Даниъл Силва
Пратеникът (13)

13. Лондон

— Трябва ми картина на Ван Гог, Джулиан.

— Та не ни ли трябва на всички, венчелистче?

Ишърууд дръпна ръкава на палтото си и погледна часовника си. Беше десет часът сутринта. Обикновено по това време той вече бе в галерията си, а не се разхождаше по брега на езерото в Сейнт Джеймсис Парк. Джулиан спря за момент да погледа флотилията от патици, които се носеха бавно по гладката повърхност на водата към острова. Габриел се възползва от възможността да огледа парка, за да види дали не ги следят. След това хвана Ишърууд за лакътя и го поведе към Хорс Гардс Роуд.

Двамата бяха пълна противоположност, образи от различни картини. Габриел носеше черни джинси и велурени обувки, които не издаваха никакъв шум, докато вървеше. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете на коженото му яке, раменете — леко приведени напред, а зелените му очи неуморно оглеждаха парка. Ишърууд — петнайсет години по-възрастен от Алон и няколко сантиметра по-висок — носеше сив костюм на тесни бели райета и вълнено палто. Прошарената му коса покриваше яката на палтото му и се развяваше леко, докато вървеше пъргаво с широка крачка. Имаше нещо несигурно в Джулиан Ишърууд. Както винаги, Габриел трябваше да устои на порива си да се протегне и да го дръпне, за да забави темпото си.

Двамата се познаваха от трийсет години. Подчертано английското фамилно име на Джулиан и непохватните му английски обноски донякъде прикриваха факта, че той не е англичанин. Водеше се такъв по националност и паспорт, но беше немец по рождение, французин по възпитание и евреин по религия. Само шепа доверени приятели знаеха, че още невръстно дете, Ишърууд беше пристигнал в Лондон през 1942 година като бежанец, след като бил пренесен през заснежените Пиренеи от двама баски овчари. Или че баща му — прочутият берлински търговец на картини Самуел Исаковиц — бе убит заедно със съпругата си в концентрационния лагер Собибор. Всъщност имаше и още нещо, което Джулиан Ишърууд държеше в тайна от своите конкуренти в лондонския художествен свят, а и от почти всички останали. През годините той от време на време бе правил услуги на един господин от Тел Авив, наречен Шамрон. На жаргона, употребяван в Службата, Ишърууд беше саян — неплатен доброволен помощник. Джулиан бе вербуван от Ари Шамрон заради едно-единствено нещо: да помогне и да поддържа прикритието на един много специален агент.

— Как е моят приятел Марио Делвекио? — попита Ишърууд.

— Изчезна безследно — отговори Габриел. — Надявам се, че моето разкриване не ти е причинило някакви проблеми.

— Не, никакви.

— Не са се разнесли слухове по улиците? Не са ти задавали въпроси на търговете? Не си имал посещения от хора от МИ5?

— Питаш дали лондончани не гледат на мен като на зъл израелски шпионин?

— Точно това те питам.

— Всичко е спокойно на този фронт, но пък и ние никога не сме афиширали нашите взаимоотношения, нали? Това не е в стила ти. Ти не афишираш нищо. Ти си един от двамата или тримата най-добри реставратори на картини в света и никой не те познава в действителност. Срамота!

Те стигнаха до ъгъла на Грейт Джордж Стрийт и Габриел зави надясно, в Бърдкейдж Уок.

— Кой знае за нас в Лондон, Джулиан? Кой знае, че имаш професионални отношения с Марио?

Ишърууд вдигна поглед към мокрите корони на дърветата, растящи по протежение на тротоара.

— Всъщност много малко хора. Единият естествено е Джеръми Краб от „Бонамс“. Той още ти е сърдит, задето му отмъкна под носа онзи Рубенс. — Джулиан сложи дългата си костелива ръка на рамото на Габриел. — Имам купувач за картината. Сега се нуждая единствено от нея.

— Положих лака вчера, преди да напусна Йерусалим — каза Алон. — Ще използвам един от най-добрите ни превозвачи да я докара тук колкото се може по-скоро. Може да я получиш в края на седмицата. Впрочем дължиш ми сто и петдесет хиляди паунда.

— Чекът вече е изпратен по пощата, венчелистче.

— Кой още? — настоя Габриел. — Кой друг знае за нас?

Ишърууд се замисли.

— Онова нищожество Оливър Димбълби — каза накрая. — Спомняш ли си Оливър? Запознах те с него в „Грийнс“ един следобед, когато обядвахме там. Тантурест дребен търговец от Кинг Стрийт. Веднъж се опита да купи галерията ми.

Габриел си спомни. Още държеше някъде претенциозната позлатена визитка, която Оливър му бе дал. Тогава Димбълби едва погледна към него. Той си бе такъв.

— През годините съм правил много услуги на Краб — каза Ишърууд. — От този вид услуги, за които не обичаме да говорим в нашата работа. Колкото до Оливър Димбълби, помогнах му да оправи ужасната бъркотия, която забърка с едно момиче, работещо в галерията му. Взех бездомното дете при мен. Дадох й работа. Тя ме изостави, за да отиде при друг търговец, както впрочем правят всичките ми момичета. Какво е това, което отблъсква жените от мен? Аз съм лесна плячка. Жените го разбират. Същото важи и за твоя малък отряд. Хер Хелер със сигурност го е разбрал.

Хер Рудолф Хелер — капиталист спекулант от Цюрих — беше един от любимите псевдоними на Шамрон. Тъкмо него бе използвал, когато вербува Джулиан.

— Впрочем как е той?

— Изпраща ти поздрави.

Алон сведе поглед към мокрия паваж на Бърдкейдж Уок. Откъм парка повя хладен вятър. Сухите листа се затъркаляха с шумолене пред краката им.

— Нужна ми е картина на Ван Гог — повтори Габриел.

— Да, вече го чух. Проблемът е, че аз не притежавам такава. В случай че си забравил, галерия „Ишърууд Файн Артс“ е специализирана за творби на стари майстори. Ако искаш импресионисти, трябва да потърсиш другаде.

— Обаче ти знаеш откъде мога да се сдобия с такава картина.

— Освен ако не възнамеряваш да откраднеш някоя, доколкото знам, в момента на пазара няма нищо.

— Но това не е вярно, нали, Джулиан? Ти знаеш за една. Разказа ми за нея преди сто години — за неизвестна дотогава картина, която баща ти е видял в Париж в периода между двете световни войни.

— Не само баща ми — отвърна Ишърууд. — И аз я видях. Винсент я е нарисувал в Овер сюр Оаз през последните дни на живота си. Носи се слух, че тя може да е причината за неговата гибел. Проблемът е, че картината не е за продан и вероятно никога няма да бъде. Семейството ми даде ясно да разбера, че никога няма да се раздели с нея. Те също така са твърдо решени да държат съществуването й в тайна.

— Разкажи ми пак историята.

— Сега нямам време, Габриел. В десет и половина имам среща в галерията.

— Отмени я, Джулиан. Разкажи ми за тази картина.

* * *

Ишърууд прекоси пешеходния мост, който минаваше над езерото, и се насочи към галерията си в Сейнт Джеймс. Габриел мушна още по-дълбоко ръцете си в джобовете на якето си и го последва.

— Почиствал ли си някога негова картина? — попита Джулиан.

— На Винсент? Никога.

— Какво знаеш за последните му дни?

— Предполагам, каквото знаят всички.

— Говориш глупости, Габриел. Не се опитвай да ме правиш на идиот. Мозъкът ти е като „Речник на изкуството“ на Гроув.

— Било е през лятото на 1890 година, нали?

Ишърууд кимна утвърдително:

— Моля, продължавай.

— След като напуснал приюта в Сен Реми, той отишъл в Париж да види брат си Тео и снаха си Йохана. Посетил няколко галерии и изложби и се отбил в магазина за художествени материали на Жулиен Пер Танги, за да провери няколко платна, които държал там на склад. След три дни взел да става неспокоен и хванал влака за Овер сюр Оаз, намиращ се на трийсет километра от Париж. Смятал, че тихото провинциално градче Овер ще е идеалното място за неговата работа, а и било близо до Тео — неговата финансова и емоционална опора в живота. Наел стая над кафене „Раву“, а за здравето му се грижел доктор Пол Гаше.

Габриел хвана Джулиан за ръката и двамата пресякоха бежешком „Мел“, възползвайки се от една пролука в уличното движение, после поеха по Марлборо Роуд.

— Веднага започнал да рисува. Стилът му, както и настроението, бил спокоен, а колоритът — по-приглушен. Нямало ги вълнението и агресивността, които характеризират повечето от работите му, рисувани в Сен Реми и Арл. Освен това бил изумително продуктивен. За двата месеца, прекарани в Овер, Винсент нарисувал повече от осемдесет картини. По картина на ден. Някои дни и по две.

Завиха по Кинг Стрийт. Габриел внезапно млъкна. Пред тях, поклащайки се по тротоара към входа на аукционната къща „Кристис“, вървеше Оливър Димбълби. Ишърууд рязко сви по Бъри Стрийт и продължи оттам, докъдето бе стигнал Алон:

— Когато не бил пред статива си, Винсент обикновено можел да бъде намерен в стаята му над кафене „Раву“ или в дома на Гаше. Докторът бил вдовец, с две деца — петнайсетгодишен син и дъщеря, която навършила двайсет и една години по време на престоя на Ван Гог в Овер.

— Маргьорит.

Джулиан кимна утвърдително.

— Тя била красива девойка и силно увлечена по Винсент. Съгласила се да му позира, но за съжаление, без позволението на баща си. Ван Гог я нарисувал облечена в бяла нощница в градината на нейния дом.

— „Маргьорит Гаше в градината“ — вметна Габриел.

— Когато разбрал това, баща й побеснял.

— Обаче тя отново му позирала.

— Точно така — съгласи се Ишърууд. — Втората картина е „Маргьорит Гаше пред пианото“. Тя се появява и в „Храсталак с две фигури“ — дълбоко символична творба, която някои от изкуствоведите считат за предсказание за смъртта на Винсент. Обаче аз мисля, че показва Винсент и Маргьорит, вървящи по централната църковна алея — предчувствието на художника за бъдеща сватба.

— Но е имало и четвърта картина с Маргьорит?

— „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“ — отговори Джулиан. — Тя е най-хубавата от серията. Само шепа хора са имали щастието да я видят или изобщо знаят, че съществува. Винсент я е нарисувал няколко дни преди смъртта си. После тя изчезва.

* * *

Те стигнаха до Дюк Стрийт, минаха през тесен пасаж и влязоха в квадратен вътрешен двор с тухлена настилка, наречен Мейсънс Ярд. Галерията на Ишърууд се помещаваше в стара викторианска складова постройка, издигаща се в далечния край, която бе вклинена между офиса на малка гръцка транспортна компания и кръчма, пълна с красиви куриерки, придвижващи се с малки моторетки. Джулиан понечи да тръгне през двора към галерията си, но Габриел го хвана за ревера и го дръпна в противоположната посока. Докато вървяха бавно покрай сградите, хвърлящи хладна сянка, Ишърууд продължи разказа си за смъртта на Ван Гог:

— Вечерта на 27 юли Винсент, видимо измъчван от болки, се върнал в кафене „Раву“ и с мъка се заизкачвал по стълбите към стаята си. Госпожа Раву го последвала и открила, че е прострелян. Изпратила да извикат лекар. Лекарят естествено бил Гаше. Той решил, че е невъзможно да се извади куршумът от гърдите на Ван Гог, и извикал Тео в Овер. Когато Теодорус пристигнал на следващата сутрин, заварил брат си да пуши лула, седнал в леглото. Винсент починал по-късно същия ден.

Стигнаха до участък, огрян от ярките слънчеви лъчи. Джулиан засенчи очи с дългата си ръка.

— Има много неизяснени въпроси около смъртта на Ван Гог. Не се знае откъде е взел пистолета, нито точното място, където се е прострелял. Има много неясноти и относно мотива. Дали самоубийството му е било кулминация на дългата борба с депресията? Дали се е разстроил от току-що полученото от Тео писмо, в което брат му съобщавал, че имайки жена и дете, вече няма да може да го подкрепя финансово? Дали Винсент не е отнел живота си като част от план, целящ да предизвика интерес към творбите му — и така те да станат продаваеми? Аз мисля, че смъртта му има нещо общо с Гаше. Или по-точно с неговата дъщеря.

Те отново потънаха в сенките на двора. Ишърууд свали ръката си.

— В деня преди Винсент да се простреля, той отишъл в дома на доктора. Двамата се скарали ужасно и Ван Гог заплашил Гаше с пистолет. Каква е била причината за тази караница? По-късно доктор Гаше заявил, че е било заради рамката на една картина. Аз пък смятам, че е заради Маргьорит. Мисля, че вероятно има нещо общо с „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“. Това е прелестна картина, един от най-хубавите му портрети. Позата и обстановката ясно показват булка през първата й брачна нощ. Нейният смисъл не може да не е забелязан от човек като Пол Гаше. Ако е видял картината, а няма основание да се смята, че не е така, сигурно се е вбесил. Вероятно докторът е казал на Винсент, че не може да става и дума за брак с дъщеря му. Може да му е забранил да рисува Маргьорит. Може дори да му е забранил да я вижда. Това, което със сигурност знаем, е, че Маргьорит Гаше не е присъствала на погребението на Ван Гог, макар че на следващия ден са я забелязали, обляна в сълзи, да оставя слънчогледи на гроба му. Тя никога не се омъжила и живяла усамотено в Овер до смъртта си през 1949 година.

Подминаха входа за галерията на Джулиан и продължиха да вървят.

— След смъртта на Винсент картините му станали притежание на Тео. Той уредил да докарат творбите, рисувани от брат му в Овер, и ги оставил на склад в магазинчето на търговеца на художествени материали Жулиен Танга в Париж. Тео умрял скоро след Винсент и картините станали собственост на Йохана, съпругата му. Никой от останалите роднини на Ван Гог не поискал дори една негова творба. Братът на Йохана смятал, че те нямат никаква стойност, и предложил да ги изгорят. — Ишърууд спря. — Можеш ли да си представиш? — Отново закрачи напред. — Йохана обаче им направила опис и неуморно работила да изгради репутацията на Винсент. Благодарение на снаха си Ван Гог е считан за велик художник. Обаче има очебиен пропуск в списъка й с известните творби на Винсент.

— „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“.

— Точно така — съгласи се Джулиан. — Дали е било случайно, или е било нарочно? Естествено никога няма да узнаем, но аз имам теория. Вярвам, че Йохана е знаела, че картината може да е довела до смъртта на Ван Гог. Какъвто и да е бил случаят, тя е продадена евтино от склада на Танги година и нещо след смъртта на Винсент и никога не е видяна повече. Тук вече баща ми се появява в тази история.

* * *

Те завършиха първата си обиколка на двора и започнаха втората. Ишърууд забави крачка и заговори за баща си:

— Дълбоко в себе си той винаги е бил берлинчанин. Щеше да остане там завинаги. Разбира се, това не беше възможно. Баща ми видя задаващите се буреносни облаци и побърза да напусне града. В края на 1936 година ние напуснахме Берлин и се преместихме в Париж. — Джулиан погледна Габриел. — Много жалко, че дядо ти не направи същото. Той беше голям художник. Произхождаш от добър род, момчето ми.

Алон побърза да смени темата:

— Галерията на баща ти е била на Рю дьо ла Боети, нали?

— Разбира се — каза Ишърууд. — По онова време Рю дьо ла Боети беше средище на артистичния свят. Пол Розенберг имаше галерия на номер 21. Пикасо и Олга живееха от другата страна на двора, на номер 23. Жорж Вилденщайн, Пол Гийом, Йос Хесел, Етиен Биню — всички бяха там. Галерия „Исаковиц Файн Артс“ се помещаваше до тази на Пол Розенберг. Ние живеехме в апартамент над изложбените зали. Пикасо за мен беше „чичо Пабло“. Той ми разрешаваше да го гледам как рисува, а Олга ме черпеше с шоколади, докато ми прилошееше.

На устните на Джулиан се появи усмивка, която бързо угасна, когато продължи да разказва за баща си:

— Германците пристигнаха през май 1940 година и започнаха да плячкосват. Баща ми нае замък в Бордо — откъм линията на Виши, и пренесе повечето от ценните си картини там. Скоро и ние го последвахме. Германците навлязоха в неокупираната зона през 1942 година и започнаха патрулните им обиколки и депортирането. Бяхме хванати в капан. Баща ми плати на двама баски овчари да ме преведат през планината в Испания. Даде ми да нося някои документи, професионален каталог и два дневника. Тогава го видях за последен път.

На Дюк Стрийт прозвуча клаксон и ято гълъби изхвърча над сенчестия двор.

— Минаха години, преди да прочета дневниците. В единия от тях открих бележки за картина, която баща ми видял една вечер в Париж в дома на човек, наречен Исак Вайнберг.

— „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“.

— Вайнберг казал на баща ми, че е купил творбата от Йохана малко след смъртта на Винсент, за да я подари на съпругата си за рождения й ден. Както изглежда, госпожа Вайнберг е приличала на Маргьорит. Баща ми попитал Исак дали не би искал да я продаде, но той отговорил, че не желае. Освен това помолил баща ми да не споменава пред никого за картината и той с радост му обещал.

Мобилният телефон на Ишърууд иззвъня. Той не му обърна внимание.

— В началото на седемдесетте години, точно преди да те срещна, бях по работа в Париж. Трябваше да убия няколко часа между две срещи и реших да посетя Исак Вайнберг. Отидох на адреса в Маре, записан в дневника на баща ми, но Вайнберг го нямаше там. Не беше преживял войната. Обаче се видях със сина му — Марк, и му разказах за бележките в дневника на баща ми. Отначало той отрече историята, но накрая стана по-отстъпчив и ми позволи да видя картината, след като му се заклех, че ще мълча до гроб. Тя висеше в спалнята на дъщеря му. Попитах го дали не е склонен да се раздели с нея. Той естествено отказа.

— Сигурен ли си, че е на Ван Гог?

— Абсолютно.

— И оттогава не си се връщал там?

— Мосю Вайнберг ми даде ясно да разбера, че картината никога няма да бъде продадена, така че не виждах смисъл. — Ишърууд спря да върви и се обърна към Габриел: — Добре, венчелистче. Разказах ти историята. Сега би ли ми обяснил за какво е всичко това?

— Много се нуждая от тази картина на Ван Гог, Джулиан.

— За какво?

Алон го хвана за ръкава и го поведе към вратата на галерията.

* * *

До остъклената врата беше монтиран електронен домофонен панел с четири звънеца със съответните табелки. На едната се виждаше поизтрит на места надпис: Ишъ уу Файн Ар с: само с предварителна уговорка. Джулиан отключи вратата и поведе Габриел по стълбите, застлани с протрит кафяв килим. Към площадката гледаха две врати. Лявата беше на малка туристическа агенция. Собственичката й — стара мома, наречена госпожица Арчър — седеше зад бюрото си под постер, на който бе изобразена щастлива двойка, плискаща се в лазурна вода. Вратата на Ишърууд беше вдясно. Последната му секретарка Таня — същество с изражение, сякаш постоянно се извинява — погледна крадешком, когато Джулиан и Габриел влязоха.

— Това е господин Клайн — каза Ишърууд. — Той иска да види нещо на горния етаж. Никакви прекъсвания, скъпа Таня.

Те се качиха в асансьора с размери на телефонна кабинка и се заизкачваха, застанали толкова близо един до друг, че Алон подушваше снощното бордо в дъха на спътника си. След няколко секунди асансьорът спря със силно разтърсване и вратата се отвори със скърцане. Изложбената зала на Джулиан тънеше в полумрак, осветена единствено от късното сутрешно слънце, което проникваше през стъкления покрив. Ишърууд се настани на кадифения диван в средата на помещението, а Габриел направи малка обиколка. В мрака картините почти не се виждаха, но той ги познаваше много добре: „Венера“ на Бернардино Луини, „Рождество Христово“ на Перино дел Вага, „Кръщението на Исус“ на Бордоне и възхитителен пейзаж на Клод Лорен.

Джулиан понечи да заговори, но Алон вдигна предупредително пръст пред устните си и извади от джоба на якето си нещо, което приличаше на мобилен телефон „Нокия“. Наистина беше „Нокия“, но притежаваше някои допълнителни екстри, които не бяха достъпни за обикновените клиенти, като GPS и детектор за скрити подслушвателни устройства. Габриел направи втора обиколка на залата, този път с очи, приковани върху дисплея на телефона. След това седна до Ишърууд и тихичко му разказа защо му е необходима картина на Ван Гог.

— Зизи ал Бакари? — попита невярващо Джулиан. — Проклетият терорист? Сигурен ли си?

— Той не поставя бомбите. Дори не ги изработва. Обаче плаща сметките и използва бизнес империята си, за да улеснява придвижването на хора и оръжия по целия свят. В днешния свят, което е също толкова лошо. Дори по-лошо.

— Веднъж го срещнах, но той едва ли ме помни. Ходих на парти в неговото имение в Глостършър. Огромно парти. Море от хора. Зизи никъде не се виждаше. Появи се в края като проклетия Гетсби. Заобиколен от бодигардове даже в собствения си дом. Странен тип. Обаче е ненаситен колекционер, нали? Предмети на изкуството. Жени. Всичко, което може да се купи с пари. Хищен, доколкото съм чувал. Естествено никога не съм правил сделка с него. Вкусът на Зизи не е ориентиран към старите майстори. Той харесва импресионистите и някои художници модернисти. Всички саудитци са такива. Тях не ги привличат християнските образи на старите майстори.

— Той не притежава картина на Ван Гог, Джулиан. От време на време е намеквал, че търси творба на Винсент. Обаче не каква да е. Иска нещо специално.

— От това, което съм чувал, Зизи купува много внимателно. Харчи купища пари, но го прави умно. Притежава колекция като на най-престижните музеи, но не е осъзнал, че в нея няма творба на Ван Гог.

— Художественият му съветник е англичанин, някой си Андрю Малоун. Познаваш ли го?

— За съжаление, Андрю и аз се познаваме много добре. Той е бръкнал дълбоко в джобовете на Зизи. Прекарва уикендите на неговата яхта, която е голяма като „Титаник“, доколкото съм чувал. Андрю е хитър колкото тях. И голям мръсник.

— В какво отношение?

— Той смуче от две страни, венчелистче.

— Какво искаш да кажеш, Джулиан?

— Андрю е подписал ексклузивен договор със Зизи, което означава, че не трябва да изкарва пари от друг търговец или колекционер на картини. По този начин тузарите като Ал Бакари искат да са сигурни, че съветът, който получават, не е повлиян от конфликт на интереси.

— А какво прави Малоун?

— Изнудвания, двойни комисиони, наречи го както искаш.

— Сигурен ли си?

— Да, венчелистче. Всеки в града знае, че за да прави бизнес със Зизи, трябва да плати такса на Андрю Малоун.

Ишърууд внезапно стана от дивана и закрачи из изложбената зала.

— Е, какъв е планът ти? Да изкараш Зизи от дупката му с творба на Ван Гог? Да я развееш пред него с надеждата, че той ще захапе кукичката, кордата и тежестта? Обаче трябва да има нещо в другия край на въдицата, нали? Някой от твоите агенти?

— Нещо такова.

— И къде смяташ да се разиграе този фарс? Тук, нали?

Габриел огледа одобрително залата.

— Да — отговори той. — Мисля, че това ще свърши чудесна работа.

— Точно от това се боях.

— Нужен ми е търговец на картини — поясни Алон. — Някой известен в гилдията. Някой, на когото мога да се доверя.

— Аз съм се специализирал в старите майстори, не в импресионистите.

— Това няма значение за тайна сделка като тази.

Джулиан не оспори казаното. Знаеше, че Габриел е прав.

— Мислил ли си за последствията, които може да има за мен, ако малкият ти гамбит^[1] се провали? Аз ще бъда белязан. Мога да се справя с хора като Оливър Димбълби, но с всички скапани алкайдовци, взети заедно… това е съвсем друго нещо.

— Очевидно ще трябва да вземем някои постоперативни предпазни мерки за твоята сигурност.

— Харесвам евфемизмите ти, Габриел. Ти и Шамрон винаги прибягвате до тях, когато истината е твърде ужасна, за да се изрече на глас. Те ще обявят фетва^[2] за главата ми. Ще трябва да затворя галерията и да се крия.

Габриел, изглежда, не се трогна от протестите на галериста.

— Джулиан, няма да станеш по-млад. Наближаваш края на земния си път. Нямаш деца. Нямаш наследници. Кой ще поеме галерията? Освен това отдели малко време да изчислиш комисионата си при една частна продажба на неизвестна досега творба на Ван Гог. Прибави към това парите, които ще спечелиш при продажбата на складовата ти наличност.

— Представям си една прекрасна вила в Южна Франция. Ново име. Екип момчета от Службата, които се грижат за мен, като изкуфея напълно.

— Гледай да има свободна стая и за мен.

Ишърууд отново седна.

— Твоят план има един сериозен недостатък, венчелистче. Ще ти бъде по-лесно да хванеш в капана твоя терорист, отколкото да придобиеш тази творба на Ван Гог. Дори да приемем, че тя още е притежание на семейство Вайнберг, откъде си сигурен, че те ще ти я дадат?

— Кой е споменавал нещо за даване?

Джулиан се усмихна.

— Ще ти дам адреса.