Даниъл Силва
Пратеникът (11)

11. Лондон

— Как е Стареца? — попита Ейдриън Картър.

Двамата вървяха един до друг на площад „Итън“, криейки се от слабия нощен дъжд под чадъра на Габриел. Бяха се срещнали преди пет минути, уж случайно, на Белгрейв Скуеър. Картър бе облечен с шлифер и държеше в ръка вестник Индипендънт. Ейдриън беше праволинеен последовател на установените норми в занаята. Според шегаджиите в службата в Лангли, той дори оставял тебеширени знаци на таблата на леглото, когато искал да прави любов с жена си.

— Все още е в безсъзнание — отвърна Габриел, — но изкара нощта и вече не кърви.

— Дали ще прескочи трапа?

— Снощи щях да ти отговоря с „не“.

— А сега?

— Повече се притеснявам как ще е след това. Ако има мозъчни поражения или е прикован в тяло, което не му се подчинява… — Гласът изневери на Габриел. — Шамрон има само едно нещо в живота и това е работата му. Ако не може да работи, ще е нещастен, както и всички хора около него.

— Каква друга новост има? — Картър погледна към входа на една къща в стил „крал Джордж“, на която имаше табелка с номер 24. — Апартаментът е в нея. Да направим една обиколка на квартала, а? Държа да върша нещата по правилата.

— Не си ли чул, Ейдриън? Съветският съюз се разпадна преди няколко години, КГБ е извън бизнеса. Сега вие и руснаците сте приятели.

— Човек трябва винаги да е предпазлив, Габриел.

— Твоите момчета от охраната не са ли поставили маршрута под наблюдение?

— Те не са момчета, Габриел.

— Това безопасна квартира на Управлението ли е?

— Не точно — отговори Ейдриън. — Апартаментът е на един приятел.

— Приятел на Управлението?

— Всъщност приятел на президента.

Картър дръпна леко Габриел за ръкава на палтото и го поведе по тъмната улица. Те направиха бавно една обиколка на площад „Итън“, който тънеше в тишина, нарушавана единствено от уличния трафик по Кингс Роуд. Ейдриън крачеше тежко, като човек, който има определена среща, на която предпочита да не отиде. Габриел си блъскаше главата над една мисъл: Защо заместник-директорът на Оперативния отдел на ЦРУ иска да разговарят на място, където неговото собствено правителство нямаше да може да го чуе?

Двамата се върнаха отново на площад „Итън“. Този път Картър поведе Габриел надолу по стълбите към входа на сутерена. Докато Ейдриън пъхаше ключа си в ключалката, Алон леко повдигна капака на кофата за боклук и видя, че е празна. Картър отвори вратата и влязоха в нещо като кухня, която в брошурите на фирмите за недвижими имоти обикновено се описваше като gourmet^[1]. Плотовете бяха от гранитогрес и приятно осветени от халогенни лампи, скрити под направените по поръчка кухненски шкафове. Подът беше покрит с йерусалимски камък, така харесван от английските и американските сноби, които търсеха връзка със средиземноморските си корени. Ейдриън отиде до печката от неръждаема стомана и напълни електрическия чайник с вода. Не си направи труда да попита госта си дали иска нещо по-силно. Знаеше, че Габриел не пие друго, освен чаша вино при специален повод, и никога не смесва алкохола и работата, освен за прикритие.

— Това е мезонет — поясни Картър. — Спалните и гостната са на горния етаж. Иди и се настани удобно.

— Разрешаваш ли да поогледам наоколо, Ейдриън?

Картър тъкмо отваряше и затваряше вратичките на шкафа с объркано изражение. Габриел отиде до кухненския килер, намери кутия чай „Ърл Грей“ и я хвърли на Ейдриън, преди да се насочи към стълбата. Гостната беше обзаведена с удобни мебели, но изглеждаше някак безлична, като във всяко жилище за временно ползване. Габриел изпита чувството, че никой не бе обичал, не се бе скарвал и не бе тъжил тук. Той взе от малка масичка до стената снимка в рамка, на която се виждаше грубоват, но явно проспериращ американец с три пълнички деца и жена, претърпяла твърде много пластични операции. Две други снимки показваха американеца, застанал сковано до президента. И двете бяха с автограф: На Били с благодарност.

Картър се качи след минута, носейки в ръце поднос за чай. Имаше оредяваща къдрава коса и широки мустаци като на някогашните професори в американските колежи. Почти нищо в държането му не подсказваше, че е един от най-могъщите членове на огромната вашингтонска разузнавателна институция или че преди издигането му до префинената атмосфера на седмия етаж в Лангли е бил най-известният действащ агент. Естествената му склонност повече да слуша, отколкото да говори, караше хората да заключат, че е някакъв лекар. Когато си помислеше за Ейдриън Картър, човек си го представяше като душеприказчик на любовни интриги и разочарования или като Дикенсов персонаж, приведен над дебели книги с дълги латински писания. Хората имаха склонност да подценяват Картър. Това беше едно от най-силните му оръжия.

— Кой стои зад това, Ейдриън? — попита Габриел.

— Ти ми кажи, Габриел. — Картър сложи подноса за чай в средата на масата и съблече шлифера си, сякаш беше уморен от дългото пътуване. — Това е твоят район.

— Това е нашият район, но нещо ми подсказва, че е твой проблем. Иначе нямаше да си тук, в Лондон… — Габриел огледа стаята. — … във взет назаем безопасен апартамент, без микрофони и подкрепление от местната централа.

— Не си пропуснал много, нали, Габриел? Съжали се над мен. Кажи ми името му.

— Той е бивш саудитски агент от ГРД и се казва Ахмед бен Шафик.

— Браво, Габриел! Добра работа. — Ейдриън метна шлифера си на облегалката на един стол. — Наистина добра работа.

* * *

Картър повдигна капачето на чайника, вдъхна аромата и реши, че чаят има нужда още да се запари.

— Откъде знаете?

— Ние не само знаем — натъртено отвърна Габриел. — Това е логично заключение, основаващо се на поредица от доказателства.

— Например?

Алон му разказа всичко, което знаеше: за злополучно завършилото следене на професор Али Масуди, за снимките и информацията за банковата сметка в Цюрих, намерени в лаптопа на Масуди, за връзките между Ибрахим ал Бана и саудитския агент, представящ се като Халил, както и за докладите за саудитец със същото име, обикалящ бежанските лагери в Южен Ливан, за да набира бойци. През цялото време Ейдриън се суетеше с чая. Той наля първата чаша и я подаде на Габриел. Неговият чай обаче изискваше по-сложна подготовка: прецизно измерено количество мляко, после чай, сетне бучка захар. Следователите прибягваха до такива очебийни трикове за печелене на време и отклоняване на вниманието. Картър пушеше лула. Алон се опасяваше, че и тя скоро ще се появи.

— А ти? — попита го той. — Кога разбра, че е бил Бен Шафик?

Ейдриън взе втора бучка с щипките за захар и за момент се поколеба дали да я добави в чая, преди безцеремонно да я пусне обратно в захарницата.

— Може би съм разбрал още в деня, когато Негово величество закри Група 205 — отговори той. — Или може би в деня, в който Бен Шафик сякаш изчезна от лицето на земята. Знаеш ли, Габриел, ако съм научил нещо в този бизнес, то е, че всяко действие, което ние предприемаме, води до негативна реакция. Ние прогонихме Руската мечка от Афганистан и през това време създадохме хидра^[2]. Унищожихме главната квартира на Ал Кайда и сега щабквартирите на нейните клонове развиват собствена дейност. Затворихме „офиса“ на Бен Шафик в ГРД и сега той явно е минал на частна практика.

— Защо?

— Питаш ме какво го е подтикнало да мине от другата страна? — Картър сви рамене и с мрачно изражение разбърка чая си. — Не му е трябвало много. Ахмед бен Шафик е правоверен уахабит.

— Внук на воин ихван — вметна Габриел, което му спечели изпълнено с възхищение кимване от страна на Ейдриън.

— Може да се поспори защо саудитците поддържат терористите — продължи Картър. — Може да се поспори дали те наистина подкрепят целите на убийците, които въоръжават и финансират, или са се захванали с хитрата и цинична политика да контролират района около тях и така да осигурят собственото си оцеляване. Обаче не може да се спори за човека, избран от ГРД за провеждането на тази политика. Ахмед бен Шафик е правоверен. Той мрази Съединените щати, Запада и християнството и ще бъде много щастлив, ако твоята държава престане да съществува. Ето защо ние настояхме кралят да закрие неговата малка „работилница за терор“.

— Значи, когато сте принудили Негово величество да закрие Група 205, Шафик е побеснял? Решил е да използва връзките, които е създал през годините, и сам да предизвика вълна от терористични действия? Сигурно има много повече от това, Ейдриън.

— Опасявам се, че ние може да сме го побутнали малко — каза Картър. — Нахлухме в Ирак против желанието на кралството и повечето негови жители. Заловихме членове на Ал Кайда и ги хвърлихме в тайни затвори, където им е мястото. Това не се хареса на мюсюлманския свят и подкладе огъня на джихада. Вие също имате пръст в това. Саудитците възприемат вашата разделителна стена като едностранна граница, каквато е всъщност, и не са доволни.

— Може да ти се стори шокиращо, Ейдриън, но нас не ни е грижа какво мислят саудитците за нея. Ако не бяха изсипали милиони в хазните на „Хамас“ и „Ислямски джихад“, тя нямаше да ни трябва.

— Връщам се на първоначалната си мисъл — рече Картър, като замълча, за да отпие от чая си. — Ислямският свят кипи от гняв, а Ахмед бен Шафик, правоверният уахабит, излезе напред, за да развее знамето на джихад срещу неверниците. Той използва връзките си от времето на Група 205, за да изгради нова мрежа. Прави това, което Бен Ладен вече не може: планира и провежда широкомащабни терористични зрелища — като атентата във Ватикана. Мрежата му е малка, изключително професионална и както убедително го доказа, много смъртоносна.

— И е финансирана от саудитците.

— Със сигурност — съгласи се Картър.

— Колко високо стига това, Ейдриън?

— Много нависоко — отговори американецът. — Дяволски близо до върха.

— Къде действа той? Кой плаща сметките? Откъде идват парите?

— От „Ей Ей Би Холдингс“ в Рияд, Женева и градовете между тях — отговори без колебание Ейдриън. — Ахмед бен Шафик е една от най-успешните инвестиции на Ей Ей Би. Да ти сипя ли още чай?

* * *

Разговорът бе прекъснат отново, този път, докато Картър се опитваше да отгатне как да запали газовата камина. Той постоя озадачено известно време пред решетката, после, като хвърли смутен поглед към Габриел, помоли за помощ. Алон намери копчето на полицата, завъртя го, за да осигури приток на газ, и я запали с клечка кибрит.

— Колко години им даваш, Габриел? Колко време остава, преди династията Сауд да бъде свалена и мястото й да заеме Ислямска република Арабия? Пет години? Десет? Или е по-вероятно да са двайсет? Никога не ни е бивало много в правенето на подобни предвиждания. Мислехме, че Съветската империя ще трае вечно.

— А пък ние, че „Хамас“ никога няма да спечели избори.

Картър се изхили тъжно.

— Нашите най-големи умове им дават най-много седем години. Негово величество е готов да прекара тези седем години, като играе по старите правила: предоставя ни евтин петрол и псевдоприятелство, докато в същото време тихомълком плаща на ислямските въоръжени отряди и така ги подкупва да не го нападат. А когато всичко приключи, ще избяга в многобройните си палати край Ривиерата и ще изживее остатъка от живота си в лукс, който е твърде гротесков дори да се съзерцава.

Ейдриън протегна ръце към огъня.

— Не е много топло — вметна той.

— „Цепениците“ са от керамика. Дай им минутка да се загреят.

Картър направи скептична гримаса. Габриел се насочи към прозореца и погледна към улицата тъкмо когато една кола бавно мина по нея и се скри зад следващия ъгъл. Американецът се отказа от идеята да се стопли и се върна на стола си.

— Да не пропуснем и онези членове на кралското семейство, които искат да играят по други правила. Наричаме ги Правоверните. Те смятат, че единственият начин да оцелее династията Сауд е, като поднови споразумението, сключено преди двеста години с Мохамед Абдул Уахаб в Нажд. Обаче това ново споразумение трябва да държи сметка за новите реалности. Чудовището, което династията Сауд е създала преди двеста години, сега е господар на положението и Правоверните са готови да му дадат каквото иска — кръвта на неверниците. Безкраен джихад. Някои от тези Правоверни искат да стигнат по-далеч — да прогонят всички неверници от Арабския полуостров, да наложат ембарго на търговията с петрол с Америка и другите държави, които правят бизнес с тях. Те смятат, че на петрола вече не трябва да се гледа само като на бездънен кладенец с течни пари, който изтича от терминалите на Рас Танура в цюрихските банкови сметки на Ал Сауд. Искат да го използват като оръжие, което да парализира американската икономика и да направи уахабитите господари на планетата — точно както е възнамерявал Аллах, когато е поставил петролното море под пясъците на Ал Хаса. А някои от тези Правоверни — като президента и главен изпълнителен директор на „Ей Ей Би Холдингс“, всъщност искат лично да пролеят малко неверническа кръв.

— Имаш предвид Абдул Азиз ал Бакари?

— Точно така — отвърна Ейдриън. — Знаеш ли нещо за него?

— По последни данни той е петнайсетият най-богат човек в света с лично богатство от около десет милиарда долара.

— Плюс-минус един-два милиарда.

— Той е президент, главен изпълнителен директор и лорд император на „Ей Ей Би Холдингс“ — първото А^[3] идва от Абдул, второто — от Азиз, а Б — от Бакари. Ей Ей Би притежават банки и инвестиционни компании, произвеждат кораби и стомана. Те секат горите в басейна на Амазонка и имат открити рудници в Андите в Перу и Боливия. Имат химическа компания в Белгия и фармацевтична — в Холандия. Недвижимото имущество и изследователските компании на Ей Ей Би са едни от най-големите в света. Абдул Азиз ал Бакари притежава и най-много хотели.

Картър продължи оттам, където бе свършил Габриел:

— Той има дворец в Рияд, който рядко посещава, и две бивши съпруги, живеещи там, които никога не вижда. Притежава имение в Ил дьо ла Сите, Париж, разкошно имение в английската провинция, къща в Мейфеър, вили на морското крайбрежие в Сен Тропе, Марбеля и Мауи, хижи в Цермат и Аспен, апартамент на Парк Авеню, който към момента струва четирийсет милиона долара, и обширен комплекс с изглед към река Потомак, край който минавам всеки ден, отивайки на работа.

Ейдриън сякаш смяташе комплекса край Потомак за най-тежкия от греховете на Ал Бакари. Бащата на Картър беше епископален свещеник от Ню Хемпшър и под хрисимата му външност биеше сърце на пуритан.

— Ал Бакари и неговият антураж пътуват по света с позлатен „Боинг-747“ — продължи той. — Два пъти в годината: през февруари и през август, операциите на Ей Ей Би се замислят в морето, когато управителният съвет заседава на борда на тристафутовата яхта на Ал Бакари „Александра“. Пропуснах ли нещо?

— Приятелите му го наричат Зизи — отвърна Габриел. — Той притежава една от най-големите колекции с произведения на френски импресионисти и ние от години ви повтаряме, че е изцяло ангажиран във финансирането на тероризма, особено срещу нас.

— Не съм знаел това.

— Какво не си знаел?

— Че Зизи е колекционер.

— И то много агресивен.

— Имал ли си удоволствието да го срещнеш?

— Опасявам се, че аз и Зизи имаме напълно противоположен бизнес — отговори Габриел и се намръщи. — Е, каква е връзката между Зизи ал Бакари и Ахмед бен Шафик?

Картър духна замислено чая си — знак, че още не е готов да отговори на въпроса му.

— Интересен тип е този Ал Бакари. Знаеш ли, че баща му беше личният банкер на крал Сауд? Както можеш да очакваш, татко Ал Бакари се е справил доста добре — достатъчно добре, че да даде на сина си десет милиона долара, за да основе собствена компания. Обаче това е нищо в сравнение с парите, които е взел от Ал Сауд, когато нещата започнаха да се разсъхват. Сто милиона, ако се вярва на слуховете. Ей Ей Би все още е любимата банка, където саудитското кралско семейство си влага парите, и това е една от причините Зизи да е така заинтересован да оцелее династията Сауд.

Сърцето на Габриел се сви, когато Ейдриън посегна за кесийката си с тютюн.

— Той е сред най-богатите хора в света — продължи Картър — и един от най-големите благотворители. Построил е джамии и ислямски центрове из цяла Европа. Финансирал е изследователски проекти за делтата на река Нил и за подпомагане на гладуващите в Судан. Дал е милиони на палестинските бежанци и още повече милиони за проекти за развитието на Западния бряг и ивицата Газа.

— И над трийсет милиона долара на саудитските телевизионни предавания за събиране на пари за атентатори самоубийци — допълни Алон. — Зизи е най-големият дарител. А сега отговори на въпроса ми, Ейдриън.

— На кой въпрос?

— Каква е връзката между Зизи и Бен Шафик?

— Ти бързо се учиш, Габриел. Ти ми кажи.

— Очевидно Зизи подпомага финансово мрежата на Шафик.

— Очевидно — съгласи се Ейдриън.

— Но Бен Шафик е саудитец. Той може да вземе пари навсякъде. Зизи притежава нещо по-ценно от парите. Той има глобална инфраструктура, чрез която Шафик може да придвижва хора и оръжие. Освен това Зизи притежава идеалното място, където голям конспиратор като Шафик може да се скрие.

— „Ей Ей Би Холдингс“ в Рияд, Женева и градовете между тях.

* * *

Докато Картър пълнеше лулата си, между тях настъпи мълчание, плътно като завеса. Габриел продължаваше да стои до прозореца, взирайки се в улицата. Изкушаваше се да остане там заради тютюна на Ейдриън, който, като се запалеше, миришеше на нещо средно между горящо сено и мокро куче. Все пак знаеше, че разговорът им е преминал етапа, в който може да се води от несигурно място като прозореца. Така че неохотно седна на стола срещу Картър и известно време двамата се взираха мълчаливо един в друг — Ейдриън пушеше, отдаден на съзерцание, а Габриел уморено махаше с ръка, за да прогони дима.

— Колко сигурен си в това?

— Много.

— Как разбрахте?

— Чрез източници и методи — отвърна механично Картър. — Чрез източници и методи.

— Как разбрахте, Ейдриън?

— Разбрахме, защото го подслушваме — каза Картър. — Националната агенция за сигурност е чудесно нещо. Имаме и източници в умереното крило на кралската фамилия Сауд и в ГРД, които са съгласни да ни докладват. Ахмед бен Шафик живее главно в Западна Европа под фалшива самоличност. Той се е окопал някъде във финансовата империя на Зизи и двамата регулярно се съвещават. В това сме сигурни.

В средата на масата, близо до чашата чай на Габриел, лежеше кафява картонена папка. В нея имаше само една снимка, която Ейдриън му подаде. На нея се виждаше мъж с вълнено палто и мека шапка, който стоеше пред врата от ковано желязо. Лицето бе заснето откъм левия профил и чертите бяха малко неясни. Като се съдеше по компресията на изображението, фотографът беше снимал от известно разстояние.

— Това той ли е?

— Така мислим — отвърна Картър.

— Къде е направена?

— Пред къщата на Зизи на остров Ил дьо ла Сите, в Париж. Снимащият е бил на другия бряг на Сена, на кея на Кметството, което е и причината за известната неяснота на изображението.

— Кога е направена?

— Преди шест месеца.

Ейдриън бавно се изправи и отиде към камината. Канеше се да почука лулата си върху решетката, за да я изпразни в огъня, когато Габриел му напомни, че той е фалшив. Седна и изпразни лулата си в голям кристален пепелник.

— Колко американци бяха убити във Ватикана? — поинтересува се Алон.

— Двайсет и осем, в това число и един кардинал от Курията.

— Колко пари е дал Зизи ал Бакари на терористите през годините?

— Стотици милиони.

— Повдигнете съдебно преследване срещу него — каза Габриел. — Образувайте дело и го изправете пред съда.

— Срещу Зизи ал Бакари?

— Ейдриън, чувал ли си за член 18, алинея 2339 (б) от Наказателния кодекс на САЩ?

— Цитираш ми американския закон?

— Даването на пари на дадена терористична група, независимо дали те са използвани за конкретно нападение, е нарушение на американския закон. Вероятно бихте могли да проведете съдебно преследване на дузина богати саудитци за материална подкрепа на вашите врагове, в това число и на Зизи ал Бакари.

— Разочароваш ме, Габриел. Винаги съм те смятал за изключително разумен човек — е, понякога с малко повече скрупули по отношение на правилното и грешното, но разумен. Не можем да преследваме Зизи ал Бакари.

— Защо?

— Заради парите — отговори Картър и добави: — И заради петрола, разбира се.

— Разбира се.

Ейдриън се заигра със запалката си.

— Саудитското кралско семейство има много приятели във Вашингтон — приятели, които само парите могат да купят. Зизи също има приятели. Той дарява пари на академични катедри и ги пълни със свои съмишленици и поддръжници. Организирал е откриването на факултети по арабистика в половин дузина от най-големите американски университети. Почти самостоятелно финансира реконструкцията на Кенеди Сентър. Дава пари на влиятелни сенатори за благотворителни проекти за домашните любимци и инвестира в бизнес авантюрите на техните приятели и роднини. Притежава контролния пакет в една от нашите най-престижни банки и акции в няколко други големи американски компании. Освен това е бил посредник в безброй саудитско-американски бизнес сделки. Сега изяснява ли ти се картината?

Така беше, но Габриел искаше да чуе още.

— Ако батальонът от вашингтонски адвокати на Зизи дори заподозре, че той е цел на криминално разследване, Зизи ще се обади на Негово кралско величество, Сауд ще се обади на посланика Башир, той пък ще се втурне към Белия дом, за да си побъбри с президента. Ще му припомни, че с едно-две завъртания на петролното кранче цената на петрола ще скочи над 5 долара на галон. Дори може да отбележи, че подобен ценови скок със сигурност ще бъде удар за хората от вътрешността на страната, на които се налага да пропътуват с кола дълги разстояния и които са склонни да гласуват за партията на президента.

— Значи Зизи буквално ще се измъкне безнаказано от убийство.

— Опасявам се, че е така.

— Да не говорим, че подобно нещо, ако правилно съм разбрал, може да ти създаде проблеми.

— Познаваш добре играта.

— Една от причините да не можеш да действаш срещу Зизи или да го разследваш е, че се страхуваш какво може да откриеш: бизнес обвързвания с видни американци, тъмни сделки с хора от Вашингтон. Представи си реакцията на американския народ, ако научи, че саудитски милиардер, свързан с видни личности във Вашингтон, в действителност финансира дейността на вашите врагове. Взаимоотношенията ви едва преодоляха първата атака от 11 септември. Съмнявам се, че ще преодолеят втора такава.

— Не, няма — поне не и в сегашната им форма. В Капитолия вече има движение за изолиране на Саудитска Арабия заради подкрепата й за глобалния ислямски екстремизъм. Скандал, в който е замесен Зизи ал Бакари, само ще подкладе огъня. Няколко светила по външната политика в Конгреса вече обмислят закони, с които да се окаже давление върху Саудитска Арабия. Те могат да си позволят този лукс. Няма да се сгромолясат, ако американската икономика зацикли заради по-високите цени на петрола. Президентът обаче ще се сгромоляса.

— Тогава какво искаш от нас, Ейдриън? Какво искаш да ми кажеш в тази стая, която никой не подслушва?

— Президентът на Съединените щати моли за услуга — каза Картър, загледан в огъня. — Вид услуга, в който по една случайност сте много добри. Той иска да внедрите агент във фирмата на Зизи. Да откриете кой влиза и излиза от нея. И ако се случи Ахмед бен Шафик да мине край нея, да го застреляте. Операцията ще е ваша, но ние ще ви окажем цялата подкрепа, от която се нуждаете. Ние ще бъдем извън полезрението — достатъчно далеч, за да сме сигурни, че ще можем правдоподобно да отричаме в Рияд.

— Разочароваш ме, Ейдриън. Винаги съм те мислил за разумен тип…

— Какво пък направих сега?

— Мислех, че ще поискаш да убием Зизи ал Бакари и да се приключи с това.

— Да убиете Зизи? — Картър поклати глава. — Той е недосегаем. Той е радиоактивен.

* * *

Габриел се върна при наблюдателницата си до прозореца и погледна към улицата точно когато двама влюбени минаха забързано по тротоара под проливния дъжд.

— Ние не сме наемни убийци — каза той. — Не може да ни наемете за мръсната работа, която не желаете да свършите сами. Искате Бен Шафик мъртъв, но не искате да приемете последствията. Насаждате нас на пачи яйца.

— Мога да ти припомня няколко очебийни факта — възрази Ейдриън. — Мога да ти припомня, че президентът остана непоколебимо на ваша страна, докато останалата част от света Ви третираше като евреите сред нациите. Мога да ти припомня, че той ви позволи да издигнете разделящата стена, докато останалите страни ви обвиниха, че постъпвате като южноафриканците. Мога да ти припомня, че той ви позволи да обсадите Арафат в „Муката“, докато останалият свят ви обвини, че се държите като нацистки наказателни части. Мога да спомена и още много други пъти, когато президентът ви е изпирал кирливите ризи, но няма да го направя, защото ще бъде аполитично. Освен това би намекнало за нещо като „танто за танто“, а случаят не е такъв.

— А какъв е?

— Признание — отговори Ейдриън. — Признание, че ние, американците, нямаме куража да свършим нещата, които трябва, за да спечелим тази битка. Опарихме си пръстите. Имиджът ни ужасно пострада. Погледнахме се в огледалото и това, което видяхме, не ни хареса. Нашите политици биха искали да си направим резервации за първия полет от Ирак, за да започнат да харчат пари за неща, които печелят гласовете на избирателите. Нашият народ иска да се върне към своя охолен и щастлив живот. Хората искат да заровят главите си в пясъка и да се преструват, че в живота им няма истинска организирана сила, която заговорничи и планира тяхното унищожение. Ние платихме страшна цена, задето скочихме в канавката с терористите, за да се борим с тях на тяхното ниво, но съм сигурен, че вие винаги сте знаели, че ще го направим. Никой не е платил по-висока цена от вас.

— Значи искате да го направим заради вас. Предполагам, на това му викат наемане на подизпълнител. Колко американско от твоя страна, Ейдриън.

— При сегашните обстоятелства САЩ не могат да обвинят в убийство бивш високопоставен офицер от саудитските разузнавателни служби, защото, ако го направят, ще развалят отношенията си с кралството. Не можем също да арестуваме и да изправим пред съда Зизи ал Бакари заради основанията, които ти изтъкнах.

— Обаче искате проблемът да изчезне?

— Точно така.

— Да го потулите? Да отложите уреждането на сметките за по-подходящ момент?

— Доста многословно казано.

— Мислите, че това е начинът да сразите вашата хидра? Да й отсечете главата и да се надявате, че нещата ще се оправят? Според мен трябва да я унищожите из корен, както е направил Херкулес. Трябва да обстрелвате звяра с отровни стрели.

— Ще се заемете ли с кралската фамилия Сауд?

— Не само с нея — отговори Габриел, — а и с уахабитските фанатици, с които те са сключили кърваво споразумение преди двеста години на голото плато Нажд. Те са истинските ви врагове, Ейдриън. Те са тези, които най-напред са създали хидра.

— Един мъдър принц избира времето и мястото на битката, а сега не е времето да се сваля династията Сауд.

Габриел потъна в мрачно мълчание. Картър се взираше в лулата си и побутваше оттук-оттам тютюна в нея като преподавател, очакващ отговор от слаб студент.

— Трябва ли да ти напомням, че те нападнаха Шамрон?

Алон хвърли на американеца печален поглед, който красноречиво му подсказа, че не е нужно.

— Тогава защо е това колебание? Мислех, че очакваш с нетърпение да станеш независим, за да докопаш Бен Шафик след това, което стори на Стареца.

— Искам го повече от всеки друг, Ейдриън, но никога не съм желал да бъда независим. Това е опасна операция, твърде опасна за вас — даже да опитате. Ако нещо се обърка или ни заловят на местопрестъплението, ще свърши зле и за трима ни.

— Трима ни?

— Аз, ти и президентът.

— Тогава се подчини на единадесетата заповед на Шамрон: Не се оставяй да те хванат! — и всичко ще бъде наред.

— Бен Шафик е призрак. Дори нямаме негова снимка.

— Това не е напълно вярно. — Картър отново бръкна в кафявата си папка и извади друга снимка, която хвърли на малката масичка пред Габриел. На нея се виждаше мъж с тесни черни очи, чието лице беше отчасти скрито под кефията. — Това е Бен Шафик, сниман преди почти двайсет години в Афганистан. Тогава той беше наш приятел. Бяхме от една и съща страна на барикадата. Ние доставяхме оръжието. Бен Шафик и неговите господари в Рияд даваха парите.

— И уахабитската идеология, която помогна да се родят талибаните — допълни Габриел.

— Лошите дела не остават ненаказани — каза с разкаян тон Картър. — Обаче ние разполагаме с нещо по-ценно от двайсетгодишната снимка. Притежаваме запис на неговия глас.

Американецът взе малко черно дистанционно, насочи го към радиокасетофона и натисна бутона „Старт“. След минута двама души започнаха да разговарят на английски — единият с американски, а другият с арабски акцент.

— Предполагам, че саудитецът е Бен Шафик.

Картър кимна утвърдително.

— Кога е направен записът?

— През 1988 година — отговори Ейдриън. — В една тайна квартира в Пешавар.

— Кой е американецът? — попита Алон, въпреки че вече знаеше отговора.

Картър натисна бутона „Стоп“ и се загледа в огъня.

— Аз — отговори сдържано. — Американецът в тайната квартира в Пешавар бях аз.

— Ще познаеш ли Бен Шафик, ако го видиш отново?

— Бих могъл, но нашите източници ни казаха, че той се е подложил на няколко пластични операции, преди да се заеме със сегашната си дейност. Обаче ще позная белега на дясната му ръка. Беше улучен от парче шрапнел по време на едно пътуване до Афганистан през 1985 година. Белегът започва над китката и стига до под лакътя. Никой пластичен хирург не може да направи каквото и да е, за да го заличи.

— Белегът от коя страна на ръката е — от вътрешната или от външната?

— От вътрешната — отговори Картър. — От раната мускулите на ръката му леко атрофираха. Той претърпя няколко операции, за да възстанови функциите й, но нищо не помогна. Обикновено гледа да я държи в джоба си. Не обича да се ръкува. Бен Шафик е горд бедуин и не уважава физическата недъгавост.

— Предполагам, източниците ви в Рияд не могат да ни кажат къде се крие той в империята на Зизи.

— За съжаление не могат. Ала ние знаем, че е там. Внедрете агент във фирмата на Зизи и рано или късно Бен Шафик ще влезе през задната врата.

— Да внедрим агент в обкръжението на Зизи ал Бакари? И как предлагаш да го направим, Ейдриън? Зизи разполага с по-голяма охрана от повечето държавни глави.

— Не съм си и помислял да се намесвам в оперативните работи — отговори дипломатично Картър. — Но бъди сигурен, че ние ще бъдем търпеливи и възнамеряваме да доведем нещата докрай.

— Търпението и постоянството не са типични американски добродетели. Вие обичате да забъркате кашата и да се прехвърлите на друг проблем.

Последва ново продължително мълчание, нарушавано от време на време от почукването на лулата на Картър върху ръба на пепелника.

— Какво искаш, Габриел?

— Гаранции.

— В нашата работа няма гаранции. Знаеш това.

— Искам всичко, което имате за Бен Шафик и Ал Бакари.

— По обясними причини няма да ти предоставя всички мръсотии за видните личности във Вашингтон.

— Искам протекция — настоя Габриел. — Когато работата бъде свършена, ние ще сме първите заподозрени. Всъщност ние винаги сме такива, дори и когато не сме отговорни. Ще имаме нужда от вашата помощ, за да издържим на бурята.

— Мога да говоря само от името на отдел „Операции“ — каза Картър — и мога да те уверя, че ще бъдем до вас.

— Ще премахнем Бен Шафик по време и на място, което ние изберем, без никаква намеса от страна на Лангли.

— Президентът ще ви бъде благодарен, ако това не стане на американска земя.

— В нашата работа няма гаранции, Ейдриън.

— Туше.^[4]

— Може да ти е трудно да го повярваш, но не мога да взема сам това решение. Трябва да говоря с Амос и министър-председателя.

— Те ще направят каквото им кажеш.

— И с основание.

— Е, какво ще им кажеш?

— Че американският президент моли за услуга — отвърна Габриел. — И аз искам да му помогна.