Даниъл Силва
Пратеникът (7)

7. Рим

Габриел остана цяла седмица в безопасния апартамент близо до църквата „Тринита дей Монти“. Имаше моменти, когато му се струваше, че нищо от това не се е случило наистина. Но тогава излизаше на терасата и виждаше стърчащия над покривите на града купол на базиликата, разбит и почернял от огъня, сякаш Бог в момент на неодобрение или безразличие бе протегнал ръка и разрушил делото на своите деца. На реставратора Габриел му се искаше това да е само една картина, олющено платно, което може да оправи с шишенце безир и малко бои.

Траурният камбанен звън се увеличаваше с всеки изминал ден. В края на срядата — Черната сряда, както я кръстиха римските вестници — броят на жертвите беше шестстотин. В четвъртък беше шестстотин и петдесет, а до края на седмицата надхвърли седемстотин. Полковник Карл Брюнер от Папската швейцарска гвардия беше сред загиналите. Мъртъв беше и Лука Анджели, който се бори три дни със смъртта в клиниката „Джемели“, преди да изключат животоподдържащите системи. Папата даде последното причастие и остана край леглото на Анджели до смъртта му. Римската курия претърпя ужасни загуби. Сред жертвите бяха четирима кардинали, осем епископи и трима монсеньори. Погребенията им трябваше да се състоят в базиликата „Сан Джовани ди Латерано“, защото два дни след атентата международен екип от строителни инженери заключи, че в базиликата „Свети Петър“ е опасно да се влиза. Най-големият римски вестник — Ла Република, оповести новината, като отпечата на цяла страница снимка на разрушения купол, над която бе написана само една дума: ОБРЕЧЕНА.

Израелското правителство не участваше официално в разследването, но поради близостта си с Донати и папата Габриел скоро знаеше за атентата толкова, колкото и всеки разузнавач по света. Той събра повечето сведения на трапезата на Светия отец, където всяка вечер се хранеше с хората, водещи разследването: генерал Маркезе от карабинерите и Мартино Белано от италианските служби за сигурност. През по-голямата част от времето те говореха свободно пред него, а всичко, което премълчаваха, му предаваше Донати. На свой ред, Габриел предаваше цялата информация на булевард „Цар Саул“, което обясняваше защо Шамрон припира той да напусне Рим.

Четирийсет и осем часа след атентата италианците успяха да установят самоличността на всички, които бяха замесени в него. Обстрелът с гранатометите бе осъществен от четиричленен екип. Шофьорът на камиона беше тунизиец. Тримата мъже, които стреляха, бяха с йорданска националност и ветерани от въстанието в Ирак. И четиримата бяха убити от залп на карабинерите секунди след като изстреляха ракетите. Колкото до тримата мъже, които играха ролята на немски свещеници, само единият беше германец — млад студент от Хамбург, следващ инженерство, на име Манфред Цайглер. Вторият беше холандец от Ротердам, а третият — фламандско говорещ белгиец от Антверпен. И тримата бяха приели исляма и бяха участвали в антиамерикански и антиизраелски демонстрации. Макар че нямаше доказателство за това, Габриел подозираше, че са били вербувани от професор Али Масуди.

Използвайки записите на камерите за наблюдение и разказите на очевидци, ватиканските и италианските власти успяха да проследят последните моменти от живота на терористите. След като бяха допуснати във Ватикана от техен съмишленик, работещ в Бюрото за разрешителни, тримата мъже бяха отишли до кабинета на Ибрахим ал Бана близо до площад „Санта Марта“. На излизане оттам всеки носеше голямо дипломатическо куфарче. Както бе заподозрял Анджели, после те се бяха промъкнали в базиликата през страничен вход. Бяха влезли на площад „Свети Петър“ през Вратата на смъртта. Тази врата, както и останалите четири, които водеха от базиликата към площада, трябваше да е заключена. До края на първата седмица ватиканската полиция още не бе открила защо е оставена отворена.

Тялото на Ибрахим ал Бана беше идентифицирано три дни след като бе изкопано изпод отломките на жилищна сграда в квартал Трастевере. За момента истинската му връзка с атентата оставаше хипотетична. Кое е „Мюсюлманското братство“? Клон ли е на Ал Кайда, или е самата Ал Кайда под друго име? Кой е планирал и финансирал толкова сложна операция? Едно нещо обаче стана ясно веднага. Атаката над огнището на християнството възпламени отново световното движение джихад. В Техеран, Кайро и Бейрут се проведоха бурни улични тържества, а анализаторите от разузнавателните служби от Вашингтон до Лондон и Тел Авив веднага установиха рязко повишаване на терористичната активност и завербуването на нови терористи.

Следващата сряда — седмица след атаката — Шамрон реши, че е време Габриел да се прибере у дома. Докато си опаковаше багажа в безопасния апартамент, червената лампичка на телефона светна, показвайки, че някой го търси. Той вдигна слушалката и чу гласа на Донати:

— Светият отец иска да поговори с теб насаме.

— Кога?

— Днес следобед, преди да тръгнеш за летището.

— За какво ще е разговорът?

— Ти си член на много малък клуб, Габриел Алон.

— Кой е този клуб?

— На мъже, които се осмеляват да зададат подобен въпрос.

— Къде и кога? — попита примирено Габриел.

Луиджи му даде нужната информация. Алон затвори телефона и довърши опаковането на багажа си.

* * *

Габриел мина през контролно-пропускателния пункт на карабинерите в края на Колонадата на Бернини и тръгна през площад „Свети Петър“, над който се спускаше мрак. Той още бе затворен за посетители. Съдебномедицинските екипи бяха приключили ужасната си задача, но тъмните заграждения, които бяха поставили около трите места на взрива, още стояха. Огромен бял брезент висеше пред фасадата на базиликата, скривайки пораженията под Лоджията за благослов. На него бе изобразен гълъб с надпис: МИР.

Той мина под Арката с камбаните и тръгна покрай лявата страна на базиликата. Страничните входове бяха затворени и барикадирани и пред всеки от тях стояха на пост полицаи. Във Ватиканските градини човек можеше да си помисли, че нищо не се е случило, докато не погледнеше към разрушения купол, който бе окъпан сега от пепеливата сиена^[1] на залеза. Светият отец чакаше близо до къщичката на градинаря. Той поздрави топло Габриел и двамата се отправиха към далечния край на ватиканския комплекс. Дузина швейцарски гвардейци, облечени цивилно, крачеха бавно от двете им страни между пиниите, които хвърляха дълги тесни сенки по тревата.

— Луиджи и аз бяхме помолили да се намали числеността на швейцарската гвардия — каза папата. — За момента това е невъзможно. Гвардейците са малко изнервени… по обясними причини. От опожаряването на Рим^[2] насам за първи път техен началник загива, защитавайки Ватикана от неприятелско нападение.

Известно време вървяха мълчаливо.

— Такава ли е съдбата ми, Габриел? Винаги да съм заобиколен от въоръжени мъже с радиостанции? Как бих могъл да общувам с моето паство? Как бих могъл да давам утеха на болните и опечалените, щом съм отделен от тях с фаланги от бодигардове?

Габриел нямаше подходящ отговор.

— Никога няма да бъда същият, нали, Габриел?

— Опасявам се, че е така, Ваше Светейшество.

— Наистина ли имаха намерение да ме убият?

— Без никакво съмнение.

— Дали ще опитат отново?

— Щом веднъж си набележат мишена, обикновено не спират, докато не успеят. Но в този случай те успяха да убият седемстотин поклонници и няколко кардинали и епископи, без да се брои началникът на швейцарската гвардия. Освен това нанесоха доста щети на базиликата „Свети Петър“. Според мен ще счетат историческата си сметка за уредена.

— Може и да не успяха да ме убият, но ме направиха затворник във Ватикана. — Папата спря и погледна към разрушения купол. — Клетката ми вече не е така позлатена. Нужно е било повече от век, за да се построи, и само няколко секунди, за да се разруши.

— Тя не е разрушена, Ваше Светейшество. Куполът може да се реставрира.

— Това тепърва ще се разбере — каза папата с необичайно унил глас. — Инженерите и архитектите не са сигурни, че може да стане. Може да се наложи да се разруши изцяло и да се построи отново. Освен това и балдахинът на олтара е сериозно пострадал от посипалите се отломки. Той не е нещо, което просто може да се подмени, но ти го знаеш най-добре.

Габриел хвърли поглед към часовника си. Скоро трябваше да потегли за летището, иначе щеше да изпусне полета си. Зачуди се защо папата поиска да го види тук. Със сигурност не за да обсъждат реставрацията на базиликата. Светият отец се обърна и отново закрачи напред. Бяха се насочили към Кулата на свети Йоан, издигаща се в югозападния ъгъл на Ватикана.

— Има само една причина да не съм мъртъв сега — каза папата. — И тази причина си ти, Габриел. Сред цялата скръб и объркване през тази ужасна седмица нямах възможност да ти благодаря, както подобава. Правя го сега. Иска ми се да можех да го направя публично.

Ролята на Алон в събитията беше грижливо запазена от медиите. Напук на всички неблагоприятни обстоятелства, досега тя бе останала в тайна.

— А на мен ми се иска да бях разкрил по-рано Ибрахим ал Бана — отвърна Габриел. — Седемстотин души можеха да са живи.

— Ти направи всичко, което можеше да се направи.

— Може би, Ваше Светейшество, но все пак не беше достатъчно.

Двамата стигнаха до ватиканската стена. Папата се заизкачва по едно каменно стълбище и Алон мълчаливо го последва. Като стигнаха до върха, двамата се загледаха към Рим. Из целия град една след друга се палеха лампите. Габриел погледна през рамо и видя швейцарските гвардейци да крачат нервно под тях. Той им махна успокоително и се обърна към папата, който се взираше надолу към колите, профучаващи по Виале Ватикано.

— Луиджи ми каза, че в Тел Авив те очаква повишение. — Светият отец трябваше да повиши глас, за да надвика шума от уличното движение. — Ти ли се бореше за него, или то е дело на Шамрон?

— Някои хора много обичат да се налагат, Ваше Светейшество.

Папата се усмихна. Това бе първата усмивка, която Габриел виждаше на лицето му, откакто пристигна в Рим.

— Може ли да ти дам мъничък съвет?

Габриел кимна утвърдително.

— Използвай властта си мъдро. Макар че ще си в позицията да наказваш своите врагове, използвай властта си да се бориш за мир на всяка крачка. Търси правосъдие, а не отмъщение.

Алон се изкушаваше да припомни на Светия отец, че е само един таен служител на държавата, че решенията за война или мир са в ръцете на хора с повече власт от него. Вместо това го увери, че ще вземе присърце неговия съвет.

— Ще търсиш ли мъжете, които нападнаха Ватикана?

— Това не е наша битка, поне не още.

— Нещо ми подсказва, че скоро ще стане.

Папата наблюдаваше трафика под него, очарован като дете.

— Моя беше идеята да се сложи гълъбът на платнището, което покрива фасадата на базиликата. Сигурен съм, че тази сантименталност ти се струва безнадеждно наивна. Може би и мен смяташ за наивен.

— Не бих искал да живея на този свят без хора като вас, Ваше Светейшество.

Габриел не си направи труда да прикрие поредното си поглеждане към часовника.

— Самолетът те очаква, нали? — попита папата.

— Да, Ваше Светейшество.

— Ела. Ще те изпратя.

Алон направи няколко крачки към стълбите, но Светият отец остана до парапета на стената.

— Тази сутрин Франческо Тиеполо ми позвъни от Венеция. Изпраща ти поздрави. — Той се обърна към Габриел. — Киара също.

Габриел не отвърна нищо.

— Тя каза, че иска да те види, преди да се върнеш в Израел. Чудеше се дали не можеш да спреш пътьом във Венеция. — Папата хвана Алон за лакътя и като се усмихна, го поведе надолу по стълбите. — Давам си сметка, че нямам никакъв опит, когато става дума за сърдечни работи, но ще позволиш ли на стареца да ти даде още един мъничък съвет?