Даниъл Силва
Пратеникът (18)

18. Лондон

Съобщението, че галерията „Ишърууд Файн Артс“ е продала „Пророк Даниил в ямата с лъвовете“ от Питер Паул Рубенс за сумата от десет милиона паунда, се появи през първата сряда на новата година. До петък шумотевицата бе засенчена от слуха, че Ишърууд се е сдобил със съдружничка.

Първи го чу Оливър Димбълби — тантурестото наказание на Джулиан от Кинг Стрийт, макар че по-късно и самият Димбълби трудно можеше да определи точния първоизточник. Доколкото си спомняше, семената бяха посети от Пенелопи — сексапилната съдържателка на малкия бар на Джърмин Стрийт, където Ишърууд често можеше да бъде видян да убива скучните си следобеди. „Тя е руса — бе казала Пенелопи. — Естествено руса, Оливър. Не като твоите момичета. Красива. Американка с лек английски акцент“. Отначало Пенелопи предположи, че Джулиан отново се халосва с по-млада жена, но скоро осъзна, че става свидетелка на интервю за работа. „И то не каква да е работа, Оливър. Звучеше ми като нещо голямо“.

Димбълби нямаше да обърне внимание, ако не бе получил информация от второ място, този път от Пърси — всеизвестен клюкар, който беше сервитьор в залата за закуска на хотел „Дорчестър“.

— Те определено не са любовници — каза той на Оливър с увереността на човек, който си знае работата. — Ставаше дума единствено за заплата и печалби. Имаше доста пазарене. Тя се правеше на недостъпна.

Димбълби даде на Пърси десет лири и го попита дали е чул името на жената.

— Банкрофт — отговори Пърси. — Сара Банкрофт. Остана две нощи. Сметката бе платена изцяло от „Ишърууд Файн Артс“, Мейсънс Ярд, Сейнт Джеймс.

Третото наблюдение — интимна вечеря в „Мирабел“ — затвърди мнението на Димбълби, че определено нещо е в ход. Следващата вечер в бара на ресторант „Грийнс“ той се натъкна на директора на отдела за стари майстори в аукционната къща „Бонамс“ Джеръми Краб. Краб пиеше доста голямо уиски и още ближеше рани от изумителния удар на Ишърууд.

— Аз притежавах този Рубенс, Оливър, но Джули ме надхитри. Той е с десет милиона по-богат, а мен ме очаква разстрел на разсъмване. Сега Ишърууд разширява дейността си. Доколкото чух, взема си напълно нов фронтмен. Но не ме цитирай, Оливър. Това са само злобни приказки.

Когато Димбълби го попита дали случайно новият фронтмен на Ишърууд не е всъщност една американка на име Сара Банкрофт, Краб се усмихна накриво.

— Всичко е възможно, скъпи. Не забравяй, че говорим за богатия Джули Ишърууд.

Следващите четирийсет и осем часа Оливър Димбълби посвети изобилното си свободно време, за да издири произхода на Сара Банкрофт. Другар по чашка във факултета в „Кортолд“ я описа като „метеор“. Същият другар научи от свой познат в Харвард, че дисертацията й е считана за задължително четиво за всеки, който сериозно се занимава с немските експресионисти. После Димбълби се обади на свой стар приятел, който почистваше картини в Националната художествена галерия във Вашингтон, и го помоли да се позавърти край „Филипс“ и да научи нещо за нейното напускане. Било разправия за пари, докладва му неговият приятел. След два дни той позвъни на Оливър и му съобщи, че било свързано със завършила зле любовна авантюра в службата. При третото обаждане стана ясно, че Сара Банкрофт се е разделила с „Филипс Кълекшън“ в добри отношения и че мотивът за напускането й бил единствено желанието да разпери криле. Колкото до личния й живот, в смисъл на семейно положение, тя беше описана като неомъжена, но недостъпна.

Оставаше обаче един въпрос без отговор: Защо Ишърууд внезапно си вземаше съдружник? Джеръми Краб бе чул, че е болен. Роди Хъчинсън бе чул, че Джулиан имал тумор в корема, голям колкото пъпеш. Пенелопи — девойката от бара на Ишърууд — бе чула пък, че той е влюбен в богата разведена гъркиня и възнамерява да прекара остатъка от живота си в блажен разврат на плажа на остров Миконос. Въпреки че намираше разточителните слухове за забавни, Димбълби подозираше, че истината е много по-прозаична. Джулиан остаряваше. Беше уморен. Току-що бе направил успешен удар. Защо да не вземе на борда някой, който да облекчи товара му?

Подозренията му бяха потвърдени три дни по-късно, когато в края на страницата за изкуство на Таймс се появи кратко съобщение, че Сара Банкрофт — работила преди това във „Филипс Кълекшън“ във Вашингтон — ще постъпи в галерията „Ишърууд Файн Артс“ като неин първи съдиректор. „Занимавам се с това от четирийсет години — споделяше пред репортера на Таймс Джулиан. — Нуждаех се от някого, който да поеме част от тежестта, и ангелите ми изпратиха Сара“.

* * *

Тя пристигна следващата седмица, в понеделник. По една случайност Оливър Димбълби вървеше бавно по Дюк Стрийт точно в момента, когато тя зави и влезе в пасажа към Мейсънс Ярд, облечена в тренчкот на „Бърбъри“; русата й коса се спускаше по гърба й като сатенена наметка. Тогава Димбълби не осъзна коя е тя, но верен на себе си, надзърна в пасажа, за да я огледа отзад. За негова изненада, жената се насочи право към галерията на Ишърууд в далечния ъгъл на квадратния двор. Този първи ден тя позвъни на звънеца и трябваше да изчака две много дълги минути, докато Таня — мудната секретарка на Джулиан — натисне бутона за отваряне на вратата. „Това е ритуалното приемане на новото момиче от Таня“ — помисли си Оливър. Той предположи, че до петък Таня ще е напуснала.

Въздействието й бе моментално. Сара бе като вихрушка, като дългоочаквана глътка свеж въздух. Сара беше всичко онова, което Ишърууд не бе: действена, овладяна, дисциплинирана и естествено — истинска американка. Тя започна да идва в галерията в осем часа всяка сутрин. Джулиан, който бе свикнал по италиански маниер да се домъква на работа в десет, бе принуден да промени навиците си. Тя постави в ред обърканите му счетоводни книги и подреди спретнато кабинета, който двамата деляха. Подмени липсващите букви на табелката на звънеца и протрития кафяв килим на стълбището. Започна мъчителния процес по ликвидирането на огромния куп залежали картини и влезе в преговори да наеме съседния офис, който в момента бе зает от невзрачната малка туристическа агенция на госпожица Арчър.

— Тя е американка — каза Димбълби. — По природа е експанзивна. Ще завладее страната ти и след това ще ти каже, че е за твое добро.

Както се оказа, Таня не издържа до петък и бе видяна да напуска за последен път галерията в четвъртък вечер. С напускането й се бе нагърбила Сара и поради това то протече гладко, което не бе обичайно за „Ишърууд Файн Артс“. Щедрото обезщетение — „Много щедро, доколкото чух“, подхвърли Димбълби — й позволи да отиде на дълга и заслужена зимна почивка в Мароко. Следващият понеделник в приемната на Ишърууд вече бе на поста си ново момиче — висока мургава италианка с буйна тъмна коса и очи с цвят на карамел, която се казваше Елена Фарнезе. Едно неофициално проучване, проведено от Роди Хъчинсън, показа, че според мъжете в Сейнт Джеймс тя е дори по-хубава от прелестната Сара. Сред обитателите на Дюк Стрийт името „Ишърууд Файн Артс“ внезапно придоби ново значение и в галерията започнаха да наминават множество хора. Даже Джеръми Краб от „Бонамс“ взе да се отбива без предварителна уговорка само за да погледа колекцията на Ишърууд.

След като оказа подкрепа на галерията, Сара започна да излиза, за да се среща със свои сънародници. Тя провеждаше делови срещи с големите капацитети в различните лондонски аукционни къщи. Обядваше разточително с колекционерите, а в късните следобеди се срещаше на чаша питие с техните съветници, консултанти и подбрани фенове. Тя се отби в галериите на конкурентите на Ишърууд, за да ги поздрави. Един-два пъти се отби и в бар „Грийнс“ и почерпи момчетата. Най-накрая Оливър Димбълби събра смелост да я покани на обяд, но тя благоразумно предложи вместо това да се видят на чаша кафе. На следващия ден следобед пиха кафе с мляко в заведението на американска верига на „Пикадили“. Оливър погали ръката й и я покани на вечеря.

— Съжалявам, но аз не вечерям — отговори тя.

Защо не, за бога? — чудеше се Оливър, докато се клатушкаше обратно към галерията си на Кинг Стрийт. — Защо не наистина?

* * *

Узи Навот я наблюдава известно време. Винаги си бе мислил, че тя е като отличен пристан сред буря. Местенце, което да пъхнеш в задния си джоб за неизбежните черни дни. Намираше се точно на петнайсет километра отвъд кръговото шосе М-25 в Съри или — както обясни на Габриел — на час път с метрото или с кола от галерията на Ишърууд в Сейнт Джеймс. Къщата беше в стил Тюдор, построена малко хаотично, с високи фронтони и малки прозорчета с оловни стъкла, до нея се стигаше по дълга, набраздена от коловози алея, бе засенчена от клоните на дъбове и защитена от ограда със стабилна порта от ковано желязо. В двора й имаше порутен хамбар и две заключени оранжерии. Имаше и обрасла като джунгла градина, където човек можеше да се уедини да размишлява, осем акра земя, където да се бори със собствените си демони, и рибарник, в който не бе ловена риба от петнайсет години. Когато подаваше ключовете на Навот, агентът по недвижими имоти я нарече „Убежището на Уинслоу“. За оперативен агент като Навот тя беше Нирвана.

Дина, Римона и Яков работеха в прашната библиотека, Лавон и Йоси си устроиха работилница в шумната и разхвърляна всекидневна, по стените на която висяха множество глави на животни. Колкото до Габриел, той си направи импровизирано ателие в изпълнената със светлина гостна на втория етаж, която гледаше към градината. Тъй като не можеше да покаже лицето си в лондонския свят на изкуството, изпращаше други да му доставят необходимите материали. Техните мисии бяха сами по себе си специални операции. Дина и Йоси ходиха поотделно до „Л. Корнелисън и Синове“ на Ръсел Стрийт, като грижливо си поделиха поръчката, така че момичетата, които работеха там, да не разберат, че изпълняват заявка на професионален реставратор. Яков отиде до един магазин за осветителни тела в Ърлс Корт, за да купи халогенни лампи за Габриел, а после и до един майстор дърводелец в Камдън Таун, за да му вземе статив. Ели Лавон се погрижи за рамката. Новоизпечен експерт по всички въпроси, свързани с Ал Бакари, той се обяви срещу решението на Габриел за рамка, издържана в духа на италианската класика.

— Зизи си пада по френските рамки с висок релеф — каза той. — Италианската няма да подхожда на чувството му за стил.

Обаче Габриел продължаваше да смята, че по-дълбоката резба на италианските рамки отива повече на техниката импасто^[1] на Винсент, така че Лавон поръча италианска рамка от възхитителния магазин на „Арнолд Уигинс и Синове“ на Бъри Стрийт.

Сара идваше при тях надвечер, винаги по различен път и винаги следена от Лавон. Тя бе възприемчива и както предположи Габриел, надарена с безупречна памет. Въпреки това той внимаваше да не я затрупва с лавина от информация. Обикновено започваха в седем часа, прекъсваха в девет за семейна вечеря в трапезарията, после продължаваха почти до полунощ, когато тя беше откарвана до апартамента й в Челси от Йоси, който пък държеше жилище от другата страна на улицата.

Занимаваха се със Зизи ал Бакари цяла седмица, преди да преминат към неговите съдружници и другите членове от антуража му. Специално внимание бе обърнато на Вазир бен Талал — вездесъщия шеф на сигурността на Ей Ей Би. Самият Бен Талал бе истинска разузнавателна служба с персонал от агенти по сигурността в Ей Ей Би и мрежа от платени информатори, разпръснати по цял свят, които му изпращаха доклади за потенциални заплахи срещу собствеността на холдинга или самия Зизи.

— Ако Зизи хареса стоката, Бен Талал извършва необходимата работа — обясни Лавон. — Никой не се приближава до шефа, преди първо да е минал преглед при Бен Талал. И ако някой наруши реда, Бен Талал дръпва шалтера.

Проучванията на Йоси разкриха не по-малко от половин дузина бивши съдружници на Ал Бакари, които бяха умрели при загадъчни обстоятелства — факт, който скриха от Сара по искане на Габриел.

През следващите дни безопасната къща в Съри бе посетена от така наречените в Службата „експерти с ръкавици“. Първият бе жена от Еврейския университет, която посвети две нощи да преподава на Сара саудитските обичаи. После дойде психиатър, който прекара две нощи да я съветва как да се справя със страха и безпокойството, докато работи под прикритие. Специалист по комуникациите й преподаде елементарните форми на тайнописа. Треньор по бойни изкуства я научи на основните хватки на израелската система за близък бой. Габриел избра Лавон — най-добрия наблюдател в историята на Службата — за да й проведе кратък интензивен курс по следене на живо и електронно наблюдение.

— Ще влезеш във вражеския лагер — каза й той в обобщение. — Приеми, че те наблюдават всяка твоя стъпка и подслушват всяка твоя дума. Ако се придържаш към всичките ни инструкции, нищо не може да се обърка.

През повечето време Габриел оставаше само наблюдател на нейното обучение. Всяка вечер я поздравяваше, щом тя пристигаше в къщата, присъединяваше се към екипа на вечеря, после я виждаше отново в полунощ, когато тя тръгваше с Йоси за Лондон. Докато дните минаваха, те започнаха да усещат нервност в него. Ели, който беше работил с Алон повече от другите, определи настроението му като нетърпение.

— Той иска да я пусне в игра — каза Лавон, — но знае, че не е готова.

Габриел взе да прекарва дълги периоди пред платното, като старателно поправяше пораженията, нанесени на Маргьорит. Интензивността на работата само увеличаваше нервността му. Ели го посъветва да почива от време на време и той неохотно се съгласи. Намери чифт гумени ботуши в килера и бродеше сам по пътеките в околностите на селото. Изрови една въдица и макара от складовото помещение в избата и с тяхна помощ улови в рибарника огромна кафява пъстърва. В хамбара откри скрит под брезент автомобил MG, който изглеждаше така, сякаш не е каран от двайсет години. Три дни по-късно останалите членове от екипа чуха пърпорене, идващо от хамбара, последвано от детонация, която отекна в цялата околност. Яков излезе тичешком от къщата, опасявайки се, че Габриел се е взривил на парчета, но вместо това го намери омазан до лакти с моторна смазка, да стои наведен над отворения капак на двигателя и да се усмихва за първи път, откакто дойдоха в Съри.

— Работи! — извика той, надвиквайки боботенето на двигателя. — Проклетото нещо още работи.

Вечерта Алон за първи път присъства на урока на Сара. Лавон и Яков не бяха изненадани, тъй като темата на разговора бе не друга, а Ахмед бен Шафик — мъжът, който се превърна в личен противник за Габриел. За провеждането на инструктажа той избра Дина заради нейния приятен глас, смекчен от ранното й овдовяване. Първата вечер тя говори за Група 205 — тайното подразделение на Бен Шафик в ГРД — и показа как съчетанието между уахабитската идеология и саудитските пари е нанесло опустошения в Близкия изток и Южна Азия. Втората вечер Дина разказа за превръщането на Бен Шафик от лоялен служител на саудитската държава в „мозъка“ на „Мюсюлманско братство“. После подробно описа операцията срещу Ватикана, макар да не спомена факта, че Габриел е присъствал на сцената на престъплението. Той си даде сметка, че повечето от информацията бе излишна, но искаше Сара да не изпитва съмнения, че Ахмед бен Шафик заслужава съдбата, която го очаква.

През последната нощ й показаха серия от компютърно изработени изображения за това как би трябвало да изглежда Шафик сега. Бен Шафик с брада. Бен Шафик с голо теме. Бен Шафик с прошарена перука. С черна перука. С къдрава коса. Изобщо без коса. Острите му бедуински черти, посмекчени от пластична операция. Обаче Габриел й каза, че водещата улика за неговата самоличност ще е ранената му ръка. Естествено той никога нямаше да покаже белега си, простиращ се от лакътя до китката от вътрешната страна на ръката му. Ала това щеше да е леко отпуснатата му ръка, която той не протяга за здрависване и държи безопасно мушната в джоба, скрита от очите на неверниците.

— Знаем, че се е спотаил някъде в империята на Зизи — каза Алон. — Може да се представя за инвестиционен банкер или мениджър на предприятие. Може да се окаже предприемач по недвижими имоти или фармацевтичен директор. Може да се появи след месец. Може да дойде и след година. Може и никога да не се появи. Но ако дойде, можеш да бъдеш сигурна, че ще е добре възпитан, със светски маниери и няма да прилича на професионален терорист. Не търси терорист или някой, който се държи като такъв. Просто търси мъжа.

Той скри компютърните изображения.

— Искаме да знаем за всеки, който влиза или излиза от кръга на Зизи. Искаме да събереш колкото се може повече имена. Но това е човекът, когото търсим. — Габриел сложи една снимка на масата пред нея. — Това е мъжът, когото преследваме. — Втора снимка. — Той е причината всички ние да сме тук, вместо да сме по домовете със семействата и децата си. — Трета снимка. Той е причината да те помолим да се откажеш от живота си и да се присъединиш към нас. — Нова снимка. — Ако го видиш, трябва да ни дадеш името, което използва, и компанията, за която работи. Ако можеш, виж страната, откъдето е издаден паспортът му. — Нова снимка. — Ако не си сигурна, че е той, няма значение. Кажи ни. Нищо няма да се случи, основавайки се само на твоята дума. Никой няма да бъде наранен заради теб, Сара. Ти си само пратеник и вестител.

— И като ви дам име? — поинтересува се тя. — Какво следва?

Габриел погледна часовника си.

— Мисля, че е време Сара и аз да си поговорим насаме. Ще ни извините ли?

* * *

Той я заведе в ателието си на втория етаж и включи халогенните лампи. Маргьорит Гаше заблестя съблазнително под силната светлина. Сара седна в един старинен фотьойл, а Габриел си сложи увеличителните очила и приготви палитрата си.

— Колко остава? — попита тя.

Същият въпрос му зададе Шамрон през онзи ветровит октомврийски следобед, когато дойде на улица „Наркис“, за да измъкне Алон от заточението му. Година — трябваше да му каже онзи ден. И тогава нямаше да е тук, в безопасната къща в Съри, готов да изпрати една красива американка в сърцето на Джихад Инкорпорейтед.

— Свалих мръсотията по повърхността и изправих бръчките, като ги притиснах с гореща влажна шпатула — обясни Алон. — Сега трябва да довърша ретуша и да нанеса тънко лаково покритие — само колкото да изпъкне топлината на оригиналните цветове на Ван Гог.

— Не говорех за картината.

Той вдигна очи от палитрата си.

— Предполагам, че това зависи изцяло от теб.

— Аз ще съм готова, когато ти си готов — каза Сара.

— Не съвсем.

— Какво ще стане, ако Зизи не захапе стръвта? Какво ще стане, ако той не хареса картината… или мен?

— Никой сериозен колекционер, който разполага с пари, като Зизи, няма да се откаже от новооткрита творба на Ван Гог. Колкото до теб, няма да има голям избор по този въпрос. Ще те направим неустоима.

— Как?

— Има неща, които е по-добре да не знаеш.

— Като това, което ще се случи с Ахмед бен Шафик, ако го видя?

Той добави пигмент към локвичка разтворител и го разбърка с четката си.

— Знаеш какво ще се случи с Ахмед бен Шафик. Дадох ти ясно да разбереш в нощта, когато се срещнахме във Вашингтон.

— Кажи ми всичко — настоя тя. — Трябва да знам.

Габриел смъкна очилата от челото върху очите си и вдигна четката към платното. Когато заговори отново, говореше на Маргьорит, а не на Сара.

— Ще го наблюдаваме. Ще го подслушваме, ако можем. Ще го снимаме и ще запишем гласа му на касета, която ще изпратим за анализ на нашите експерти.

— И ако експертите ви потвърдят, че е той?

— Ще го премахнем във време и на място, които изберем.

— Ще го премахнете?

— Ще го убием. Ще го застреляме. Ще го ликвидираме. Избери си термина, който ще те накара да се чувстваш най-добре, Сара. Аз лично никога не съм открил такъв.

— Колко пъти си правил това?

Той приближи лицето си до картината и прошепна:

— Много пъти.

— Колко души си убил? Десет? Двайсет? Това реши ли проблема с тероризма? Или просто влоши още повече нещата? Ако откриете Ахмед бен Шафик и го убиете, какво ще постигнете с това? Ще се сложи ли край, или напред ще излезе друг човек и ще заеме неговото място?

— Евентуално друг убиец ще заеме мястото му. Междувременно ще бъде спасен животът на много хора. И ще бъде въздадено правосъдие.

— Това наистина ли е правосъдие? Може ли да се въздаде правосъдие с пистолет със заглушител или с кола, в която е поставена бомба?

Габриел вдигна очилата на челото си и се обърна, зелените му очи заблестяха под светлината на лампите.

— Забавлява ли те този малък спор относно моралната уместност на контратероризма? Кара ли те да се чувстваш по-добре? Можеш да бъдеш сигурна, че Ахмед бен Шафик никога не си губи времето да се измъчва с подобни морални въпроси. Можеш да бъдеш сигурна, че ако той успее някога да се добере до ядрено оръжие, единствената му дилема ще е дали да го използва срещу Ню Йорк или срещу Тел Авив.

— Това правосъдие ли е, Габриел, или просто отмъщение?

Той отново се видя пред Шамрон. Този път мястото не беше апартаментът му на улица „Наркис“, а топлият септемврийски следобед на 1972 година — денят, в който Ари за първи път дойде при него. Габриел му бе задал същия въпрос.

— Не е твърде късно, Сара. Ако искаш, можеш да се откажеш. Ще намерим друга да заеме мястото ти.

— Няма друга като мен. Освен това не искам да напускам.

— Тогава какво искаш?

— Разрешение да спя нощем.

— Спи, Сара. Спи спокойно.

— А ти?

— Аз имам да довършвам картината.

Той се обърна и пак спусна очилата на очите си. Сара не бе свършила с въпросите.

— Истина ли е? — попита тя. — Верни ли са всички онези неща, написани за теб във вестниците след атентата на Лионската гара?

— Повечето от тях.

— Убил си палестинците от „Черният септември“, които са извършили Мюнхенското клане?

— Някои от тях.

— Би ли го направил отново, ако знаеш всичко, което знаеш сега?

Габриел се поколеба за момент.

— Да, Сара, бих го направил отново. И ще ти кажа защо. Не беше за отмъщение. „Черният септември“ бе най-смъртоносната терористична група, която светът бе виждал, и трябваше да бъде премахната.

— Но виж какво ти е струвало това. Загубил си семейството си.

— Всеки, който се залавя с тази битка, губи нещо. Вземи например твоята страна. Вие бяхте невинни, блестящ фар на свободата и благоприличието. Сега имате кръв по ръцете и мъже, хвърлени в тайни затвори. Ние не се занимаваме с тази работа, защото ни доставя удоволствие. Вършим я, защото трябва. Защото нямаме избор. Мислиш ли, че имам избор? Смяташ ли, че Дина Сарид има избор! Не, нямаме. И ти нямаш. — Той се вгледа в лицето й. — Освен ако не искаш да намеря някоя друга на твоето място.

— Няма друга като мен — повтори тя. — Кога ще бъда готова?

Габриел се обърна и вдигна четката си към картината. Скоро — помисли си той. Още един-два дни за ретуша. После лаковото покритие. След това тя ще е готова.

* * *

Оставаше единствено обучението й на терен. Лавон и Узи Навот тестваха издръжливостта й. В продължение на три денонощия те я водиха на различни лондонски улици и й преподаваха основните принципи на занаята. Научиха я как да прави тайна среща и как да определя дали мястото е опасно. Научиха я как да разбира дали е следена и прости начини да се изплъзне от преследвачите си. Показаха й как да оставя съобщение в тайник и как да го дава на куриер. Научиха я как да се свързва със спешните линии на Службата от обикновен обществен телефон и как да им даде знак с езика на тялото си, че е разкрита и иска да я изтеглят. По-късно Лавон щеше да я опише като най-добрия естествен оперативен агент аматьор, когото е обучавал. Той щеше да завърши курса за два дни, но Габриел — дори и само заради личното си спокойствие — настоя да са три. Когато Ели най-сетне се върна в Съри през онзи следобед, той завари Алон да стои навъсен на брега на рибарника, с въдица в едната ръка и приковани върху водната повърхност очи, сякаш призоваваше рибата да се покаже.

— Тя е готова — каза Лавон. — Въпросът е дали ти си готов?

Габриел бавно нави кордата на въдицата и последва Ели в къщата.

* * *

По-късно същата вечер лампите угаснаха в малката туристическа агенция на Мейсънс Ярд. Госпожица Арчър, стиснала купчина стари папки, спря за момент на площадката и се взря през искрящото стъкло на входната врата на „Ишърууд Файн Артс“. Зад бюрото в приемната седеше Елена — скандално красивата италианска секретарка на господин Ишърууд. Тя вдигна поглед от компютърния екран и изпрати на госпожица Арчър въздушна целувка за сбогом, после отново погледна в екрана и продължи работата си.

Госпожица Арчър се усмихна тъжно и заслиза по стълбите. В очите й нямаше сълзи. Беше се наплакала скришом, както правеше повечето неща в живота си. Стъпките й също не бяха колебливи. Двайсет и седем години бе идвала сутрин в този кабинет пет пъти седмично. В съботите също, ако имаше работа за вършене. Тя очакваше с нетърпение пенсионирането си, макар че то бе настъпило малко по-рано от очакваното. Може би щеше да направи дълга ваканция или да си купи къщичка в провинцията. От известно време си бе харесала едно местенце в Чилтърнс. Беше сигурна само в едно. Не съжаляваше, че напуска. Мейсънс Ярд никога нямаше да е същият, не и с набиващата се на очи госпожица Банкрофт в него. Не че госпожица Арчър имаше нещо против американките. Тя просто не желаеше да е съседка с една от тях.

Когато наближи долния край на стълбите, прозвуча бръмченето на домофона и автоматичните ключалки на входната врата се отвориха.

„Благодаря ти, Елена — помисли си тя и излезе навън в студения вечерен въздух. — Не можа да си вдигнеш малкия хубав задник за едно подобаващо сбогуване, а сега практически ме изхвърляш през вратата“. Изкуши се да наруши дългогодишната заповед на господин Ишърууд да изчака вратата отново да се затвори, но професионалистка докрай, остана още десет секунди, докато глухото изщракване на ключалките не я накара да се затътри бавно към пасажа.

Тя не знаеше, че заминаването й се наблюдава от тричленен екип невиоти, които чакаха в един ван, паркиран на отсрещната страна на Дюк Стрийт. Екипът остана във вана още час, за да се увери, че тя не е забравила нещо. После, малко след осем часа, те се промъкнаха през пасажа и бавно тръгнаха през стария, настлан с тухли двор към галерията. На Джулиан Ишърууд, който наблюдаваше от прозореца на кабинета си бавното им приближаване, те заприличаха на гробокопачи, които разполагат с цяла нощ пред себе си.