защото от научна гледна точка първото и четвъртото дете наследяват един тъждествен антиген от баща си и един тъждествен антиген от майка си, което води до пълна съвместимост. За съжаление, Андреас няма братя или сестри.

— Разбирам — тихо каза Стария.

Мъжът помълча малко.

— Единствената възможност е — продължи той, — пациентът да има дете със съвместим костен мозък. Това значително намалява риска от отхвърляне.

Стария беше започнал да схваща и точно тогава злият дух го облада.

— Бебето — прошепна той едва-едва, отпусна се назад на стола, а устата му остана зейнала. — Разбира се!

— Точно така — реагира мъжът. — Както знаете, Андреас е пристигнал в Париж преди три дни с детето си и с майката на детето си — започна той. — Това, което не знаете, е, че той е бил на път за Швейцария, за да се подготви процедурата по трансплантацията.

— Продължавай — каза Стария, а очите му бляскаха от възбуда.

— Преди година и половина Андреас се е запознал с една млада жена в Женева. Тя е забременяла от него. — Мъжът пак поспря и погледна бележките си. — Разполагам и с всички данни за нея.

Стария му даде знак да продължи. Те разполагаха с пълна информация за атентаторката, но той нямаше никакво намерение да я споделя с никого.

— Според моите източници — продължи мъжът, — този лекар от Монтрьо е изследвал бебето в утробата на майката и отново след раждането му. Оказало се е, че бебето притежава съвместими антигени с Андреас.

— Да, да — промърмори Стария. — Това определено променя нещата.

Мъжът сгъна ловко бележките си и пак ги сложи в джоба си.

— Определено нещата за Андреас се променят.

Стария имаше объркан вид.

— Андреас е бил на път за Швейцария за лечение, когато стана бомбеният атентат — тихо каза той. — Защо би поел риска, като знае, че бебето трябва да остане живо?

Мъжът знаеше как да постъпи и не предложи отговор на въпроса.

Стария стана и започна да крачи из залата с ръце хванати зад гърба.

— Защо е трябвало да иска да се взриви жената заедно с бебето й? — Той поклати глава. — Няма никаква логика. — Той стигна до прозореца и спря да крачи из помещението. Хвърли поглед към улицата долу и продължи: — Дори ако атентаторката е била замислила да се жертва, защо не е дала бебето на Андреас? — Той се обърна назад. — Освен ако — бавно започна той, — другата жена не е била съучастница… — Той се усмихна. — А може и да е работила за вас?

* * *

Лекси и този път усети присъствието му, преди всъщност да го забележи. Той внимателно разглеждаше американските списания, заемащи един цял рафт от изложената на свободен достъп преса, който се простираше чак до тротоара на улица „Рю Жакоб“. С крайчеца на окото си тя видя, че той по никакъв начин не показваше, че съзнава, че тя е само на по-малко от две педи разстояние от него. След като плати покупките си, той измина няколко крачки, разгърна някакво списание и го зачете. Лекси направи така, че собственикът на магазина да не започне разговор, но за неин ужас, когато той я попита какво иска да купи, макар че това беше очевидно, беше принудена да му отговори. В миг Реми чу разменените реплики, разпозна гласа й и се обърна.

— О, здравейте — каза той.

— Здравейте отново — отвърна тя с подходяща доза изненада в гласа си.

Той я бе проследил, но и да искаше, не можеше да се престори, че е толкова радостен да я види, колкото всъщност беше.

— Приятно ли прекарахте на обяд?

Лекси за момент го изгледа критично, преди да отговори.

— Наистина прекарах приятно — послъга го тя. — Това ми беше първата възможност да се отпусна, откакто съм пристигнала.

— И не сте почувствали никакви болки със закъснение?

— Засега не — отговори тя, изненадана от това, колко лесно можеше да изглежда очарователно.

— Александра се казвахте, нали?

Тя се поколеба.

— Лекси.

Той нямаше накъде да отстъпва и тръгна напред. Име, дата на раждане, националност, професия — само лъжи.

— А, Лекси, значи. А аз съм Стефан.

— Да, разбира се — каза тя. — Помня.

Двамата тръгнаха по улица „Рю Жакоб“ и непринудено влязоха в крачка, когато стигнаха до ъгъла на улица „Рю дьо Бюси“, където имаше пазар на открито. Реми беше решен да я накара да се отпусне.

— Не знам как се чувствате вие, но аз като че ли съм си възвърнал цялата енергия. От обяд насам тичам по задачи, ту едно, ту друго…

Това, че го беше срещнала случайно, а сега двамата вече се разхождаха като стари приятели, объркваше чувството й за ред.

— Вие по работа ли сте тук? — чу се да го пита, сякаш това беше съвсем нормален въпрос при обстоятелствата, при които се бяха срещнали. Тя го изслуша с интерес, докато той обясняваше, че живее тук, или поне повечето от времето, а сега бил пристигнал, за да направи някакви покупки, да прерови антикварните книжарници и битпазарите, за да търси редки издания, а така също и безценни музикални партитури. Бил търговец на редки книги, на музикални произведения и предмети на изкуството от XVIII, XIX и XX век. Най-откровено той дори спомена подробности за заглавията на някои от редките книги, които се надявал да намери, включително и подробности, свързани с финансирането на настоящото му пътуване в издирване на ценни предмети.

— Бях излязъл от играта за близо година — продължи Реми да съчинява лъжите си, като съзнаваше, че колкото повече неща казваше, с толкова повече щеше да бъде овъзмезден, — поне не участвах в нея в Европа и установявам, че оттогава цените са скочили неимоверно. Всъщност, преди да дойда тук, бях в Ню Йорк и сключих голяма сделка за продажба. Но така или иначе, върнах се за малко, защото в момента се провеждат няколко важни търга.

— Има и по-лоши неща от това да живее човек в този красив град — каза Лекси.

— До вчера нямаше да се съглася с вас.

Тя се усмихна.

— Разбира се.

Стигнаха до малка оградена градинка в памет на Оноре дьо Балзак, и без да се поколебаят, влязоха през металната декоративна порта.

— А вие? — Той се поколеба. — Предполагам, че с детето ви е трудно да спазвате неговия режим и да работите. — Необходимо му беше да научи за нея всичко, което можеше. При все това една част от него искаше да научи само онова, за което той вече бе стигнал до решение, — че тя е невинна.

Ако наистина искаше да сложи край на разговора, тя можеше да му каже, че е сестра в клиника за неизлечимо болни, след което да му разкаже за някои от своите най-трагични случаи в крайна фаза на заболяването им. Той, разбира се, нямаше да настоява за подробности относно задълженията й през работно време. Кой знае защо обаче тя забрави, че трябва да поддържа дистанция помежду им.

— Всъщност, аз съм журналистка — каза тя, — или по-скоро бях такава до преди година и половина.

— А сега? — Надеждата, че тя казва истината, нарастваше.

— Сега ли? — Тя обмисли въпроса, докато отмяташе кичур коса от очите си. — Мисля, че и аз се опитвам да намеря отговор на този въпрос. — Тя го погледна и се усмихна.

— Много сте смела да летите през океана с едно наскоро родено дете.

Тя прецени избора си на тактика. Да влезе в стълкновение с него и да го обвини в лицемерие, или да се престори, че му вярва, за да види докъде ще стигне. Или да си повярва, че собствената й гузна съвест и параноята й я карат да се бои, че той знае истината за Крисчън. В този момент се чувстваше силно изкушена да предположи, че нещата се развиват по най-благоприятния за нея сценарий.

— Всъщност — отговори тя, Крисчън е роден в Швейцария, така че фактически не ми се наложи да пътувам много надалече.

Не можа да се въздържи. Може би заради неговия трудно определим съмнителен британски акцент, който обикновено означаваше, че става дума за европеец от висшето общество, който е бил изпратен в училище интернат или в колеж, и това обясняваше защо толкова грижливо произнася думите. Но така или иначе, той не изглежда да има специален интерес към атентаторката или бебето, рече си тя в опит да оправдае разходката им из Париж. Мъж като него изгаряше от други страсти и други интереси запълваха времето му. Бебето кротуваше. Въздухът бе прекрасен. Отпусни се, нареди си тя, не бъди глупава. Доста време бе минало, повече, отколкото й се искаше да си спомня, откакто някой наистина бе проявявал интерес към нея. В този момент си спомни какво казваше Сорша, когато тя се тормозеше дали да приеме покана за вечеря с друг мъж по времето, когато двамата с Ник бяха разделени: „Става дума за една вечеря, не за ангажимент да му родиш деца.“

Ала когато Реми пак заговори с уместна сериозност и загриженост, на Алекс пак й прилоша от страха, че е постъпила неблагоразумно.

— Съпругът ви сигурно се е побъркал от притеснение.

Лекси усети как мускулите на челюстта й се втвърдяват и тя инстинктивно допря устни до главичката на Крисчън.

— Моят съпруг е мъртъв — каза тя сухо. Това пак й се случваше за пръв път — да изрече тези думи пред един съвършено непознат човек, който не бе познавал Ник приживе.

Той отговори безупречно, без да е прекалено загрижен, за да рискува да реагира емоционално, и все пак с уместно съчувствие, за да я насърчи да му се довери.

— Съжалявам. — Той помълча и в този миг зърна в очите й такава тъга, че му се наложи да се възпре да не я сграбчи в прегръдките си.

Когато заговори, Алекс добре бе обмислила отговора си.

— Всъщност, аз пристигнах в Париж заради Ник — тя направи пауза, — моят съпруг искаше прахта му да бъде пръсната по Шан-з-елизе. — Чувстваше се неудобно. — Затова дойдох в Париж — повтори тя, като леко се отдръпна. — Той обичаше Париж — каза тихо. — Казваше, че това е нашият град.

За пръв път в живота и през кариерата си, където възприятията бяха най-надеждният й съюзник, тя се почувства завладяна от цял рояк противоречиви образи. Това, което я удивляваше, бе, че от една страна се чувстваше напълно спокойна с този непознат, и все пак, от друга страна, нямаше никаква представа кой точно обитава вътре, скрит под очарователната фасада. В гласа му имаше отблъскваща благост, но тя по-ясно осъзнаваше онова, което той сдържаше, отколкото това, което издаваше.

— Съжалявам — рече Реми. — Значи вие наскоро сте преживели тази загуба.

Тя го погледна.

— Той боледуваше от почти две години.

Реми отново изрази съчувствието си, сините му очи, затулени зад слънчевите очила, не се откъсваха от нея, докато полагаше усилие да не смени темата на разговора.

— Ужасно е, когато ни се налага да наблюдаваме хората, които обичаме, да страдат…

— Аз по тази причина заминах за Швейцария — спокойно каза Лекси, преди да продължи и да обясни какво мислеше Ник по въпроса за бавната смърт. На нея за пръв път й се случваше да си припомня за онова време от живота й, когато се бе чувствала като изпълнителка на смъртна присъда.

Тя разказа на Реми как Ник винаги бе заявявал настойчиво, че няма намерение да свърши живота си, привързан към апаратите, под контрола на непознати хора, за които той бе убеден, че не бяха прочели и една свястна книга през целия си живот. Той не желаеше непознати ръце, принадлежащи на неграмотни умове да управляват телесните му функции — дишането и сърдечния ритъм. Ухилени до венците на зъбите си идиоти, добави Лекси, като сподели собствените си чувства към тези опекуни на живите мъртъвци, тази нова порода от терористи без милост, обясни тя, тези вампири, които обслужваха поддържащите живота апарати със същата лекота и непринуденост, с която играеха на компютърни игри през свободното си от дежурство време, тези висококвалифицирани болнични служители, работещи с високи технологии, които осъждаха хората на живот, вместо да им позволят достойно да умрат. Ник беше непреклонен за това да не се изразява евфиминистично, продължи тя, когато ставаше въпрос за някои неприятни факти от живота. Той я бе накарал да повтаря ужасната дума, започваща със „С“ отново и отново, докато останеше доволен, че тя я произнася по естествен начин, за всеки случай, ако таеше всякакви лъжовни надежди, ако предния ден или нощ се бяха случили поносими, и двамата бяха някак забравили за неизбежното. Тя разказа на Реми, че от началото на болестта на Ник била решила, че никога няма да казва, че съпругът й е „починал“, сякаш той бе излязъл на разходка на улицата да поеме глътка чист въздух от вечността и е свил в погрешната пресечка. Тя никога нямаше да каже на хората, че е „изгубила“ съпруга си, така, сякаш някакво небесно ченге можеше да го намери и да го доведе при нея.

Тя спря да говори, поколеба се дали да продължи и си пое дълбоко въздух. Никога досега не бе изказвала с пълна сила мъката или вината си пред някого.

— Твърде много говоря — рече само тя, видимо смутена.

Бива си я, помисли си Реми. Изразява се ясно, внимателна е, спокойна. Или беше изключително опитна в тази игра, или беше жертва на потресаващи обстоятелства. И въпреки това, докато я слушаше, възхищаваше се на куража й, на невинността й, на чувството й за хумор, на откровеността й, а заради нея се възхищаваше и на собствената си способност да танцува с толкова много от своите несъвместими сенки. Когато тя разказваше за своята роля при смъртта на мъжа си, това го накара да се почувства като зрител, който проучва своето собствено съучастничество в подобна ситуация. Значи такива чувства изпитваше човек, който накрая се е върнал у дома си. Тя беше красива, забавна, уязвима, но силна и някак невинна — жената, която той бе търсил през целия си живот. А какъвто му бе лош късметът, беше я намерил във възможно най-лошия миг и за двама им. Той усети как предпазният му цинизъм започва да се топи.

— Колко време бяхте женени?

И тя пак можеше да излъже или просто да отбегне въпроса, но не го направи. Чу се как му казва истината с всички мъчителни подробности.

— Точно тридесет и шест часа — отвърна тя. — Достатъчно дълго, за да приключи животът му.

Обредът бил прост, продължи тя. Оженил ги в болничната стая на Ник капеланът на клиниката, а личният лекар на Ник станал единствен свидетел. Макар че и двамата не били религиозни, а и не искали голяма сватба дори при по-нормални обстоятелства. Минути след като ги обявили за съпрузи, пили кратка наздравица, след което капеланът и лекарят ги оставили сами. Подпрян на възглавниците си Ник бе прошепнал на Лекси, че венчавката им е била много по-интимна от това да тичат до Градския съвет през обедната почивка, както и че са я направили с повече вкус от това да си организират безвкусна забава в някой най-обикновен извънградски клуб. Това беше ясно. И двамата знаеха, че сватбата им не би могла да бъде по-интимна или по-смислена. Или по-болезнена.

— Съжалявате ли се за нещо? — попита Реми.

Тя помисли над въпроса.

— Аз от години исках да се омъжа… — Лекси сви рамене. — Дали съжалявам? Разбира се, че да — отговори тя. — Оженихме се не заради това, заради което трябваше. — Тя погледна Реми. — Дали съжалявам за смъртта на Ник? — Тя помълча. — Дълги месеци обсъждахме този въпрос и той беше съвършено непреклонен. — Тя пак се поколеба. — Направих каквото той поиска — завърши тя, като пропусна да спомене, че след като всичко бе свършило, тя бе изпитала чувство на облекчение.

— Голям кураж се е искало — каза Реми, като много добре разбираше, че му се иска наистина да повярва, че е било така.

— Предполагам — каза тя неопределено, като внезапно загуби желание да продължава разговора за Ник. До този момент тя бе избягвала да попита каквото и да е мъжа, макар че подозираше, че ако го направеше, той вероятно нямаше да е толкова общителен като нея.

— Вие имате ли семейство?

Тя привлече вниманието му, само за миг, и внезапно й се стори много уморен и много по-стар, отколкото тя предполагаше.

— Нито деца, нито домашни любимци, нито съпруги. — Той се усмихна, след което погледът му пак стана сериозен, когато си спомни за какъв се представяше. Личният му живот бил всъщност твърде скучен, за да го разискват, каза той, развод, а след това свобода, която му позволяваше да тича от самолета до летището и до хотела, да търси нещо, което от години е било изгубено — книга, нотен лист, предмет на изкуството, да намира съкровищата и да ги предлага на клиентите си, които бяха посветили живота си на колекционерството.

— Имам апартамент в Париж, но за съжаление не прекарвам достатъчно време там. Влизам и излизам и оставам само колкото да си прочета писмата и да сложа чисти дрехи в багажа си.

— За къде ще заминавате сега?

Двамата спряха и по-скоро той спря, а тя го последва. Тя леко се пообърна, без да се дръпне, чакайки да се случи нещо, без да знае какво. Настъпи кратко мълчание, през което той сякаш размисляше какво да направи. Можеше да я вземе в прегръдките си, да я целуне, да й каже как се е почувствал дори само няколко минутки в нейната компания и да й предложи просто да изчезнат, да избягат, и тримата, и да забравят кои са били, или за какви са се представяли, коя е била тя, преди да реши да седне на обяд във „Фуке“. А можеше също и да й зададе въпрос.

— Всъщност трябва да замина за Швейцария — каза той накрая и се усмихна. — Между нас сякаш има безкрай съвпадения, нали?

Той вдигна поглед към поруменялото й лице.

Въпреки всичко тя не побягна.

Двамата продължиха да се разхождат. Реми я улови под ръка и я насочи към редицата пусти пейки. Тя само разбираше, че нищо не я заплашва и че по някакъв начин, когато вървеше редом с него и усещаше натиска на ръката му върху своята, бе се почувствала изненадващо добре.

— Бихте ли искали да поседнем за малко?

Тя прецени въпроса му и от една страна, и от друга, като обмисляше вариантите, ако приемеше, и пак чу в ума си гласа на Сорша: „Този мъж ти предлага да седнете на пейката, не те кара да му станеш поръчител за ипотеката…“.

Двамата седнаха, тя продължи да държи Крисчън сгушен в нея в носилката си.

— А какво ще правите сега? — попита я той.

Тя обмисли въпроса му. Погледна го бегло и си помисли, че ако той беше неин, щеше да го накара да се обръсне.

— Ще продължа да живея живота си, предполагам — просто каза тя и за пръв път се замисли по въпроса. — Домът ми е в Ню Йорк, макар и да не съм била там повече от две години. Мисля, че истината е, че вече не знам къде е моят дом.

Точно тогава бебето се разшава и заплака.

— А вие, вие кога заминавате? — попита го Лекси.

— Не съм много сигурен — отговори той. — Зависи от търговете тук, в Париж.

Дълбоко в себе си той почти изпитваше страх от радостта, с която тя можеше да го дари. Да страдаш значеше да не забравяш, а той не можеше да забрави страданието за сина, който бе изгубил. Последното нещо, което Реми искаше в този момент, беше да продължава с измислиците за Стефан Уоткинс. Стария бе направил грешка. Вече не го биваше. Натрупали му се бяха твърде много противоречиви емоции и неразрешени чувства. Налагаше му се да обясни.

— След като видя всичко тук, предстои ми да насроча срещи в Швейцария. Това вероятно ще ми отнеме седмица, но ако се сдобия с онова, на което се е спрял погледът ми, на търга довечера, бих могъл да замина и след два дни. А вие? Вие кога ще заминете?

— Всъщност, не знам. Загубих паспорта си и документите на детето във „Фуке“. — Тя леко се усмихна. — Но така или иначе, майка ми пристига по-късно днес от Ню Йорк. — Тя изчака малко. — Разтревожена е за нас, предполагам.

Това беше нещо ново. Той кимна.

— Ходихте ли до вашето посолство да поискате да ви издадат дубликат?

Тя се усмихна.

— На майка ми ли?

Той също се усмихна.

— На паспорта ви.

Тя обясни, че няма проблеми със своя паспорт, но е проблем да се издаде дубликат от свидетелството за раждане на Крисчън, тъй като Швейцария не е член на Европейския съюз, доста нелогичен извод, мина й през ума, ала въпреки това той сякаш схвана за какво става въпрос. Но защо, по дяволите, тя обсъждаше всичко това изобщо? Трябваше да се прибере в хотела си и да се порови в телефонния указател, където да намери някой, благосклонно да я свърже с нужния й фалшификатор. А и Крисчън беше или гладен, или се бе подмокрил.

Ако го беше попитала, Реми вероятно би дал да се разбере, че познава такъв фалшификатор, експерт по възпроизвеждане на цялото многообразие от официални документи, които бяха безупречни, невъзможни за разкриване от скенера, от компютъра или от човешкото око.

— Ако бих могъл да помогна — каза нерешително той, — аз се познавам с почти всички в Швейцария. — Сети се за Стария. — Малка страна — весело добави той.

Изкушението да приеме всякаква помощ, която й се предлагаше, бе непреодолимо. Тя обаче се овладя, твърдо решила да изчака Сорша да пристигне.

— Много мило от ваша страна — каза тя, като потупа Крисчън по гръбчето. — Аз обаче вече задействах процедурата — излъга тя. — Трябва да се прибирам — и продължи. — Той сигурно има нужда да му сменя пеленките.

Двамата се запътиха към портата на градинката, като за миг поспряха пред статуята на Балзак. Когато излязоха на „Рю дьо Бюси“, се поспряха. Тя не каза нищо. Имаше усещането, че всяка част на тялото й беше на нож с останалите. Усещаше дрехите си грубо да се трият в кожата й.

— Аз съм наляво — каза тя, очаквайки да се случи нещо, което бе предчувствала през цялото време.

— Аз съм надясно — каза в отговор той, като се сдържаше да даде израз на непристойни чувства.

— Това бе първият следобед, който съм прекарвала в…

— От обед насам ли? — с лека ирония попита Реми.

Тя се изчерви.

— Аз също — каза Реми, като изчака да отмине една дълга пауза.

Преди да бе имал време да помисли, думите излязоха от устата му, а преди тя да бе успяла да коригира отговора си, се чу да приема поканата му за нова разходка на следващия ден.

— Ще ви се обадя — каза той и добави: — Ще бъде първата.

— Какво искате да кажете?

— Ще бъде първата ни среща, която не става по случайно съвпадение на обстоятелствата.

Докато бавно се прибираше пеш до хотела, Лекси съвсем ясно осъзнаваше, че това не е някаква солова партия. Те двамата бяха изпълнили един дует. И ако имаше нещо, което да я безпокои в този момент, то това беше съпричастността й към изпълнението. От мига, в който му бе позволила да я поведе по улица „Рю Жакоб“ и в тълпата на уличното пазарче до пейката в градинката на Оноре дьо Балзак, времето, което бяха прекарали заедно, бе следвало своя собствена хореография.