Барбара Делински
Бягството (9)

Девета глава

— Ах, ти, копеле — извиках, треперейки от гняв, който вероятно бях потискала от деня, когато ги бях заварила с Джена и не бях казала нищо. — Какво правиш тук?

Той се усмихна с неочаквана нежност.

— Казах ти, че се връщам.

— В края на месеца, а и… защо не си уведомил семейството си? Щеше да е по-почтено от твоя страна. Добре — добавих бързо, — след като си се почувствал задължен да се прибереш, а това без съмнение е последното нещо, което желаеш, защо го сподели точно с мен? И всички онези писма… Защо? А на тях не си драснал нито ред за изминалите десет години. Знаеш ли колко егоистично е това?

— Да — отвърна кратко.

Липсата на самодоволство поохлади малко яда ми. Но ми беше останал достатъчно, за да подхвърля:

— Нарани прекалено много хора, Джуд. Нямам право да им казвам какво да правят, но ако беше мой брат, щях да изгоря това място до основи.

— Камъните не горят.

— Но щеше да остане само черупката, без нищо отвътре. Точно това причини на майка си. — Тъй като той дори не премигна, продължих: — И на сестра си, на мен, на Джена. Оттогава измина много време и животът ни се състои от други неща сега, така че защо реши, че все още си желан? Аха. — Изведнъж прозрях истината. — Ето какво било. Страхувал си се, че ако ги предупредиш предварително, щяха да ти кажат да не се връщаш? Било те е страх, че няма да те приемат отново. — Не откъсвах очи от него. — Защо се смееш? Ако се опитваш да изглеждаш привлекателен, не ти се удава. Прекалено си остарял.

Усмивката му не изчезваше.

— Но ти не си. Изглеждаш страхотно, Емили. Не бих могъл да се надявам на по-голям подарък за завръщането си. Липсвах ти, нали?

Ето я пак онази самоувереност, която толкова лесно можеше да те раздразни.

— Всъщност, не — отвърнах спокойно. — Животът ми беше прекалено динамичен.

— Но си дошла веднага, след като ти писах…

— Не — прекъснах го рязко, за да изясня нещата веднъж завинаги. — Тук съм, защото имах нужда от почивка. Всъщност се надяваха да си замина, преди да си се върнал. — Изучавах лицето му, по-открито сега, когато косата му беше късо подстригана. — Отслабнал си. — Изглеждаше изпит без къдриците си, а над устната му имаше няколко-сантиметров дълбок белег. — В какво си се забъркал?

— Юмручен бой. Там страстите лесно се разгорещяват, а някои от момчетата са наистина свирепи. Поне се научих да се бия.

— Чудесно — казах подигравателно.

— Не е, но е начин да оцелееш.

Винаги се бе гордял със способността си да оцелява.

— И ето те сега тук.

Той кимна.

— Недовършена работа.

— Споменаваш го и в писмото си, но откога Джуд Бел довършва онова, с което се е захванал?

Усмивката му изчезна.

— Откакто прехвърли четиридесетте. Откакто видя свой близък приятел да изчезва във водата, без да може да го извади от нея жив. — Изглеждаше искрено разстроен.

— Учудвам се, че не си скочил след него — отбелязах вече по-меко.

— О, напротив, скочих и ако не бях вързан с въже, също щях да се удавя. Така и не намерихме тялото.

Мислено отбелязах, че за такива случаи сигурно е имало спасители, но това, което ме учуди, беше нотката на съжаление в гласа му. Онзи Джуд, когото познавах някога, беше емоционален, но не и сантиментален. Освен това нямаше приятели мъже. За него те бяха съперници, както са били за дивите му прадеди. Твърдеше, че е самотен лъв, и за доказателство разтърсваше гъстата си руса коса.

Сега косата му я нямаше, но нещо от притегателната му сила бе останало. Част от магнетизма му, който макар и сега да ми се струваше само чисто сексуален, все пак привличаше. Стоях само на петнайсетина крачки от него, неспособна да помръдна.

— Дойдох да се срещна със семейството му — каза той мрачно. — Остави жена и четири деца. Работеше, за да ги издържа. Предадох им личните му вещи и след като не ме поканиха да остана, си тръгнах. — Лицето му се изясни. — И ето ме тук, за да довърша нещо започнато.

— Като какво?

— Като майка ми. „Убежището“. Сина ми.

Аз отстъпих назад.

— Син? — Вики не беше споменавала нищо за дете. Нито пък Амелия.

Той се усмихна, очевидно развеселен от объркването ми.

— Значи не са ти казали? Джена роди дете, след като заминах, и… да, знаех, че е бременна, но тя ми се кълнеше, че се предпазва, така че не изпитвах никаква вина. Впрочем сега е омъжена за друг и има три хлапета.

Ако не бяха последните му думи, сигурно бих могла да възразя, че самото му участие в зачатието на бебето го прави отговорен. Но три деца? Бих дала всичко дори за едно, а Джеймс никога не би се отнесъл толкова небрежно към бащинството, както Джуд. Поне със сигурност не би обърнал гръб на детето си. Защото го желаеше толкова силно, колкото и аз.

Внезапно се почувствах особено уязвима, но ако си е проличало в гласа ми, Джуд беше прекалено поласкан от шока ми, за да го забележи.

— В града ли живеят? — попитах тихо.

— Със сигурност. Никога не би й стигнал куражът да напусне това място. Освен това мъжът й е оттук.

— Ти пък откъде знаеш?

— От Гугъл. Само няколко кликвания и се появява местният вестник. Още няколко щраквания и вече разполагаш с адреса. Това е. Как вървят нещата в „Лейн Ланайн“?

— Фирмата се казва „Лейн Лавиш“ и там всичко е наред. — Което не беше изцяло лъжа. Уолтър все още пазеше мястото ми.

Джуд изсумтя.

— Джена също не ме чака дълго. Омъжи се, преди да се роди бебето. А щеше да бъде чудесно, ако беше изчакала. Нали разбираш, да види дали ще се върна.

— Да изчака! — извиках аз, напълно поставяйки се на нейното място. — Как би могла? Защо да го прави? Ти я нарани, като й изневеряваше с мен, после се върна при нея, за да обидиш мен. След това замина. Ако питаш за мнението ми, постъпила е по най-разумния начин.

Той сви рамене.

— Както и да е, момчето е мое. Предполагам, че ще трябва да се запозная с него, преди да е влязъл в пубертета.

— За да му подхвърляш подаяния? — попитах цинично. Може би ще мине и без тях. Кой е бащата?

— Аз.

— Не. Неговият баща. Този, който го отглежда.

Джуд отново повдигна рамене.

— Добър човек, който работи за „Убежището“. Както и Джена, което би трябвало да ти подскаже, че Амелия има пръст в тази работа. Не си прави труда да питаш как е разбрала, че детето е от мен. Одрало ми е кожата. Видях няколко снимки във вестника. Но дори и да не беше, мама пак щеше да събере две и две. Предполагам, целият град е наясно. — Внезапно гласът му стана особено настойчив.

— Не им казвай, че съм тук, Емили. Трябва да го направя сам.

— Кога? — Сигурно щях отново да се запитам дали не се опасява, че ще бъде отхвърлен от семейството си, ако не бях толкова обсебена от мисълта за сина му. Не можех да си представя какво струваше на Амелия да вижда лицето му в лицето на малкото момченце и това постоянно да й напомня, че светлината на живота й дори не си бе направил труда да й се обади. Нито на Деня на благодарността, нито на Коледа. Нито за рождения й ден. Ако аз пропуснех рождения ден на майка ми, щеше да бъде съкрушена.

Той не отговори на въпроса ми, затова настоях:

— Бел Вели е малко градче. Наистина ли вярваш, че никой не те е видял да идваш насам?

— Да, или поне така мисля. Дойдох на стоп от изток…

— На стоп — повторих, мислейки си, че е отсъствал прекалено дълго, щом не осъзнава риска при подобно пътуване. Всъщност опасността само би го въодушевила още повече. Също както този белег. Като захвърлената в краката му изцапана зелена раница, която първоначално бях взела за част от гората. Десет години с една торба? Действително мъжкарски.

— Последният шофьор се оказа страхотен пич — говореше Джуд. — Остави ме малко преди града, така че успях да се скрия тук. — Хвърли поглед към изоставената хижа. — Никой не е влизал. В безопасност съм.

— Имаш намерение да останеш в тая барака? — Искаше ми се да узная къде ще се установи. Срещата ни не беше толкова страшна, както ако се бях хвърлила в прегръдките му. И все пак изглеждаше опасен.

Дали не беше прекалено мелодраматично от моя страна? Но и десет години по-късно той беше все така мъжествен. И не ставаше въпрос само за определена черта, а за цялостното му излъчване. Като протритите дънки. И изцапаната раница.

Джуд оглеждаше колебливо хижата.

— Не знам. Вътре сигурно е пълна мизерия. А май й се наситих за известно време. Имам нужда от удобно легло, чисти чаршафи и топъл душ. От готвач и електричество. Иска ми се малко да се поглезя.

Това беше промяна, но достатъчно позната, за да ме накара да се усмихна.

— Какво? — попита озадачен.

— И аз дойдох за същото.

— Значи наистина не си тук заради мен? — За момент в очите му се появи всичко, което бях долавяла преди десет години — обич, нежност, желание.

В друг момент бих се поддала. Но не и сега.

— Не — настоях отново. — Не е заради теб.

— Ще си заминеш ли сега, след като се срещнахме?

— Всичко зависи от съпруга ми…

Отметнал глава, той ме изгледа с присвити очи.

— Аха. Съпругът. Съвсем бях забравил. Джеймс Оленбах. Благородникът. И къде е блестящият адвокат?

— В Ню Йорк. Не можа да се освободи.

Джуд изсумтя презрително.

— Много лошо. За него, не за мен.

Не можех да преценя дали беше заради кривата усмивка, блясъка в очите или осезаемото му физическо присъствие. А може би се дължеше на лекотата, с която ту излизаше, ту влизаше в предишния си образ и ме караше да се чудя кой от двата е истинският. Но внезапно се почувствах неловко. Време беше да си вървя.

— Мечтай си — измърморих, като отворих вратата на колата и се настаних зад волана.

Не казах нищо повече, нито погледнах към него, когато дадох на заден. Докато карах по неравния път, натисках газта и стисках кормилото все по-силно. Колкото по-бързо се движех, толкова повече друсаше колата, но сякаш не го усещах. Всичко в мен трепереше по свой си начин, като закъсняла реакция от неочакваната среща с него, и нищо не се промени дори когато се оказах на равното, огряно от полегатите лъчи на слънцето шосе.

„Напусни Бел Вели,“ крещеше някакъв вътрешен глас. „Той е прекалено опасен, а ти си имаш достатъчно грижи и без него.“ Но къде да отида? В Ню Йорк нищо не се беше променило. Не можех да се прибера при майка ми, а все още не бях готова да се изправя пред баща ми. Бях се надявала на няколко седмици преди завръщането на Джуд. Имах нужда от време. Сега всичко беше загубено.

И все пак заминаването ми се струваше като признание за провал.

„Върви и им дай да разберат, Емили. Убий лъва в леговището му!“, казваше татко всеки път преди среща на волейболния ми отбор в гимназията, който постоянно губеше, дори на собствен терен.

Убий лъва в леговището му. Подобен израз би разсмял Джуд.

Ако някой ме беше попитал, сигурно щях да отговоря, че през последните десетина години изобщо не съм се сещала за него. Но сега, след като го видях, изпитах нещо. Желание? Не точно. И докато не разберях какво е това нещо, не бих могла да напусна града.

Усещайки се донякъде манипулирана от него, изпитах раздразнение, на което сигурно се дължеше острата ми реакция, щом забелязах черния джип, паркиран на изхода на парка така, че да се вижда ясно алеята пред „Ред Фокс“. Щях да си помисля, че Джуд ме следи, ако преди малко не го бях видяла да стои пред хижата си.

Косите слънчеви лъчи проникваха през затъмненото стъкло и осветяваха мъж, който се огледа, после сведе глава. Дали не предаваше сведения за мен? Но на кого? И защо само тук, освен ако нямаше и втори съгледвач в „Убежището“, което ме навеждаше на мисълта за участието на Амелия в цялата работа, въпреки че не можех да си обясня мотивите й. Но кой друг? Не можех да си представя Джеймс да прибегне до подобна низост, а човек на баща ми би действал много по-деликатно.

Може и да не бях в състояние да контролирам Джуд Бел, но това си беше моето бягство и нямах нужда от опашка. Оставих колата на паркинга и като потиснах раздразнението си, се запътих право към къщата за гости.