Барбара Делински
Бягството (2)

Втора глава

Къде щях да отида, зависеше от това какво исках, което беше по-лесната част. Отговорът беше — просто да се забавлявам.

Представих си плажа и извадих банския костюм. И една плажна рокля.

Освен това си падах по антиките. Някога обикалях из магазините с една съученичка от гимназията и майка й и макар да нямах никаква представа от старинни предмети, все още помнех усещането за история и спокойствие.

В момента и двете ми бяха жизнено необходими. Затова сложих в сака обикновена риза и къси панталони, дънки, тениски и сандали.

Но също така обичах екскурзиите. Или поне ги бях обичала през онова специално лято в колежа. Джуд познаваше горите — всяко дърво, всеки поток, всяка движеща се живинка, и споделяше с мен познанията си. Планинските върхове бяха студени. Хвърлих върху купчината пуловер и вълнена жилетка. Тъй като отдавна бях изхвърлила ботушите си, добавих чифт гуменки. И дебели чорапи. После бельо, нощница и четка за коса.

Исках ли лаптопа си? Айпода? Не. Дори неохотно погледнах към мобилния си телефон, но той щеше да ми осигурява връзка, което можеше да се окаже полезно в екстрена ситуация.

Гримовете? Не ми трябваха, но не ми стигна куражът да ги оставя у дома. Обаче нямах нужда от ярките сенки, синята очна линия и двете спирали. Оставих ги върху рафта в банята и сложих несесера върху цялата купчина.

Която се оказа доста голяма. Нямаше начин да събера всичко в един-единствен сак. За момент си помислих да взема още една чанта, но веднага отхвърлих идеята. Това би предизвикало безпорядък. Щом бях решила да избягам от заплетения си живот, разковничето беше простотата.

Бързо съблякох синята риза и черния панталон и навлякох една тениска и дънки, смених диамантените си обеци с обикновени и погледнах часовника си. Беше единайсет и двайсет и три.

Извърнах се, после отново вперих поглед в него. Не беше електронен. Въпреки това знаех, че е точно единайсет и двайсет и три — вече и двайсет и четири, защото в живота, който бях живяла до този момент, всяка минута имаше значение.

Предизвикателно свалих часовника, поставих го до обеците, подредих нещата, които се събраха в сака, а останалите върнах по местата им. Едва когато сложих чантата на рамото си, забелязах неоправеното легло — измачкани бежови чаршафи върху черните матраци, тесни и малки като всичко останало в жилището.

Леглото често оставаше разхвърляно, но този път реших да го оправя, като малък жест към Джеймс. Приключих бързо, тичешком слязох в боядисания в бежово и черно коридор, захвърлих сака на пода и изтичах в бежовочерната кухня. Грабнах кутия зърнена закуска и бутилка вода, но не „Игъл Ривър“, и бързо се озовах до входната врата.

Пощата току-що беше пристигнала и под тесния процеп пликовете се бяха разпилели така, че подателите се разчитаха ясно. Примирено се наведох и взех разпечатката на кредитната ми карта. Компанията ме уведомяваше, че съм излязла на червено и аз бях наясно, че извънредните разходи не бяха направени от мен. Но да видя потвърждението за това върху хартия, беше още една щипка сол в прясната рана.

Вече връщах листа в разстлания ветрилообразно куп, когато друго писмо привлече погледа ми. Беше от Джуд.

Нямах време да го чета. Трябваше да тръгвам.

Но и не можех да го оставя неразпечатано.

Както и на предишните, пощенското клеймо беше от Аляска. Джуд ловеше раци в Берингово море и пишеше забележително добре за момче, което се беше заяждало с всеки учител в училище. Дългите описания на лодката, на морето и начина, по който мъжете се блъскаха и препъваха един в друг на палубата, бяха завладяващи.

Но това писмо беше от една-единствена страница.

„Здрасти, Ем. В живота се случват толкова забавни неща. Аз съм на четиридесет и изминаха десет години, откакто напуснах Бел Вели, прекарвайки шест от тях в ловене на раци. Но един от старите ми приятели умря. Просто ей така — потъна във водата. До онзи момент никога не се бях притеснявал от смъртта. Но сега мисля по различен начин и осъзнах, че у дома имам много недовършени дела.

Затова реших да се върна в Бел Вели. Не съм го споделял с никого. Всички щяха да започнат да кроят планове, което ми е най-омразното. Ще пристигна към края на месеца. Но едва ли ще изкарам там цялото лято. Никога не съм се чувствал на мястото си в това градче.

Не знам защо ти казвам всичко това. Ти така и не отговори на нито едно от писмата ми. Вероятно си ги късала и хвърляла, преди да ги прочетеш, така че не очаквам да обърнеш внимание и на това. Но аз продължавам да гледам на теб като на своя съвест. Ще ми се да вярвам, че ще останеш доволна, узнавайки това.

Джуд.“

Доволна? На времето той едва не ме бе убил. Доволна?

Намирах се по средата на своя лична криза. Не можех да продължавам по този начин. Пъхнах плика в задния си джоб и позвъних в гаража, където държахме колата си:

— Ще пристигна след пет минути и бих искала междувременно да напълните резервоара — казах в слушалката. Много поетично.

Още една поетична мисъл? Ако имах деца, нямаше и да помисля да направя това. Нямаше начин да ги изоставя. Но, от друга страна, ако бях майка, изобщо не би ми хрумнало да си тръгна. В такъв случай може би беше добре, че все още не бях заченала. Очевидно за това си имаше причина.

Прехвърлих сака през рамо и вече бях на половината разстояние от входната врата, когато ме осени друго прозрение. Джеймс едва ли щеше да страда от отсъствието ми, защото беше прекалено зает. Но все пак той беше мой съпруг.

Върнах се до шкафчето в коридора и извадих лист и химикалка от чекмеджето.

„Добре съм, написах припряно. Имам нужда от малко почивка. Ще поддържаме връзка.“

Оставих бележката на видно място върху купчината писма, стиснах в ръка ключовете на колата и затръшнах вратата, без да поглеждам назад. Усилващата се влага още повече разваляше настроението ми и подклаждаше желанието ми да избягам.

Бягство. Най-точната дума. Не исках да устройвам празненство, което майка ми не би харесала. Още по-малко пък да стана шаферка на сватбата на жена, която едва познавам. Омразно ми беше да убеждавам клиентка, че уврежданията на детето й струват двайсет и една хиляди петстотин и тридесет долара. Нито пък да се усмихвам на вечерята, давана от фирмата ми, независимо дали съпругът ми щеше да присъства, или не.

Линейка профуча с висока скорост по улицата, а сирената й просто раздра ежедневното бездушие. Преминах на отсрещния тротоар, забързана към следващата пресечка, където вече се чуваше бученето на двигателя на колата ни. Като повечето скъпи играчки тя беше нещо, което не можехме да си позволим, и основната причина за изчерпаната ми кредитна карта, но Джеймс я обичаше. Колкото до мен, нужна ми беше надеждността, която ми осигуряваше.

Сложих сака в багажника, настаних се зад волана и поех към околовръстния път, но градското движение се оказа твърде натоварено. Дори само един камион, спрял да разтовари стока за някой магазин, беше достатъчен, за да предизвика задръстване. Докато наблюдавах как зеленият сигнал на светофара се сменя с червен, после пак със зелен, полагах усилия да се успокоя, но не ми се удаваше. Разтрих разсеяно крайниците си и това помогна. Докато съзнанието ми беше блокирано, мускулите ми се стегнаха.

Напрежението беше отговорът на тялото ми на преживения стрес. Един действащ адвокат трябваше внимателно да изслуша всеки нюанс на обвинението, за да може след това да възрази в защита на правата на клиента си.

Само че аз не се намирах в съдебната зала. Всъщност не бях стъпвала там от онази лятна практика, когато за първи път работих за „Лейн Лавиш“. Никой обаче не бе споменал за квадратните кабинки. Напрежението там беше също толкова неприятно, но по различни причини.

Отпусни се, Емили. Не мисли за това.

За какво тогава ми оставаше да мисля? За красивия, неустоим, недосегаем Джуд?

Не беше добра идея. Това беше моето бягство от… от всичко.

Движейки се по „Брукнър“, включих радиото и побързах отново да го изключа. Имах нужда от тишина, но също така от храна, освен това бях започнала да треперя. Часовникът на контролното табло показваше един и осем. Какво бях яла на закуска? Поничка. Бях ли я изяла? Не си спомнях.

Хванах кормилото с една ръка, извадих една пълнозърнеста вафла и смъкнах опаковката. Шоколад и фъстъчено масло. Изглеждаше добре. Беше ли и толкова вкусна? Нямах представа. Изядох я прекалено бързо, за да успея да разбера.

Поне постигах някакъв напредък. Щом се озовах на главния път на север към Пътчинсън, последвах табелите, водещи към Ню Ингланд. Маршрутът ми беше познат, тъй като го изминавах, когато гостувах на майка ми в Мейн.

Сещайки се за нея, протегнах ръка към мобилния си телефон, но после премислих. Да го включа сега, означаваше да чуя познатия звук, който подсказваше натрупани съобщения, а в момента не ми се искаше нито да разговарям с някого, нито да чета нежелани послания. Освен това никой нямаше да се притесни кой знае колко. Уолтър Бърбридж щеше да се ядоса, задето не съм се появила на фирмената вечеря, но с Джеймс бяхме само двама от най-малко още осем други. Сестра ми щеше да бъде недоволна, задето не съм й позвънила за организацията на празненството, но вече бях привикнала към постоянното й мърморене. В курса по йога едва ли някой щеше да забележи отсъствието ми, а читателският клуб нямаше да се събира през следващите две седмици.

С мама всичко щеше да бъде наред. Тя беше най-непретенциозният човек на света. Освен това се бяхме чули във вторник. Ако не й се обадех в продължение на цяла седмица, просто щеше да стои и да чака.

Което не би могло да се каже за баща ми. Спомням си един случай от колежа, когато не бе успял да се свърже с мен и се бе обърнал към свой приятел полицай, за да потърси съдействие от охранителите на общежитието. Те ме бяха проследили и ме принудиха да напусна тогавашната си компания. Да ви описвам ли колко унизително беше това? Но сега мама знаеше как да се справи с него. След развода бе набрала достатъчно кураж да му казва, когато смяташе, че не е прав. Странно, но отношенията им бяха великолепни. Винаги съм си мислила, че би трябвало да се оженят отново, но майка ми настояваше, че истинският ключ към разбирателството им е разстоянието.

А моят съпруг? Дали щеше да се разтревожи, когато прочете бележката ми? Вероятно. Никога досега не бях бягала от него така лекомислено. Но от друга страна, той беше прекалено зает в службата си, заобиколен от сътруднички, с които прекарваше повече време, отколкото с мен. Една от тях беше наета съвсем наскоро. Имахме неприятна среща на последната им служебна вечеря. Беше необвързана, невероятно привлекателна и прояви към мен незаинтересованост, която граничеше с грубост. Когато казах на Джеймс, че му е хвърлила око, той само ме прегърна и се засмя.

Но аз не го намирах за смешно. Джуд ме беше мамил, затова бях наясно кога последната капка ще прелее чашата. Не смятах, че бих го преживяла и със съпруга си. Въпреки това двамата се виждахме рядко. Почти не разговаряхме, както го правехме някога. Още по-малко споделяхме мечтите, които имахме в началото.

Предчувствайки нещо трагично, отворих прозореца и оставих вятъра да брули лицето ми. Ако това пътуване наистина беше бягство, трябваше да се отпусна.

За мое щастие, колкото повече се отдалечавах от Ню Йорк, толкова по-лесно ми изглеждаше всичко. Далече от очите — далече от сърцето. Отчасти. Останалото беше просто отрицание. Ако не бях толкова добра в това, щях да напусна предишния си живот още преди няколко месеца. Имаше ли някаква ирония в ситуацията? Отрицанието ме бе държало на погрешното място в неподходящия момент. А сега щеше да ми помогне да избягам.

Веднага щом минах покрай мъглата на Бриджпорт, раменете ми започнаха да се отпускат. Светлината на фаровете осветяваше само няколко преминаващи насреща камиона. Приближавайки Провидънс, изпитах някаква еуфория. Вече бях свободна! Без семейство, без задължения. Бях съвсем сама със себе си и пътувах към брега.

За нещастие, подобно на всички останали, се оказах в капана на движението в Масачузетс. Когато се насочих към Кейп Код, се озовах в дълга колона от коли. Докато се придвижвах бавно към Сагамор Бридж, погледнах часовника си. Празното му място върху китката ми трябваше да ми напомни, че не бързам за никъде.

Насочих се към Чатъм, защото бях чувала, че е очарователно място, и още щом приближих гората и дървените къщи, носещи белезите от въздействието на влажния, солен въздух, се убедих, че не са ме излъгали. Намерих свободна стая в скромен мотел, недалеч от брега, чиято построена в полукръг сграда обграждаше плувен басейн. Тъй като междувременно бях огладняла, седнах на една маса в ресторанта на кея и си поръчах салата с риба. Блюдото изглеждаше великолепно и изчезна за броени минути.

Твърдо решена най-сетне да започна да се наслаждавам на храната, погледнах към ръката си, където обикновено беше часовникът ми, но сега го нямаше, после към спускащото се към хоризонта слънце. Прецених, че беше някъде около осем, купих няколко списания и се изтегнах до басейна, разтворила „Женско здраве“. Точно се бях зачела в една статия за значението на витамин Д, когато пристигна семейна двойка с две разглезени хлапета. Не след дълго ги последваха още няколко семейства с общо осем деца, които пищяха и пръскаха наоколо вода.

От четенето нищо нямаше да излезе. Затворих списанието, върнах се в стаята си и се съблякох. И тогава в джоба ми прошумоля писмото от Джуд.

Прибираше се у дома? Какво се очакваше от мен в този случай?

Разгърнах го и спрях дотук. Задрямах само за да се събудя след няколко минути замаяна и изгубила ориентация. Часовникът на нощното шкафче показваше двайсет и три и четири. Миг по-късно се върнах в реалността.

Чудех се дали Джеймс вече се е прибрал и е намерил бележката ми. Известно време продължих да се взирам в цифрите на часовника, докато накрая напрежението стана непоносимо. Включих телефона. Беше полунощ.

„Какво означава това, че имаш нужда от почивка?“, гласеше съобщението му. „Къде си?“

Имаше и гласова поща с абсолютно същото съдържание, после следващият текст: „Не е смешно, Емили. Къде си, по дяволите?“

Всички бяха пристигнали през последния половин час, което означаваше, че наистина бе работил до късно.

Не споменаваше, че е притеснен. С уязвимото си съзнание възприемах посланието като: „Я не се занасяй, Ем, нямам време за подобни глупости.“

Разочарована, изключих телефона.

И едва тогава, вече сигурна, че Джеймс е наясно, че съм си тръгнала, си дадох сметка за това какво съм направила. Но не съжалявах. Реакцията му го бе доказала. Наистина имах нужда от почивка.

Врявата навън вече определено бе предизвикана от възрастни хора — пиянски викове и крясъци, тропот от боси крака върху дъската за скачане, плискане на вода. За един кратък момент съжалих, че не си бях взела айпода. Но заглушаването на един шум с друг не беше решение.

Чудейки се къде ли всъщност беше то, неусетно се унесох в сън, но се събудих още призори, очаквайки изгрева.

Облякох се достатъчно топло и излязох в града, за да си купя вестници и нещо за закуска. Това с пресата се оказа грешка, защото нямаше кой знае какви добри новини, но докато го осъзная, пържените яйца и препечената филийка изчезнаха, подобно на останалата храна, която поглъщах.

За пореден път се зарекох, че ще поработя върху този въпрос, върнах се в мотела, за да се преоблека, и се отправих към плажа. Океанският въздух постепенно се затопляше, но заедно със слънцето наоколо се появиха семейства, бумеранги, волейбол. Търсейки спокойствие, аз се отдалечих достатъчно, за да мога да се наслаждавам на крясъците на чайките и шума на прилива, но щом пясъчната ивица свърши в скалите, се наложи да поема обратно. Изтегнах се върху хавлията, после хапнах сандвич в близкото кафене, но към средата на следобеда вече бях отегчена.

Това не беше забавно. Не се намирах там, където ми се искаше да бъда. Просто бях заменила един шум с друг — този на града с плясък на вълни, крясъци на деца и свистене на бумеранги.

Върнах се в мотела, събрах си багажа и платих сметката. После седнах в колата и се опитах да реша къде бих могла да отида. Хрумна ми да продължа на изток към Провинстаун, което беше практичен избор, тъй като така или иначе вече бях близо до Кейп.

Отхвърлих обаче практичността и предпочетох да поема на север към Огъндуит. Майка ми живееше само на час път от там, при това мястото не криеше никакъв риск.

Най-надеждният избор естествено беше да тръгна незабавно обратно към Ню Йорк. Ако го направех веднага, Джеймс щеше да ме разбере. Всяко отлагане би довело до по-сериозни последствия.

О, да. Ню Йорк несъмнено беше най-разумното решение, но именно такива разумни решения ме бяха довели до сегашното ми състояние. В момента бях просто един бунтар, а това си беше моето бягство.

Обърнах колата на запад и бързо прекосих Сагамор Бридж към „Мас Пайк“. Движението беше слабо, защото почиващите отдавна бяха стигнали до дестинациите си. Колкото повече се отдалечавах, толкова повече земята ставаше по-открита, поляните по-зелени, а горите по-гъсти. Осмелих се да включа радиото, намерих станция с успокояваща класическа музика и увеличих звука достатъчно, за да подсиля ефекта й.

Когато стигнах Бъркшър, сенките се бяха издължили. Търсех тишина, затова реших да избегна Стокбридж и Ленъкс, като вместо това следвам табелите към малко градче, което знаех само по име. Там имаше едно-единствено място, където бих могла да отседна — малък мотел, който едва ли беше особено скъп, но щеше да свърши работа за еднократна нощувка. Отвън липсваше табела, съобщаваща за свободни легла, а и паркингът отпред беше претъпкан, но след като така и така бях тук, струваше си да опитам. Намерих свободно място, където да оставя колата, и преметнах сака през рамо.

Мотелът представляваше неугледна постройка, чиято единствена атракция беше опасващата го от всички страни веранда с разхвърляни по нея люлеещи се столове, но хората, отпуснали се върху тях, както и онези, които влизаха да вечерят вътре, изглеждаха млади професионалисти като мен и Джеймс. Повечето бяха с децата си.

Отдръпнах се да пропусна група от шест души и влязох след тях. Мъжът на рецепцията беше възрастен, доста по-скован от гостите и неохотно с едно измърморване „ами, стаите ни са с най-малко по две легла“, ми даде една. Тя се намираше над кухнята, но тропотът на чиниите и тенджерите не беше дразнещ, а ароматът от филето беше толкова изкусителен, че не се стърпях и си поръчах порция за вечеря. Изядох я в тихия и затъмнен бар. Никой не ме обезпокои, така че успях да се насладя докрай на храната.

Чувствата ми постепенно се събуждаха, което беше добре. И заедно с тях и съвестта ми. Започвах да изпитвам вина. И тъга. Това беше първата съботна вечер, която прекарвах без Джеймс.

Предположих, че е около десет. Чудех се, дали да не му се обадя, за да го успокоя, че съм добре.

Ами ако работеше? Често му се случваше в събота. Ако не вдигнеше телефона си, сигурно щях да се притесня, че е с нея. В случай че отговореше, непременно щеше да ме попита къде съм и кога ще се върна. Но още не бях готова за това. Едва бях започнала да се успокоявам.

Настаних се на верандата, полюлях се на един от столовете за малко, после взех някаква книга от малката библиотека във всекидневната и тръгнах нагоре. Само че не можех да се концентрирам. Джеймс не излизаше от главата ми. Чудех се дали и той мисли за мен, включих телефона.

„Взела си колата ми! Къде си? Моля те, обади се“, беше писал той по-рано този следобед, а после, само преди час: „Защо си изтеглила толкова пари?“

„Надвишил си лимита на кредитната ми карта, отговорих аз, затова се налагаше да взема в брой.“

„Твърде много за два почивни дни“, последва незабавният отговор. „Вечерята на фирмата ми е утре вечер. Дотогава ще се върнеш, нали?“

Той беше притеснен. Замислих се дали да не се предам. И сигурно бих го направила, ако ме беше попитал как съм и дали не ми се бе случило нещо. Със сигурност щях да го направя, ако ми беше казал, че ме обича и му липсвам. Но колкото и да чаках, подобни думи не се появиха върху дисплея.

„Ще ти се обадя“, изписах, обзета от дълбока тъга, и изключих телефона, преди Джеймс да успее да изпрати поредното съобщение. Винаги съм мразела електрониката, но сега тя беше мой съюзник. Можех да я използвам или не, да отговарям на обажданията или не и тъй като при позвъняването се изписваше единствено кодът на Ню Йорк, нямаше начин той да ме проследи.

Но това не ми помогна да спя спокойно. Непрекъснато се будех от мисълта за необичайната си постъпка и от неприятното чувство, че съм нагазила в мътни води. Това ме тревожеше през цялата нощ.

Облекчението дойде с изгрева под формата на аромат от прясно препечен хляб, който проникваше между дъбовите дъски на пода от кухнята. Не бях усещала тази миризма от месеци, а и това беше само началото. Докато сляза в трапезарията, готвачът вече добавяше месото и вафлите. Напълних чинията си с яйца, дебело нарязани парчета шунка и хляб и започнах да се храня. Дъвчех бавно, като отпивах от време на време по глътка кафе. То беше тъмно и силно и чашата приятно топлеше дланите ми.

Скоро започнаха да влизат и другите гости. Оставяха на столовете си ракети за тенис и ръкавици за голф, преди да се запътят към бюфета. Между отделните маси не се водеха никакви разговори, но аз бях привикнала към това. Не че хората бяха необщителни. Просто всеки си гледаше собствената работа, както ставаше обикновено в големите градове, откъдето несъмнено бяха дошли и те. Нищо чудно някои от тях да бяха и мои съседи, отдали се на едноседмична почивка, след като учебната година на децата им беше приключила.

Чудейки се защо седя в една стая с хора, от които всъщност искам да избягам, допих последната глътка кафе, прекосих бързо верандата и тръгнах да разглеждам града. Това толкова изискано и посещавано място всъщност представляваше няколко кръстовища, скромна смесица от колониални сгради и малки постройки, частни домове и магазини. Обходих антиквариатите, разгледах художествената галерия с размерите на домашен килер, дори застанах пред витрината на магазина за прежди, загледана в жените вътре. Една закъсняла посетителка ме покани да вляза, отваряйки гостоприемно масивната врата, но макар и да завиждах на приятелството им, трябваше да откажа, защото не умеех да плета.

Продължих да се разхождам, като търсех утешение в тишината. Бях свободна, но не можех да се зарадвам на свободата си. Седнах за малко на една пейка, но еуфорията все не идваше.

Съвсем обезкуражена се върнах в мотела, взех вестник и химикалка от рецепцията и се настаних в едно кресло в библиотеката. Кръстословицата щеше да ме поразсее, въпреки че никога не съм била особено добра в решаването им. След час се предадох и отидох към беседката, за да поразсъждавам върху свободата. Но това ме караше да си мисля за Джуд, което най-малко ми се искаше да правя в момента.

Затова последвах другите гости, когато се отправиха към трапезарията за обяд. След като изчаках реда си, си избрах сандвич и седнах на един от люлеещите се столове на верандата, ала останалите семейства наоколо ме връщаха към моето собствено. Извадих телефона от джоба си, включих го и проверих за съобщения от родителите ми. Нямаше. Компенсираха ги тези от сестра ми. Беше изпратила десетина и искаше да знае защо не й отговарям.

Опасявайки се, че ще ми създаде проблеми, ако не предприема нещо, изписах припряно: „Сега нямам време. Ще ти се обадя към края на седмицата.“

Уолтър Бърбридж ми беше писал в електронната поща. Не я бях проверявала от петък, за да му дам време да се поохлади, но все пак прочетох това, което беше изпратил вчера: „Теса ми каза, че си болна, поне е в стила ти да не се обадиш. Какво става?“ И още едно от тази сутрин: „Добре ли си? Обади ми се, ако имаш нужда от помощ.“

Наистина изглеждаше притеснен, но не можеше да ме заблуди. Работата през уикендите в „Лейн Лавиш“ беше допълнителна възможност, но това не се отнасяше за понеделниците. Ако не се върнех незабавно, бюрото ми нямаше да ме чака на следващата сутрин. Уолтър щеше да бъде бесен. Щяха да плъзнат разни слухове. И работното ми място щеше да бъде под въпрос.

Все пак на първо място беше Джеймс. Имаше много пропуснати обаждания от него, но съобщенията му бяха лаконични: „Тази вечеря е особено важна за мен, бебчо“. И после: „Моля те, обади се. Зная, че си прочела това“. Следваше: „Ако преживяваш нервна криза, бихме могли да се справим, но трябва да ми се обадиш. Започвам да се тревожа“. Последното гласеше: „Къде си?“.

Той наистина изглеждаше като обезумял и аз едва устоях на изкушението да му се обадя. Обаче знаех колко убедителен може да бъде. Джеймс умееше брилянтно да преговаря и макар само на трийсет и пет, вече си бе създал име.

Не се чувствах достатъчно уверена, за да разговарям с него. Само за броени минути щеше да ме уговори да се върна. Но дори самата представа, че мога да поема обратно на юг, надигаше у мен несъзнателна съпротива.

Поех си въздух бавно и мъчително, което, изглежда, отключи поток от мисли, защото докато седях на верандата с недоядения сандвич и спомените за обещаващия си някога живот, внезапно осъзнах, че Джеймс нямаше нищо общо. Не ставаше въпрос нито за работата ми в Манхатън, нито за сестра ми, нито за забавленията. Дори не и за Джуд. Ставаше въпрос за мен. За къде се бях запътила? Каква исках да бъда?

Но бях длъжница на Джеймс и едно съобщение не беше достатъчно. Затова събрах всичките си сили и набрах номера на мобилния му телефон.

— Къде си? — попита той тревожно.

— Няма да успея да се върна навреме, Джеймс. Съжалявам. Кажи им, че съм болна.

— Къде си?

— Няма значение. Имам нужда да помисля, а у дома няма да мога.

— Да помислиш за какво? Ти си моя жена.

— Трябва ми време.

— За какво! Едва не ми докара сърдечен пристъп, Емили. Какво става? Беше съвсем добре във вторник вечерта.

— Така ли? — казах не без нотка на сарказъм, мислейки си за хилядите пъти, когато си бях давала сметка, че изобщо не съм добре. — Ще ти се обадя веднага щом взема някакво решение. Съжалявам за тази вечер, Джеймс. Наистина. — Прекъснах връзката, преди той да успее да каже каквото и да било, и изключих телефона с чувство на облекчение. Радвах се, че поговорих с него. От всичко, което бях направила напоследък, това беше най-правилно.

Върнах се в стаята си и прибрах няколкото вещи, които бях извадила от сака. Бъркшър и Кейп ми подействаха ободряващо, но и двете бяха само междинни спирки. Ако целта беше да открия себе си, трябваше да се върна на мястото, откъдето бях поела по този път. И то не беше Ню Йорк.

Включих двигателя и потеглих. С всяка миля последствията ставаха все по-сериозни, но вече ги виждах в огледалото за обратно виждане. Бях се отправила на север.