Даниъл Силва
Пратеникът (30)

30. Сен Мартен

Час по-късно моторната лодка влезе в акваторията на Големия залив. Четиримата мъже на борда бяха облечени със спортни сака и панталони и всеки от тях носеше малка пътна чанта заради местните власти. След като акостираха при „Бобис Марина“, мъжете се качиха в чакащото ги такси и се отправиха с доста висока скорост към летището. Минаха паспортния контрол, всичките с фалшиви документи, и се качиха на чакащия ги частен самолет „Гълфстрийм V“. Екипажът вече бе заявил полета и поискал разрешение да излети. След един час, в единайсет и трийсет и седем минути местно време, самолетът излетя. Дестинацията му беше летище Клотен, Цюрих, Швейцария.

* * *

Когато гълфстриймът се издигна над залива Симпсън, Ейдриън Картър проведе три телефонни разговора: единия с директора на ЦРУ, втория — с отдела на Управлението, специализиран в уреждането на тайните пътувания, а третия — с лекар от Управлението, специалист по лечението на ранени агенти при екстремни условия. После отвори стенния си сейф и извади единия от трите портфейла, намиращи се в него. В портфейла имаше фалшив международен паспорт заедно със съответната лична карта, кредитни карти, малко пари в брой и снимки на семейство, което не съществуваше. Десет минути по-късно крачеше през западния паркинг към своето волво седан. Щабният офицер отново бе полеви агент. И той отиваше в швейцарския кантон Цуг.

* * *

В търговската част на Мюнхен Узи Навот се наслаждаваше на късен обяд в компанията на един платен информатор от Германската федерална разузнавателна служба, когато получи спешно обаждане от Тел Авив. Не го търсеха от отдел „Операции“, а му звънеше лично Амос Шарет. Разговорът им беше кратък и едностранен. Навот слушаше мълчаливо, като от време на време изсумтяваше, за да покаже на Амос, че разбира какво трябва да направи, после затвори.

Узи не искаше да се издаде пред немеца, че Службата е насред разразила се криза, така че остана в ресторанта още половин час, нащърбвайки нокътя на палеца си под масата, докато събеседникът му си похапваше щрудел с кафе. В три и петнайсет следобед той вече бе зад волана на своя мерцедес Е-класа, а в три и половина шофираше с пълна скорост на запад по магистрала Е-54.

Мисли за това като за прослушване — бе казал Амос. — Направи го чисто и отдел „Специални операции“ е твой. Но докато летеше към Цюрих в гаснещата следобедна светлина, личното му повишение бе последното нещо, за което мислеше. Той искаше Сара и я искаше цяла.

* * *

Обаче Сара, изгубена в мъглата на наркотиците, не подозираше нищо за събитията, които се вихреха около нея. В действителност тя нямаше представа даже за състоянието на собственото си тяло. Не знаеше, че е превита одве на седалката в задната част на летящия на изток „Фалкон-2000“, направляван от контролната въздушна служба „Меридиан Екзекютив“, притежавана изцяло от „Ей Ей Би Холдингс“. Не знаеше също, че ръцете и глезените й са оковани с белезници. Нито че на дясната й буза е избило пурпурно петно — поздрав от Вазир бен Талал. Нито че седнал срещу нея, отделен от малка полирана масичка, Жан-Мишел прелиства холандско порнографско списание и си сръбва от малцовото уиски, което бе купил от безмитния магазин на летището в Сен Мартен.

Сара си даваше сметка само за своите сънища. Имаше смътното чувство, че картините, които й се разкриваха, не са реални, но въпреки това е безсилна да ги контролира. Сепна я телефонен звън и когато вдигна слушалката, чу гласа на Бен, обаче вместо да се забие в Южната кула на Световния търговски център, той беше кацнал безопасно в Лос Анджелис и пътуваше към мястото на тяхната среща. Тя влезе във величествената къща в Джорджтаун и бе посрещната не от Ейдриън Картър, а от Зизи ал Бакари. После се озова в запусната английска провинциална къща, заета не от Габриел и екипа му, а от група саудитски терористи, които планираха следващия си удар. Последваха още картини. Красива яхта се носеше по море от кръв. Галерия в Лондон, в която са закачени портрети на мъртъвци. И накрая един реставратор на картини с прошарени слепоочия и изумрудени очи, който стоеше пред портрет на жена, окована с вериги за тоалетка. Реставраторът беше Габриел, а жената на портрета — Сара. Картината избухна в пламъци и когато те угаснаха, тя видя само лицето на Жан-Мишел.

— Къде отиваме?

— Първо ще разберем за кого работиш — отговори той. — А после ще те убием.

Сара затвори очи от болка, когато иглата се заби в бедрото й.

Разтопен метал. Черна вода…