Барбара Делински
Бягството (21)

Двадесет и първа глава

Нямах отговор на въпроса му нито тогава, нито по-късно същата вечер, когато му се обадих да разбера как е. Разговорът беше кратък. Сварваше го все още в офиса. Бях обезкуражена. С бебе или без бебе, пукнатината помежду ни отново се задълбочаваше. Започнах да се чудя дали не беше по-добре да се предам, да се върна в Ню Йорк завинаги и да го оставя да прави каквото си иска. Бягството ми нямаше да бъде напразно. Поне щях да се занимавам с нещо по-различно. В това отношение нищо не ме заплашваше.

Още повече, че детето променяше нещата. Вече не можех да стоя далеч от Джеймс. Освен това го обичах.

Но нямаше как да го принудя да се промени. Ако някога стигнеше до промяната, която се бе случила с мен, трябваше да го направи сам, по свой собствен избор.

Съществуваше само една искрица надежда. Той продължаваше да се интересува от случая на Лий. Не знаех дали защото беше ядосан на фирмата, или защото за него това щеше да бъде една малка лична победа, но оказваше сериозен натиск върху детектива.

Който наистина беше изключително добър. Още в четвъртък сутринта успя да установи връзката между Роко Флеминг и Дуейн Крей, по-малкия брат на покойния съпруг на Лий. Двамата не бяха провеждали телефонни разговори, които биха навели следствието към някакви подозрения и биха били твърде очевидни. Но мобилният телефон, намерен у Роко при задържането му, беше регистриран на името на малка строителна компания, собственост на Дуейн. Убедително доказателство? Не. Естествено можеше да е откраднат. Само че съвпадението изглеждаше странно.

С огромно задоволство Джеймс съобщи тази информация на полицията в Масачузетс. Това се усещаше в гласа му, когато ми се обади същата вечер и аз попивах всеки звук, особено когато на следващия ден се състоя съвсем различен разговор.

 

 

Петък следобед. Три без петнайсет. Точно бях направила нова регистрация и разгръщах картата на града пред току-що пристигналите туристи, когато мобилният ми телефон започна да вибрира в джоба ми. Измъкнах го веднага щом гостите се отдалечиха.

Първото нещо, което чух, бяха нечии крясъци и ругатните на Джеймс.

След това той измърмори в слушалката:

— Извинявай, но понякога хората са много нетърпеливи. Могат да си викат, колкото си искат, но да направя, след като колата ми не помръдва и сантиметър напред, както и тази пред мен. Какво очакват, по дяволите?

— Накъде си тръгнал? — попитах аз. Отивам на обяд, беше обичайният отговор, който даваше в такава ситуация, и мероприятието обикновено беше свързано със служебни задължения, каквито допусках и сега.

Последваха нови крясъци.

— Какво става там, Джеймс?

Той въздъхна шумно.

— Знаеш ли какво? В момента съм прекалено изнервен, за да говоря с теб. Трябва да изпратя един имейл.

Прекъсна разговора, преди да успея да си отворя устата, оставяйки ме да се чудя дали се бе разгневил на мен, на натовареното движение, на прекалено пренаселения град или на колата си.

Имейлът всъщност беше отговор на друг, получен преди около два часа и изпратен от ръководството на фирмата му. Бях го прочела два пъти. Смаяна, набрах припряно номера му.

— Замразили са избора на нов съдружник? Но това беше твоята година! — Всеки юрист би разбрал значението на такова решение.

— Кажи го на съдията — измърмори той.

— Миналата година направиха съдружници дванайсет адвокати. Как така сега няма да излъчат дори един?

— Видяла си имейла. Казват, че не могат да си го позволят. Онова, което премълчават, е, че може да стане само ако замразят собствените си заплати. Разбира се, че няма да го направят, гадните себични копелета!

— Господи! — възкликнах аз, все още неспособна да повярвам. — И Марк е подкрепил решението?

— Марк? О, слушай. Наистина имам какво да ти разкажа. След като получих съобщението, първото нещо, което направих, беше да отида в офиса му. Само че него го нямаше. Не се появи нито на следващия ден, нито на по-следващия. Не успях да се свържа с него и през почивните дни. Интересно как междувременно изчезнаха и Рейн, и Хютчинс, и Макадамс. — Това бяха другите съдружници във фирмата на Джеймс. — Опитах се да му се обадя по мобилния, но както сигурно се досещаш, не отговаряше. Не се отказах и продължих да набирам номера, докато накрая не издържа и го вдигна. Тогава му изложих всички аргументи и му припомних, че ми беше обещал, защото бях работил като роб за тази длъжност. Дори му казах, че съпругата ми е бременна. Знаеш ли какво ми отговори? Не спомена нищо за бременността ти, не ме поздрави, не каза дори баналното: Каква страхотна новина, Джеймс. Нищо такова. Само ми препоръча да отработвам толкова часове и през следващата година, за да имам някакъв шанс да стана партньор в компанията. Още една година на това напрежение?

Последва нова порция от викове и ругатни, които вече определено бяха изречени в колата му.

— Караш ли в момента? — попитах аз и внезапно си представих цялата картина.

— Можеш да се обзаложиш — грубо отвърна той. — Трябваше да си тук. Имам нужда от почивка.

Дежа вю, помислих си аз, но този път заради него.

— Къде отиваш? — продължих да настоявам, обзета навярно от същата тревога, каквато бе изпитал той преди четири седмици, когато беше прочел бележката ми.

— Отивам да се видя със съпругата си. Между другото — прибави Джеймс — преди час са изправили Роко пред съда. Ще го върнат в щата в понеделник сутринта.

 

 

Движението беше много натоварено, което нямаше как да подобри настроението на Джеймс. Обаждаше ми се през няколко минути и аз можех само да му съчувствам. Не се опитвах да го успокоя, като му припомням, че предстоят няколко почивни дни, нито че е началото на отпускарския сезон, и след като прекара близо час в задръстване, докато разчистваха последиците от катастрофа край Хътчинсън, дори не споменах, че сигурно има пострадали. Той знаеше всичко това. Но огорчението му от отношението на партньорите украсяваше нещата по особен начин. И това можех да разбера.

Когато пристигна в Бел Вели, вече минаваше десет. Стоях на предните стълби на верандата на „Ред Фокс“, отправила поглед към покрития мост. Още преди колата да спре, вече бях до страничната врата.

Не можех да видя изражението на лицето му, но щом излезе от колата, ръцете му веднага ме обгърнаха и ме задържаха в дълга, топла прегръдка. Отдръпна се назад и докосна корема ми. Не каза нищо. Дадох си сметка, че ако го беше направил, изречението щеше да се състои само от възклицания. Прехвърли сака през едното си рамо, а другата ръка обви около врата ми. Извървяхме пътя до къщата на градинаря в мълчание.

Точно както се беше случвало и при предишните му посещения, заспа почти веднага. Аз лежах будна до него и го наблюдавах известно време, мислейки, че беше написал последната страница от историята ми и се чудех, какво ли щеше да означава този неочакван обрат. После се предадох на съня.

Кълна се, койотите бяха наясно какво става. Оставиха ни да си починем няколко часа, преди да започнат да вият.

Джеймс се изправи в леглото.

— Това са койотите — обясних шепнешком аз.

Той обърна поглед към прозореца.

— Къде?

— Недалеч от пътеката.

Отпусна се отново върху възглавницата и се заслуша. Серенадата не продължи дълго. Може би достатъчно, за да са уверени, че сме будни и ще правим любов, което си имаше своята романтика. Тази нощ нямаше бурни страсти. Джеймс правеше нещата бавно и внимателно, но не бях сигурна дали беше заради бебето, или защото искаше да забави хода на събитията.

Последният вой се разнесе в далечината точно когато двамата се отпуснахме изтощени в леглото. Не разговаряхме. Джеймс ме притегли към себе си и продължи да ме прегръща, докато и двамата се унесохме в сън.

 

 

Бих дала всичко, за да мога да поспя. Не се чувствах добре, въпреки че усещах солидната подкрепа на тялото на Джеймс до себе си. Имах нужда от препечена филийка, за да залъжа стомаха си, а и Вики не се бе почувствала по-добре само защото Джеймс бе пристигнал. Къщата беше препълнена за предстоящите почивни дни. Тя имаше нужда от помощта ми. Освен това мъжът ми със сигурност щеше да спи още дълго.

Затова изтичах в кухнята, взех своята препечена филийка и седнах на масата да закуся. Тъй като този ден нямаше пристигащи гости, приех доставките за бюфета и поговорих с някои от почиващите. Когато се върнах в стаята с подноса, вече минаваше единайсет. Джеймс седеше в леглото и преглеждаше обажданията си по мобилния телефон.

Ако имах фотоапарат, щях да му направя няколко снимки, които сигурно нямаше да бъдат в негова полза. Под него чаршафите бяха смачкани и знаех със сигурност, че е напълно гол под тях. Кестенявата му коса беше разпиляна над веждите, къдреше се над ушите, а гърдите му бяха покрити с гъсти косми. Раменете му не бяха мускулести, въпреки че по природа бяха доста широки. Силни ръце с дълги пръсти, чиито докосвания допреди няколко часа ме бяха карали да затая дъх.

— Здрасти — каза той, отваряйки очи.

Усмихнах се. Поставих подноса върху леглото и му налях чаша кафе. После много внимателно, за да не обърна таблата, седнах до него. Ръцете ни се докоснаха. От тази позиция можех да видя целия екран на мобилния му телефон.

— Нещо интересно?

— Тони ни заплашва със съд. Саманта иска да напуска. — И двамата бяха от групата на Джеймс и също очакваха повишение през октомври. — Том Маккена иска да знае къде съм. Той е нещо като съдружник. Просто ме включиха към един от случаите, с които се занимава.

— Отговори ли му?

— Да. Казах му, че заминавам за уикенда. Освен това има молба за помощ от сътрудника, когото натовариха с делото на Брайън. Тя няма никаква представа какво трябва да се предприеме. Обясних й, че съм отстранен от случая и ще трябва да се обърне към Дерек Мур.

Наведох се към него.

— Постъпил си съвсем правилно.

— Не и когато ме прецакаха по този начин — мрачно възрази той. — Твоето напускане беше съвсем различно от моето. Можем да си позволим единият от нас да не работи, но и двамата?

— Бихме могли да си потърсим друга работа.

— В момента безработицата е голяма и фирмите не търсят сътрудници.

— В Ню Йорк не, но можем да опитаме другаде и не е задължително да е в голяма компания. Трябва да отворим съзнанието си и за други възможности.

— И ми казваш това, при положение че очакваме дете? — Мобилният му телефон започна да вибрира. Погледна екрана и се усмихна. — Баща ти.

— Моят баща? — възкликнах притеснено.

— Да. Чуваме се от време на време. Горкият човек много се тревожи за теб. Почакай само, докато научи за мен.

— Не му казвай! Ще получи сърдечен пристъп!

Джеймс изсумтя презрително.

— Не е единственият. Моите родители не са се съпротивлявали против нищо, случило се в живота им. Но, дявол да го вземе, все още не съм напуснал. Просто си взех няколко почивни дни.

Погледна ме с някакво очакване и аз бих могла да му възразя, че уикендът няма да ни е достатъчен за онова, което трябваше да направим, и нищо нямаше да се промени, ако в понеделник сутринта отново седнеше зад бюрото си.

Но не отроних нито дума. В този момент, на това място двамата отново се бяхме превърнали в двойка. Не исках да рискувам нова раздяла и нямаше да пропилея безценното време.

Така се впуснахме в играта. Тъй като той вече беше виждал по-голямата част от центъра на града, аз му показвах забележителните гледки — клисурите с отвесни склонове и горските пътеки, завършващи до оголени огромни скали, които спираха дъха. Изключително внимателен, той ми помагаше да се спускам по хлъзгавите стръмнини и постоянно искаше потвърждение, че с бебето всичко е наред. По някое време се озовахме в кафене с шест маси на юг от Бел Вели, жадни за по едно студено питие. Бяхме изминали няколко километра.

— Истината е — подхвана Джеймс, след като утолихме първоначалната си жажда, — че за последно си била тук с Джуд.

— Така е — засмях се аз, защото не исках да заемам защитна позиция всеки път, щом станеше дума за него. — Не се ли радваш? Повечето хора изобщо не знаят за съществуването на това място, нито за клисурата. Той беше невероятен екскурзовод. А сега ти и аз оставихме своята следа тук.

— Само за уикенда — предупредително напомни Джеймс.

— И това стига — кимнах аз.

— Може и двамата да се окажем безработни.

— Знам.

— Трябва да се върна и…

Притиснах пръсти към устните му.

— Какво ще кажеш да удължим бягството си поне още малко?

 

 

Този ден той използва мобилния си телефон само два пъти. Първият беше, за да се чуе с Шон, който беше получил съобщение от счетоводителката си. Тя беше проследила плащания от попечителския фонд за инвестиции в Панама, с което буквално бе разбила бетонна стена. Шефът й й бе наредил да продължава с разследването, но тя го беше предупредила, че това ще отнеме доста време.

Джеймс не беше търпелив, този път със своя човек, който си имаше свои начини да набира информация под масата.

Онова, което ставаше във фирмата, го караше да се чувства безпомощен. Това беше начин да се справи с него, но неприятното усещане оставаше. Малката бръчка между веждите му ту се появяваше, ту изчезваше и после пак се появяваше. Виждах го, но не го коментирах. Наистина ми се искаше това да бъде нашето малко бягство.

Същата нощ отново чухме койотите. Воят им ни приспа, но аз се събудих призори със спомена за неповторимия звук. Койотите ръмжат и лаят, а според Джуд вият само когато събират глутницата. Може и да ме наречете луда, но не можех да се отърся от усещането, че ни викаха и тъй като така или иначе бягството ни продължаваше, какво по-хубаво от това би могло да ни се случи?

Утрото беше прекрасно — сухо, ясно и хладно, а Джеймс бе заспал още в девет вечерта. Така че го събудих, нахлузих една блуза през главата му, докато той обуваше къси панталони, и го поведох през дървената врата с изгнила пощенска кутия към папратите. Следвайки гранитната стена, заобиколихме стария дъб и минахме под каменната арка.

Докато се разхождахме и слънцето все по-напористо насищаше деня, гората бавно се пробуждаше. Малки създания се измъкваха изпод земята, птичките кръжаха над нас в търсене на семена. Доловила леко движение, аз спрях минута преди да забележа млада кошута с две еленчета, които, прикривайки се, дъвчеха листа от зеления шубрак. Мълчаливо ги посочих на Джеймс. Те се втренчиха в нас и секунди по-късно се изгубиха между дърветата.

Когато стигнахме потока, светлината вече се процеждаше между дебелите стволове. Отметнах глава назад и задишах с пълни гърди. От букета различни миризми Най-опияняващо беше спокойствието. Не погледнах назад, за да видя дали Джеймс го усеща. Допирът на ръката му върху моята ми действаше успокояващо, пръстите му бяха топли по различен, особен начин.

Водата се спускаше надолу и се разбиваше в пръски, обагрени в нюанси на синьо, златисто и кафяво. Седнали на малък насип и загледани към другия бряг, ние се опитвахме да доловим някакви други звуци освен клокоченето на ручея. След малко, един по един, сякаш ни бяха очаквали, те наистина се появиха.

— Откъде знаеше, че ще са тук? — шепнешком попита Джеймс.

— Винаги усещат, когато идвам. Мислено си бяхме уговорили среща.

Той ми хвърли изненадан поглед, който по-скоро усетих, отколкото видях, защото продължавах да се взирам към отсрещния бряг.

— Виж — казах тихо. — Малките. Стават все по-големи всеки път, когато ги видя. Леговището им сигурно е наблизо.

— Това безопасно ли е?

— Имаш предвид, че сме тук? Напълно.

— И няма да ни нападнат?

— Не. Познават ме. А ти си с мен, така че нищо не те заплашва.

— Говоря сериозно.

— Аз също. Свикнали са с миризмата ми. Освен това койотите не ядат хора. Дори не обръщат внимание на домашните котки, когато могат да си уловят мишки, катерички и зайци. Къде мислиш изчезват възрастните представители на тези гризачи? Всичко е свързано с хранителната верига.

— А старите койоти?

— С тях се оправят мечките.

— Ако преди това не ги застрелят овчарите.

— Нападат овце само ако няма какво друго да ядат. Хранят се също с насекоми и плодове.

— И боклук. Поне така е оцелял онзи, който хванаха в Манхатън.

— Е, не е любимата им храна. Но са много адаптивни. Правят всичко възможно, за да оцелеят.

— Виждаш ли, и ние трябва да направим така — каза той. — Да намерим нашия начин да оцелеем в Ню Йорк.

— Или пък да се преместим в град, който повече отговаря на потребностите ни.

Той замълча, накрая попита:

— И това ли е мястото?

— Не. Но аз се идентифицирам с койотите.

— Само че те са диви животни. Ние сме питомни. Имаме способността да мислим.

— Понякога дори прекалено много. — Погледнах към огромния бор, под който най-вероятно беше заченато детето ни. — Няма нищо лошо в това да сме и малко диви.

Искаше ми се да мисля, че част от него е съгласна с мен, но той изглеждаше разтревожен и не откъсваше очи от койотите.

— Какво — обадих се аз, защото се чувствах в безопасност тук, откъсната от реалността.

— Виж как обикалят наоколо. Техният живот е съвсем прост. Завиждам им.

— А защо нашият трябва да бъде толкова сложен?

— Защото сме хора. Защото нашата хранителна верига е много по-сложна от тяхната.

— Но тя не е въпрос на оцеляване — възразих аз. — Всичко опира до егото ни.

Появи се още един койот. Доста по-едър от женската. Той седна на самия бряг на потока и се загледа към нас. Предположих, че е бащата на малките.

— Цялото семейство е излязло да се забавлява — отбеляза Джеймс.

— Също като нас — засмях се аз и го целунах по бузата.

— Това за егото, Ем… Да не искаш да кажеш, че ме ръководи единствено то?

— Това се питам и аз, но в случая не става въпрос само за теб, Джеймс. И при мен е същото.

— Но егото е свързано със самоуважението, което е положително.

Веднага се хванах за думите му.

— Твоята работа в Ню Йорк — кара ли те да се уважаваш повече? Защото моята не. Или за това допринасят приятелите, които имаш в града? — Мълчанието му беше най-красноречивият отговор, което ме насърчи да продължа: — Някои хора го получават от технологиите, сякаш ако ги овладеят, ще господстват над целия свят. Но аз не съм от тях. Ако през последния месец научих нещо за себе си, то е, че всичко това не ме прави щастлива. Аз те обичам, Джеймс. Обичам теб. Но останалото, което правех досега, беше… бягане на едно място. Влизам в една стая с още трийсет души, които не познавам, и натискам педала до дупка, за да поддържам темпото, а в края на краищата се оказва, че не съм помръднала и сантиметър. Е, добре, можех да отчета някакъв резултат от усилията си, но чувствах ли се щастлива, когато се прибирах усмихната вкъщи? Не. — Поех си дълбоко дъх и продължих умолително: — Докато помагам на Вики, се усмихвам искрено. Изпитвам удовлетворение, когато работя по случая на Лий. И в „Убежището“. Искам да го видиш и ти, Джеймс.

 

 

Оставих въпроса отворен. Ако имаше намерение да се върне в града още днес, исках да реши какво ще прави, преди да е тръгнал. Достатъчно ми беше, че успях да го накарам да дойде с мен в гората и да види койотите ми.

В момента най-важно за мен беше „Убежището“. Той предпочиташе да спи, което пък ми даваше възможност да помагам повече в „Ред Фокс“. Когато се върнах в къщата на градинаря по-късно същата сутрин с подноса със закуската, Джеймс точно излизаше от банята след сутрешния душ. Почти очаквах, че ще си облече костюма и ще тръгне към офиса веднага след това. Но не. Тениска и дънки. Добър знак. Както и това, че изнесе подноса на верандата, която предлагаше чудесен изглед към гората.

Той сам предложи да отидем до „Убежището“. Може би за да ме успокои преди заминаването си, но и от неподправен интерес към мястото, за което толкова му бях говорила. Видях изненадата му от размерите на приюта, както и насладата, с която вдишваше миризмата на прясно сено и коне.

— Кои са всички тези хора? — попита, когато записах имената ни в регистъра на рецепцията.

— Доброволци. Работят тук през почивните дни. Някои идват специално за това от Конкорд и Портсмут. Други просто минават на път за някъде. Гостите в „Ред Фокс“ се задържат по-дълго.

Той спря да разчете разкривените знаци, упътващи към различните отделения, огледа се стреснато, когато съвсем близо до нас се разнесе магарешки рев, но аз реших да го отведа към котките. Исках да му покажа къде прекарвах по-голямата част от времето си, но също така да го запозная с приятелите си, защото, кълна се, всяко едно животинче там ме познаваше. Те се изреждаха в безкрайна върволица, жадни за ласки, въпреки че наоколо се навъртаха и други доброволци. А беше станало дума за егото. Моето беше наранено. Когато му се усмихнах доволно, той се засмя с глас.

— Толкова си предсказуема — каза с добронамереност, която би била невъзможна само допреди две седмици. Но която вече забелязвах, когато го доведох в „Убежището“. — И колко време прекарваше тук? — попита шеговито, докато котетата се умилкваха около краката му.

— Е, не чак толкова много — отвърнах, докато галех огромния Мейн Куун, който се бе изхитрил да скочи в скута ми и въпреки че му липсваше единият крак, изглеждаше много по-здрав и жизнен, отколкото моето бедно котенце. Разказах му за нея и за безрезервната й привързаност, как бе умряла в ръцете ми и макар да не можеше докрай да преживее емоциите ми, когато свърших, погали ръката ми.

Доловил привързаността ми към тези животни, Джеймс ми даде достатъчно време, като ме изчака отвън, докато изнасях мръсотията и пълнех паничките им с прясна вода. Накрая ми се наложи да го търся от бунгало в бунгало и да разпитвам за висок тъмнокос мъж с бейзболна шапка.

Накрая го открих зад една от кучешките колиби, облегнат на заключената с катинар метална врата към ограденото място за разходки. Вплетох пръсти в неговите и проследих погледа му.

— Никога не съм имал домашен любимец — каза той накрая.

— А искал ли си?

— Всяко хлапе мечтае за това. Къщата ни беше прекалено малка, както постоянно се оправдаваха родителите ми. Нямахме двор. И двамата работеха. Тогава ми се струваше правилно. Така и не научих истината, докато не се върнах у дома за една ваканция и не се срещнах на алеята с хората от съседната къща, които току-що се бяха нанесли. Имаха малко шпаньолче. Много игриво. Мама побърза да се скрие в къщата.

— Може би се е страхувала от кучета?

— Направо се ужасяваше. Когато я попитах, тя ми обясни, че като малка я нападнал далматинец. Жалко е да придобиеш фобия само от едно-единствено преживяване. Искам да кажа, погледни всички тези кученца. — Някои от тях ни бяха обкръжили. Той пусна ръката си, за да могат да я подушат. — Те съвсем не са диви. Просто са бездомни. Как можеш да не изпиташ съчувствие?

Облегнах се на рамото му.

— А, не — предупреди Джеймс. — Ние дори не знаем къде, по дяволите, ще живеем след шест месеца. Сега не е времето да си вземаме домашен любимец.

— Знам — отвърнах с известно съжаление. — Но за тях ще се намери дом. „Убежището“ дава за осиновяване стотици животни всяка година.

— Я виж това.

Отново проследих погледа му към най-отдалечения ъгъл на помещението, където се бе свило самотно кученце. Беше средно на големина и с много гъста черна козина, разредена с бяло само на гърдите и муцунката.

— Това е Австралийска овчарка — обясни Джеймс. — Един мой приятел гледаше такова. Имат нужда от продължително натоварване, а през петнайсетте минути, които прекарах тук, това животно не е помръднало. Просто е уплашено. Виждаш ли очите му? — В тях проблясва страх, когато някакъв мъж се появи откъм близката барака. — Или е отскоро тук, или е било бито. — Когато непознатият се приближи към него, то се отдръпна страхливо и се сви в ъгъла. — Какво ще стане с такова куче?

— Хората тук са незаменими. Ще поработят с него. Ще остане, колкото е необходимо, а след това ще му намерят дом.

— И тяхната отговорност приключва дотам.

— Хммм. Най-голямата им награда е, когато случаят се реши възможно най-благоприятно.

Джеймс не бе закопнял внезапно да си вземе куче. Но имаше някакъв напредък в размислите му, в задоволството или пък самоуважението, което се бе задействало, защото не си събра багажа и не тръгна веднага към Ню Йорк, макар да бе нагласил мобилния си телефон да звъни в четири сутринта, за да пристигне навреме в офиса. Когато алармата го събуди, той само измърмори нещо неразбрано, обърна се, за да я спре, и като ме привлече към себе си, продължи да спи.

Оставих го в леглото, докато помагах в къщата, но се върнах в стаята към девет. Той точно пращаше имейл на Марк, в който го уведомяваше, че ще ползва още един почивен ден.

Роко Флеминг беше откаран в Манчестър и по обяд щеше да даде показания в полицейското управление. И Джеймс държеше да присъства.