Даниъл Силва
Пратеникът (22)

22. Остров Харбър, Бахамите

— Ето я — каза Вазир бен Талал, надвиквайки бръмченето на роторните перки на хеликоптера „Сикорски“. Той посочи през десния прозорец на летателния апарат. „Александра“ — огромната частна яхта на Зизи — блестеше на водната повърхност западно от острова. — Не е ли красива?

— Много е голяма — извика му в отговор Сара.

— Дълга е осемдесет и четири метра — каза с гордост Бен Талал, сякаш я бе построил лично.

Осемдесет и шест — поправи го мислено Сара. — Но кой ще ги изчислява? Йоси я беше описал като плаващо емирство. Тя се замисли за екипа. Последният й контакт с тях беше в неделя следобед. Ели Лавон се блъсна в нея на Оксфорд Стрийт, докато тя си купуваше някои дреболии за пътуването. Ще бъдем с теб през цялото време — каза й. — Не ни търси. Не се опитвай да осъществяваш връзка, освен при екстремна ситуация. Ние ще дойдем при теб. Приятно пътуване.

Сара се облегна назад. Все още носеше джинсите и вълнения пуловер, които облече сутринта. Бяха изминали само десет часа, откакто напусна студения и влажен Лондон, и тялото й не бе подготвено за яростната атака на тропическата горещина. Имаше чувството, че джинсите й са залепнали за бедрата, а пуловерът стържеше шията й като трион. Тя погледна към Бен Талал, който, изглежда, нямаше проблем с приспособяването към рязката смяна на климата. Той имаше широко лице, малки черни очички и козя брада. Както бе облечен в момента — с шит по поръчка сив костюм и вратовръзка — човек можеше да го сбърка с финансист. Все пак ръцете издаваха истинската същност на работата му. Те изглеждаха като дървени чукове.

Бръмченето на роторната перка правеше невъзможно да продължат разговора и тя беше безкрайно благодарна за това. Омразата й към него вече бе непоносима. От ранни зори той беше постоянно до нея, заплашителен в своята учтивост. На летището настоя да влезе с нея в безмитния магазин и когато тя си купи шише лосион с алое, плати с кредитната карта на компанията. По време на полета прояви огромен интерес към всички аспекти на живота й. Моля ви, госпожице Сара, разкажете ми за детството си… Моля ви, госпожице Сара, разкажете ми за вашия интерес към изкуството… Моля ви, госпожице Сара, кажете ми защо решихте да напуснете Вашингтон и да отидете в Лондон… За да се измъкне, тя се престори, че спи. Два часа по-късно, когато се престори, че се събужда, Бен Талал я затрупа с още въпроси. Казахте, че баща ви е работил за „Ситикорп“. Знаете ли, напълно възможно е той и господин Ал Бакари да са се срещали. Господин Ал Бакари има много сключени сделки със „Ситикорп“. От това Сара се измъкна, като си сложи слушалките, за да гледа някакъв филм. Бен Талал избра да гледа същия филм.

Когато отново погледна през прозореца, „Александра“ сякаш изпълваше хоризонта. Тя видя на бака Надия и Рахима, с развети от вятъра черни коси, да се пекат на последните слънчеви лъчи за деня. Двамата Абдуловци заедно с хер Верли се бяха скупчили на задната палуба, кроейки следващото си завоевание. Над всички тях, облечен в бяло и с вдигната за поздрав ръка, беше Зизи. Обърнете — помисли си Сара. — Свалете ме на сушата. Вие останете тук, господин Бен Талал. Не, благодаря, сама ще се върна в Лондон. Обаче знаеше, че сега няма връщане назад. Габриел й даде последен шанс в Съри и тя се съгласи да издържи докрай.

Хеликоптерът увисна над кърмата на „Александра“ и бавно се спусна към площадката за кацане. Сара видя нещо друго: Зизи в изложбената зала на галерията на Джулиан, предупреждаващ я, че никой не може да му пробута фалшификат нито в бизнеса, нито в изкуството. Аз не съм фалшификат — каза си тя, докато слизаше от хеликоптера. — Аз съм Сара Банкрофт. Преди бях куратор във „Филипс Кълекшън“ във Вашингтон. Сега работя за „Ишърууд Файн Артс“ в Лондон. Не ти искам работата, нито парите. Не желая да имам нищо общо с теб.

* * *

Бен Талал й показа нейните помещения. Бяха по-големи от апартамента й в Челси: просторна спалня с отделен хол, облицована с мрамор баня с вградена в пода вана и джакузи, просторна лична палуба, която в момента бе огряна от слънцето. Саудитецът постави куфара й на огромното легло като хотелски камериер и понечи да отвори ципа. Сара се опита да го спре:

— Не е необходимо. Благодаря ви, мога сама да се погрижа за багажа си.

— Съжалявам, но се налага, госпожице Сара.

Той вдигна капака и започна да изважда вещите й.

— Какво правите?

— Имаме си правила, госпожице Сара. — Подчертаната любезност вече липсваше в гласа му. — Работата ми е да се уверя, че гостите се подчиняват на тези правила. Никакъв алкохол, цигари и каквато и да е порнография. — Той вдигна едно американско модно списание, което бе купила от летището в Маями. — Съжалявам, но трябва да го конфискувам. Имате ли някакъв алкохол?

Тя поклати глава.

— Нямам и цигари.

— Не пушите ли?

— Понякога, но не ми е навик.

— Ще задържа мобилния ви телефон до напускането ви на „Александра“.

— Защо?

— Защото не е разрешено на гостите да използват мобилни телефони на борда на този плавателен съд. Освен това той няма да работи заради електронните уреди на яхтата.

— Щом няма да работи, защо го конфискувате?

— Предполагам, мобилният ви телефон може да снима, да записва и притежава видео- и аудиоклипове?

— Така каза дребният мъж, който ми го продаде, но никога не съм пробвала тези възможности.

Бен Талал протегна огромната си длан.

— Телефонът ви, моля. Уверявам ви, че добре ще се погрижим за него.

— Имам работа за вършене. Не мога да бъда откъсната от света.

— Можете да използвате бордовата сателитна телефонна система.

И ти ще подслушваш, нали?

Сара изрови телефона от дамската си чанта, изключи го и му го даде.

— А сега и фотоапарата ви. Господин Ал Бакари не обича, докато си почива, наоколо да щракат фотоапарати. Против правилата е да бъде сниман той, служителите му или който и да е от гостите му.

— Има ли други гости, освен мен?

Той остави въпроса й без отговор.

— Да носите „Блекбъри“ или някой друг вид джобен компютър?

Тя му го показа и той протегна ръка.

— Ако прочетете имейлите ми…

— Нямаме никакво желание да четем имейлите ви. Моля ви, госпожице Сара, колкото по-бързо приключим с това, толкова по-скоро ще можете да се настаните и да си починете.

Тя му подаде „Блекбъри“-то.

— Носите ли айпод^[1] или друг вид персонално стерео?

— Сигурно се шегувате.

— Господин Ал Бакари смята, че персоналните стереоуредби са груби и шумни. Стаята ви е снабдена с високотехнологична аудио- и видеосистема. Няма да ви трябва вашата.

Сара му даде своя айпод.

— Някаква друга електроника?

— Сешоар.

Бен Талал пак протегна ръка.

— Не можете да вземете сешоара на едно момиче.

— В банята имате сешоар, който е съвместим с електрическата система на яхтата. Междувременно ми дайте вашия, за да няма някакво объркване.

— Обещавам да не го използвам.

— Ако обичате, дайте ми вашия сешоар, госпожице Сара.

Тя измъкна сешоара от куфара си и му го подаде.

— Господин Ал Бакари е оставил подарък за вас в гардероба. Сигурен съм, че той ще е поласкан, ако го носите на вечеря. Тя е насрочена за девет часа. Предлагам ви дотогава да се опитате да поспите. Имахте дълъг ден… а и часовата разлика, разбира се.

— Разбира се.

— Бихте ли желали да ви събудим в осем часа?

— Мога да се оправя и сама. Нося си пътнически будилник.

Бен Талал се усмихна без капчица хумор.

— И той ще ми трябва.

* * *

За нейна изненада, тя наистина заспа. Не сънува нищо и се събуди в тъмнината, не знаейки къде се намира. После полъхът на топлия морски вятър погали гърдите й като дъх на любовник и Сара осъзна, че е на борда на „Александра“ и е напълно сама. За момент остана да лежи неподвижно, чудейки се дали я наблюдават. Допускай, че наблюдават всяка твоя стъпка и подслушват всяка твоя дума — беше й казал Ели. Тя си представи друга сцена, която се случваше някъде на яхтата. Вазир бен Талал, който сваля всеки имейл от блекбърито й. След това проверява всеки номер, който е набирала от мобилния си телефон. Вазир бен Талал, разглобяващ на части сешоара й, айпода й, пътническия й будилник, за да търси подслушвателни и проследяващи устройства. Обаче нямаше такива, защото Габриел знаеше, че ще претършуват всичките й вещи още щом стъпи в техния лагер. В подобна ситуация, Сара, най-простото е най-доброто. Ще го направим по старомодния начин. С телефонни кодове. С физически знаци.

Тя приближи ръчния часовник до лицето си и видя, че е осем без пет. Затвори отново очи и се отпусна под ласките на морския бриз. След пет минути телефонът на нощното й шкафче тихо иззвъня. Тя посегна в мрака и вдигна слушалката до ухото си.

— Будна съм, господин Бен Талал.

— Радвам се да го чуя.

Гласът не беше на Бен Талал, а на Зизи.

— Извинете, господин Ал Бакари. Помислих ви за друг човек.

— Очевидно — отговори той весело. — Успяхте ли да си починете малко?

— Мисля, че да.

— А вашият полет?

— Беше чудесен, сър.

— Може ли да сключим сделка?

— Зависи изцяло от сделката, господин Ал Бакари.

— Предпочитам да ме наричате Зизи. Така се обръщат към мен приятелите ми.

— Ще опитам. — После добави закачливо: — Сър.

— Очаквам с нетърпение да ви видя на вечеря, Сара.

Връзката прекъсна. Тя затвори телефона и излезе на своята палуба. Сега тя беше много тъмна. Сърповидната луна светеше ниско на хоризонта, а небето бе като одеяло, изтъкано от блещукащи звезди. Сара погледна към кърмата и видя две трепкащи изумрудени навигационни светлинки да се носят в тъмнината на няколко мили от нея. На носа на кораба имаше още светлини. Спомни си какво й каза Ели по време на тренировките й на улицата. Понякога най-лесният начин да проследиш човек е, като вървиш срещу него. Предположи, че същото важи и за наблюдението в морето.

Върна се в стаята си, съблече дрехите си и влезе в банята. Извърни очи, Вазир — помисли си. — Никаква порнография. Изкъпа се в хедонистичната вана с джакузи, като слушаше Кийт Джарет на високотехнологичната аудиосистема на Зизи. Уви се в хавлиения халат на Зизи и си изсуши косата със сешоара на Зизи. Нанесе лек грим на лицето си — колкото да заличи последиците от презокеанското пътуване, и като пусна свободно косата над раменете си, си помисли за Габриел.

— Как обичаш да носиш косата си, Сара?

— Най-вече пусната.

— Имаш много хубави скули. Много грациозна шия. Трябва да я вдигаш от време на време. Като Маргьорит.

Но не и тази вечер. Когато бе доволна от външния си вид, тя отиде в спалнята и отвори вратата на гардероба. На един от рафтовете лежеше луксозно опакована кутия. Сара я разопакова и вдигна капака. Вътре имаше панталон от релефна коприна и копринен потник в екрю. Ставаха й напълно, както и всичко останало. Добави часовника „Хари Уинстън“, обиците „Булгари“, перленото колие „Микимото“ и гривната от „Тифани“. В девет без пет излезе от стаята и се запъти към задната палуба. Опитай се да забравиш, че дори съществуваме. Бъди Сара Банкрофт и нищо не може да се обърка.

* * *

Зизи я посрещна шумно:

— Сара! Така се радвам да ви видя отново. Слушайте всички, това е Сара. Сара, това са всички останали. Има твърде много имена, за да ги запомните отведнъж, освен ако не сте от хората, които имат изключителна памет за имена. Предлагам да го направим постепенно. Моля, заповядайте. Имали сте дълъг ден. Сигурно сте прегладнели.

Той я настани близо до края на дългата маса и отиде да заеме мястото си на отсрещния край. Единият Абдул седеше от дясната й страна, банкерът хер Верли — от лявата. Срещу нея беше шефът на отдела по пътуванията Мансур и капризната съпруга на хер Верли, която сякаш намираше целия спектакъл за отвратителен. В съседство с фрау Верли бе личният треньор Жан-Мишел. Дългата му руса коса беше вързана на конска опашка и той наблюдаваше Сара с безочлив интерес, за голямо съжаление на жена му — Моник. По-нататък на масата бяха Рахима и красивият й приятел Хамид, който бе някаква египетска филмова звезда. Надия седеше собственически до баща си. Няколко пъти по време на дългата вечеря, когато Сара хвърляше поглед към Зизи, винаги срещаше очите на Надия върху себе си. Тя, както й се струваше, щеше да е не по-малък проблем от Бен Талал.

След като установи със сигурност, че Сара не говори арабски, Зизи постанови, че тази вечер ще се говори на френски и английски. Разговорът беше стряскащо банален. Говореха за дрехи и филми, за ресторанти, на които Зизи би искал да сложи ръка, и за хотел в Ница, който смяташе да купи. Войната, тероризмът, положението на палестинците, американският президент — нито едно от тези неща сякаш не съществуваше. Всъщност сякаш нищо не съществуваше отвъд перилата на „Александра“ или границите на империята на Ал Бакари. Усещайки, че Сара е изолирана, Зизи отново я помоли да обясни как е открила картината на Ван Гог. Когато тя отказа да се хване на уловката му, той разтегна устни във вълча усмивка и каза:

— Един ден ще го измъкна от вас.

И Сара за първи път бе обхваната от пълен ужас.

По време на десерта той се изправи от мястото си и си примъкна стол до нейния. Беше облечен с кремав ленен костюм, а пълните му бузи бяха почервенели от слънцето.

— Вярвам, че храната ви допадна.

— Беше прекрасна. Сигурно сте готвили цял следобед.

— Не аз — отговори той скромно. — Моите готвачи.

— Повече от един ли са?

— Всъщност са трима. Имаме четирийсет души екипаж и обслужващ персонал. Те работят само за мен, независимо дали „Александра“ е в открито море или на котва в пристанището. Ще ги опознаете по време на плаването. Ако се нуждаете от нещо, не се колебайте да го поискате. Вярвам, че помещенията, в които ви настанихме, са добри.

— Повече от добри, господин Ал Бакари.

— Зизи — напомни й той, докато прехвърляше абаносовите зърна на броеницата си. — Господин Бен Талал ми каза, че сте били разстроена от някои от нашите правила и мерки за сигурност.

— По-точно е да се каже — изненадана. Ще ми се да ме бяхте предупредили предварително. Щях да взема по-малко багаж.

— Господин Бен Талал понякога е фанатично отдаден на моята сигурност. Извинявам се за неговото поведение. И като стана дума за това, Сара, когато някой влиза в света на „Ей Ей Би Холдингс“, той трябва да се придържа към някои правила заради безопасността на всички. — Зизи завъртя китка и уви молитвената броеница около показалеца и средния пръст на дясната си ръка. — Имахте ли възможност да помислите върху моето предложение?

— Аз още не знам какво е то.

— Обаче сте заинтересувана. Иначе нямаше да сте тук.

— Да кажем, че съм заинтригувана и бих искала да обсъдим нещата по-нататък.

— Вие сте доста ловка бизнес дама, Сара. Възхищавам се на това. Насладете се на слънцето и морето. Ще поговорим след няколко дни, когато отпочинете.

— След няколко дни? Трябва да се върна в Лондон.

— Джулиан Ишърууд се е справял много години без вас, Сара. Нещо ми подсказва, че ще оцелее, докато вие ползвате напълно заслужена почивка при нас.

След тези думи Зизи се върна до своя край на масата и седна до Надия.

— Добре дошли в семейството — каза хер Верли. — Той много ви харесва. Когато се пазарите за заплатата си, бъдете безразсъдна. Ще ви плати каквото поискате.

* * *

Тази вечер ястията на „Слънчевата балерина“ бяха по-малко екстравагантни, а разговорът — много по-оживен. Не се избягваха теми като войната и тероризма. Всъщност хората от екипа ги вземаха присърце и спориха по тях дълго след полунощ. В края на вечерта възникна и друг спор — чий ред е да мие чиниите. Дина и Римона искаха да бъдат освободени от това задължение, защото бяха мили съдовете предната вечер в Съри. Габриел, вземайки едно от малкото командни решения за деня, възложи задачата на новите членове: Одед и Мордекай — двама опитни и универсални оперативни агенти, и Михаил — стрелец от Саярет Маткал^[2]. Беше руски евреин с бледо лице и леденосини очи. "Твоя млада версия — бе казал Яков. — Добър с пистолета, но няма съвест. На практика той сам унищожи командната структура на „Хамас“.

Яхтата им бе далеч по-малка от „Александра“ и никой не разполагаше с привилегията да има самостоятелна каюта. Габриел и Лавон — ветерани в преследването — спяха заедно в носовата каюта. Ели бе свикнал с ексцентричните навици за сън на Габриел по време на операция и когато се събуди преди зазоряване на следващата сутрин, не се изненада, че леглото на Алон е празно. Той стана от койката си и се качи на палубата. Габриел стоеше на носа с чаша кафе в ръка, приковал очи в мъглявата светлина на хоризонта. Лавон се върна на койката си и спа още два часа. Като се качи отново на палубата, Габриел стоеше на същото място и продължаваше да гледа към пустото море.