Даниъл Силва
Пратеникът (37)

37. Ватикан

— Добре че вашият приятел монсеньор Донати ни помоли да ви закараме — каза капитанът на карабинерите, — иначе никога нямаше да успеете да стигнете от летище Фиумичино до Ватикана.

Габриел погледна през прозореца на хеликоптера. Под него се простираше Рим. Вила Боргезе беше пълна с демонстранти и приличаше на море от хора. Челните редици на шествието излизаха от задната страна на парка на Виа Венето.

— Можете ли да ги задържите извън Ватикана?

— Ще се опитаме. — Капитанът посочи през прозореца. — Виждате ли онези барикади там долу? Планът ни е да ги насочим нагоре по хълма към парка Яникулум. Само че очакваме да има два милиона протестиращи. Ако нещата излязат извън контрол… — Той сви рамене по италиански. — Радвам се, че потушаването на размирици вече не влиза в задълженията ми. Там долу може да стане истинско бойно поле.

Хеликоптерът се обърна и направи вираж към града държава. Куполът на базиликата, покрит частично от огромните брезентови платнища на строителните работници, блесна под ярката слънчева светлина, докато възванието за мир на папата се развяваше на фасадата от лекия утринен ветрец. Те се спуснаха ниско над Виале Ватикано, като се задържаха в италианското въздушно пространство възможно най-дълго, после прелетяха над стената и се приземиха на папската хеликоптерна площадка. Там ги очакваше Донати, облечен в черно расо с пурпурен колан, а до него стоеше цивилен швейцарски гвардеец. Високият свещеник ги посрещна с мрачно изражение, те се ръкуваха набързо и тръгнаха през Ватиканските градини към Апостолическия дворец.

— Колко сериозно е положението този път, Габриел?

— Много.

— Можеш ли да ми кажеш защо?

— Заради пратеника — отвърна Алон.

* * *

Габриел изчака да се качат в кабинета на Донати на третия етаж и едва тогава му съобщи останалото. Луиджи разбра, че му казва само част от историята, но беше прекалено загрижен за безопасността на господаря си, за да протестира.

— Искам да стоиш плътно до него, докато президентът не напусне Ватикана.

Този път Алон не възрази.

— Изглеждаш така, сякаш си минал през страхотни премеждия — вметна Донати. — Откога не си спал?

— Честно казано, не мога да си спомня.

— Опасявам се, че сега няма никакво време за сън — рече Луиджи, — обаче трябва да се погрижим за външния ти вид. Случайно да си носиш костюм?

— Ще ми се да можех да ти обясня колко нелепо звучи този въпрос.

— Ще ти трябват подобаващи дрехи. Охранителите на Светия отец от швейцарската гвардия носят костюми и вратовръзки. Сигурен съм, че командирът ще ти намери подходящо облекло.

— Има нещо, от което се нуждая повече, отколкото от син костюм, Луиджи.

— И какво е то?

Габриел му каза.

— Швейцарският гвардеец ще ти осигури и това.

Донати вдигна телефона и набра някакъв номер.

* * *

Десет минути по-късно Габриел бе посрещнат в двора „Сан Дамазо“ от същия швейцарски гвардеец, който бе стоял до Донати на хеликоптерната площадка. Той беше висок колкото Алон, имаше широки прави рамене, които изпълваха парадната му куртка, и дебел като на играч на ръгби врат. Русата му коса бе подстригана ниско до скалпа на кръглата му глава, така че кабелът на слушалката в ухото му се виждаше съвсем ясно.

— Познаваме ли се? — попита го Габриел на немски, когато тръгнаха надолу по Виа Белведере.

— Не, сър.

— Изглеждаш ми познат.

— Аз бях един от гвардейците, които ви помогнаха да заведете негово Светейшество в Апостолическия дворец след нападението.

— И аз така си помислих. Как се казваш?

— Ефрейтор Ерих Мюлер, сър.

— От кой кантон си, ефрейтор?

— Нидвалден, сър. Той е полукантон, близо до…

— Знам къде се намира — прекъсна го Габриел.

— Познавате ли Швейцария, сър?

— Много добре.

Малко преди портата „Санта Анна“ те завиха надясно и влязоха в казармата на швейцарските гвардейци. В приемната имаше бюро с формата на полумесец, зад което седеше чинно дежурният офицер. Пред него бяха разположени монитори за наблюдение. На стената зад гърба му висеше разпятие и наредени в редица знамена, представляващи двайсет и шестте швейцарски кантона. Докато Габриел и Мюлер минаваха край дежурния, той отбеляза нещо в дневника си.

— Швейцарската казарма е строго охранявана — поясни Мюлер. — Има три различни входни пункта, но този е главният.

Те излязоха от приемната и завиха надясно. Пред тях се ширна дълъг тъмен коридор, от който се влизаше в малките и подобни на килии спални помещения на гвардейците. В края на коридора имаше сводест проход, а отвъд него — вътрешен двор с настилка от каменни плочи, в който един сержант провеждаше строева подготовка на шестима новобранци, въоръжени с дървени пушки. Те влязоха в сградата от другата страна на двора и се спуснаха по каменно стълбище, което ги отведе в закритото стрелбище. То беше тихо и празно.

— Тук провеждаме стрелковата си подготовка. Стените би трябвало да са звукоизолирани, но съседите понякога се оплакват от шума.

— Съседите?

— На негово Светейшество му е все едно, но държавният секретар не обича гърмежите. Затова в неделя и на католическите празници не стреляме. — Мюлер се приближи до един метален шкаф и отключи катинара. — Стандартното ни въоръжение е деветмилиметров зигзауер с пълнител, побиращ петнайсет патрона. — Той погледна през рамо към Габриел, докато отваряше вратите на шкафа. — Това е швейцарски пистолет. Много точен… и много мощен. Искате ли да го изпробвате?

Алон кимна. Мюлер взе един пистолет, празен пълнител и пълна кутия с муниции и ги занесе на стрелбището. Започна да зарежда оръжието, но Габриел го спря:

— Аз ще го заредя. По-добре се погрижи за мишената.

Гвардеецът закачи една мишена на телта и я придвижи до средата на стрелбището.

— По-надалеч — каза му Алон. — Дръпни я чак до края, ако обичаш.

Мюлер изпълни желанието му. Докато мишената стигне до отсрещната стена на помещението Алон вече бе заредил петнайсет патрона в пълнителя и го беше пъхнал в дръжката на пистолета.

— Бърз сте — отбеляза гвардеецът. — Сигурно сте отличен стрелец.

— Имам много практика.

Мюлер му предложи предпазители за ушите и очите.

— Не, благодаря.

— Такива са правилата, сър.

Габриел се обърна без предупреждение и откри огън. Продължи да стреля, докато не изпразни пълнителя. Гвардеецът придърпа мишената към тях, а той извади празния пълнител и събра гилзите.

— Исусе!

И петнайсетте куршума бяха попаднали в средата на лицето от мишената.

— Ще стреляте ли още?

— Приключих.

— Искате ли презраменен кобур?

— Нали си имам панталони.

— Ще ви дам резервен пълнител.

— Дай ми два, ако обичаш. И още една кутия с муниции.

* * *

Габриел се снабди с комплект дрехи от кабинета на командира на гвардията и побърза да се върне в Апостолическия дворец. Донати го отведе на третия етаж и му показа малък апартамент за гости със самостоятелна баня.

— Отмъкнах тази самобръсначка от негово Светейшество — осведоми го Луиджи. — Хавлиените кърпи са в шкафа под мивката.

Оставаха деветдесет минути до пристигането на президента. Алон се избръсна, после прекара няколко минути под душа. За негова изненада се оказа, че дрехите, които му беше дал гвардеецът, са му съвсем по мярка, и в единайсет часа, издокаран подобаващо, той вече вървеше по украсения с фрески коридор към покоите на папата.

Преди да отиде в казармите на швейцарските гвардейци, беше поискал от Донати още нещо — копие на заключителния доклад за октомврийското нападение, подготвен съвместно от италианските и ватиканските служби по сигурността. Габриел го прочете в личната трапезария на Светия отец, докато пиеше капучино и похапваше cornetto^[1], след това прекара няколко минути пред телевизора на папата, като сменяше програмите в търсене на новина за единайсет човешки трупа, намерени в швейцарска хижа. За подобно откритие обаче не се споменаваше по нито една от международните новинарски програми. Той предположи, че хората на Картър са си свършили добре работата.

Донати дойде да го вземе в единайсет и четирийсет и пет. Двамата отидоха в двореца Белведере и се настаниха в един кабинет с хубав изглед към градините. Малко по-късно клоните на дърветата започнаха да се люлеят и да се превиват, появиха се два огромни двумоторни хеликоптера и се спуснаха към площадката в далечния край на града държава. Когато видя първия от хеликоптерите да се скрива безпрепятствено зад върховете на дърветата, Габриел усети как напрежението му взе да спада. Пет минути по-късно те зърнаха американския президент, който вървеше уверено към двореца, заобиколен от няколко дузини тежковъоръжени неспокойни агенти от тайните служби.

— Агентите ще трябва да го изчакат в градината — рече Донати. — Това не се нрави на американците, но така повелява протоколът. Знаеш ли, че се опитаха да внедрят няколко агенти на тайните служби в официалната делегация?

— Не думай.

Луиджи го изгледа.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

— Да — отговори Габриел. — Трябва да се върнем в Апостолическия дворец. Искам да съм там преди пристигането на президента.

Донати се обърна и го поведе към двореца.

* * *

Добраха се до зала „Клементина“ — висока, украсена с фрески приемна зала — пет минути преди президента. Светият отец още не бе пристигнал. Отвън пред широкия вход стоеше церемониален отряд на швейцарската гвардия, още няколко гвардейци чакаха вътре, само че в цивилни дрехи. В единия край на дългата правоъгълна зала имаше два богато украсени с орнаменти стола, а в другия — група репортери, фотографи и телевизионни оператори. Всички изглеждаха необичайно намусени. Претърсването на екипировката и проверките за сигурност, извършени от швейцарската гвардия и тайните служби, бяха по-строги от обикновено, а три европейски телевизионни екипа не бяха допуснати в залата поради дребни несъответствия в документите им за самоличност. Щяха да позволят на журналистите да запишат началото на историческата среща и да го излъчат на живо по целия свят, после щяха да ги отпратят.

Луиджи се върна в коридора, за да посрещне папата. Габриел огледа още миг-два обстановката, после отиде в предната част на помещението и застана на няколко крачки от стола, запазен за Светия отец. През следващите две минути той обходи с поглед събралите се журналисти, като търсеше признаци на тревога или лице, което да изглежда не на място. Сетне направи същото с делегацията от прелати, която се намираше от лявата му страна.

Малко преди дванайсет, облечен в бяло расо, Светият отец влезе в залата, придружен от Донати, държавния секретар на Ватикана и четирима цивилни швейцарски гвардейци. Сред тях беше и Ерих Мюлер, гвардеецът, който даде оръжие на Габриел. Той спря за момент погледа си върху Алон и го поздрави с кратко кимване. Негово Светейшество прекоси залата и спря пред своя стол. Донати, висок и внушителен във вталеното си черно расо с пурпурен пояс, застана до началника си. Той хвърли бърз поглед на Габриел, после вдигна очи към президента на САЩ, който тъкмо влизаше в залата.

Алон огледа внимателно официалната делегация на президента. Разпозна четирима агенти от тайните служби, може би имаше и още двама-трима. После започна да шари с очи из помещението, сякаш погледът му беше прожектор: журналистите, прелатите, швейцарските гвардейци, президентът и папата. Те се здрависваха в момента, като се усмихваха топло един на друг под ослепителнобялата светлина на проблясващите камери.

Това, което последва, се случи толкова бързо, че изненада дори Габриел. Всъщност, ако не беше Донати, помисли си той по-късно, може би изобщо нямаше да го забележи. Очите на Луиджи внезапно се разшириха и той се хвърли встрани към президента. Алон се обърна и видя оръжието. Беше деветмилиметров зигзауер и ръката, която го държеше, принадлежеше на Ерих Мюлер.

Габриел извади собствения си пистолет и стреля, но не и преди Мюлер да успее да произведе два изстрела. Той не чу писъците и не забеляза проблясването на светлините на камерите. Просто продължи да стреля, докато швейцарският гвардеец не се строполи мъртъв на мраморния под. Скритите сред американската делегация агенти на тайните служби сграбчиха президента и го поведоха бързо към вратата. Пиетро Лукези, епископ на Рим, върховен понтифекс и наместник на свети Петър, падна на колене и започна да се моли над проснатото на земята тяло на висок свещеник в черно расо.