Барбара Виктор
Игра на смърт (29)

Двадесет и девета глава

Всичко беше сбъркано. Беше сбъркано от самото начало. Докато караше колата от Монтрьо за Женева, Лекси си даде сметка, че колкото и да не познаваше Реми, внезапно бе придобила впечатлението, че го познава по-добре от всички други. Той беше едновременно двама души, а тя беше видяла и двамата отблизо. Единия тя обичаше, от другия се боеше. А сега този, когото обичаше, някак се изплъзваше от влиянието й, като бе изчезнал в един далечен спомен, за да освободи пространство за другия, от когото се боеше. Беше прослушала всичките му съобщения. Беше чула как майка й я умолява да се срещне с него в „Трап д’Ор“, вместо да ходи при семейство Симоне. Трудно й беше да повярва, че Крисчън е в безопасност, макар че бе сигурна, че Реми беше убедил майка й в това. Струваше й се твърде навременно, твърде голямо съвпадение, че точно когато тя се готвеше да разкаже на семейство Симоне всичко, Реми бе спасил бебето. Към този скептицизъм се добавяше и това, че когато позвъни в хотела, телефонистката й бе казала, че майка й е освободила стаята. Сорша с нейните преструвки, че не иска да отстъпва пред безсмисления електронен свят, който правеше хората роби на мобилните телефони, електронните телефонни указатели и електронната поща, бе постигнала това, че на Лекси сега й беше невъзможно да й се обади.

Когато най-сетне излезе на магистралата за Женева, тя последва знаците към езерото, където модерни сгради от стъкло и хромирани конструкции бяха наредени покрай водата, а също и барове, ресторанти, нощни клубове и някои от най-престижните хотели и банки. Когато видя на моравата неонова светлина, изписваща името на бара — „Грап д’Ор“, тя разбра, че е близо до дома на семейство Симоне. Караше бавно и разглеждаше внимателно картата, разгърната на седалката до нея, след което започна да се взира напред, за да прочете имената на улиците. Търсеше „Рю Кодаз“. Спокойствието на водата, в която малки лодки и платноходки бяха акостирали, привързани с вериги или въжета към циментовата алея, която обикаляше целия град, беше в контраст с тревогата, която се надигаше у нея. За миг тя замалко не зави надясно, с което щеше да заобиколи квартала и да се върне при „Грап д’Ор“. Вместо това продължи напред и зави наляво, след което започна да се катери по лъкатушещия тесен път, който в самия край стана почти вертикален. Най-после бе излязла на „Рю Кодаз“. Улицата беше окъпана от лунната светлина. Тя зави още веднъж и видя три големи каменни къщи, втората, от които се намираше на номер 20, а в нея живееха семейство Симоне.

Три къщи в редица от лявата страна на улицата. Всички те бяха керемиденочервени, с бръшлян, изпълзял надолу откъм прозорците на най-горния етаж към решетката до входната врата. Плачещи върби ограждаха алеите за коли, водещи към къщите, като добавяха сянка и интимност към всеки от имотите. Тя паркира на отсрещната страна на улицата, срещу номер 20, и внезапно разбра, че има нещо странно. Не само входната врата, която водеше към дома на семейство Симоне зееше широко разтворена, но и цялата къща бе залята от светлина. Тя наклони глава на една страна и няколко мига оглежда мястото на действие. Запалените лампи предполагаха да се вдига шум, помисли си тя, а цареше мъртва тишина. Само звуците на щурците и на птиците разкъсваха тайнственото мълчание. Тя насочи вниманието си към другите къщи от двете страни на дома на семейство Симоне и забеляза далечна светлина в един от прозорците на горния етаж вдясно, както и премигването на телевизионния екран в стаята на долния етаж на къщата вляво. Беше непонятно. Внезапно се разнесе силен звук. Лекси подскочи. Не продължи повече от десет секунди, звукът гърмеше като шум от телевизор или радио. След още няколко секунди чу как се отварят няколко прозореца на къщите от двете страни на семейство Симоне. И тогава, също така внезапно, пак настана тишина. Тя изключи двигателя, угаси фаровете с разтреперани ръце и посегна към телефона си. Реми отговори още след първото позвъняване.

— Нещо не е наред — нервно каза тя.

Облекчението в гласа му беше осезаемо.

— Къде си?

— Пред къщата на Симоне.

— Махай се оттам — веднага й нареди той. — Иди в „Грап д’Ор“. След половин час ще дойда при теб.

— Не ти вярвам.

— Вече съм на път — твърдо заяви той.

— А Крисчън — реагира тя с изпълнен с тревога глас. — Не мога даже да се свържа с майка ми. Тя е освободила хотела.

— Лекси, слушай ме. Майка ти е или в моя апартамент, или е на път за там. Бебето е там, или скоро ще бъде заведено при нея. Кълна ти се. Обади й се.

— Не мога — спокойно каза Лекси. — Тя няма мобилен телефон.

— Тогава се обади в моя апартамент. Ще ти дам номера.

— Тя няма да вдигне слушалката в твоя апартамент.

— Можеш ли да си запишеш един номер?

Тя вече търсеше в чантичката си листче и писалка.

— Давай.

— Ще ти дам номера на мобилния телефон на жената, която ще заведе бебето в моя апартамент — обясни той, преди да й издиктува номера на Имоджин. — Ще й кажа, че ти ще се обадиш. Но веднага се махай оттам, по дяволите. Опасно е.

Лекси си записа номера.

— Нещо не е наред — повтори тя.

Той не схвана мисълта й.

— Лекси, всичко почти свърши. Всичко ще бъде наред, обещавам ти.

— Не — възрази тя. — Входната врата е отворена, всички лампи светят, а се разнесе и този силен звук, сякаш някой увеличи говора на телевизора. След това, също така внезапно всичко утихна. Не се чува нищо. Много е загадъчно.

Той помълча миг-два, като си представи най-лошото.

— Къде точно се намираш?

— Паркирала съм пред къщата на отсрещната страна на улицата.

— Имат ли съседи?

— Да — отговори тя, — и от двете страни.

— Виждаш ли някакви други коли?

Тя се огледа и след това погледна в огледалото за обратно виждане.

— Не мога да видя никакви коли — отговори тя.

Къде по дяволите беше Айвън? Стария го беше изпратил там преди толкова часа.

— Слушай ме — започна внимателно Реми. Той не беше сигурен дали в гласа му няма тревога. — Тръгни бавно, без да палиш фаровете, докато не излезеш от улицата на главния път. Иди в „Трап д’Ор“. Ако е затворено, остани в колата и ме чакай.

Тя продължи да упорства.

— Ами ако им се случи нещо?

Той се ядоса. Гласът му бе изпълнен с неподправен гняв.

— Ако нещо е станало, твърде късно е ти да правиш каквото и да е, а ако нещо предстои да става, по-добре веднага се махай оттам, по дяволите!

Лекси разбра, че той напълно е изчерпал търпението си. Най-накрая, след всички тези дни на лудост, беше успяла да провокира неговата сдържаност. Тя промърмори нещо и запали колата. Той настоя да не затваря телефона, докато не успее да излезе от улицата, без да пали фаровете, и докато не слезеше в подножието на хълма, където да тръгне по главния път назад към езерото.

— Добре — каза накрая тя. — Аз съм близо до езерото. Тръгвам към „Трап д’Ор“.

— Добро момиче — каза той с нескрито облекчение в гласа. — Сега просто остани там.

Не беше никак подходящо да се проявява безгрижие. Той се обади на Имоджин.

— Направи ми една услуга — помоли я той, когато тя се обади. — Остани там, докато Лекси пристигне.

Имоджин прояви нужната отзивчивост.

— А защо да не остана и докато ти не дойдеш тук?

На Реми изобщо не му мина през ума, че Имоджин не беше просто любезна, тя само изпълняваше заповедите на Стария.

* * *

Същите двама младежи, момчето и момичето с чистите, свежи лица, които бяха влезли в хотелската стая на Сорша и си бяха тръгнали оттам с бебето, се бяха спотаили край задната врата на вилата на семейство Симоне. Те бяха пристигнали там двадесетина минути преди Лекси. На пръв поглед откъм улицата вилата изглеждаше необитавана от хора, но когато заобиколиха отзад, покрай простора за дрехи и няколкото пластмасови кофи за боклук, видяха светлина в една от стаите на горния етаж. На път за насам бяха решили да позвънят и когато някой дойдеше да отвори вратата, да обяснят, че са ги ограбили. Дали не биха могли да използват телефона, за да се обадят на полицията? Историята им щеше да прозвучи достоверно, защото наскоро в Женева бяха извършени цяла серия от грабежи, като крадците, които се движеха с коли и си търсеха жертвите, се блъсваха челно в някоя кола на някое безлюдно шосе. Когато злополучният шофьор излезеше, за да види какви щети са му нанесени, той беше заплашван с оръжие и му отнемаха мобилните телефони, парите и бижутата, а често и самата кола.

Момчето кимна на момичето, като й даде знак, че сигурно има някой в къщата, което означаваше, че те трябва да променят първоначалния си план и да позвънят на вратата, вместо да влизат с взлом и да изчакат собствениците да се върнат. Когато се запътиха към предния вход на къщата, точно младата жена забеляза, че нещо се движи недалече от тях. Тя смушка съучастника си, който извади нож.

* * *

От началото на операцията настроението на Айвън периодично се сменяше — от безсилие до скука. Безсилие, защото не можеше да реши как да деактивира електрическата ограда около телефонните стълбове, разположени близо до вилата на Тоглин, и скука, защото през деня беше принуден да стои без работа и да изчаква нощта, за да се опитва отново. Той седеше на малка масичка в странната синя къща в Монтрьо, недалече от общинския плувен басейн и постоянно поддържаше връзка с Имоджин и Антон, които наблюдаваха вилата на Тоглин. В седем часа същата вечер се беше обадил Стария. Нареди му веднага да тръгне за Женева. Там трябваше да наблюдава къщата на семейство Симоне, в случай че се появеше някой от хората на Тоглин.

* * *

Двамата младежи се спряха, като не смееха дори да дишат и забелязаха как някакъв човек тихо се промъква към задната част на къщата. Те видяха, че той носи пистолет. Изчакаха го, докато наближи само на няколко крачки пред тях. Момчето скочи и сграбчи човека изотзад, после сряза гърлото му. Когато непознатият се свлече на земята, момичето взе пистолета му. Без да си дават труда да проверяват дали е жив или мъртъв, те го оставиха там и бързо отидоха до предната врата. Момчето натисна бронзовия бутон. Ако никой не излезеше, щяха да се върнат при задната врата и да счупят стъклото.

Двамата бяха добре развити млади хора, леко разчорлени. Момичето, разрошено и с широко отворени от уплаха очи държеше цигара и запалка. Ръката й трепереше, което беше още една маневра, за да се преструва, че нервите й са съсипани, след като е изтърпяла травмиращото преживяване. Имаха късмет, че бяха останали живи. Очилата на младежа бяха счупени от едната страна и за да може дръжката да стои на мястото си, той я беше увил с парче тиксо. Това беше негова идея. Добър щрих, мислеше си той. Така изглеждаше уязвим. Едно момче с очила трудно можеше да има заплашителен вид. Едно момче със счупени очила изглеждаше направо достойно за съжаление. И двамата си ги биваше.

Мари Клод Симоне дойде до вратата сама. С лиричен, пронизителен глас тя високо попита на френски с типичния водоански акцент.

— Кой е?

От двете страни на махагоновата врата имаше две стъклени прозорчета. Мари Клод надзърна през това отдясно. Видя двамата млади хора. Едва ли имаха повече от двадесетина години.

— Нападнаха ни — отговори момчето. — Можем ли да използваме вашия телефон.

— Ограбиха ни — добави момичето. — Взеха ни всичко, дори и колата.

Мари Клод Симоне беше елегантна жена на петдесет и няколко години, с тъмна коса, тъмни очи и мила усмивка. Беше облечена в бежов копринен пеньоар, с бежови атлазени чехли и стискаше в ръка очилата си за четене, които висяха на украсения с ширит шнур около врата й. Беше раздразнителна и крайно неспокойна жена, чиито пристъпи на истерия се бяха учестили след изчезването на дъщеря й.

— Само изчакайте — неспокойно отговори тя. — Ще извикам съпруга си.

След минута-две Жан Пиер Анри Симоне се появи на вратата. Мари Клод застана на няколко сантиметра зад него. Беше дребен, оплешивяващ мъж, облечен в безукорен раиран костюм и добре изгладена светлосиня риза, очите му зад кръглите метални очила бяха бдителни и студени. По-късно полицията бе разбрала, че току-що се е бил прибрал у дома. Беше се забавил заради едно късно заседание в банката. Всъщност секретарката му щеше да съобщи, че Мари Клод е била обезпокоена и се е обаждала. Обяснимо е, бе добавила тя. Мосю Симоне бил точен човек, надежден като швейцарски часовник. Съседите твърдяха, че бил предпазлив, нито прекалено любезен, нито неоправдано загрижен. Беше благоразумен. Съобразяваше се с околните. Може би скептичен, но пък нали беше банкер. Ала все пак той беше изключително човечен, склонен да помага на хората в беда. Общото мнение бе, че той е пренебрегнал молбата на жена си да не отваря вратата, за да помогне на двамата младежи.

На Анри Симоне му бе необходима само секунда, за да разбере, че е направил фатална грешка. Още не беше отворил вратата, а само я бе отключил, когато двамата се вмъкнаха вътре и заловиха банкера и жена му. Мари Клод се разпищя. Анри пребледня. Момчето го бе уловило с една ръка през врата, а с другата бе насочило пистолета към главата му. Момичето беше блъснало Мари Клод назад. Когато падна, тя удари главата си отстрани в парапета. По лицето й заструи кръв. Лежеше неподвижно.

— Кой друг е в къщата? — извика момчето и стисна по-силно банкера през врата.

Анри Симоне остана безмълвен. Той почти не бе в състояние да говори.

— Никой — най-сетне успя да промълви той.

Младият мъж го държеше като жив щит, продължавайки да притиска пистолета в главата му, и насила го застави да минат из цялата къща, като палеше лампите и оглеждаше килерите и баните, отваряше и затваряше вратите, катереше се по стълбите, палеше лампи и плафонки, риташе масите и столовете, които се изпречваха на пътя му, докато оглеждаше цялата къща, за да търси детето. Момичето остана долу с Мари Клер. Когато тя простена и започна да идва на себе си, момичето я изрита в лицето и ребрата неколкократно, докато от жената не потече кръв и тя загуби съзнание.

— Къде е телевизорът? — излая младият мъж.

За миг Симоне не можа да го разбере.

— Телевизорът — изкрещя младежът в ухото му.

С треперещ пръст банкерът посочи към кабинета, където двамата с жена му бяха седели, преди звънецът да иззвъни.

— Тук — отговори той и беше избутан вътре.

— Увеличи звука — блъсна го напред младият мъж.

Симоне се подчини.

— По-силно.

Той усили звука.

— Още по-силно — изкрещя мъжът.

Когато звукът загърмя, той дръпна спусъка. Главата на Анри Симоне се пръсна.

Преди да изтича надолу, младият мъж изключи телевизора. Когато слезе в антрето видя как съучастничката му нанася смъртоносния удар по главата на Мари Клер. Жената лежеше мъртва в разливащата се локва кръв.

Младите хора с чистите и свежи лица изтичаха надолу по хълма. Бяха оставили колата си на главния път, паркирана в една отбивка с включени аварийни светлини. Почти не обърнаха внимание на тъмния седан с угасени фарове, който бавно мина покрай тях, преди да завие надясно по шосето и се отправи към езерото. Само пет минути по-рано и Лекси можеше да сподели съдбата на Айвън, Анри и Мари Клод Симоне.