Барбара Делински
Бягството (1)

Първа глава

Случвало ли ви се е да се събудите облени в студена пот, с мисълта, че сте завили в грешна посока и сте се озовали в живот, който не желаете? Или пък да обмисляте възможността да ударите рязко спирачките, да дадете на заден и да се окажете съвсем другаде? Или просто да изчезнете — да изоставите семейството си, приятелите, дори да загърбите брака си. Да захвърлите всичко и да започнете от самото начало. Да се обърнете към себе си. Да се преоткриете. И може би, но просто може би, да се върнете към стара любов. Мечтали ли сте някога за това?

Не. Нито пък аз. Няма мечта, няма и план.

Беше просто поредният петък. Събудих се в шест и десет от звука на радиото и натиснах бутона, за да го изключа. Нямах нужда приказки за политика да свиват стомаха ми толкова рано сутринта, след като самата мисъл, че трябва да отида на работа, ми причиняваше подобен дискомфорт. Нито пък от това, че съпругът ми, излязъл преди доста време, ми изпрати есемес в шест и петнайсет, знаейки, че ще взема мобилния си телефон в банята.

„Не мога да присъствам на вечерята довечера. Съжалявам.“

Бях изумена. Въпросната вечеря, планирана още преди няколко седмици, включваше шефовете на фирмата, в която работех. И беше изключително важно Джеймс да бъде до мен.

„О, боже мой — изписах аз. — Защо?“

Отговорът му дойде секунди преди да вляза под душа и гласеше: „Налага се да работя до късно.“

Как бих могла да възразя? И двамата бяхме адвокати, завършили университета преди седем години. Бяхме се разбрали да работим здраво, за да плащаме сметките си, и в началото бях напълно съгласна с това. Напоследък обаче започнахме да се виждаме все по-рядко и това се отразяваше зле на отношенията ни. Обърнах внимание на Джеймс върху този факт, но той само ми отправи безпомощен поглед в смисъл: „Какво мога да направя?“

Опитах се да се отпусна под горещата струя, но продължавах да споря със себе си, че винаги има някакъв изход, че ако наистина искаме да останем заедно, то любовта е по-важна от работата и трябва да променим нещо, преди да се появят децата или — което беше най-същественото — сънят ми за оня койот се завърне заедно с писмата на Джуд Бел. Въпреки че ги криех под матрака на спалнята, една малка част от мен винаги знаеше, че са там.

Едва бях успяла да изляза от банята, когато телефонът ми отново иззвъня. Нищо изненадващо. Шефът ми, Уолтър Бърбридж, винаги ми пращаше мейл към шест и половина.

„Един клиент иска извънредна среща, гласеше съобщението. Можеш ли да го поемеш към десет?“

Тази работа имаше известна предистория. Някога бях идеалистка. Когато постъпих в юридическия факултет и по време на обучението си, хранех илюзията, че ще участвам само в справедливи дела. И ето ме сега. Само дето бях на страната на лошите. Случаят, по който работех, беше свързан с компания, предлагаща бутилирана вода, заразена достатъчно, за да навреди на заплашително голям брой хора. Фирмата бе готова да изплати обезщетения на потърпевшите. Моята работа се свеждаше до това да определя размера, доколко бяха пострадали хората и доколко бих могла да го занижа, при това не работех сама. Ставаше въпрос за около петдесетина адвокати, напъхали се в квадратни кабинки с компютър и слушалки. Аз бях само една от петимата наблюдаващи делото и всеки друг би могъл да поеме извънредната среща, но тъй като Уолтър предпочиташе жените, се беше спрял на мен.

Аз съм на трийсет две, висока съм и не страдам от излишни килограми. Вярно, от време на време спазвам диети, но през повечето време поддържам формата си, разчитайки на бързото ходене пеша и на нередовните курсове по йога. Косата ми е кестенява и дълга, кожата ми е гладка.

„В понеделник имахме извънредна среща“, написах аз.

„Просто в десет трябва да си при мен“, гласеше категоричният отговор.

Можех ли да откажа? Не, разбира се. Бях благодарна, че изобщо имам работа. Повечето от познатите ми от университета кръстосваха улиците на града в търсене на свободно място. Аз също се оглеждах, но нямаше нищо подходящо, което означаваше, че да се карам с колегите си от кантората, в която заемах някаква позиция, не е особено разумно.

Освен това, размишлявах, докато гледах часовника си, щом трябва да се явя на извънредния разговор, налага се да побързам.

Мобилният ми телефон изобщо не работеше за мен. Още докато привършвах грима си, започна да звъни. Съпругата на един от колегите на Джеймс искаше да й препоръчам някого, който би могъл да се грижи за домашния им любимец, докато отсъстват. Точно си мислех, закопчавайки ципа на панталона си, че бих си взела куче или котка в момента, в който жизненият ни стандарт го позволеше, когато познатият звук се разнесе отново.

„Защо акулите никога не нападат адвокати?“, гласеше поредното съобщение и аз веднага натиснах бутона за изтриване. Лин Фелън беше в нашата група в първи курс. Сега работеше за малка фирма в Канзас, сигурно имаше дете, значително по-малък професионален опит от работещите в Ню Йорк и открай време си падаше по вицовете за адвокати. За разлика от мен. Чувствах се достатъчно зле от това, с което се занимавах. Освен това сигурно беше изпратила анекдота до още дузина колеги, а аз не си падах по груповите развлечения.

Както и не носех нищо друго, освен сини ризи. Тази мисъл ме осени, докато стоях пред гардероба. Синята риза е белег на професионализъм, говореше юристът в мен, но аз се отегчавах дори само от вида й. Затворих очи и избрах една наслуки. Точно я закопчавах, когато телефонът изпиука отново.

„Добре, Емили, пишеше сестра ми. Резервирала си ресторанта, но не си уговорила нито музиката, нито фотографа, нито цветята. Какво изобщо си свършила?“

„Кели, часът е едва седем сутринта“, написах аз, захвърляйки мобилния на леглото. Пуснах радиото, чух думата „тероризъм“ и побързах да го изключа. Още не бях успяла да се среша, когато дойде отговорът от сестра ми.

„Точно така. След две минути ще трябва да облека и нахраня децата, да се приготвя и да тръгна на работа. Именно заради това толкова разчитах на теб. Какъв е проблемът?“

„Това празненство ми идва малко в повече“, написах аз.

„Вече се договорихме. Ти организираш всичко, аз плащам.“

„Но мама не иска“, възразих, но тя остана непреклонна.

„Напротив, много ще й хареса. Нали веднъж в живота си навършва шейсет години! Трябва да ми помогнеш, Емили. Когато се прибера от работа, не мога дори мислите си да чуя. Ако имаше деца, щеше да ме разбереш.“

Това беше удар под кръста. Кели знаеше, че правим опити. Знаеше, че сме си направили всички изследвания и пробваме с интензивен секс по време на овулация. Това, което не знаеше, беше, че този месец отново ми дойде, но аз нямах сили да изпиша думите. И отново това пиукане. Пощата ми продължаваше да се пълни. Беше седем и десет. Трябваше да тръгвам за работа. Сложих мобилния си телефон на дъното на чантата, за да не ме притеснява повече, сграбчих палтото си и излязох.

Живеем на Греймърси парк, в мезонет, какъвто трудно можехме да си позволим, и въпреки че рядко се разхождахме наоколо, на два пъти се бяхме разминавали с Джулия Робъртс. Но този ден не срещнах никого — нито Джулия, нито някого от съседите, затова просто завих по Пето авеню и преминах последните няколко метра до съседната пресечка тичешком, за да хвана автобуса, който трябваше да ме отведе до моята кабинка.

На бюрото си бях в седем и четиридесет и пет и не бях първа. Наоколо вече се носеше шум от много гласове. Включих компютъра, качих две програми за защита и отново погледнах мобилния си телефон.

„Ще ходиш ли на йога?“ — питаше колежка, работеща два етажа под мен, която мразеше да посещава курсовете сама. Лично аз предпочитах да ходя там без компания, която предполагаше повече приказки, отколкото разпускане, каквато всъщност беше целта на заниманието. Но ако трябваше да присъствам на служебната вечеря, нямаше как да се отдам на удоволствието. Затова отговорих: „Не и тази вечер.“

„Коли иска Вегас“, пишеше в групата в един от форумите. Колийн Паркър се омъжваше през септември и въпреки че я познавах само от двете години в юридическия факултет, бе поискала да й стана шаферка. Щях да бъда една от десетината, които щяха да получат по триста долара, само и само да се появят в еднакви рокли. А сега и моминско парти във Вегас? Точно си мислех, че работата започва да граничи с кича, когато получих следващото съобщение.

„Здрасти, Емили, пишеше Райън Макфий, който работеше през няколко кабинки от моята. Днес няма да дойда на работа. Разболях се от грип. Не искам да заразя всички около мен.“

Това трябваше да е нещо важно. Поне означаваше един свободен ден. Но какво значение имаше един човек повече или по-малко в огромното помещение, разделено на малки квадратчета?

Седнах, за да прегледам натрупаната от Уолтър информация. Беше седем и петдесет. В осем и двайсет и пет щяха да ми донесат разпечатка на обажданията, получени след обявите във вестниците през почивните дни. Можех да разбера защо клиентът ни беше разтревожен. Броят на оплакващите се растеше лавинообразно. Всяко обаждане се оценяваше по десетобална скала от отговарящия адвокат, като преобладаваха оценките „десет“. Е, имаше и нули, с които най-лесно се справяхме. Когато тъжителят не можеше да докаже нанесена вреда или пък да ни представи касов бон за закупен продукт, просто жалбата му оставаше без последствия.

Над останалите от известно време насам се потях аз.

Но статистиката нямаше лице и поради тази причина не можеше да наранява. Актуализирах списъка с новите жалбоподатели, появили се от понеделник насам, и накратко обобщих претенциите им. В девет без пет изпратих информацията на електронната поща на Уолтър, хвърлих бегъл поглед върху часовника си и припряно хукнах навън, за да закуся. Въпреки че минах покрай няколко колеги, спрели до асансьорите, тъй като бяхме конкуренти в стремежа си да си отвоюваме колкото може повече платени работни часове, се поздравихме само с едва забележимо кимване.

Слизането от трийсет и петия етаж и качването обратно отнемаше време, така че минаваше девет и десет, когато се озовах отново зад бюрото си с поничка и чаша кафе. Междувременно квадратните кабинки бяха започнали да се запълват, тракането по клавиатурите се чуваше по-силно, а шумът от приглушените гласове бе станал по-плътен. Едва бях успяла да отхапя първата хапка, когато индикаторът на телефона започна да присветва. Сложих слушалките, регистрирах началото на работния си ден в електронния регистър и като включих монитора на компютъра, приех обаждането.

— „Лейн Лавиш“ — започнах, точно както изискваше протоколът на компанията. — С какво да ви помогна?

От другата страна последва мълчание, след което едно боязливо:

— Не знам. Видях номера ви във вестника.

Измамниците винаги бяха анонимни. Тази жена ми се стори млада и неуверена.

— В кой вестник? — попитах меко.

— Ами… в „Телеграф“. В Портланд, Мейн.

— В Портланд ли живеете? — Подготвих пръстите си да впиша тази информация.

— Не. Бях там на гости на брат ми миналата седмица и видях съобщението. Живея в Масачузетс.

Отпуснах ръцете си. Масачузетс беше основният район за търговията на „Игъл Ривър“. Бяхме получавали обаждания от далечни места като Орегон, от хора, ходили на почивка в Ню Ингланд по времето, когато замърсената вода е била в търговската мрежа. За тези пътувания се изискваше представянето на изключително стриктна документация, преди да започнем да разглеждаме евентуалните последици върху здравето на пострадалите.

Скръстих ръце в скута си.

— Имате ли причина за някакви претенции към „Игъл Ривър“?

Гласът й потрепери колебливо.

— Според съпруга ми — не. Той твърди, че такива неща просто се случват.

— Какви неща?

— Спонтанни аборти.

Аз наведох глава. Не това ми се искаше да чуя, но приглушените гласове наоколо ми подсказваха, че ако не тази жена, някоя друга щеше да отправи подобно обвинение към „Игъл Ривър“. Спонтанният аборт беше сред най-често повдиганите обвинения в списъка ни.

— И на вас ви се е случило?

— Два пъти.

Записах това във формуляра на екрана и след като нищо не се появи, опитах отново. Бланката си остана празна. Знаейки, че няма да забравя информацията, и тъй като не исках да прекъсвам обаждането, продължих:

— Наскоро?

— Първият беше преди около година и половина.

Сърцето ми се сви.

— Пили ли сте вода на „Игъл Ривър“? — Разбира се, че беше пила.

— Да.

— Можете ли да го докажете с някакви документи? — попитах внимателно, въпреки че се чувствах студена и зла.

— Имате предвид дали съм запазила касовите бележки? Разбирате ли, това е една от причините, поради които съпругът ми не искаше да ви се обаждам. Плащам в брой и никога не пазя боновете. Мъжът ми твърди, че не бива да правя връзка между водата и случилото се, защото, щом е бутилирана, би трябвало да е напълно безопасна, нали? Освен това току-що се бяхме оженили и имахме да решаваме други проблеми, затова приех помятането като знак, че не е дошъл моментът да имаме дете. — Гласът й отново потрепери. — Е, вече дойде, но лекарите твърдят, че нещо с бебето не е наред.

Главата ми се изпълни със статистически данни. Опитах се да си припомня твърдението на компанията.

— „Игъл Ривър“ изтеглиха лошата си продукция преди осемнайсет месеца. Оттогава водата им е чиста. Не би могла да навреди на детето ви.

Стори ми се, че жената изхлипа тихо.

— Работата е там, че купувахме цели бидони, защото ни излизаше по-евтино. В мазето ни имаше няколко двайсет и четири литрови, за които съвсем бяхме забравили. Когато забременях, а съпругът ми изгуби работата си, останахме почти без средства, така че щом видях бутилките, реших, че няма да е лошо да използвам тях, вместо да купуваме нови. Нямахме представа, че са ги изтеглили от мрежата.

— За това писаха във всички вестници.

Аз не чета пресата, казваше последвалото мълчание.

— Вестниците струват пари.

— Също както и бутилираната вода.

— Но тази от чешмата има отвратителен вкус. Мислехме да монтираме филтър, но щеше да ни излезе много По-скъпо, отколкото да купуваме бутилирана. Освен това жилището не е наша собственост.

— В такъв случай може би чешмяната ви вода е замърсена — предположих аз, придържайки се към предварителния сценарий. — Помолихте ли хазяина ви да провери?

— Не, защото мъжът ми пие от нея и няма никакви оплаквания. Проблеми имам аз, а не съм ползвала друга, освен бутилирана. Съобщението ви във вестника привлече вниманието ми, защото наистина не купувам друго, освен „Игъл Ривър“. — Гласът й премина в шепот: — Казаха, че детето има увреждания и съпругът ми иска да го махна. Трябва да взема решение, а не зная какво да правя. Това е ужасно.

Наистина беше ужасно. Цялата тази работа.

— Не знам какво да правя — повтори жената и аз си дадох сметка, че очаква от мен съвет. Но как бих могла да й го дам? Бях от страната на врага, агентът, работещ за компанията, чийто продукт бе увредил бебето й. Би трябвало да ми крещи и да ме нарича с най-обидните думи на света, както правеха някои от потърпевшите. Веднъж се обади мъж, чиято съпруга беше шивачка и бе получила тремор на ръцете, с което трайно бе изгубила работоспособността си. И жена, чийто мъж бе починал: Вярно, човекът беше сериозно болен, но би могъл да поживее още известно време, ако не беше пил от замърсената вода.

Обидите, с които ме засипваха, не бяха никак приятни и колкото и да си повтарях, че не трябва да ги приемам лично, не ми се удаваше. С мисълта, че тази работа определено беше ужасна, извъртях стола си настрани и сведох поглед.

— Казвам се Емили. А вие?

— Лейла — отвърна тя. Дори не си направих труда да го впиша във формуляра. Нито пък я попитах за фамилията й. Разговорът беше станал прекалено личен.

— Разговаряли ли сте с лекарите за евентуалните възможности?

— Те са само две — отвърна жената и в гласа й се прокрадна уплаха. Предположих, че е в началото на двайсетте си години. — Майка ми казва, че не бива да убивам бебето. Според нея Господ ми е отредил да отгледам недъгаво дете, но нали няма тя да плаща сметките за лечението, нито пък рискува да изгуби съпруга си заради това. — Да изгуби съпруга си… Това не фигурираше в официалния списък за евентуалните поражения, но беше допълнителен страничен ефект, който би могъл да засегне всяка една жена в тази стая.

Или пък не. Никога не бяхме говорили на тази тема. Впрочем почти никога не говорехме за нищо, тъй като ни плащаха почасово да си вършим работата и рядко имахме възможност за кратки отклонения. Дори това, което се случваше в момента, беше извън правилата. От мен се очакваше да се придържам към задълженията си и да ограничавам максимално всяко едно обаждане. Но Лейла говореше бързо за евентуалното скъпо лечение и не ми даваше сърце да я прекъсна. И някъде по средата на това тя вмъкна:

— Вие сте добър човек, доколкото мога да преценя по гласа ви, така че съпругът ми не е бил прав, когато твърдеше, че ще разговарям с робот. Освен това каза, че ако решим да търсим парично обезщетение, ще ни накарате да подпишем договор, който ще ни зароби за цял живот. Това вярно ли е?

Думите й, че съм добър човек, отекнаха толкова силно в гузната ми душа, че трябваше да положа върховни усилия, за да осмисля последното, което каза.

— Не, Лейла. Ще трябва да подпишете споразумение, че занапред няма да съдите повече „Игъл Ривър“, дъщерните й фирми и дистрибуторите. За това става въпрос.

Жената замълча за момент.

— Омъжена ли сте? — попита накрая.

— Да.

— Деца?

— Някой ден. — Бях просрочила времето, но не можех да се върна към формуляра.

— Аз отчаяно искам дете — каза Лейла с младежкия си глас. — Искам да кажа, че вие работите в юридическа фирма, а аз в железария. Децата ще дадат някакъв смисъл на живота ми, разбирате ли ме?

— Напълно — отговорих точно преди над мен да се разнесе остър глас.

— Какво става тук, Емили? — попита Уолтър. — Никой не работи.

Извъртях стола си към него и се надигнах достатъчно, за да надникна в съседните кабини. Съвсем вярно, почти целият колектив се бе скупчил на малки групички и гледаше към мен и към него.

— Компютрите блокираха — обади се някой. — Не можем да попълваме формулярите.

Уолтър се обърна към мен:

— Докладвахте ли за това?

Аз отместих микрофона от устата си.

— Дори не съм разбрала, че има някаква повреда. В момента разговарям с клиентка. — Отново нагласих микрофона и казах на Лейла: — Възникнал е технически проблем. Мога ли да ви се обадя след няколко минути?

— Едва ли ще го направите — отвърна примирено тя. — Изобщо не съм сигурна дали трябваше да се захващам с това.

— Напротив, трябваше — възразих аз, уверена, че шефът ми няма да схване смисъла на думите ми.

Тя ми продиктува номера си. Записах го на лист и прекъснах разговора.

— Какво е трябвало да направи? — попита Уолтър.

— Да изчака около половин час, за да мога да й позвъня отново. — Вдигнах слушалката и позвъних в отдела за техническа поддръжка.

— Да не би да насърчаваш хората да подават оплаквания? — изгледа ме остро той.

— Не, просто слушам. Тя има проблем и има нужда някой да я изслуша.

— Твоята работа е да документираш всяко обаждане и да обясняваш какви медицински документи са им нужни, ако искат да получат парче от баницата. И нищо повече, Емили. Не ти се плаща да се изживяваш като психоаналитик.

— Опитвам се да отсея жалбите, за да отделя основателните от всички останали. И това е един от начините да го направя. — Щом чух познатия глас в слушалката, казах: — Здрасти, Тод. Обажда се Емили. Тук имаме проблем.

— Вече работим по него — заяви техникът и веднага прекъсна връзката.

Предадох съобщението на Уолтър, но то изобщо не го успокои.

— След колко време ще можем да работим нормално?

Беше десет без двайсет. Изчислих, че сме загубили десетина, най-много петнайсет минути.

— Тод е достатъчно бърз.

Уолтър се наведе по-близо до мен. Винаги беше спретнато облечен и никога не го бях виждала разрошен. Единственото, което понякога го издаваше, бяха сивите очи и гласът. Сега погледът му беше суров и говореше тихо и твърдо:

— Подложен съм на голям натиск, Емили. Бяхме определени да се заемем със случая едва след като успях лично да убедя съдията, че ще се справим възможно най-бързо и с минимални разходи. Не мога да си позволя да оставя адвокатите да си губят времето, скръстили ръце. Разчитам на теб да даваш личен пример. Това е важно за кариерата ти. Приеми фактите. Така стоят нещата. — Отправи ми предупредителен поглед и се отдалечи.

Не беше изключено да ми наложат наказание, но в този момент можех да мисля само, че единствените, които действително си губеха времето, бяха хората, обръщащи се към нас за помощ. Те никога нямаше да получат онова, което заслужаваха, тъй като системата беше създадена така, че да сведе възмездието до минимум. Освен това кой би могъл да оцени едно увредено дете или един съсипан живот?

Точно си повтарях, че не бива да се обезкуражавам, че трябва да продължавам да отбягвам виното и кофеина и винаги да вземам витамините си само с подходяща вода, когато из кабините се разнесе силно бръмчене, показващо, че компютрите вече са изправни. Би трябвало да почувствам облекчение, но за моя най-голяма изненада очите ми се напълниха със сълзи. Помислих си, че имам нужда от нещо, което да ме разсее, било то фриволност като разговор с една от приятелките на Коли във Вегас, когато мобилният ми телефон иззвъня. Беше Джеймс. Може би все пак бе решил да дойде довечера? Обнадеждена, зачетох съобщението.

„Току-що ме осени брилянтна идея, пишеше той, поддържайки надеждата ми до последната минута. Какво ще кажеш за една вечеря в неделя?“ Това беше вечеря, давана от неговата фирма. „Искам да изглеждаш неотразима — нова рокля, прическа, маникюр и всичко, каквото е необходимо. Бездруго утре се налага да работя.“

„Утре“ означаваше събота — единственият ден, в който можехме да откраднем няколко часа, които да прекараме заедно.

„Ще ми направиш ли няколко услуги? Вземи от химическото сивия ми костюм и ризите. И изпълни рецептата ми. А, да, изтегли повече пари в брой за през седмицата. Благодаря ти, бебчо. Страхотна си.“

Придвижих текста нагоре с мисълта, че има още нещо, защото ако това беше всичко, щях да побеснея.

Но не. Това беше.

„Благодаря ти, бебчо. Страхотна си.“

Тракането по клавиатурите продължаваше, наоколо се носеше буботенето от приглушени разговори, електрониката писукаше, звъняха телефони, но докато четях съобщението, аз чувах гласа на Джеймс. Искам да изглеждаш неотразима — нова рокля, прическа, маникюр и всичко, каквото е необходимо. Да не би да ми беше необходимо неговото разрешение, за да изглеждам добре?

Внезапно всичко това заседна в гърлото ми като прекалено безвкусна храна — несполучливият брак, омразната работа, лошото семейство, неподходящите приятели, чувствата. И усетих, че не мога да преглътна. Изпитвах остра нужда от въздух, сграбчих чантата си и след секунда размисъл взех листчето с номера на Лейла.

Теса Рейд беше най-близката ми приятелка във фирмата, което беше само още едно тъжно заключение. Никога не общувахме извън офиса. За нея знаех, че има две деца, два кредита за образованието им и споделя моето неодобрение към онова, което правехме. Забелязвах го в очите й, когато идваше на работа. Същото отвращение, което виждах всеки ден в собственото си отражение в огледалото.

Работеше през три кабини от моята. Приближих се и я докоснах по рамото. Слушалките й бяха включени, пръстите й бързо се движеха по клавиатурата. Тя ме погледна и включи клиента си в режим на изчакване.

— Ще ми направиш ли една голяма услуга, Теса? — казах шепнешком, но не от страх, че някой може да ме чуе в носещия се наоколо шум, а защото това бе единственият въздух, който можах да събера. Подадох й листчето. — Би ли се обадила на тази клиентка вместо мен? Разговарях с нея, когато системата блокира. Струва ми се, че претенциите й са основателни. — Бях уверена в това вероятно с последната си искра идеализъм. А пък и Теса беше единствената, на която можех да разчитам, че ще се опита да го установи със сигурност.

Тя ме наблюдаваше загрижено.

— Какво се е случило?

— Имам нужда от въздух. Ще го направиш ли за мен?

— Разбира се. Ти къде отиваш?

— Навън — отговорих кратко и бързо се отдалечих. Врявата от потропвания, позвънявания и гласове ме преследваше, обвивайки ме като мъгла, дори след като вратите на асансьора се затвориха. Застанах в единия заден ъгъл на кабината със сведени очи, обвила ръце около кръста си. Като се имаше предвид шума в главата ми, ако някой ме беше заговорил, вероятно нямаше да го чуя, което беше добре. Какво бих могла да кажа, ако, да речем, Уолтър Бърбридж бе влязъл?

„Къде отиваш?“

Не знам.

„Кога ще се върнеш?“

Не знам.

„Какво ти става?“

Не знам.

Последното щеше да бъде лъжа, но как можех да обясня какво чувствах, след като пипалата ме бяха обгърнали отвсякъде? Например да кажа, че всичко се корени много отвъд работата ми, че покрива целия ми живот, че се е надигало месеци наред и няма нищо общо с импулса. Само че имаше. Оцеляването беше импулс. Бях го потискала толкова дълго, че бе отслабнал, но вероятно бе живял някъде дълбоко в мен, защото щом асансьорът спря, решително изскочих навън.

Даже и в десет без три минути на Пето авеню кипеше живот. Макар досега да не ми беше правил впечатление, този път шумът ме подразни. Завих надясно към спирката и постоях една мъчителна минута изтощена от претоварения трафик, преди да се откажа и да тръгна пеша, въпреки че тротоарите бяха претъпкани от пешеходци. Вървях бързо, избягвайки останалите минувачи, нетърпелива да пресека отсреща, преди светофарът да се смени. Когато съвсем случайно закачих една жена, поисках да й се извиня, но тя продължи по пътя си, без да се обърне назад.

Когато за първи път пристигнах тук, обичах тълпата. Тя ме караше да се чувствам като част от нещо голямо и значимо. А сега не бях част от нищо. Ако не бях на работа, другите бяха. Ако случайно се блъснех в някого, той дори не ме поглеждаше.

Затова постъпих по същия начин, прекосявайки улица след улица. Минах покрай павилиона за хотдог, но не усетих нищо, освен миризмата на изгорели газове от автобуса. Часовникът ми показваше десет и двайсет и една, после десет и трийсет и четири, накрая десет и петдесет. И да се бях уморила, не го забелязвах. Неприятното чувство беше изчезнало, но не изпитах облекчение. Мислите ми си оставаха объркани, почти незасегнати от рязкото изсвирване на клаксоните или от грохота на камионите до самия бордюр.

Когато приближих до нашия квартал, прибрах костюма и ризите на съпруга си, изпълних рецептата му в аптеката и влязох в малкия клон на банката. Касиерката ме познаваше. Но ние се намирахме в Ню Йорк. Дори да се бе учудила защо тегля повече пари от обикновено, не ми зададе никакъв въпрос.

Часовникът на стената показваше единайсет и две, когато отново излязох. Три минути по-късно завих по улицата, където живеехме, и само в един истеричен момент се запитах коя от всички тухлени къщи беше нашата. Пред лишения ми от илюзии поглед те всички изглеждаха еднакви. Но не, една имаше кафява врата, друга — сива, а ето ги там моите саксии, в които жълта иглика и ароматен грах се бореха за оцеляването си.

Изкачих стълбите тичешком, влязох, освободих ръцете си и се втурнах към втория етаж, където се намираше спалнята. Измъкнах сака си от долното чекмедже на шкафа и спрях едва когато го захвърлих върху леглото. Какво да взема? Зависеше от това къде щях да отида, само дето нямах никаква идея.