Даниъл Силва
Пратеникът (3)

3. Йерусалим

На следващия ден, в единайсет часа, монсеньор Луиджи Донати — личният секретар на негово Светейшество папа Павел VII — чакаше Габриел във фоайето на хотел „Цар Давид“. Той беше висок, строен и красив като италианска филмова звезда. Кройката на свещеническите му дрехи и бялата якичка, както и скъпият швейцарски часовник на китката му и златната автоматична писалка, мушната в малкото джобче на гърдите му, подсказваха, че макар и скромен, не му липсва човешката суета. Черните му очи излъчваха силен интелект, докато упоритата му брадичка разкриваше, че е опасен човек, на когото не бива да се изпречваш на пътя. Ватиканските репортери му бяха лепнали прозвището Клерикала^[1] Распутин — властта зад папския престол. Враговете му в Курията^[2] пък често го наричаха Черния папа — неласкав намек за йезуитското му минало.

Бяха изминали три години от първата им среща. Тогава Габриел разследваше убийството на Бенджамин Щерн — израелски учен, живеещ в Мюнхен, и бивш агент на Службата. Следите го отведоха до Ватикана, където попадна във вещите ръце на Донати, и с общи усилия бяха елиминирали сериозна заплаха срещу папството. Година по-късно монсеньор помогна на Алон да намери в църковните архиви улика, която му позволи да идентифицира и залови нацисткия военнопрестъпник Ерих Радек, който живееше във Виена. Обаче връзката между Габриел и Луиджи се простираше отвъд двамата мъже. Началникът на Донати — папа Павел VII, беше по-благосклонен към Израел от всичките си предшественици и бе взел мащабни мерки за подобряване на отношенията между католиците и евреите. Запазването на неговия живот бе от първостепенна важност за Шамрон.

Когато забеляза идващия през фоайето Габриел, Донати се усмихна топло и протегна дългата си мургава ръка.

— Радвам се да те видя, приятелю. Само ми се иска да бе при други обстоятелства.

— Регистрира ли се?

Луиджи му показа ключа си.

— Да се качим горе. Има нещо, което трябва да видиш.

Двамата отидоха до асансьора и се качиха в свободната кабина. Още преди монсеньор да посегне към панела с бутоните, Габриел знаеше, че ще натисне този за шестия етаж, както и че ключът в ръката на Донати е за стая 616. Просторният апартамент с изглед към стените на Стария град беше постоянно на разположение на Службата. Освен обичайните луксозни удобства, в него имаше вградена звукозаписна система, която се пускаше от мъничък ключ, скрит под мивката в банята. Преди да покаже снимките на Донати, Алон се убеди, че тя е изключена. Лицето на монсеньор не трепна, докато разглеждаше внимателно всяка снимка, но малко по-късно, щом застана до прозореца, загледан към Купола на скалата, който блестеше в далечината, Габриел забеляза как мускулите на челюстта му потрепват от напрежение.

— Преживели сме това много пъти, Габриел: в навечерието на новото хилядолетие, в деня на юбилея му, почти всяка Коледа и Великден. Понякога предупрежденията идват от италианските сили за сигурност, понякога — от наши приятели в ЦРУ. Всеки път отговаряме, като засилваме мерките за сигурност, докато сметнем, че заплахата е отминала. Досега нищо не се е случило. Базиликата все още е непокътната. А също — казвам го с удоволствие — и Светият отец.

— Само защото не са успели, не означава, че не се опитват, Луиджи. Надъханите терористи уахабити от Ал Кайда и нейните клонове гледат на всички, които не се присъединят към техния екстремистки ислям, като на кафури и мушрикуни, заслужаващи само да умрат. Кафур означава „неверник“, а мушрикун — „езичник“. Те считат дори сунитите^[3] и шиитите^[4] за мушрикуни, но според техния начин на мислене няма по-голям символ на езичеството от Ватикана и Светия отец.

— Разбирам всичко това, но „С какво тази нощ е различна от останалите?“, както казвате вие на празничната трапеза за Пасха.

— Питаш ме защо трябва да приемеш сериозно тази заплаха?

— Точно така.

— Заради куриера — отговори Габриел, — мъжа, на чийто компютър намерихме тези снимки.

— Кой е той?

— Опасявам се, че не мога да ти кажа.

Донати бавно се извърна от прозореца и погледна високомерно Габриел.

— Аз ти разкрих някои от най-тъмните тайни на Римокатолическата църква. Най-малкото, което можеш да направиш в замяна, е да ми кажеш откъде се сдобихте със снимките.

Алон се поколеба.

— Говори ли ти нещо името Али Масуди?

— Професор Али Масуди? — Лицето на Донати потъмня. — Не беше ли убит в Лондон преди две нощи?

— Не е бил убит — поясни Алон. — Умрял е при катастрофа.

— Боже мой, кажи ми, че не сте го блъснали под онзи камион, Габриел!

— Запази скръбта си за някого, който я заслужава. Знаем, че Масуди е вербувал терористи. А предвид онова, което открихме в неговия лаптоп, сигурно се е занимавал и с планиране на операциите им.

— Много жалко, че е мъртъв. Можехме да го подложим на мъчения, докато не ни каже каквото искаме да знаем. — Донати сведе поглед към ръцете си. — Извинявай за саркастичния тон, Габриел, но аз не съм голям поддръжник на тази война с тероризма, в която сме забъркани. Светият отец не е за тази работа.

Свещеникът отново погледна през прозореца към стените на Стария град.

— Каква ирония, нали? Моето първо посещение във вашия свещен град, и то по какъв повод.

— Наистина ли никога не си идвал?

Донати бавно поклати глава.

— Искаш ли да погледнеш откъде е започнало всичко?

Луиджи се усмихна.

— Всъщност това ми се иска най-много.

* * *

Те пресякоха долината Хином и се заизкачваха по склона на хълма към източната стена на Стария град. Пътеката в основата на стената тънеше в сянка. Поеха на юг към църквата „Успение Богородично“, после завиха на ъгъла и минаха през Сионската порта. Докато вървяха по пътя в Еврейския квартал, Донати измъкна едно листче от джоба на църковните си одежди.

— Светият отец би се радвал да оставя това на Стената на плача.

Последваха група харедими^[5] към Тиферет Израел. С черното си облекло Донати изглеждаше така, сякаш бе член на групата. В края на улицата слязоха по широкото каменно стълбище, което водеше към площада пред Стената. Пред контролно-пропускателния пункт се виеше дълга опашка. След като прошепна нещо на жената граничар, Габриел преведе Донати край металния детектор и влезе на площада.

— Правиш ли нещо като нормалните хора?

— Върви — отвърна Алон. — Аз ще чакам тук.

Монсеньор се обърна и с нехайна походка се отправи към женския вход за Стената. С дискретна гримаса Габриел го насочи към входа за мъжете. Донати си избра кипа от коша за туристи и несигурно я сложи на главата си. Той постоя известно време в мълчалива молитва пред Стената, после мушна малкото книжно рулце в една цепнатина между йерусалимските камъни.

— Какво пишеше в него? — попита Габриел, когато Луиджи се върна.

— Беше молитва за мир.

— Трябваше да я оставиш там горе — каза Алон, като посочи към джамията „Ал Акса“.

— Променил си се — рече Донати. — Мъжът, когото срещнах преди три години, никога не би казал това.

— Всички се променихме, Луиджи. В този град няма друго безопасно кътче, освен в охраняем лагер. Арафат не се е и надявал на това, когато даде ход на атентаторите самоубийци.

— Арафат вече го няма.

— Да, но за да се поправят вредите, които нанесе, ще е нужно да се смени най-малко едно поколение. — Габриел сви рамене. — Кой знае? Може би раните от Втората интифада никога няма да заздравеят.

— Значи убийствата ще продължат? Със сигурност не можете да очаквате такова бъдеще.

— Разбира се, че можем, Луиджи. Така е било винаги по тези места.

Те излязоха от Еврейския квартал и отидоха пеш до храма „Гроб Господен“. Алон остана да чака в двора, докато Донати, след като отклони предложението на един палестински гид на свободна практика, влезе вътре. Той се върна след десет минути и каза:

— Тъмно е и малко разочароващо, ако трябва да съм искрен.

— Опасявам се, че това е мнението на всички.

Напуснаха двора и поеха по Виа Долороза. Група американски поклонници, водени от свещеник в кафяво расо, който стискаше червен балон, се зададоха срещу тях, като припряно се блъскаха. Донати ги наблюдаваше съсредоточено.

— Все още ли вярваш? — попита го внезапно Габриел.

Луиджи помълча известно време, преди да отговори:

— Както си се досетил, предполагам, личната ми вяра е нещо доста сложно. Обаче наистина вярвам във възможността на Римокатолическата църква да бъде сила на доброто в един свят, изпълнен със злини. Вярвам също и в папата.

— Значи си безверник на страната на човек с голяма вяра.

— Добре казано — рече Донати. — Ами ти? Ти вярваш ли още? Изобщо някога вярвал ли си?

Габриел спря да върви.

— Ханаанците, хитите, амалеките и моабитите вече ги няма, но по някаква причина ние още сме тук. Дали защото Бог е сключил споразумение с Авраам преди четири хиляди години? Кой може да каже?

— „Аз ще благословя и преблагословя, ще размножа и преумножа твоето семе, както небесните звезди и както пясъка по морския бряг“ — каза Донати, цитирайки глава 22 от Битие.

— „И твоето семе ще завладее градовете на враговете си“ — довърши цитата Габриел. — И сега моят враг си иска обратно този град и е готов на всичко, включително и да жертва своя син, за да си го върне.

Луиджи се усмихна на хитрата интерпретация на Светото писание, която направи неговият спътник.

— Ние с теб не сме толкова различни. И двамата сме отдали живота си на по-висши сили. За мен това е Църквата, за теб — твоят народ. — Той замълча за миг. — И твоята земя.

Продължиха да вървят по Виа Долороза и навлязоха в Мюсюлманския квартал. Когато улицата потъна в сянка, Габриел вдигна слънчевите очила на челото си. Палестинските търговци го гледаха с любопитство от претъпканите си дюкянчета.

— Тук безопасно ли е за теб?

— Всичко ще е наред.

— Тогава приемам, че си въоръжен.

Мълчанието на Габриел бе красноречив отговор. Донати продължи да върви с прикован в калдъръма поглед, смръщил замислено черните си вежди.

— Щом като аз знам, че Али Масуди е мъртъв, може ли да допуснем, че и другарите му знаят това?

— Разбира се.

— Дали знаят също, че в лаптопа му са били онези снимки, както и че той е попаднал в ръцете ви?

— Възможно е.

— Може ли това да ги подтикне да ускорят плановете си?

— А може да ги накара да отложат операцията, докато вие и италианците отново свалите гарда си.

Минаха през Дамаската порта. Като навлязоха в многолюдния и шумен пазарен площад, който се простираше отвъд стените, Габриел пак си сложи слънчевите очила.

— Има нещо, което трябва да знаеш за снимките — каза Донати. — Всички са направени по време на общата аудиенция на Светия отец, когато той поздравява поклонниците, дошли от цял свят, на площад „Свети Петър“.

Габриел се закова намясто и се загледа в златния Купол на скалата, който се извисяваше над стените.

— Общата аудиенция се състои всяка сряда, нали?

— Точно така.

Алон погледна към спътника си и добави:

— Днес е вторник.

Донати погледна часовника си.

— Ще ме откараш ли на летището? Ако побързаме, може да пристигнем в Рим за вечеря.

— Ние?

— На излизане от града ще се отбием в апартамента ти, за да си стегнеш багажа — отвърна Луиджи. — В Рим времето отиваше на буря. Не забравяй да си вземеш дъждобран.

„Ще ми трябват повече неща от един дъждобран — помисли си Габриел, докато превеждаше Донати през многолюдния пазар. — Имам нужда и от фалшив паспорт“.