Даниъл Силва
Пратеникът (27)

27. Пристанището на Густавия, Сен Бартелеми

През следващите два часа след изявлението на Габриел имаше движение на хората от екипа и на материали, което остана незабелязано от мирните жители на острова. Сара стана свидетелка само на един елемент от подготовката, тъй като седеше на личната си палуба, загърната в бяла хавлиена роба, когато „Слънчевата балерина“ потегли и безшумно се отдалечи в сгъстяващата се тъмнина. Бурният следобеден вятър бе стихнал и сега край яхтите, закотвени на входа на пристанището, подухваше топъл бриз. Тя затвори очи. От слънцето я болеше главата, а в устата си имаше метален вкус от голямото количество изпито розе. Неразположението й бе добре дошло. То й даваше нещо, за което да мисли, освен за това, което предстоеше. Погледна часовника си — „Хари Уинстън“, подарен й от президента и генерален изпълнителен директор на Джихад Инкорпорейтед. Той показваше седем и двайсет. Оставаше още малко до измъкването й.

Сара погледна към кърмата на „Александра“ и видя, че кацналият там „Сикорски“ е тъмен и неподвижен. Щяха да ходят на вечеря, тръгването бе планирано за седем часа и четирийсет и пет минути, разпорежданията бяха дадени от Хасан — способния и експедитивен шеф на отдела по пътуванията на Зизи. „И моля, не закъснявайте, госпожице Сара“ — беше й казал той. Зизи пък я посъветва да си облече нещо специално. „Тату“ е любимият ми ресторант на острова — добави той. — Очертава се да бъде паметна вечеря.

Бризът се усили и отнякъде в пристанището долетя звънтенето на шамандура. Сара отново погледна часовника си и видя, че е седем и двайсет и пет. Представи си събирането. Може би щяха да имат семейна вечеря — като тези в къщата в Съри. Или може би обстоятелствата щяха да са такива, че храненето ще е неуместно. Каквото и да бе настроението, тя жадуваше за тяхната прегръдка. Обичаше ги. Обичаше ги всичките. Обичаше ги, защото всички останали ги мразеха. Обичаше ги, защото бяха като спасителен остров, заобиколен от море от фанатици, и защото се страхуваше, че вълната на историята един ден може да ги отнесе, а тя искаше да е част от тях дори само за миг. Обичаше тяхната спотаена болка и способността им да се радват, тяхната жажда за живот и презрението им към онези, които убиват невинни хора. В живота на всекиго от тях имаше цел и на нея всеки един й изглеждаше като малко чудо. Спомни си за Дина — красивата девойка с белези, последното от шест деца — по едно дете за всеки един милион убити евреи. Беше казала на Сара, че баща й е единственият оцелял от холокоста от семейството си. След като дошъл в Израел, си избрал името Сарид, което на иврит означава „останка“, и бе кръстил последното си дете Дина, което пък означава „отмъстена“. Аз съм Дина Сарид — бе казала тя. — Аз съм отмъстената останка.

И тази вечер — помисли си Сара — ние ще устоим заедно.

В седем и половина тя още не бе помръднала от шезлонга си на палубата. Помайването й си имаше причина. Искаше да си остави само няколко минути за обличане — по-малко време за някоя невнимателна постъпка, издаваща, че няма намерение да се връща тук. Не вземай нищо със себе си — пишеше в съобщението на Римона. — Остави стаята си в безпорядък.

И така тя остана на палубата още пет минути, после се изправи и влезе в каютата си. Остави робата да се плъзне от раменете й и да падне на пода, сетне бързо си сложи бикините и сутиена. Тоалетът й — свободно падащ тъмнооранжев костюм с панталон, който Надия купи за нея предния следобед в Густавия — лежеше на неоправеното й легло. Облече го набързо и отиде да си придаде блясък в банята. Сложи си златната гривна, но остави на шкафа другите бижута, подарени й от Зизи. Когато трябваше да реши с каква прическа да е, за първи път се поколеба. Вдигната или пусната да е косата й? Пусната, реши тя. Първата стъпка назад към предишния й живот. Живот, който, както я предупреди Габриел, никога нямаше да е същият.

Върна се в стаята и я огледа за последен път. Остави стаята си в безпорядък. Поръчението бе изпълнено. „Не вземай нищо със себе си. Никаква дамска чанта или портфейл, никаква кредитна карта или пари.“ Та на кого му са нужни кредитни карти и пари, когато е част от антуража на Зизи ал Бакари? Излезе в коридора и затвори вратата, уверявайки се, че не е заключена. После се отправи към кърмата, където чакаха моторниците. Рафик я вдигна и я подаде на Жан-Мишел, който стоеше в едната от тях, и тя се озова, притисната между двамата Абдула, на задната седалка. Зизи седеше срещу нея заедно с Надия. Когато лодката се понесе към брега, те напрегнато се взираха в нея в мрака.

— Трябваше да си сложите перлите, Сара. Щяха чудесно да вървят на костюма ви. Обаче се радвам, че отново сте с пусната коса. Така тя изглежда много по-добре. Не ви харесвах с вдигната коса. — Той погледна към дъщеря си. — Не мислиш ли, че изглежда по-добре с пусната коса?

Преди Надия да отговори, Хасан тикна един мобилен телефон в ръката на Зизи и прошепна нещо на арабски, което прозвуча като ужасно спешно. Сара погледна към вътрешното пристанище, където четири черни тойоти „Ланд Крузър“ чакаха в края на кея. Беше се събрала малка група зяпачи, надяващи се да зърнат знаменитостите, които могат да си поръчат толкова внушителна автоколона на такъв малък остров. Тъмнокосата девойка, която седеше на една остъклена веранда няколко метра по-нататък, изобщо не се впечатляваше от спектакъла на знаменитостите. „Отмъстената останка“ гледаше невиждащо в пространството, тъй като умът й явно бе зает с по-важни неща.

* * *

Плажът в Салин — един от малкото на острова, където няма хотели и вили — тънеше в мрак, нарушаван единствено от фосфоресциращия отблясък на превключвателя на лунна светлина. Мордекай докара на брега първата моторница „Зодиак“ в осем часа и пет минути. Одед пристигна със своята лодка две минути по-късно, като теглеше третата с найлоново въже. В осем и десет те дадоха сигнал на Габриел. Екипът „Салин“ беше на позиция. Изходът за бягство бе отворен.

* * *

Както обикновено, и тази вечер плажът в Сен Жан опустяваше бавно и все още имаше няколко упорити летовници, които седяха на пясъка в сгъстяващата се тъмнина. В края на летищната писта, близо до поочукания от времето знак, който предупреждава за нисколетящи самолети, имаше малко парти. В него участваха четирима души — трима мъже и едно тъмнокосо момиче, пристигнало с мотоциклет от Густавия няколко минути по-рано. Един от тях бе донесъл бира „Хайнекен“, друг — портативен касетофон, от който в момента звучеше парче на Боб Марли. Тримата мъже се бяха изтегнали в различни пози. Двама от тях — якичък на вид мъж с белези от шарка на лицето и един по-деликатен, с живи кафяви очи и развята коса — пушеха, като си подаваха цигарата, за да успокоят нервите си. Девойката танцуваше под звуците на музиката, а бялата й блуза проблясваше на лунната светлина.

Макар да не си личеше от държанието им, те бяха избрали много внимателно мястото за своето парти. Оттам можеха да наблюдават движението по пътя от Густавия заедно с галавечерята, която започваше на сто и петдесет метра по-надолу, в ресторант „Тату“. В осем и половина единият от мъжете — якият със сипаничавото лице, явно получи обаждане по мобилния си телефон. Не беше обикновен телефон, а двупосочна радиостанция, която изпраща и получава обезопасени съобщения. Миг след като затвори, той и другите двама мъже скочиха на крака и шумно побягнаха към пътя, където се качиха в джип „Сузуки Витара“.

Облечената в бяло девойка остана на плажа, слушайки Боб Марли, докато наблюдаваше частния турбовитлов самолет, спускащ се над водата в залива по посока на пистата. Тя погледна към очукания знак: ПАЗИ СЕ ОТ НИСКОЛЕТЯЩИ САМОЛЕТИ! Девойката бе бунтарка по природа и не му обърна никакво внимание. Усили музиката и затанцува, докато самолетът премина с грохот над главата й.

* * *

Плажът в Мариго Бей е малък и скалист и рядко се използва, освен от местните хора, които държат на него лодките си. Там, точно в края на крайбрежния път, има малка отбивка, където могат да се съберат две или три коли, и паянтово дървено стълбище, водещо надолу към плажа. Тази нощ отбивката бе заета от два мотоциклета „Пиаджо“. Собствениците им седяха на тъмния плаж върху кила на преобърната лодка. В краката на всеки от тях бе оставена по една найлонова раница, като и в двете имаше по два пистолета със заглушител. По-младият мъж носеше „Барак SP-21“ 45-и калибър. По-възрастният предпочиташе по-малките оръжия и бе пристрастен към италианските пистолети. Оръжията в неговата раница бяха деветмилиметрови берети.

За разлика от техните сънародници в Сен Жан, двамата мъже не пиеха и не слушаха музика, нито демонстрираха фалшиво веселие. Седяха мълчаливо и дишаха бавно и равномерно, за да успокоят бесния ритъм на сърцата си. По-възрастният наблюдаваше движението по пътя, а по-младият съзерцаваше плискащите се вълни. Обаче и двамата не изпускаха от очи сцената, която щеше да се разиграе след няколко минути във вилата, разположена в края на носа. В осем и половина по-възрастният мъж вдигна радиостанцията си и произнесе две думи: „Тръгвай, Дина!“.

* * *

Съпругата на Жан-Мишел — Моник, първа забеляза момичето.

Напитките току-що бяха сервирани, а Зизи бе приключил с нареждането си всички да се насладят на вечерята, защото ще е последната на Сен Бартелеми. Сара седеше до хер Верли на противоположния край на масата. Швейцарският банкер тъкмо изразяваше своето възхищение от творчеството на Ернст Лудвиг Кирхнер, когато тя забеляза с крайчеца на окото си бързото извръщане на ъгловатата глава на Моник и движението на черната й коса.

— Ето я онази девойка — каза Моник, без да се обръща към някого специално. — Онази с ужасния белег на бедрото. Спомняте ли си я, Сара? Вчера я видяхме на плажа в Салин. Слава богу, днес носи панталони.

Сара учтиво се извини на хер Верли и проследи погледа на Моник. Девойката вървеше покрай самата вода, облечена с бяла блуза и сини джинси с навити до прасеца крачоли. Когато приближи до ресторанта, един от бодигардовете излезе напред и се опита да й препречи пътя. Макар да не можеше да чуе разговора им, Сара виждаше, че момичето държи на правото си да мине през участъка от обществения плаж, независимо от строго охраняваното частно тържество, което се провеждаше в „Тату“. Правило на Службата — помисли си тя. — Не се опитвай да бъдеш незабележим. Набий се на очи. Ако се налага, стани за смях.

Най-накрая бодигардът отстъпи и девойката мина, куцукайки бавно, и се скри в мрака. Сара изчака да минат няколко секунди, после се наведе над масата пред Моник и каза тихо на ухото на Жан-Мишел:

— Мисля, че ще повърна.

— Какво има?

— Пих твърде много вино на обяд. Едва не повърнах в моторницата.

— Искате ли да отидете до тоалетната?

— Може ли да ме заведете, Жан-Мишел?

Той кимна утвърдително и се изправи.

— Почакай — каза Моник. — Ще дойда с теб.

Жан-Мишел поклати глава, но жена му се изправи рязко и помогна на Сара да стане.

— На клетото момиче му е лошо — изсъска му тя на френски. — Има нужда от жена, която да се погрижи за него.

* * *

В същия момент един джип „Сузуки Витара“ спря на паркинга на „Тату“. Зад волана седеше Йоси, а Яков и Лавон бяха на задната седалка. Яков дръпна затвора на деветмилиметровата си берета, за да се зареди първият патрон, и се взря в пасажа, очаквайки появата на Сара.

* * *

Когато напускаха плажа, Сара хвърли поглед през рамо и видя Зизи и Надия да гледат след нея. Тя се обърна и впери поглед пред себе си. Жан-Мишел вървеше от лявата й страна, а Моник — от дясната. И двамата я държаха за ръка. Те я преведоха бързо през вътрешната част на ресторанта и подминаха бутика. Пасажът тънеше в пълен мрак. Жан-Мишел отвори вратата на дамската тоалетна, запали лампата, огледа помещението и махна на Сара да влезе. Вратата се затръшна. Твърде шумно — помисли си тя. Заключи я за по-сигурно и се погледна в огледалото. Лицето, което видя, не беше нейното. Можеше да е нарисувано от Макс Бекман или Едвард Мунк. Или може би от дядото на Габриел — Виктор Франкел. Беше портрет на ужасена жена. През затворената врата чу гласа на Моник, която я питаше дали е добре. Сара не отговори. Тя се хвана за мивката, затвори очи и зачака.

* * *

— По дяволите! — прошепна Яков. — Защо трябва да води шибания кикбоксьор?

— Можеш ли да го поемеш?

— Мисля, че да, но ако нещата тръгнат на зле, гледай да го гръмнеш в главата.

— Досега никога не съм убивал.

— Лесно е — каза Яков. — Слагаш пръста си на спусъка и натискаш.

* * *

Беше точно осем часът и трийсет и две минути, когато Габриел се изкачи по дървените стълби на брега на Мариго Бей. Носеше мотоциклетна каска, микрофон пред устата и миниатюрна слушалка. В черната непромокаема раница на гърба му бяха беретите. На една крачка зад него, Михаил бе екипиран по същия начин. Те се метнаха на мотоциклетите и едновременно запалиха двигателите. Габриел кимна веднъж и двамата потеглиха по пустия път.

Спуснаха се по стръмния склон на хълма, като Габриел караше отпред, а Михаил го следваше на няколко метра. Пътят беше тесен и ограден от двете страни с каменна стена. Пред тях, на върха на следващия хълм, беше отбивката за нос Милу. Паркиран в края на каменната стена, стоеше мотоциклет, а на седалката му седеше Римона, облечена в сини джинси и вталена блуза, скрила лицето си под каска със спуснат визьор.

Тя светна два пъти с лампичката на каската — сигнал, че пътят е чист. Габриел и Михаил взеха завоя с пълна скорост и продължиха към носа. Пред тях се разкри морето, окъпано от лунната светлина. Вляво се издигаше голият склон на хълма, а отдясно — редица малки бунгала. От последното изскочи черно куче и яростно залая, когато профучаха край него.

На следващото кръстовище имаше вестникарска будка с пощенски кутии и малък пуст навес на автобусна спирка. Наближаваща кола влезе в завоя твърде бързо и се отклони към страната на Габриел. Той намали и я изчака да мине, после отново форсира мотора.

Точно тогава чу в ухото си гласа на Римона.

— Имаме проблем — каза тя спокойно.

Докато вземаше завоя, Габриел хвърли поглед през рамо и видя какъв е проблемът. След тях идваше очукан син „Рейндж Роувър“ с маркировка на жандармерията.

* * *

На паркинга на „Тату“ Яков тъкмо посягаше към дръжката на вратата, когато чу гласа на Римона в слушалката. Той погледна към Лавон и попита:

— Какво става, по дяволите?

Отговори му Габриел.

* * *

В роувъра имаше двама полицаи — единият беше зад волана, а вторият, който изглеждаше по-старши, седеше на пасажерската седалка с радиослушалка пред устата. Габриел устоя на изкушението да се обърне повторно и продължи да гледа напред.

Точно зад автобусната спирка пътят се раздвояваше. Вилата на Бен Шафик оставаше вдясно. Габриел и Михаил завиха наляво. Няколко секунди по-късно те намалиха и погледнаха назад.

Колата на жандармерията бе поела по другия път.

Габриел спря и се зачуди какво да направи. Дали жандармеристите са на рутинна обиколка, или се бяха отзовали на телефонно обаждане? Дали е случаен лош късмет или нещо повече? Беше сигурен само в едно: Ахмед бен Шафик беше в ръцете му и той го искаше мъртъв.

Зави, върна се до разклонението и погледна към края на носа. Пътят беше пуст и ченгетата никъде не се виждаха. Той даде газ и полетя напред в тъмнината. Когато пристигна пред вилата, портата й бе отворена, а колата на жандармерията — паркирана на алеята. Ахмед бен Шафик — най-опасният терорист в света — товареше куфарите си в багажника на своето субару.

А двамата френски жандармеристи му помагаха!

Габриел се върна до мястото, където го чакаше Михаил, и съобщи новината едновременно на всички членове на екипа:

— Нашият приятел се готви да напусне острова, а Зизи му е уредил полицейски ескорт.

— Разкрити ли сме? — попита Михаил.

— Трябва да приемем, че е така. Вземете Сара и се махайте от Салин.

— Страхувам се, че това вече не е възможно — отговори Лавон.

— Кое не е възможно?

— Не можем да вземем Сара — поясни Ели. — Губим я.

* * *

Нечий юмрук удари по вратата три пъти. Напрегнат глас й извика да излезе. Сара дръпна резето и отвори вратата. Жан-Мишел стоеше отвън в пасажа заедно с четирима от бодигардовете на Зизи. Те я сграбчиха за ръцете и я повлякоха към плажа.

* * *

Белият кабриолет мина през портата и зави по пътя, последван от роувъра на жандармерията. Петнайсет секунди по-късно малкият ескорт профуча край Габриел и Михаил. Гюрукът все още бе спуснат. Бен Шафик държеше волана с две ръце и гледаше право напред.

Габриел погледна към Михаил и каза едновременно на целия екип по радиостанцията:

— Изтеглете се от Салин веднага. Всички. Оставете ми една лодка, но напуснете острова.

После потегли след Бен Шафик и жандармеристите.

* * *

— Причинявате ми болка.

— Съжалявам, госпожице Сара, но трябва да побързаме.

— За какво? За основното ястие?

— Има бомбена заплаха. Напускаме острова.

— Бомбена заплаха? Срещу кого? Срещу какво!

— Моля ви, не казвайте нищо повече, госпожице Сара. Просто вървете бързо.

— Добре, но пуснете ръцете ми. Причинявате ми болка.

* * *

Габриел караше със загасен фар на двеста метра зад роувъра. Те профучаха през село Лориан, после през Сен Жан. Докато караха край залива, видя табелата за ресторант „Тату“. Намали и погледна към паркинга точно когато Зизи и хората от антуража му се качваха в тойотите пред очите на други двама жандармеристи. Сара бе притисната между Рафик и Жан-Мишел. За момента Габриел не можеше да направи нищо. Той неохотно даде газ и продължи след Бен Шафик.

Сега летището беше право пред тях. Без да дадат мигач, двата автомобила завиха по служебния път и се насочиха през охраняемата порта към пистата. В другия й край ги чакаше турбовитлов самолет с работещ двигател. Габриел спря на банкета на пътя и наблюдаваше безпомощно как Бен Шафик, жената и двамата жандармеристи слизат от колите.

Саудитският терорист и жената веднага се качиха в самолета, а жандармеристите натовариха куфарите им в багажното отделение. Петнайсет секунди след като вратата на пилотската кабина се затвори, самолетът потегли, набирайки скорост на пистата. Когато той се издигна над залива на Сен Жан, автоколоната на Зизи профуча край летището и се заизкачва по склона на хълма към Густавия.

* * *

Беше осем часът и четирийсет минути, когато Мордекай и Одед забелязаха Михаил и Римона да се спускат по дюните към плажа на Салин. След две минути се появиха още фигури. В осем и четирийсет и три всички, освен Лавон, бяха на борда на лодките.

— Чу го, Ели — извика Яков. — Иска всички да напуснем острова.

— Знам — отвърна Лавон, — но няма да тръгна без него.

Яков видя, че няма смисъл да спори. Минута по-късно скутерите се носеха през прибоя към „Слънчевата балерина“. Лавон ги гледа, докато се стопиха в мрака, после се обърна и закрачи напред-назад край водата.

* * *

Автоколоната се заспуска с пълна скорост надолу по хълма към Густавия. Габриел, който караше след нея, видя „Александра“, цялата окъпана в светлина, да се полюшва в края на пристанището. След две минути тойотите завиха и влязоха на пристанищния паркинг. Бодигардовете на Зизи се заеха с придвижването на групата от колите до моторниците с бързината и точността на професионалисти. Спасяването на Сара бе невъзможно. Алон я зърна само веднъж — оранжев проблясък между две тъмни фигури — след миг всички бяха на море, устремени към убежището си — „Александра“. Не му оставаше друго, освен да се обърне и да поеме към Салин, където го чакаше Лавон. Когато потеглиха през залива, Габриел седеше с мрачно изражение на носа на лодката.

— Помниш ли какво ти казах днес следобед, Габриел?

— Помня, Ели.

— Ако тази вечер можеш да имаш само една цел, гледай тя да е Сара. Това ти казах.

— Знам, Ели.

— Кой сгреши? Ние ли? Или пък Сара?

— Сега това е без значение.

— Да, така е. Той ще я убие, освен ако по някакъв начин успеем да си я върнем.

— Няма да го направи тук. Не и след като замеси френската жандармерия.

— Ще намери начин. Никой, предал Зизи, не може да се измъкне безнаказано. Правилата на Зизи.

— Ще трябва да я отведе някъде — каза Габриел. — Освен това ще иска естествено да разбере за кого работи.

— Което означава, че може да имаме много малка пролука — в зависимост от методите, които той ще използва, за да получи отговорите.

Габриел не каза нищо. Лавон можеше да прочете мислите му.

Ще си я вземем. Да се надяваме само, че ще е останало нещо от нея, когато го направим.