Даниъл Силва
Пратеникът (23)

23. На път за Бахамите

Дните й бързо придобиха свой ритъм.

Събуждаше се рано всяка сутрин и се излежаваше сънливо в огромното легло, заслушана в бавното оживление, което обхващаше „Александра“. После — обикновено към седем и половина — позвъняваше на стюарда и му поръчваше сутрешното си кафе с кифличка, които пристигаха след пет минути на поднос, винаги съпроводени със свежо цвете. Ако не валеше, тя закусваше на сянка на личната си палуба, която гледаше към десния борд. Яхтата се бе насочила на югоизток, плавайки, без да бърза, към неизвестна дестинация, и Сара съзираше в далечината единствено ниските плоски островчета на Бахамския архипелаг. Апартаментът на Зизи се намираше на горната палуба. Някои сутрини тя го чуваше да разговаря по телефона, сключвайки първите си сделки за деня.

След закуска Сара провеждаше два телефонни разговора с Лондон, като използваше бордовата комуникационна система. Първо позвъняваше в апартамента си в Челси и неизменно намираше две или три съобщения от фиктивни лица, оставени от Службата. После се обаждаше в галерията и говореше с Киара. Нейният мек английски с италиански акцент беше като спасителна сламка. Сара я питаше за някои неуредени сделки, след това Киара й прочиташе съобщенията, оставени на телефонния й секретар. В привидно безобидното им бърборене се съдържаше жизненоважна информация. Сара й казваше, че е невредима и че няма следа от Ахмед бен Шафик. Киара пък й съобщаваше, че Габриел и другите от екипа са близо до нея и че не е сама. Затварянето на телефона бе най-трудната част от деня й.

Дотогава вече бе станало десет часът, което означаваше, че Зизи и Жан-Мишел са свършили тренировката си и гимнастическият салон е свободен за служителите и гостите. Останалите водеха заседнал начин на живот и всяка сутрин единствената й компания беше хер Верли, крито се мъчеше няколко минути на велоергометъра, преди да се оттегли в сауната за едно хубаво шведско изпотяване. Сара тичаше половин час на бягащата пътечка, после гребеше още трийсет минути. Тя бе участвала в гребния отбор на Дартмът и след няколко дни почувства как мускулите на раменете и гърба й се стегнаха, което не се бе случвало от смъртта на Бен насам.

След тренировката тя се присъединяваше към другите жени на бака за малко слънчеви бани преди обяда. Надия и Рахима се държаха резервирано, но останалите жени постепенно станаха по-сърдечни към нея, особено фрау Верли и Джихан — младата русокоса йорданка, която бе съпруга на Хасан, специалиста по комуникации на Зизи. Съпругата на Жан-Мишел — Моник, рядко разговаряше с нея. На два пъти, като надзърна над ръба на романа си, Сара видя, че Моник я наблюдава, сякаш замисляше да я хвърли зад борда, когато никой не гледа.

Обядът винаги протичаше бавно и дълго. След това екипажът спираше яхтата за това, което Ал Бакари наричаше следобедно дерби с джетове. През първите два дни Сара оставаше на палубата и наблюдаваше, докато Зизи и неговите директори подскачаха и се гмуркаха между вълните. На третия ден той я убеди да участва и лично й показа как да управлява джета. Тя се отдалечи с пълна скорост от кърмата на „Александра“, после изключи мотора и дълго съзерцава бялото петънце на хоризонта зад тях. Сигурно се бе отдалечила твърде много, защото след няколко минути до нея приближи Жан-Мишел и с жестове й подсказа да се върне на яхтата.

— Сто метра е пределната граница — каза той. — Според правилата на Зизи.

Денят му имаше строг график. Лека закуска в стаята му. Телефонни разговори. Тренировка с Жан-Мишел в гимнастическия салон. В късния предобед среща със служителите му. Обяд. Дерби с джетове. Още една среща със служителите, която обикновено траеше до вечерята. След вечерята телефонни разговори до късно през нощта. На втория ден хеликоптерът отлетя от „Александра“ в десет сутринта и се върна след час с делегация от шестима мъже. Сара разгледа внимателно лицата им, докато влизаха в заседателната зала на Зизи, и заключи, че никой от тях не е Ахмед бен Шафик. По-късно единият от Абдуловците спомена имената на трима от мъжете и тя ги запомни за по-сетнешна употреба. Този следобед Сара попадна на Зизи, който се бе изтегнал на един шезлонг, и го попита дали могат да обсъдят предложението му за работа.

— Закъде сте се разбързали, Сара? Отпуснете се. Забавлявайте се. Ще поговорим, когато му дойде времето.

— Трябва да се връщам в Лондон, Зизи.

— При Джулиан Ишърууд? Как можете да се върнете при него след това?

— Не мога вечно да стоя тук.

— Разбира се, че можете.

— Може ли поне да ми кажете накъде сме се запътили?

— Това е изненада — отговори той. — Една от нашите малки традиции. Като почетен капитан, аз избирам дестинацията ни. Държа я в тайна от останалите. Планираме утре да се отбием на островите Търкс и Кайкос. Ако искате, можете да слезете на брега и да направите някои покупки.

Точно тогава се появи Хасан, подаде телефона на Зизи и му прошепна на ухото нещо на арабски, което Сара не можа да разбере.

— Ще ме извините ли, Сара? Трябва да се обадя. — С тези думи той влезе в заседателната зала и затвори вратата.

На следващата сутрин тя се събуди с усещането за пълна неподвижност. Вместо да се излежава в леглото, стана веднага, излезе на палубата и видя, че са акостирали пред Кокбърн Таун, столицата на Търкс и Кайкос. Закуси в стаята си, проведе разговор с Киара в Лондон, после се уговори с екипажа да я откарат с моторница до града. В единайсет и половина отиде на кърмата и завари Жан-Мишел да я чака, облечен в черен пуловер и бели бермуди.

— Предложих услугите си да бъда ваш придружител — каза той.

— Нямам нужда от придружител.

— Никой не слиза на брега без охрана, особено момичетата. Правила на Зизи.

— Вашата съпруга ще дойде ли?

— За съжаление Моник не се чувства добре тази сутрин. Изглежда, вечерята не й е понесла.

Плаваха до пристанището в пълно мълчание. Жан-Мишел вещо акостира моторницата и я последва по крайбрежната търговска улица, докато тя пазаруваше набелязаните неща. В един бутик Сара си избра две рокли с презрамки и нов бански костюм. В друг си купи сандали, плажна чанта и слънчеви очила, защото бе загубила своите по време на джет дербито предния ден. После се отби в аптеката за шампоан, лосион за тяло и сюнгер, за да свали белещата се кожа от изгорелите си от слънцето рамене. Жан-Мишел настоя да плаща всичко с една от кредитните карти на Зизи. По обратния път към моторницата Римона мина край тях, скрита зад големи слънчеви очила и сламена шапка с широка периферия. В един мъничък бар, гледащ към пристанището, тя забеляза мъж с бяла шапка и слънчеви очила, който й се стори познат. Той се взираше в питието си, украсено с чадърче. Едва на борда на „Александра“ тя си даде сметка, че това е бил Габриел.

Като позвъни в Лондон на следващия ден, Джулиан взе за кратко слушалката и я попита кога смята да се върне. След два дни той отново направи същото, но този път в гласа му ясно се долавяше нотка на раздразнение. Късно този следобед Зизи позвъни в стаята на Сара.

— Бихте ли се качили в моя кабинет? Мисля, че е време да поговорим. — И затвори телефона, без да изчака отговора й.

* * *

Тя се облече колкото се може по-професионално: бели три четвърти панталони, жълта блуза с дълги ръкави и сандали с равна подметка. Помисли си дали да не сложи малко грим, но реши, че не би могла да постигне по-добър ефект от това, което направи едната седмица излагане под карибското слънце. Десет минути след като получи поканата, Сара излезе от стаята си и се насочи по стълбите към кабинета на Зизи. Той седеше в заседателната зала заедно с Дауд Хамза, двамата Абдуловци и хер Верли. Когато тя влезе в стаята, те се изправиха едновременно, събраха книжата си и безмълвно се изнизаха навън. Зизи я покани с жест да седне. В противоположния край на помещението на голям плоскоекранен телевизор безшумно течеше предаване на „Ал Джазира“: израелски войски разрушаваха дома на хамаски атентатор самоубиец, докато майка му и баща му плачеха пред камерата. Погледът на Зизи се спря за момент на екрана, преди да се обърне към Сара:

— Инвестирах десет милиона долара в палестинските територии и им дадох още милиони чрез благотворителни дарения. А сега израелците ги разкъсват на парчета, докато светът гледа отстрани и не прави нищо.

А къде беше световното порицание вчера — помисли си Сара, — когато двайсет и две овъглени и разкъсани тела бяха разпръснати по една от улиците на Тел Авив? Тя сведе очи към ръцете си, към златната гривна и часовника „Хари Уинстън“, подарени й от Зизи, и не отвърна нищо.

— Но нека да поговорим за нещо по-приятно — каза той.

— Добре, да поговорим. — Сара вдигна очи и се усмихна. — Вие искате да ми направите екстравагантно предложение да дойда да работя за вас.

— Искам ли?

— Да, искате.

Зизи отвърна на усмивката й.

— Имаме вакантно място в художествения ни отдел. — Усмивката му се стопи. — Неочаквано овакантило се място, но така или иначе е свободно. Бих искал вие да го заемете.

— Във вашия художествен отдел?

— Извинете — каза Зизи. — Така наричаме различните служби. Хасан е началник на отдела по комуникации. Мансур завежда пътуванията. Хер Верли — банковото дело. Господин Бен Талал…

— Сигурността.

— Точно така — потвърди Зизи.

— Кой е шеф на художествения ви отдел?

— В момента аз. Обаче бих искал вие да поемете този пост.

— А Андрю Малоун?

— Андрю Малоун вече не работи за мен. — Ал Бакари запрехвърля зърната на броеницата си. Погледът му отново се насочи към телевизионния екран и се задържа върху него, когато проговори: — Моето споразумение с Андрю предполагаше той да работи само за мен. Плащах му щедро. В отплата той трябваше да ми дава обективни съвети, без това да предполага конфликт на лични интереси. Както се оказа, Андрю многократно ме е предавал. През последните няколко години той е вземал пари от мен и от хората, от които купувах. Това е скандално нарушение на нашия договор. Сред търговците и колекционерите, които са плащали на Андрю, нарушавайки този договор, е бил и Джулиан Ишърууд. — Зизи погледна към нея. — Известно ли ви е Джулиан да е правил някакво плащане в брой на Андрю Малоун?

— Не ми е известно — отговори тя — и ако се е случило, съжалявам за това.

— Вярвам ви — каза Зизи. — Сигурно Андрю е накарал Джулиан да го пази в тайна. Той много е внимавал да прикрива следите в двойните си сделки. За съжаление не можа да скрие доказателството за предателството в своите банкови сметки. Така и го разкрихме.

Ал Бакари пак погледна към екрана и се намръщи.

— Работата, която имам предвид за вас, е много по-голяма от тази на Андрю. Вие не само ще ми помагате да закупувам творби на изкуството, но и ще отговаряте за съхранението и консервацията на моята колекция. Възнамерявам да започна да отдавам под наем някои от картините, които притежавам, на американски и европейски музеи, с цел да поощря по-добрите културни връзки между моята страна и Запада. Като бивш куратор, вие сте повече от подходяща за осъществяването на тези трансакции. — Той я изгледа изпитателно. — Проявявате ли интерес към такъв пост?

— Да, но…

— … но бихте искали да обсъдим парите и облагите, преди да ми дадете отговор, което аз напълно разбирам. Ако нямате нищо против, бихте ли ми казали колко ви плаща Джулиан сега?

— Всъщност имам нещо против.

Той въздъхна тежко и завъртя броеницата.

— Възнамерявате да го направите колкото се може по-трудно?

— Нямам навика да преговарям срещу собствените си интереси.

— Готов съм да ви давам годишна заплата от петстотин хиляди долара плюс квартира и максимална разходна сметка. Работата ще изисква доста пътувания и естествено ще прекарвате доста време с мен и голямото ми семейство. Това бе причината да ви поканя на това морско пътешествие. Исках да ни опознаете. Вярвам, че сте прекарали добре и ви е харесало нашето гостоприемство.

— Да, много — отвърна Сара.

Зизи протегна ръце.

— Е?

— Искам гарантиран договор за три години.

— Дадено.

— Петстотин за първата година, шестстотин за втората и седемстотин и петдесет за третата.

— Дадено.

— Остава и премията при подписване.

— Кажете цифра.

— Двеста и петдесет хиляди долара.

— Бях готов да ви дам още петстотин хиляди. Договорихме ли се?

— Мисля, че да. — Усмивката й бързо угасна. — Не очаквам с нетърпение да го съобщя на Джулиан.

— Това е само бизнес, Сара. Джулиан ще разбере.

— Ще бъде дълбоко обиден.

— Може би ще е по-лесно, ако аз говоря с него.

— Не — каза тя, като поклати глава. — Ще го направя аз. Дължа му го.

— Очевидно сте много почтена жена. — Зизи внезапно се изправи. — Ще уведомя адвокатите си да подготвят договора ви. Хер Верли ще ви издаде чек за премията при подписване заедно с кредитна карта на Ей Ей Би за вашите разходи. — Той протегна ръка. — Добре дошли в семейството, Сара.

Тя се ръкува с него, после тръгна към вратата.

— Сара?

Тя се обърна.

— Моля ви, не правете същата грешка като Андрю. Както виждате, аз съм много щедър към хората, които работят за мен, обаче страшно се ядосвам, когато те ме предават.

* * *

Както се очакваше, като чу новината, Джулиан Ишърууд бе възмутен. Той взе да ругае първо Зизи, после и Сара.

— Не си прави труда да се връщаш в галерията за нещата си — изкрещя Джулиан. — Не си добре дошла тук — нито ти, нито твоят проклет саудитски шейх!

След като затръшна слушалката, той отскочи до „Грийнс“, където попадна на Оливър Димбълби и Джеръми Краб, сгушили се заговорнически в края на бара.

— Защо е тази мрачна физиономия, Джули? — попита го Димбълби някак твърде радостно.

— Загубих я.

— Кого?

— Сара — отговори Ишърууд. — Напусна ме заради Зизи ал Бакари.

— Не ми казвай, че е заела мястото на Андрю Малоун.

Джулиан кимна със сериозно изражение на лицето.

— Кажи й да не бърка в гърнето с меда на Зизи — каза Краб. — Ще й отсече ръката. Нали знаеш, там е законно.

— Как я е докопал?

— С пари, разбира се. Така получават всичко.

— Истина е — съгласи се Димбълби. — Е, поне ни остана красивата Елена.

Остана ни — помисли си горчиво Ишърууд. — Но докога?

* * *

На шест хиляди километра оттам, на борда на „Слънчевата балерина“, Габриел споделяше мрачното настроение на Ишърууд, макар и по съвсем различни причини. Като научи новината за назначаването на Сара, той се оттегли на своя преден пост на носа, отказвайки да приеме поздравленията на останалата част от екипа си.

— Какъв е проблемът му? — попита Яков Лавон. — Той успя. Внедри агент в Джихад Инкорпорейтед.

— Да — съгласи се Ели. — Обаче един ден ще трябва да я измъкне оттам.