Даниъл Силва
Пратеникът (6)

6. Ватикан

— In nomine Patris et Filii et Spiritus Sancti.^[1]

Гласът на папата, усилен от микрофона, отекваше над площад „Свети Петър“ и по цялата Виа дела Кончилиационе.

Двайсет хиляди гласа отговориха:

— Амин.

Габриел и Лука Анджели пресякоха тичешком площад „Санта Марта“ и се втурнаха край външната стена на базиликата. Преди да стигнат до Арката с камбаните, Анджели зави надясно и влезе в Бюрото за разрешителни — главния контролно-пропускателен пункт за повечето посетители на Ватикана. Ако Ибрахим ал Бана бе вкарал още някого във Ватикана, документите щяха да са там. Габриел продължи към Арката с камбаните. Швейцарският гвардеец, който бе на пост там, се стресна при вида на тичащия към него мъж и насочи отбранително алебардата си при приближаването на Алон. После я вдигна, когато видя размаханата пред лицето му служебна карта.

— Дай ми пистолета си! — нареди му Габриел.

— Синьор?

— Дай ми пистолета си! — извика му Алон на немски.

Гвардеецът бръкна под многоцветната си ренесансова туника и извади супермодерен деветмилиметров зигзауер точно когато Лука Анджели се появи под свода на арката.

— В единайсет и половина Ал Бана е вкарал във Ватикана делегация от трима немски свещеници.

— Не са свещеници, Лука. Те са шахиди^[2]. Мъченици. — Габриел погледна към тълпата, която се бе събрала на площада. — Съмнявам се, че още са във Ватикана. Сега вероятно са навън, въоръжени с експлозиви и бог знае с какво още.

— А защо са влезли през Арката с камбаните?

— За да вземат бомбите си естествено. — Това беше ахилесовата пета в сигурността на Ватикана. Терористите я бяха открили чрез многократно наблюдение и бяха използвали инициативата за мир на Светия отец. — Ал Бана вероятно ги е внесъл тайно по време на престоя си и ги е съхранявал в своя кабинет. Шахидите са ги взели, след като са минали през контролно-пропускателния пункт, после са влезли на площада от някое място, където няма детектори за метал.

— Базиликата — каза Лука. — Може да са влезли в базиликата през страничния вход и да са излезли през някоя от предните врати. Може да сме се разминали с тях преди малко, без да имаме представа за това.

Габриел и Анджели прескочиха дървената ограда, която отделяше входа на Арката с камбаните от останалата част на площада, и се качиха на подиума. Внезапното им появяване предизвика шепот сред зрителите. Донати стоеше зад папата. Габриел отиде спокойно до него и му подаде бележката, която бе взел от кабинета на Ал Бана.

— Те са тук.

Монсеньор сведе поглед, видя арабския текст и вдигна очи към Алон.

— Открихме това в кабинета на Ибрахим ал Бана. В него пише, че ще разрушат базиликата и ще убият Светия отец. Трябва да го изведем от подиума. Веднага, Луиджи!

Донати погледна към множеството на площада: католически поклонници и сановници от цял свят, ученици в бели дрехи, групи от болни и стари хора, дошли да получат папската благословия. Светият отец седеше на пурпурния церемониален трон. По традиция, наследена от неговия предшественик, той поздравяваше поклонниците на родните им езици, като преминаваше бързо от един на друг.

— А какво ще правим с поклонниците? — попита Луиджи. — Как ще ги предпазим?

— Може би е твърде късно за тях. Или поне за някои от тях. Ако се опитаме да ги предупредим, ще настъпи паника. Изведи Светия отец от площада колкото се може по-бързо. После ще започнем да извеждаме поклонниците.

Началникът на швейцарската гвардия — полковник Брюнер, се присъедини към тях на подиума. Както и останалата част от личната охрана на папата, той беше облечен в черен официален костюм и носеше миниатюрна слушалка. Когато Донати му обясни положението, лицето на Брюнер пребледня.

— Ще го изведем през базиликата.

— А ако са скрили бомбите там? — попита Габриел.

Началникът отвори уста да отговори, но думите му бяха заглушени от силна взривна вълна. Звукът достигна до тях една хилядна от секундата по-късно — оглушителен трясък, усилен многократно от ехото на затворения площад „Свети Петър“. Габриел бе отнесен от платформата като лист хартия от ураган. Той излетя във въздуха и се преобърна поне веднъж, преди да се стовари върху стъпалата на базиликата и да изгуби свяст.

* * *

Когато отвори очи, видя Христовите апостоли да гледат към него от корниза на фасадата. Не знаеше колко дълго е бил в несвяст. Няколко секунди, а може би и повече. Седна с все още бучащи уши и се огледа. Вдясно от него бяха прелатите от Курията, които преди това стояха на подиума с папата. Те изглеждаха шокирани и разрошени, но без никакви наранявания. Отляво лежеше Донати, а до него — Карл Брюнер. Очите на началника на швейцарската гвардия бяха затворени и от тила му обилно течеше кръв.

Габриел се изправи на крака и се огледа.

Къде е папата?

Ибрахим ал Бана беше вкарал трима свещеници във Ватикана.

Алон се опасяваше, че ще последват още два взрива.

Откри зигзауера, който бе взел от гвардееца, и извика на прелатите да останат на земята. После, като се качи отново на подиума, за да потърси Лукези, експлодира втората бомба.

Още една силна, мъчително гореща въздушна вълна.

Още един тътен.

Габриел бе отхвърлен назад. Този път падна върху Донати.

Той пак се изправи на крака. Не можа да стигне до подиума, преди да избухне третата бомба.

Когато грохотът най-сетне заглъхна, Алон се качи на платформата и огледа пораженията. Шахидите се бяха разпределили на равни разстояния в тълпата близо до подиума: първият бе застанал до Бронзовите врати, вторият — в средата на площада, а третият — близо до Арката с камбаните. Единственото, което бе останало от тях, бяха три стълба черен дим, издигащи се към безоблачното бледосиньо небе. В участъците, където бяха стояли терористите, паветата бяха почернели от експлозията, оплискани с кръв и осеяни с части от крайници и парчета плът. По-надалеч от центровете на експлозията човек трудно можеше да си представи, че разкъсаните тела допреди минути са били човешки същества. Сгъваемите столове, които Габриел бе наблюдавал да поставят на еспланадата по-рано сутринта, бяха намятани един върху друг като тесте карти и навсякъде имаше разпилени обувки. Колко ли са жертвите? Навярно стотици — помисли си той. Ала основната му грижа в този момент не бяха те, а Светият отец.

Ние обявяваме война на вас, кръстоносците, чрез разрушаването на вашия невернически храм на многобожието…

Габриел бе сигурен, че атаката още не е приключила.

В този момент през пелената на черния дим видя да се разгръща следващата фаза. Един камион бе спрял точно зад загражденията в далечния край на площада. Задните му врати се отвориха и отвътре изскочиха трима мъже. Всеки от тях носеше през рамо гранатомет.

* * *

Точно тогава Габриел видя трона, на който бе седял папата. Беше запратен настрани от първия взрив и се бе приземил нагоре с краката на стъпалата на базиликата. Изпод него се подаваше малка ръка със златен пръстен… ръкавът на бялото расо бе обагрен в кръв.

Алон погледна към Донати.

— Те имат гранатомети, Луиджи. Махни всички далеч от катедралата „Свети Петър“!

Габриел скочи от подиума и вдигна трона. Очите на Светия отец бяха затворени и той кървеше от няколко малки порезни рани. Когато се наведе и вдигна папата на ръце, до ушите му достигна характерното свистене на приближаващ се противотанков снаряд. Той извърна глава колкото да зърне как ракетата прелита над площада към базиликата. Миг по-късно бойната глава удари купола на Микеланджело и експлодира сред дъжд от огън, стъкла и камъни.

Габриел прикри папата от падащите отломки, после го вдигна и затича към Бронзовите врати. Преди да стигне прикритието на колонадата, втора ракета прелетя над площада. Тя удари фасадата на базиликата — точно под балюстрадата на Лоджията за благослов.

Алон загуби равновесие и падна на паважа. Вдигна глава и видя изстреляната трета ракета. Траекторията й беше по-ниска от тази на предишните и тя летеше право към подиума. В мига преди да попадне в целта, Габриел видя кошмарна картина: Луиджи Донати отчаяно се опитваше да премести кардиналите от Курията и прелатите на безопасно място. Алон остана на земята и покри с тялото си Светия отец, когато още един дъжд от отломки се изсипа върху тях.

— Ти ли си, Габриел? — попита папата с все още затворени очи.

— Да, Ваше Светейшество.

— Свърши ли?

Три бомби, три ракети — символи на Светата Троица, даде си сметка Алон. Пресметнато оскърбление към мушрикун.

— Да, Ваше Светейшество. Мисля, че свърши.

— Къде е Луиджи?

Алон погледна към горящите останки от подиума и видя Донати да излиза, олюлявайки се, от пушека, понесъл на ръце мъртвото тяло на един кардинал.

— Жив е, Ваше Светейшество.

Папата затвори очи и прошепна:

— Благодаря ти, Боже.

Габриел усети, че нечия ръка го сграбчи за рамото. Извърна се и видя четирима мъже в сини костюми и с извадени пистолети.

— Остави го — извика единият от мъжете. — Ние ще го отведем оттук.

Алон гледа мъжете известно време, после бавно поклати глава.

— Аз ще го занеса — отвърна, изправи се и внесе папата в Апостолическия дворец, обграден от швейцарските гвардейци.

* * *

Жилищната сграда се издигаше на една тясна калдъръмена уличка близо до църквата „Санта Мария“ в квартала Трастевере. Избелялата светлокафява фасада на четириетажната постройка бе опасана с електрически и телефонни кабели. В няколко големи участъка мазилката бе паднала и отдолу се червенееше зидарията. На приземния етаж се помещаваше малка работилница за мотоциклети, която се бе разпростряла чак до улицата. Вдясно от нея беше входната врата, през която се стигаше до горните етажи. В джоба на Ибрахим ал Бана имаше ключ за тази врата.

Атентатът бе започнал пет минути след като Ал Бана напусна Ватикана. Той се бе възползвал от настъпилата паника на Борго Санто Спирито, за да свали предпазливо своята куфи^[3] и да си окачи на шията голям дървен кръст. Оттам отиде пеш до парка Яникулум, после се спусна по хълма към Трастевере. На Виа дела Паля една заблудена жена го помоли да я благослови. Той го направи, имитирайки думите и жестовете, които бе виждал във Ватикана, след това незабавно помоли Аллах да му прости светотатството.

Сега — вече в безопасност в жилищната сграда — Ал Бана свали противния кръст от шията си и се заизкачва по сумрачното стълбище. Беше му наредено да дойде тук от саудитеца, който замисли и планира атаката, саудитеца, когото познаваше само като Халил. Това трябваше да бъде първата му спирка по пътя за тайно измъкване от Европа и завръщане в мюсюлманския свят. Надяваше се да се върне в родния си Египет, но Халил го убеди, че там няма да е в безопасност. Докато се усетиш, американският лакей Мубарак ще те предаде на неверниците — бе казал саудитецът. — На света има само едно място, където те не могат да те пипнат.

Мястото беше Саудитска Арабия — земята на Пророка, родината на уахабитския ислям. На Ибрахим бе обещана нова самоличност, преподавателско място в престижния университет в Медина и банкова сметка с половин милион долара. Убежището му беше награда от саудитския министър на вътрешните работи — принц Набил. Парите пък бяха дар от саудитския милиардер, който финансираше операцията.

И така мюсюлманският духовник, който се качваше по стълбите на римската жилищна сграда, беше доволен човек. Току-що помогна да се осъществи един от най-важните актове на джихад в дългата и славна история на исляма. Сега щеше да започне нов живот в Саудитска Арабия, където думите и вярата му можеха да помогнат за вдъхновяването на следващото поколение ислямски воини. Само в рая щеше да е по-хубаво.

Ал Бана стигна до площадката на третия етаж и се запъти към апартамент 3А. Когато мушна ключа си в ключалката, усети слаб електрически ток по пръстите, а като го завъртя, вратата експлодира. След това не чувстваше нищо.

* * *

В същия момент във вашингтонската централа, известна като „Фоги Ботъм“, една жена се събуди от кошмар. Той бе изпълнен със същите образи, които виждаше всяка сутрин по това време: стюардеса с прерязано гърло, красив млад пътник, който провежда последния си телефонен разговор. Ад. Тя се претърколи и погледна часовника на нощното шкафче. Беше шест и половина. Жената взе дистанционното, насочи го към телевизора и натисна бутона за включване. Господи, не! — помисли си, когато видя базиликата в пламъци. — Не отново.